Фредерик Пол
Човекът плюс (9)

9. Даш идва на свиждане

Дон Кейман не обичаше да бърза, но нямаше избор; трябваше да посети шивача си. За нещастие той се намираше в Мерит Айлънд, Флорида, в Атлантическия изпитателен център.

Дон излетя натам притеснен и пристигна притеснен. Не само заради случилото се с Роджър Торауей. Там като че ли положението беше овладяно, благодарение на божественото милосърдие, въпреки че Кейман не можеше да се отърве от притеснението, че почти го бяха изтървали, само защото някой бе направил глупавата грешка да не го подготви за последната „дребна козметична операция“. Навярно, помисли си той снизходително, това стана, защото Брад беше болен. Но във всеки случай, едва не провали целия проект.

Другото, което го измъчваше, беше че не можеше да се отърве от тайното усещане за грях,че вътрешно, със самото си сърце, искаше проектът да се беше провалил. Беше прекарал ужасен час със сестра Клотилда, когато вероятното му заминаване за Марс бе потвърдено със заповед. Дали най-напред да не се оженят? Не. Не поради прагматични, практически причини: въпреки че и двамата можеха да поискат разрешение от Рим, вероятността да го получат за по-малко от шест месеца бе нищожна.

Само ако бяха изпратили молбите си по-рано…

Но не бяха, а и двамата знаеха, че нямат желание да се оженят, без да са го получили, дори не искаха да легнат заедно в леглото без свещеното тайнство.

— Поне — рече Клотилда накрая, като се опитваше да се усмихне, — не трябва да се притесняваш за моята вярност. След като не искам да нарушавам обета си заради теб, без съмнение не бих го сторила заради някой друг.

— Не се притеснявам за това — бе отвърнал той, но сега под блестящите сини небеса на Флорида, загледан в извисяващите се към пухкавите бели облаци антени, се чувстваше притеснен. Армейският полковник, който се бе нагърбил доброволно да го разведе из околността, долавяше тревогата на Кейман, ала не можеше да разбере какво я е предизвикало.

— Напълно безопасно е — каза той напосоки. — На ваше място не бих се притеснявал от ниската орбита на скачване.

Кейман се откъсна от мислите си:

— Честна дума, не се притеснявах за това. Дори не зная какво имате пред вид.

— О, така ли? Нали разбираш, твоята и другите две ракети ще се срещнат на по-ниска орбита от обикновено: двеста и двадесет километра вместо четиристотин. Правим го по политически причини, разбира се. Мразя, когато бюрократите ни нареждат какво да правим, но в този случай наистина няма значение.

Кейман погледна часовника си. Оставаше още час до последната проба на марсианския костюм и космическия му скафандър и той не изгаряше от желание да го прекара в досада. След като прецени, че полковникът е един от щастливците, които най-много обичат да дрънкат за работата си и че единственото, което трябва да прави, е от време на време да сумти одобрително, насърчавайки го да обяснява всичко, което можеше да бъде обяснено,той изсумтя одобрително.

— Да, отец Кейман — продължи полковникът въодушевено, — вие ще пътувате с голям кораб. Прекалено голям, за да бъде изстрелян наведнъж. Затова ще стартирате с три отделни ракети, които ще се срещнат в орбита — двеста и двадесет до двеста тридесет и пет — това е оптимумът и аз очаквам всичко да е точно… и…

Кейман кимна, без дори да слуша. Той вече знаеше плана за полета наизуст; имаше го в заповедите, които беше получил. Единственият въпрос, на който все още нямаше отговор, бе кои ще са другите двама, които ще пътуват до Марс. Вероятно до ден-два щеше да бъде решено. Единият ще трябва да е пилот, който да остане в орбита, докато останалите трима, натъпкани в спускаемия апарат, слязат на повърхността на планетата. Другият — четвъртият член на екипажа, би трябвало да бъде някой, който може да стане дубльор и на пилота, и на марсолога и на киборга; Такъв човек, разбира се, не съществуваше, но все пак някой трябваше да бъде избран. Трите човешки същества — трите непроменени човешки същества, поправи се той — нямаше да имат способностите на киборга за оцеляване на марсианската повърхност. Щяха да бъдат екипирани със същите приспособления, които се влагаха сега у Роджър, а след това трябваше да преминат през окончателните тренировки за процедурите, от които всички, дори и Роджър, щяха да се нуждаят.

А стартът беше само след тридесет и три дни.

Полковникът беше приключил със заставането на орбита и маневрите по скачването и беше готов да проследи ден по ден последователността на операциите през всичките дълги месеци до Марс. Кейман го прекъсна:

— Момент, полковник. Не можах да разбера политическите причини. Какво общо има това с нашето излитане?

Полковникът изръмжа възмутено:

— Онези фанатици, еколозите, притесняват всички ни. Двустепенните ракети „Тексас“ са доста големи. Около двадесет пъти по-тежки от ракетата-носител „Сатурн“. Така че им е необходима много тяга. Получават се някъде към двадесет и пет тона водни пари в секунда, по три — стават адски много водни пари. И се смята, че има известен риск водните пари — е, нека бъдем честни, знаем дяволски добре, простете ме, отче, какво могат да предизвикат тези пари при нормални височини на инжекция — да доведат до изчезване на свободните електрони и изтъняване на озоновия слой в атмосферата. Това беше открито, мисля, през 73-та или 74-та година, при извеждането в орбита на първата „Спейслаб“. Унищожаване на свободните електрони от Илинойс до Лабрадор. А това е едно от нещата, които ни предпазват от слънчевата радиация. Озоновият слой филтрира ултравиолетовите лъчи от Слънцето. Рак на кожата, слънчеви изгаряния, унижощаване на флората — всичко това е реалност, всичко това би могло да се случи. Но не за нашето собствено население се притеснява Даш! Нова Народна Азия, ето кое го тормози. Дали са ултиматум, че ако полетът нанесе вреда на озоновия слой над тях, ще считат това за „враждебен акт“. Враждебен акт! Как, по дяволите, бихте нарекли пет ядрени подводници, изплували край Кейп Мей, Ню Джърси? Те го наричат океанографско изследване, но никой не използва подводни торпедоносачи в океанографията, поне не в нашата флота… Между другото — продължи полковникът, обръщайки се към госта си с усмивка, — всичко е наред. Орбитата на скачване ще бъде малко по-ниско, извън слоя на свободните електрони. Ще ни трябва повече гориво. Според мен вятърът ще причини повече замърсявания. Но пък скъпоценните им електрони ще си останат недокоснати — не че има някаква реална възможност да се случи нещо отвъд Атлантика в Африка, а още по-малко в Азия…

— Всичко това е много интересно, полковник — каза Кейман любезно. — Но мисля, че е време да се връщам обратно.

