Фредерик Пол
Човекът плюс (5)

5. Чудовището отново става смъртно

Когато Брад потегли, подсвирквайки си, радиото в колата му бълваше световните новини. Десета планинска дивизия отстъпила в укрепената зона в Ривърдейл. Тайфун унищожил оризовата реколта в югоизточна Азия. Президентът Дашътайн наредил делегацията на САЩ да напусне разискванията в Обединените нации по разпределянето на оскъдните природни запаси.

Имаше и много новини, които не намираха място в радиопредаването, защото новинарите или не знаеха за тях или не ги смятаха за важни. Например, не беше казана нито дума по повод посещението на двама китайски джентълмени в Австралия, или за резултатите от тайното допитване до общественото мнение относно популярността на президента, които той пазеше дълбоко в своя сейф, или пък за тестовете, провеждани върху Уили Хартнет. И така, Брад не чу нищо за тези неща. Ако беше ги чул, може би щеше да разбере важността им и да се обезпокои. Той не беше нито безотговорен, нито злобен, а просто един не особено добър човек.

Този проблем изникваше от време на време — например, когато трябваше да зареже някое момиче или да захвърли приятел, който му бе помогнал да напредне. Понякога имаше и обвинения. Тогава Брад се усмихваше, свиваше рамене и подхвърляше, че светът съвсем не е честен и добър. Не всички турнири са спечелени от Ланселот. Понякога и черният зъл рицар го е повалял на земята. Боби Фишер не е най-обичаният шахматист на света, а просто най-добрият. И тъй нататък.

Брад признаваше, че съвсем не е образец за подражание според стандартите на обществото. И наистина не беше. Нещо се беше объркало още в детството му. Собственото „аз“ в главата му беше нараснало неимоверно и той виждаше целия свят само от гледна точка на това какво би могъл да получи от него. Война с Китай? Е добре, да видим тогава, кроеше планове Брад, със сигурност ще има много работа за хирурзи; може би ще мога да оглавя своя собствена болница. Световна депресия? Беше вложил пари в селскостопанска земя — хората винаги щяха да имат нужда от храна.

Не беше човек, достоен за уважение. Но все пак беше човекът, който най-добре можеше да свърши това, от което се нуждаеше киборгът, а именно да осигури на Уили Хартнет посредник между дразнителя и неговата интерпретация. Това означаваше, че някъде между външния обект, който киборгът вижда, и извода, който неговият мозък си прави за него, трябваше да има етап, където ненужната информация да бъде филтрирана и отстранена. В противен случай киборгът просто би полудял.

За да разберем защо е така, ще разгледаме жабата.

Мислете за жабата като за функционална машина, проектирана да създава бебета-жаби. Това е Дарвиновата гледна точка и в действителност отразява еволюцията. За да успее, жабата трябва да остане жива достатъчно дълго, за да порасне и да забременее или да оплоди някоя женска жаба. Това означава, че трябва да прави две неща. Да яде и да се пази да не бъде изядена.

В сравнение с гръбначните жабата е тъпо и просто създание. Тя има мозък, но той е малък и не особено сложен. Няма много излишни ресурси, така че нищо не е използвано за незначителни неща. Еволюцията винаги е била икономична. Мъжката жаба не пише стихове, нито пък се терзае от страхове, че женската може да й изневери. Жабите не мислят за неща, които нямат пряко отношение към запазването на живота им.

Окото на жабата също е съвсем просто. В човешкото око има много усложнения, които при жабата липсват. Да предположим, че човек влезе в стая, където върху масата има бифтек и пържени картофи; дори да не чува, да няма вкусови усещания и да е загубил способността си да възприема миризмите, той бива привлечен от храната. Очите му се обръщат към бифтека. В окото му има място, наречено „трапчинка“ (фовиа), с което човек вижда най-добре, и точно тази част се насочва към целта. Жабата не прави така; всяка част от окото й е точно толкова добра, колкото и останалите. Или толкова лоша. Защото най-интересното е че, когато жабешкото око улови нещо еквивалентно на бифтека — например бръмбар, достатъчно голям, за да си струва да го погълне, и достатъчно малък, за да не се задави, жабата остава сляпа за друг вид храна; тя забелязва храната само, ако се държи като храна. Наредете около нея най-вкусния пай от кълцани насекоми, който можете да измислите. Тя ще си умре от глад — освен ако наоколо не се мотае някой бръмбар.

Ако анализираме начина на хранене на жабата, можем да си изясним това странно поведение. Жабата заема определена екологична ниша. В живата природа никой не пълни тази ниша със смляно месо. Жабата се храни с насекоми и по тази причина може да види само насекомите. Ако през нейното полезрение премине нещо, което има размера на насекомо и се движи със скоростта на насекомо, жабата не се замисля дали е гладна или не, или пък кое насекомо е най-вкусно. Тя просто го изяжда. След това се връща отново в изчаквателна позиция за следващата жертва.

В лабораторни условия такова поведение може да се окаже гибелно за нея. Жабата може да бъде излъгана със завързано на конец парцалче или тресчица или с нещо, което се движи по съответния начин и има подходящ размер. Тя ще ги изяжда и ще умре от глад. Но в природата подобна измама е невъзможна В природата само бръмбарите се движат като бръмбари, а всеки бръмбар е една вкусна жабешка вечеря.

