Еди Маринов
Цикъл „Пиянство и лудост“ (6)

Лудост 2

Не мога да затворя очи, да сънувам,

защото така или иначе в сън аз живея,

затова сега ще полудея, но ще будувам

и старите друидски песни пак ще пея…

 

Звънва звънеца, отварям вратата,

а там стой рицар, облечен във броня

косата му — досущ златна позлата,

предизвиква ме той на двубой…

 

Но… чакай… та това е тя —

моята красива и мила любима,

кристалната си пантофка държи в ръка

и нашепва гальовно моето име…

 

Но аз я убих, припознах се,

след нея дойде цяла свита,

на колене бавно повлякох се,

защото бе дошла за ръката ми да пита…

 

Пак будя се. Отново съм потен,

отново запалвам и пуша цигара,

знам, че не съм луд, но защо глас нискочестотен,

нашепва ми — не забравяй за жълтото старо…