 

Екипировката му беше готова.

— Просто се мушни вътре, да видим дали ти е по мярка.

Физиотерапевтът, член на екипа, се захили. За „мушването“ в скафандъра бяха необходими двадесет минути усилна работа, дори ако се включеше целият екип. Кейман настояваше да се справи сам. В космическия кораб нямаше да има кой да му помага, освен останалите членове на екипажа, които щяха да бъдат заети със собствените си работи ; а при аварийна ситуация не би могъл да разчита на никаква помощ. Искаше да бъде подготвен за всякакви изненади. Отне му час, а после още десет минути, за да излезе от него, след като бяха проверени всички параметри и беше установено, че всичко е наред. След това трябваше да изпробва и другите приспособления.

Когато привърши, навън вече беше тъмно, гореща есенна нощ висеше нед Флорида. Той огледа наредените върху работните маси одежди и се усмихна. Посочи към приспособлението за връзка и антената, висяща от единия ръкав, радиационното наметало, което трябваше да използва при слънчеви изригвания, бельото, което се слагаше под костюма.

— Приготвили сте ми всичко. Това е манипулът, там е филонът, това е моят стихар. Още едно-две неща и ще бъда готов за литургия.

Всъщност той беше включил пълен комплект църковни одежди при разпределението на багажа си — за сметка на книгите, музикалните записи и снимките на сестра Клотилда. Ала не беше подготвен да го обсъжда със светски люде. Протегна се и въздъхна.

— Къде наоколо може добре да похапне човек? — запита. — Пържола или може би малко червен луциан^[1], толкова са ми я хвалили… а след това удобно легло…

Военният полицай от военновъздушните сили, който от два часа се навърташе наоколо и поглеждаше часовника си, пристъпи напред и заяви:

— Съжалявам, отче. Очакват ви веднага на друго място. Трябва да отидете, да речем, след около двадесет минути.

— Къде трябва да отида? Утре ми предстои дълъг полет…

— Съжалявам, сър. Заповядано ми е да ви заведа в административната сграда на военновъздушната база „Патрик“. Очаквам там да ви кажат за какво става въпрос.

Свещеникът се изправи.

— Ефрейтор. Аз не съм под ваше разпореждане. Предлагам да ми кажете какво точно искате.

— Да, сър — съгласи се военният полицай. — Не сте под мое разпореждане. Но имам заповед да ви закарам, и при цялото си уважение към вас, ще го сторя.

Физиотерапевтът докосна рамото на Кейман.

— Върви, Дон. Имам чувството, че съвсем скоро ще попаднеш сред най-високите етажи на властта.

Кейман с ръмжене се остави да бъде изведен навън и качен в ховера. Полицаят бързаше. Той насочи превозното средство към залива, провери времето и разстоянието и полетя ниско над океана, докосвайки с криле вълните. След това зави на юг и даде газ; за десетина секунди скоростта им нарасна на сто и петдесет километра в час. Натоварването от рязкото ускорение и гърчещите се, завихрени в спирала вълни под тях, принудиха Кейман да преглътне слюнката си и да потърси за всеки случай еднократна торбичка. Опита се да накара ефрейтора да намали скоростта.

Но любимият израз на военния полицай като че ли беше: „Съжалявам, сър“.

Успяха да стигнат до брега при „Патрик“, преди Кейман да започне наистина да повръща, а щом отново се озоваха на сушата, шофьорът намали скоростта до разумни граници. Кейман се измъкна и поспря за миг във влажната бурна нощ, докато двама военни полицаи, предупредени по радиото за неговото пристигане, го поздравиха и поведоха към бялата, грубо измазана сграда.

Десет минути по-късно, след като бе съблечен до голо и претърсен, той разбра на колко висок етаж се е озовал.

 

Президентският самолет докосна пистата на „Патрик“ точно в 4 часа. Кейман дремеше на един шезлонг, завит до кръста с одеало. Внимателно го разбудиха и заведоха до стълбичката за качване, докато автоцистерните пълнеха с гориво резервоарите в крилете на самолета при странно зловеща тишина. Нямаше разговори, нямаше звън на месингови накрайници върху алуминиевите капаци на резервоарите, чуваше се само пулсът на помпите в бензиновоза.

Един много важен човек спеше. Кейман също искаше с цялата си душа да поспи. Отведоха го до кресло с подвижна облегалка, сложиха му предпазния колан и го оставиха; още преди стюардесата от армейските женски части да напусне салона, самолетът се насочи към пистата за излитане.

Опита се да подремне, но, докато самолетът все още набираше височина, влезе камериерът на президента и обяви:

— Президентът ще ви приеме сега.

Току-що обръснатият покрай козята си брадичка президент Дашътайн приличаше на Джилбърт Стюарт. Отпочиваше в кожено кресло, блуждаещите му очи се взираха в илюминатора, а от слушалките звучеше музика. До лакътя му димеше пълна чаша кафе, друга чакаше празна на подноса до сребърния кафеник. До чашата имаше тънка кутия от пурпурна кожа, украсена със сребърен кръст.

Даш не го накара да чака. Видя го, усмихна се, махна слушалките и каза:

— Благодаря, че ми позволихте да ви отвлека, отец Кейман. Седнете, моля. Сипете си кафе, ако желаете.

