Еди Маринов
Цикъл „За Бога и Човека“ (3)

Стая

Гледам мухата как блъска

в стъклото на залостения прозорец,

опитвайки се да излезе от затворената стая.

„И аз съм като нея“, си мисля…

 

Погледът ми спира върху стара книга

прашна, пълна с мъдри мисли,

неотворена, непрочетена, неразбрана, сама.

„И аз съм като нея“, си мисля…

 

Виждам и закачалка — нея все я товарят,

със какво ли не, но никой не се сеща

да я почисти, поправи, за нея да се погрижи.

„И аз съм като нея“, си мисля…

 

Очите ми остават впити в стената —

неподвижна, бяла, ръбовата,

но малко по малко с мърсотия омацана, наранена.

„И аз съм като нея“, си мисля…

 

Премествам взор върху вазата със сухи цветя

красиви, ведри, пъстри —

отдавна истински живели, но симулиращи така успешно живота.

„И аз съм като тях“, си мисля…

 

Лампата ме заслепява — не мога да я гледам дълго —

с бяла, силна, убиваща мрака светлина,

която обаче отвъд тази стая не може да стигне.

„И аз съм като нея“, си мисля…

 

Поглеждам към древните маса и стол —

толкова грозни, и все пак от толкова време ми служат,

вече неестетични, от живота очукани, преупотребени.

„И аз съм като тях“, си мисля…

 

Позволявам си и поглед да хвърля към огледалото —

ожулено, очукано, одрано, архаично,

което на хората показва какви са.

„И аз съм като него“, си мисля…

 

Накрая си виждам тефтера — и той от времето позасегнат,

толкова дълго събирал какви ли не мисли,

съдържащ ме, познаващ ме истински.

И почти чувам как мисли: „Ето Човека, и той е кат мене“…