Еди Маринов
Цикъл „Пиянство и лудост“ (4)

Аз и старият кръчмар

Налей ми, приятелю, още няколко капки от тоя отрова,

за да отвора съзнанието си за реалността нова,

дай ми да пия, за да се напия —

да мога с ума си по-лесно новия свят да открия.

 

Сипваш ми, но в очите ти виждам,

че за това, което със себе си правя ме ненавиждаш,

недей, приятелю, така както съм трезвен няма да стане,

а не искам вечно тука при вас да остана.

 

Сипи и на себе си, стари кръчмарю,

за да видиш дверите райски как се отварят,

какво — не искаш, не можеш, а — не е разрешено,

разбирам, и ти искаш да се махнеш, но на смяна не е позволено.

 

Добре, приятелю стар, ще те изчакам,

другар си ми ти — не искам да те прецакам,

но когато кръчмата затвориш, когато кепенците паднат,

отиваме там, заедно от този пристан отплаваме.

 

Ето, време е вече и сядаме,

бутилката един на друг подаваме

и вижда всеки от нас в очите на другия пътя,

по който най-лесно да избягаме оттука.

 

И ето че корабът вече вдига своята котва,

тръгваме с него заедно, всеки обаче самотен,

дано само някоя буря да не го разбие

и попътен вятър имаме, та по-бързо да стигнем.

 

„Виждам земя!“ някой се провиква,

надеждата в сърцата ни до небесата литва,

но отново разбираме, приятелю, стъпвайки в новия свят,

че пак сме тук, трезви, будни и ни мъчи махмурлукът познат…