— Благодаря.

Прислужникът пристъпи, наля кафе и се оттегли зад Дон. Кейман не се огледа; знаеше, че ще наблюдава всяко трепване на мускулите му, и се стремеше да избягва резките движения.

— Минах през толкова часови зони през последните четиридесет и осем часа — каза президентът, — че просто забравих как изглежда външният свят. Мюнхен, Бейрут, Рим. В Рим се срещнах с Върн Скейниън, когато разбрах за неприятностите с Роджър Торауей. Това страшно ме притесни, отче. Почти го бяхте изтървали, нали?

— Аз съм марсолог, господин президент. Станалото няма отношение към моите задължения.

— Оставете това, отче. Аз не търся вина; има много хора, на които може да се припише, ако се наложи. Искам да знам какво всъщност се случи.

— Сигурен съм, че генерал Скейниън би могъл да ви каже много повече от мен, господин президент — отвърна Кейман сковано.

— Ако исках да чуя версията на Върн, нямаше да спирам да ви вземам — продължи президентът спокойно. — Вие сте били там, не той. По това време той беше в Рим…

Кейман сръбна от кафето.

— Е, да за малко да го изтървем. Мисля, че не му беше казано по подходящ начин какво ще стане, тъй като по това време имаше грипна епидемия. Не ни достигаше персонал. Брад също не беше там.

— Това е било предишния път — забеляза президентът.

Кейман сви рамене и се направи, че не е разбрал.

— Кастрираха го, господин президент. В Ориента са го наричали пълна кастрация, пенисът и всичко друго. Те не са му нужни, защото яде толкова малко, че всичко се изхвърля анално, така че това е само едно уязвимо място. Без съмнение трябваше да се направи, господин президент.

— А какво става с — как го наричате — простатектомията? И то ли е уязвимо място?

— Трябваше да попитате някой от лекарите, господин президент — отбраняваше се Кейман.

— Но аз питам вас. Скейниън спомена нещо за „болестта на свещениците“, а вие сте свещеник.

Кейман се усмихна.

— Това е стар израз, от времето, когато всички свещеници са били неженени. Но, да, мога да ви разкажа, в семинарията много сме говорили по този въпрос. Простатата произвежда течност — не много, няколко капки на ден. Ако мъжът няма еякулация, повечето от нея просто се изхвърля навън с урината, но ако е възбуден сексуално, тогава количеството е по-голямо и не се изхвърля напълно. Връща се обратно и натрупването на тази течност причинява неприятности.

— Така че просто отстраниха простатата му.

— И имплантираха стероидна капсула, господин президент. Той няма да стане женствен. Физически сега е един завършен евнух… о, исках да кажа напълно завършено същество.

Президентът кимна.

— Това е така наречената фройдистка грешка^[2].

Кейман сви рамене.

— Щом вие разсъждавате по този начин — продължи да го притиска президентът, — какво по дяволите смятате, че мисли Торауей?

— Зная, че не му е лесно, господин президент.

— Доколкото разбирам — продължи президентът, — вие не сте само марсолог, Дон, вие сте и семеен съветник. Там не всичко е наред, нали? Тази шавлива женичка причинява много трудности на нашето момче.

— Дороти има много проблеми.

— Не, Дороти има един проблем. Проблемът, който всички ние имаме. Тя се бъзика с нашия марсиански проект, а ние не можем да си позволим провал. Можеш ли да я вкараш в правия път, Дон?

— Не.

— Е, нямам пред вид да я направиш идеален човек. Зарежи това! Искам да кажа, можеш ли да я накараш да го успокои, поне дотолкова, че да не изпада вече в шоково състояние? Да го целуне и да му обещае, че ще му изпрати подърък за Свети Валентин, когато е на Марс — Бог знае, че Торауей не иска нищо повече. Но има правото поне на това.

— Мога да опитам — отвърна Кейман безпомощно.

— Аз ще разменя няколко думи с Брад — мрачно каза президентът. — Казах ви, казах ви на всички, този проект трябва да успее. Не ми пука за фригидността на не знам коя си или за плътските желания на еди кой си. Искам Торауей да стъпи на Марс и да бъде щастлив там.

Самолетът се наклони, за се измъкне от натоварения трафик край Ню Орлеан. Отблясък от утринното слънце се отрази в омазаните с петрол води на залива. Президентът хвърли сърдит поглед надолу.

— Нека ви кажа, отец Кейман, какво мисля. Мисля си, че Роджър би бил по-щастлив да жали за смъртта на съпругата си, загинала при автомобилна катастрофа, отколкото да се притеснява какво прави, когато го няма. Не ми харесва да мисля по този начин. Но имам толкова много възможности, Кейман, че просто трябва да се хвана за някоя, която да не е най-лошата. А сега — продължи той внезапно усмихнат, — имам нещо за вас от Негово Светейшество. Подарък, погледнете го.

Зачуден, Кейман отвори червената кутия. Вътре имаше молитвена броеница, навита върху червено кадифе. Зърната на „Аве Мария“ бяха изработени от слонова кост с инкрустирани розови пъпки; големите зърна на „Отче наш“ представляваха обрамчени кристали.

— Има интересна история — продължи президентът. — Била е изпратена на Игнатий Лойола от една от неговите мисии в Япония, след това е била в Южна Америка в продължение на двеста години с, как ги наричате, реликти от Парагвай? Това е музейна вещ, наистина, но Негово Светейшество искаше вие да я притежавате.

— Аз… аз не зная какво да кажа — едва успя да изрече Кейман.

— И има неговата благословия. — Президентът се облегна назад и изведнъж се състари. — Молете се с нея, отче. Аз не съм католик. Не зная как се чувствате в такива случаи. Но искам да се молите Дороти Торауей да се вразуми и да обърне внимание на съпруга си. А ако това не помогне, молете се още по-усърдно за всички нас.

 

След като се върна в централния салон, Кейман стегна колана си и си наложи да поспи през оставащия час полет до Тонка. Умората надделя над притесненията и го понесе на вълните на съня. Той не беше единственият, който се притесняваше. Ние не бяхме преценили правилно травмата, която получи Роджър Торауей от загубата на своите гениталии, и почти го бяхме загубили.

Грешката беше критична. Не можеше да се рискува още веднъж. Вече бяхме уредили психиатричен надзор над Роджър, а портативният компютър в Рочестър беше преработен така, че да следи за голям психически стрес и да реагира преди бавните човешки нервни импулси на Роджър да се превърнат в конвулсии.

Положението в света се развиваше според очакванията. Ню Йорк беше обхванат от вълнения, в Близкия изток се надигаше недоволство, надхвърлящо границите на допустимото, а от Нова Народна Азия бълваха яростни манифести против унищожаването на сепиите в Тихия океан. Планетата бързо се приближаваше към критичната точка. Нашите предвиждания сочеха, че оцеляването на човешката раса на Земята е под въпрос през следващите две години. Не можехме да позволим това. Експедицията до Марс трябваше да успее.

 

Когато замайването след припадъка отмина, той не осъзна колко близо е бил до смъртта, а само усети, че е наранен по най-чувствителните места. Изпитваше самота: унищожителна, безнадеждна самота. Беше загубил не само Дороти, но и мъжествеността си. Болката беше прекалено голяма, за да бъде преодоляна с плач, дори да можеше да плаче. Беше като агония на зъболекарски стол без упойка, толкова остра, че вече не се възприемаше като предупреждение, а като част от действителността, нещо, което трябва да се преживее и понесе с твърдост.

Вратата се отвори и влезе нова сестра.

— Здравейте. Виждам, че сте буден.

Тя се приближи и докосна с топли пръсти челото му.

— Аз съм Сюли Карпентър. Името ми всъщност е Сюзън Лий, но ме наричат Сюли. — Тя дръпна ръката си и се усмихна. — Може би смятате, че е по-добре да се доверя на данните, а не на усещането си за топлина, нали? Вече зная какво показват мониторите, но мисля, че съм малко старомодна.

Торауей почти не чуваше; беше прекалено зает да я наблюдава. Дали това не беше трик на медиаторните вериги? Висока, зеленоока, тъмнокоса: тя толкова приличаше на Дороти, че се опита да промени картината, идваща от насекомоподобните му очи; приближи до порите на леко набръчканата й кожа, промени цветовете, намали чувствителността, така че образът й избледня в лека мъгла. Никакъв ефект. Продължаваше да прилича на Дороти.

Сестрата проверяваше мониторите в стаята.

— Добре се справяте, полковник Торауей — подхвърли тя през рамо. — След малко ще ви донеса обяда. А сега да искате нещо друго?

Той се раздвижи и седна в леглото.

— Нещо, което бих могъл да имам — отвърна горчиво.

— О, не, полковник! — Очите й показваха, че е шокирана. — Искам да кажа… е, извинете ме. Нямам никакво право да ви говоря по този начин. Но, господи, полковник, ако има някой на този свят, който може да има всичко, което си поиска, това сте вие.

— Бих искал да се чувствах така — изръмжа той, като я наблюдаваше внимателно и с любопитство усети нещо — нещо неопределено, но по-различно от болката, която го поглъщаше до преди малко.

Сюли Карпентър погледна часовника си и придърпа един стол.

— Има някакво отчаяние в гласа ви, полковник — съчувствено се обърна тя към него. — Знам, че всичко, на което сте подложен, е доста мъчително.

Той отмести поглед от сестрата, натам, където огромните черни крила шумоляха над главата му, и отвърна:

— Има своите лоши страни, вярвайте ми. Но аз разбирах с какво се захващам.

Сюли кимна.

— Преживях ужасни мигове, когато моят… моят приятел умря. Разбира се, това не може да се сравни с вашето страдание. Но в някои отношения може би е по-лошо — знаете ли, беше толкова нелепо. Чувствахме се добре заедно и обсъждахме планове за женитба. На другия ден той се върна от лекаря и съобщи, че главоболието му се е оказало… — Тя пое дълбоко въздух. — Тумор в мозъка. Злокачествен. Три месеца по-късно беше вече мъртъв, а аз просто не можех да го възприема. Трябваше да напусна Оуклънд. Помолих да бъда прехвърлена тук. Не се надявах да получа това място, но… мисля, че все още има проблеми с персонала поради грипа…

— Съжалявам — побърза да отвърне Роджър.

Тя се усмихна.

— Няма нищо. Просто в живота ми се появи огромна празнина и съм наистина благодарна, че тук намерих нещо, с което да я запълня. — Отново хвърли поглед към часовника си и подскочи. — Сестрата на етажа сигурно ме търси. А сега, слушайте, има ли нещо, което мога да направя за вас? Книга? Музика? На ваше разположение е целият свят, включително и аз.

— Нищо — честно отвърна Роджър. — Въпреки това, благодаря. Как ви дойде наум да кандидатствате за работа точно тук?

Тя го погледна замислено, ъгълчетата на устните й леко се отпуснаха.

— Е, чувала съм нещичко за програмата тук; занимавала съм се десет години с космическа медицина в Калифорния. И зная кой сте вие, полковник Торауей. Зная! На стената ми висеше вашата фотография от времето, когато спасихте руснаците. Не бихте повярвали колко активна роля сте изиграли в някои от моите фантазии, полковник Торауей, сър.

Тя се засмя, обърна се и поспря до вратата.

— Ще направите нещо за мен, нали?

— Разбира се. Какво? — Роджър беше учуден.

— Е, бих искала да имам по-нова снимка. Знаете как е със сигурността тук. Ако успея да вкарам апарат, мога ли да ви направя една бърза снимка както сте в момента? Просто, за да я показвам на внуците си, ако въобще някога ги имам.

Роджър запротестира:

— Ще ви убият, ако ви хванат, Сюли.

— Ще се опитам, струва си. — кимна Сюли. — Благодаря.

Когато тя излезе, Роджър направи опит да върне мислите си отново към кастрирането и невярната съпруга, но неизввестно защо, те не бяха вече толкова натрапчиви. А нямаше и много време. Сюли влезе с нискокалоричната вечеря, с усмивка и обещание да се върне на следната сутрин. Клара Блай му направи клизма. Той лежеше, потънал в мислите си, когато трима еднакви мустакати мъже се намъкнаха и започнаха да изследват сантиметър по сантиметър пода, стените и мебелите с металотърсачи и електронни детектори. Непознатите останаха в стаята, седнали на внесените за тях столове, мълчаливи и напрегнати, докато влезе Брад.

Той изглеждаше не само болен, но и сериозно притеснен.

— Здравей, Роджър. Господи, ти направо ни изплаши. Грешката е моя; трябваше да бъдеш под наблюдение, но този проклет грип…

— Май успях да оцелея — отвърна Роджър, като изучаваше съвсем обикновената физиономия на Брад и се чудеше защо не чувства обида или възмущение.

— Оттук нататък няма да те оставяме без работа — започна Брад, като придърпа един стол. — В момента сме изключили някои от медиаторните схеми. Когато отново ги включим, ще трябва да ограничим чувствителността на сензорите ти — за да привикнеш полека-лека да се справяш с цялата информация от заобикалящия те свят. А и Катлийн ще се отбие, за да започнете с новото ти обучение — нали знаеш, трябва да се научиш как да използваш мускулите си. — Той хвърли поглед към тримата мълчаливи наблюдатели. По лицето му премина сянка на страх.

— Мисля, че съм готов — заяви Роджър.

— О, разбира се. Зная, че си готов — учудено отвърна Брад. — Не си ли получавал последните записи? Работиш като часовник със седемнадесет камъка. Хирургическите операции приключиха. Имаш всичко, от което се нуждаеш. — Той се облегна назад самодоволно. — Ако мога така да се изразя — захили се, — ти, Роджър, си произведение на изкуството, а художникът съм аз. Как ми се иска да мога да те видя на Марс. Ти му принадлежиш, момче.

Един от наблюдателите се изкашля.

— Приключвайте, доктор Брадли.

Притеснението отново се върна върху лицето на Брад.

— Тръгвам. Внимавай, Роджър. Ще дойда малко по-късно да те видя.

Той излезе, последван от тримата непознати, а в стаята влетя обезпокоената Клара Блай.

Загадката внезапно се изясни.

— Даш ще дойде да ме посети — предположи Роджър.

— Умник! — изсъска Клара. — Е, смятам, че ти можеш да знаеш. Но аз не бива. Смятат, че е тайна. Каква тайна може да бъде, след като обърнаха цялата болница с главата надолу? Тези момчета се бяха намърдали навсякъде преди да застъпя на дежурство.

— Кога ще пристигне тук? — попита Роджър.

— Това е тайна. Поне за мен.

Но не остана тайна дълго; след по-малко от час на прикрито суетене, президентът на Съединените щати влезе в стаята. Придружаваше го същото момче, което беше и на самолета, но този път очевидно изпълняваше ролята не на прислужник, а на телохранител.

— Чудесно е да ви видя отново — каза президентът и протегна ръка. Той още не беше виждал преработеното издание на Човека плюс и беше естествено блестящата плът, огромните фасетирани очи и реещите се във въздуха крила да му изглеждат странно, но върху тренираното и овладяно лице на президента бяха изписани само дружелюбие и удоволствие.

— Преди малко се отбих да поздравя вашата предана съпруга Дороти. Надявам се да ми е простила за опропастения лак на ноктите миналия месец; забравих да я попитам. Но как се чувствате вие?

Роджър бе удивен от президентската памет, но каза само:

— Добре, господин президент.

Президентът наведе глава към телохранителя, без да го поглежда.

— Джон, носиш ли онова малко пакетче за полковник Торауей? Нещо, което Дороти ме помоли да ви предам; можете да го отворите веднага, щом си тръгнем.

Телохранителят постави увит в бяла хартия пакет върху масата до леглото на Роджър и придърпа стол с незабележимо движение, точно, когато президентът се приготви да седне.

— Роджър — започна президентът, оправяйки ръбовете на бермудите си, — зная, че мога да бъда откровен. Вие сте всичко, което имаме сега, и ние се нуждаем от вас. Нещата стават от ден на ден все по-лоши. Азиатците си просят неприятности и не зная още колко ще издържа да не им отвърна. Трябва да ви изпратим на Марс и трябва да функционирате нормално, когато стигнете там. Това е изключително важно.

— Мисля, че ви разбирам, сър.

— Да, мисля, че разбирате. Но разбирате ли го с цялата си същност? Наистина ли чувствате дълбоко в душата си, че сте изключителният избранник на съдбата, който по един или друг начин се е озовал в положение от особена важност за цялото човечество. Ето къде се намирате, Роджър. Зная — продължи тъжно президентът, — че някои важни свободи са ви били отнети. Не са ви предоставили възможност да кажете „да“ или може би „не“. Дори не са ви уведомили. Това е гадно отношение към едно човешко същество. Човек с вашата важност, човек с вашата преданост трябва да бъде оставен да взема решенията си самостоятелно. Натрих сол на главата на доста хора тук. С удоволствие бих натрил на още. Ако искате, кажете ми. По всяко време. По-добре да го направя аз, отколкото вие — с тези стоманени мускули, които са ви инсталирали, можете да повредите някой от хубавите задници на сестрите. Имате ли нещо против, ако запуша?

— Моля? О, по дяволите, не, господин президент.

— Благодаря — момчето му поднесе с една ръка отворена кутия цигари, а с другата огънче. Той дръпна дълбоко от цигарата и се облегна назад. — Роджър — продължи, — нека споделя какво мисля, че се върти в главата ви. Мислите си: „Ето го стария Даш, политик до мозъка на костите си, пълен с лъжи и обещания, който се опитва да ме накара да вадя кестените от огъня вместо него. Може да си говори всичко, може да ми обещае всичко. Това, което иска, е да изтиска всичко от мен.“ Нещо подобно, нали?

— Защо… не, господин президент! Е, донякъде.

Президентът кимна.

— Бихте били луд, ако не си го мислехте, поне донякъде. Знаете ли, всичко това е истина. До известна степен. Истина е, че бих ви обещал всичко, че бих ви наговорил куп лъжи, всичко което ми дойде наум, само и само да стигнете до Марс. Но има и друго, което също е истина. Ние всички участвахме в създаването ви. Ние се нуждаем от вас. На прага сме на война, ако не направим нещо да я спрем. Може да изглежда глупаво, но прогнозите за бъдещето показват, че единственият начин да я спрем, е да ви изпратим на Марс. Не ме питайте защо. Правя само каквото ми казват учените, а те твърдят, че този извод е потвърден от компютрите.

Крилата на Роджър неуморно трептяха, но очите му бяха приковани върху президента.

— Така че — продължи Дашътайн измъчено, — аз съм на вашите услуги, Роджър. Кажете ми какво искате. Уверявам ви, че ще направя всичко, за да го получите. Можете да използвате този телефон по всяко време, през деня или през нощта. Ще ви свържат с мен. Ако съм заспал, можете да ме събудите. Ако може да почака, оставете ми съобщение. Тук повече няма да се опитват да ви прекарват, дори да предположите, че става нещо такова, кажете ми и аз ще го спра. Исусе — засмя се той, като се надигна от стола, — знаете ли какво ще пише за мене в историята? „Фиц-Джеймс Дашътайн, 1943–2026 година, четиридесет и вторият президент на Съединените щати. По време на управлението му човечеството създава първата самоподдържаща се колония на друга планета.“ Това е всичко, което ще получа, Роджър, ако въобще бъде толкова много… а вие сте единственият човек, който може да ми го даде. Е — продължи той, отправяйки се към вратата, — в Палм Спринг ме очакват на една правителствена конференция. Трябваше да бъда там преди шест часа, но осъзнах, че вие сте много по-важен от тях. Целунете Дороти вместо мен. И ми се обаждайте. Ако няма от какво да се оплачете, звъннете за едно „здрасти“. По всяко време.

Той си тръгна, а смаяният астронавт продължи да гледа подире му.

Както и да го погледнеш, мислеше си Роджър, беше наистина ефектно представление, което поражда в душата благоговение и задоволство. Като се изключат 99 процента празни приказки, оставащото е повече от удовлетворително.

Вратата се отвори и влезе Сюли Карпентър, леко уплашена. Носеше фотография в рамка.

— Не знаех, че се движиш в такава компания. Искаш ли това?

Беше снимка на президента, надписана: „За Роджър от неговия почитател Даш.“

— Мисля, че да — каза Роджър. — Можеш ли да я окачиш на стената?

— Щом е снимка на Даш — може. Има самозалепваща се джаджа. Тук става ли? — тя я притисна на стената близо до вратата и отстъпи крачка да и се полюбува. След това се огледа, примига и извади изпод престилката си черен апарат с размерите на цигарена кутия. — Усмихни се и кажи „зе-ле“ — нареди тя и щракна. — Няма да ме издадеш, нали? Добре. А сега трябва да тръгвам, в момента не съм дежурна, но ми се искаше да намина при теб.

Роджър се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Нещата стремително се променяха. Не беше забравил вътрешната си болка от откритието, че е кастриран, и не беше изключил Дороти от мислите си. Но вече не възприемаше болезнено и двете неща. Имаше предостатъчно нови, много по-приятни неща, за които да мисли.

Споменът за Дороти му напомни за подаръка й. Отвори го. Беше керамична купа в меки тонове, украсена изобилно с плодове. На картичката пишеше: „Така искам да ти кажа, че те обичам.“ И беше подписана „Дороти“.

 

Всички параметри на Торауей вече бяха стабилни и ние се подготяхме за включване на медиаторните схеми.

Този път Роджър беше добре инструктиран. Брад бдеше неотлъчно над него — след като понесе голяма част от ругатните на президента, вече беше дисциплиниран и прилежен. Ние организирахме контрола върху включването на медиаторните схеми, както и буферирането на четенето и записа на данни от 3070 в Тонка върху новия преносим компютър в Рочестър, Ню Йорк. Точно по това време Тексас и Оклахома преживяваха поредния режим на тока, който усложняваше предаването на данни, а грипната епидемия все още намаляваше ефективността на хората от персонала. На нас определено не ни достигаха ресурси.

При това ни тревожеха и други неща. Надеждността на преносимия компютър се оценяваше на 99.999999999 процента за всеки един елемент, но той беше съставен от около 108 елемента. Имаше огромно количество дублиращи схеми и пълен комплект вътрешни връзки, така че отказът дори на три или четири главни подсистеми нямаше да застраши поддържането на жизнените функции на Роджър. Но това не беше достатъчно. Анализите показваха, че има шанс едно на десет за отказ на критичен елемент в рамките на половин марсианска година.

Така се стигна до решението да бъде конструиран, изстрелян и установен в орбита около Марс цял компютър 3070, който да осъществява тройна осигуровка на всички функции на преносимия компютър. Той трябваше да може да върши работата на преносимия. Ако последният откажеше напълно, Роджър щеше да използва орбиталния компютър само половината от времето — когато се намира над хоризонта и когато може да се осъществява радиовръзка. Закъснението на сигнала бе приемливо — около стотна от секундата. Освен това щеше да му се наложи да стои на открито или свързан към външна антена.

Имаше още една причина за необходимостта от орбитален компютър, а това беше високият риск от грешки. И двата компютъра — орбиталният и преносимият — бяха надеждно екранирани. Независимо от това, при изстрелването щяха да преминат през поясите на Ван Ален и да бъдат подложени на действието на слънчевия вятър по време на целия полет. Когато се приближат до Марсь, нивото на слънчевия вятър щеше да бъде в поносими граници — освен в случаите на повишена слънчева активност. Заредените частици от изригванията можеха да унищожат голяма част от съхранените в компютъра данни и да нарушат функциите му. Преносимият компютър нямаше да може да се защитава. От друга страна 3070 предоставя достатъчно резервни възможности за запазване на контрола и отстраняване на повредите. В моментите на бездействие — а такива щеше да има доста, около 90 процента от времето, през което функционира, дори когато Роджър го използва — той трябваше да сравнява данните във всяка една от тройно осигуряващите схеми. Ако данни от някоя схема се различават от същите данни от дублиращите схеми, щеше да прави проверка за съвместимост с другите данни ; ако се окажеха съвместими, трябваше да изследва и трите схеми и да промени различния бит в съответствие с другите два. При несъответствие на два бита трябваше да направи проверка с преносимия компютър, ако е възможно.

Това беше всичко, което можехме да си позволим, но все пак не беше малко. Като цяло, бяхме много доволни.

За да функционира, орбиталният 3070 щеше да се нуждае от значително количество енергия. Сравнихме вероятната максимална консумация с минималната мощност, осигурявана от различни видове слънчеви панели, и установихме, че допустимата разлика е много малка. И така, Рейтиън получи поръчка за един магнитнохидродинамичен (МХД) генератор и техническите екипи заминаха да го модифицират и подготвят за изстрелване и автоматична работа в орбита около Марс. Когато 3070 и МХД генераторът пристигнат в орбита и се скачат, генераторът щеше да осигурява цялата енергия, необходима на компютъра, Излишъкът щеше да се предава микровълново към намиращия се на повърхността на Марс Роджър. Той можеше да я използва за захранване на собствените си двигатели или за други енергоемки устройства, които се наложи да използва.

След като осъществихме всички запланувани подобрения, не можехме да си представим как преди сме смятали, че ще минем без тях. Това бяха щастливи дни! Искахме и ни даваха всички ресурси, от които се нуждаехме. Две нощи от седмицата Тулза оставаше без електричество, за да получим необходимата енергийна мощност, а Лабораторията за реактивно движение загуби целия си персонал по космическа медицина покрай нашия проект.

Прехвърлянето на данни продължаваше. Двата нови компютъра — преносимият в Рочестър и дубликатът на 3070, изпратен в Мерит Айлънд, бъкаха от програмни грешки, Но ние ги откривахме, изолирахме, коригирахме и успявахме да се придържахме към установения график.

Светът навън, разбира се, не беше толкова приятен.

Като използваха саморъчно приготвена плутониева бомба, направена от материали, откраднати от реактора в Кармертен, уелсците взривиха казармите в Хайд парк и по-голяма част от Найтбридж. В Калифорния Каскадните планини бяха обхванати от пожари, които не можеха да бъдат овладяни. Хеликоптерите на пожарната охрана останаха на земята поради липса на гориво. Избухналата епидемия от едра шарка бе обезлюдила Поона и върлуваше в Бомбай; пристигаха съобщения за случаи от Мадрас до Делхи, а тези които можеха, бягаха от заразата. Австралийците обявиха тотална мобилизация, Нова Народна Азия настояваше за извънредна сесия на Съвета за сигурност при ООН, а Кейптаун беше в обсадно положение.

Светът загазваше в съответствие с прогнозите. Разбирахме това. Продължавахме работата си, а когато някой от участниците в проекта биваше обхванат от съмнения, заповедите на президента му възвръщаха увереността. На всяко табло за съобщения, в повечето от помещенията, бяха изписани думите на Даш:

Вие се грижете за Роджър Торауей, а аз ще се покрижа за останалия свят.

Фиц-Джеймс Дашътайн

Ние не се нуждаехме от подтикване, защото знаехме значението на проекта. Бъдещето на нашата раса зависеше от него. В сравнение с това нищо друго нямаше значение.

 

Роджър се събуди в пълен мрак.

Бе сънувал и за миг видение и реалност странно се бяха смесили. Беше много отдавна; той, Дороти и Брад бяха отишли с неколцина приятели, които имаха лодка, до езерото Тексома, а вечерта пяха под звуците на китарата на Брад, докато съзерцаваха издигащата се над водата огромна пълна луна. Стори му се, че отново чува гласовете им… но когато се заслуша по-внимателно, отърсвайки се от съня, осъзна, че няма нищо.

Нищо. Това беше странно. Не се чуваше нито звук, нито мъркането на телеметричните монитори покрай стената, нито шепота от залата навън. Колкото повече опитваше, с цялата увеличена чувствителност на новите си уши, не можеше да улови никакъв звук. Нямаше и светлина. Никакви цветове, нищо, освен слабите мъжделиви отблясъци от собственото му тяло и неясното сияние от решетката на климатика.

Опита се да се раздвижи, но откри, че е завързан за леглото.

За момент ужас скова съзнанието му: уловен в капан, безпомощен, самотен. Дали го бяха изключили? Може би нарочно бяха затъмнили възприятията му? Какво ставаше?

До ухото му се обади слаб глас:

— Роджър? Аз съм Брад. Мониторите показват, че си буден.

Обзе го облекчение:

— Да — успя да изрече, — Какво става?

— Въвели сме те в среда без сензорни дразнители. Чуваш ли още нещо освен гласа ми?

— Нито звук — отвърна Роджър. — Абсолютно нищо.

— А светлина?

Роджър съобщи за мъждивите сияния от затоплените места.

— Това е всичко.

— Добре — отвърна Брад. — А сега, Роджър, ще раздвижваме функциите на новата ти нервна ситема малко по малко. Прости звуци. Прости рисунки. Монтирали сме диапроектор над леглото ти и екран до вратата — ти, разбира се, не можеш да го видиш, но той е там. Това, което ще направим… почакай малко. Катлийн държи на всяка цена да говори с теб.

Слаби звуци от триене и тътрене, а после гласът на Катлийн Даути:

— Роджър, този глупак забрави нещо важно. Знаеш, че липсата на сензорни усещания е опасна.

— Чувал съм — отвърна Роджър.

— Според експертите най-тежко се понася чувството на безсилие да се преодолее тази липса. Така че щом започнеш да се чувстваш зле, просто говори; някой от нас винаги ще бъде тук, за да ти отговаря. Брад или аз, Сюли Карпентър или Клара.

— Всички ли сте там сега?

— О, Боже, да, а също и Дон Кейман, и генерал Скейниън, и, по дяволите, половината от персонала. Компания няма да ти липсва, Роджър. Обещавам. Така. Какво ще кажеш за гласа ми, създава ли ти неприятни усещания?

Той се замисли.

— Не особено. Звучиш малко като скърцане на врата.

— Това е лошо.

— Не мисля. Ти през цялото време звучиш по подобен начин, Катлийн.

Тя се захили.

— Веднага ще млъкна. А какво ще кажеш за гласа на Брад?

— Нищо особено. Или, всъщност, не съм съвсем сигурен. Бях в нещо като дрямка и за момент ми се стори, че пее „Аура Лий“, акомпанирайки си на китара.

— Това е интересно, Роджър! — прекъсна го Брад. — А как ти звучи в момента?

— Не, сега гласът си е твоят.

— Е, параметрите ти са добри. Ще се върнем по-късно към това. А сега ще ти подаваме прости образи, с които да боравиш. Както каза Катлийн, можеш да говориш с нас по всяко време и ние ще ти отговаряме, ако искаш. Но за момента няма да приказваме много. Нека визуалните схеми да поработят самостоятелно, преди да нарушим нещата с внезапен образ или звук, става ли?

— Продължавай — отвърна Роджър.

Не последва отговор, но в следващия миг на срещуположната стена се появи бледа светеща точка.

Не беше ярка. Роджър подозираше, че с осигурените му от природата очи въобще не би я видял; но сега я различаваше ясно и дори във филтрирания въздух на стаята можеше да види бледия лъч от прожектора над главата си.

Дълго не се случи нищо друго.

Роджър чакаше с цялото търпение, което можеше да събере.

Измина още време.

Накрая каза:

— Добре. Виждам я. Това е точка. Наблюдавах я през цялото време и все си е точка. Забелязвам — продължи той, като се огледа наоколо, — че от нея се получава достатъчно отразена светлина, за да мога да видя нещо от останалата част от стаята, но това е всичко.

Гласът на Брад прозвуча като гръм:

— Добре, Роджър, почакай и ние ще ти покажем нещо друго.

— О! Не толкова високо, моля те!

— Не говоря по-високо от преди малко — отбеляза Брад. Наистина, силата на гласа му беше понамаляла.

— Добре, добре — промърмори Роджър. Започваше да се отегчава. След малко се появи друга светла точка, на няколко сантиметра от първата. Двете останаха на екрана доста дълго, след което между тях се появи светла ивица.

— Много е скучно — оплака се Роджър.

— Така би трябвало да бъде — беше гласът на Клара Блай.

— Здравей — поздрави я Роджър. — Слушай. Вече виждам доста добре при оскъдната светлина, която ми предоставяте. Защо сте ме окичили с всичките тези кабели?

— Заради телеметрията — сряза го Брад. — Точно затова сме те и вързали — за да не се въртиш и да объркаш изводите. Знаеш, че сега всичко се следи дистанционно. Трябваше да изнесем цялата апаратура от стаята ти.

— Забелязах го вече. Добре, продължавайте.

Беше досадно и си остана такова. Нямаше нищо, което да създаде работа на мозъка. След безкрайна поредица прости геометрични фигури интензивността на светлината намаля, така имаше все по-малко и по-малко отражения, осветяващи останалата част от стаята. Започнаха да му подават звуци: щракания, бипкания от осцилатора, камбанен звън, бял шум.

В съседното помещение екипите се сменяха. Работата замираше, само когато телеметричните показания сочеха, че Роджър има нужда от сън, храна или подлога. Но тези нужди не бяха чести. Роджър започна да разпознава кой е дежурен по най-дребните неща: леката присмехулна нотка в гласа на Брад, появяваща се само в присъствието на Катлийн Даути; забавеното, някак по-нежно чуруликане, когато Сюли Карпентър следеше отговорите и реакциите му. Откри, че неговото усещане за време е различно от това на останалите, или от „действителността“, каквато и да беше тя.

— Това можеше да се очаква, Родж — отвърна умореният глас на Брад, след като му го съобщи. — Ако поработиш малко, ще откриеш, че можеш да упражняваш волеви контрол над времето. Ако поискаш, можеш да отброяваш секундите като метроном. Можеш да се движиш по-бързо или по-бавно, когато е необходимо.

— Как да го правя?

— По дяволте, човече! — избухна Брад. — Това си е твоето тяло, научи се да го използваш. — После продължи по-меко. — По същия начин, както се научи да блокираш зрението си. Експериментирай, докато разбереш. А сега внимавай: ще ти пусна парчета от Бах.

Времето минаваше някакси.

Но не лесно и не бързо. Имаше дълги периоди, през които промененото чувство за време затрупваше съзнанието на Роджър с безкрайните пластове на скуката, и моменти, когато против волята си откриваше, че отново мисли за Дороти. Подемът, който получи от посещението на Даш, приятното усещане и нежността, които му носеше Сюли Карпентър, бяха все хубави неща; но не и вечни. Дороти беше реалността, на която се опираха мечтите му, и когато съзнанието му беше достатъчно свободно, за да има време да се рее, то се насочваше към Дороти. Дороти и веселите години на ранното им съжителство. Дороти и ужасната мисъл, че вече не е достатъчно мъж, за да задоволява сексуалните й потребности. Дороти и Брад…

Сепна го викът на Катлийн Даути:

— Не зная какво по дяволите правиш, Роджър, но то съсипва жизнените ти показатели! Престани!

— Добре — изръмжа Роджър. И изключи Дороти от съзнанието си. Помисли си за пълния с ненавист афектиран глас на Катлийн, за казаното от президента, за Сюли Карпентър. И се успокои.

За награда му показаха букетче теменужки на диапозитив. С всичките му цветове.