Не е трудно да се разбере този принцип. Разкажете това на някой по-простичък приятел и той ще възкликне: „О, да, разбирам. Жабата не обръща внимание на всичко, което не прилича на бръмбар.“ Грешка! Жабата не прави нищо подобно. Мозъкът й не елиминира обектите, които се различават от бръмбари. Тя просто никога не ги вижда. Изведете сигнал от очния нерв на жабата, след това прекарайте пред очите й камък — прекалено голям и прекалено бавно — с никакъв инструмент не можете да уловите нервен импулс. Такъв няма. Окото не си прави труда да вижда онова, от което жабата въобще не се интересува. Но ако разлюлеете умряла муха, измервателният уред веднага ще отчете импулса — нервът предава съобщение, езикът на жабата се стрелва и грабва жертвата.

И така, стигаме до киборга. Брадли беше осигурил свързващото звено между сложните рубинени очи и страдащия от болка човешки мозък на Уили Хартнет, брънката, която филтрираше, интерпретираше и преподреждаше всичко, постъпващо във визуалната система на киборга. „Очите“ му виждаха всичко, дори в ултравиолетовата и инфрачервената част от спектъра. Мозъкът не би могъл да се справи с такъв огромен поток от информация. Свързващото звено, създадено от Брадли, редактираше и отсяваше само най-важните битове.

Конструкцията му беше гениална, защото Брадли беше наистина изключително добър в единствената област, в която го биваше. Но самият той не беше там, за да го инсталира. И тъй, историята на света се промени, защото Брад имаше уговорена среща, защото президентът на Съединените щати трябваше да влезе в банята и защото двама китайци — господата Синг и Сун, искаха да вкусят пица.

 

Джери Уайднър, главният асистент на Брад, наблюдаваше бавния и тежък процес на начално установяване на визуалната система на киборга. Това беше нервна, пипкава работа. Като почти всички процедури, които трябваше да бъдат извършени с Уили Хартнет, тя беше придружена с максимален дискомфорт за него. Чувствителните нерви на клепача отдавна бяха отстранени; в противен случай щяха да се гърчат от болка ден и нощ. Но той усещаше какво става — ако не като болка, то като физически притесняващо чувство, че някой прокарва инструмент с остри ръбове по най-чувствителната част от тялото му. Истинското му зрение беше превключено в режим на изчакване, така че виждаше само мъгляви движещи се сенки. Беше му дошло до гуша. Мразеше всичко.

Лежеше вече повече от час, докато Уайднър и останалите се опитваха да променят потенциалите, разчитаха показанията и разговаряха на своя професионален жаргон. Когато накрая останаха доволни от напрежението на полето на визуалната му система и му позволиха да стане, той неочаквано загуби равновесие.

— По дяволите — изръмжа. — Пак ми е замаяно.

— Май ще трябва да поискаме проверка за виенето на свят — отвърна Уайднър притеснено.

Последва ново тридесетминутно закъснение, през което екипът по равновесието проверяваше рефлексите му, докато той не избухна отново:

— Исусе, прекратете това. Мога да осстана на един крак през сследващите двадессет часа, но какво доказзва това?

Но те продължаваха да го държат на един крак, като измерваха колко близко може да събере върховете на пръстите си, за да пипне нещо при положение, че визуалната му система е в режим на изчакване.

Накрая екипът обяви, че е доволен, но Джери Уайднър не беше. И преди се беше получавало виене на свят, но причината никога не беше проследявана нито до вградения механичен хоризонт, нито до стремето и наковалнята — онези миниатюрни кости в ухото, чрез които природата решава задачата за равновесието. Уайднър не знаеше, че проблемът се крие в междинното филтриращо звено, за което отговаряше, но каквото не знаеше — не знаеше. Искаше му се Брад вече да беше се върнал от безкрайния си обяд.

По същото време, от другата страна на земното кълбо, имаше двама китайци, Синг и Сун. Те не бяха герои от тъп виц. Това бяха истинските им имена. Прапрадядото на Синг беше умрял върху дулото на руско оръдие след неуспеха на Праведния Хармоничен Юмрук да изгони белите дяволи от Китай. Баща му го беше заченал на Лонг Марч и умрял, преди той да се роди, в битка срещу войниците на Чан Кайшъ. Синг беше почти деветдесетгодишен. Беше стискал ръката на другаря Мао, беше отклонявал течението на Жълтата река по време на наследниците на Мао и сега надзираваше най-големия хидротехнически проект в австралийския град Фицрой Кросинг. Това беше първото му продължително пътуване извън територията на Нова Народна Азия. Той мечтаеше по време на това пътуване да направи три неща:да гледа нецензуриран порнографски филм, да изпие бутилка оригинален скоч от Шотландия, а не от Народна провинция Хоншу, и да опита пица. С колегата си Сун беше отпочнал скоча, беше открил къде може да гледа филма и сега смяташе да опита пицата.

Сун беше доста по-млад — още нямаше четиридесет — и се отнасяше с уважение към възрастта на колегата си. По социално положение се намираше няколко стъпала по-ниско в социалното си положение от стария човек, въпреки че се смяташе за проспериращ член на техно-индустриалното крило на Партията. Сун току-що се беше завърнал от Голямата пясъчна пустиня, където беше прекарал година като ръководител на картографски екип. Там имаше не само пясъци. Имаше и почва — добра, орна, продуктивна почва — на която липсваха само няколко елемента и вода. Сун беше картографирал химичния състав на повече от милион квадратни декара. Ако се обединяха картата на почвата, изготвена от Сун, и гигантският, пресичащ планините акведукт на Синг, те щяха да донесат нов живот за тези милиони декара пустиня. С химически добавки плюс дестилирана с помощта на слънчева енергия вода от далечния морски бряг щяха да се получават по десет реколти годишно, с които можеше да се изхранят десет милиона етнически китайски новоавстралийци.

Проектът беше внимателно проучен и съдържаше само един недостатък. Старите новоавстралийци, наследници на преселниците от периода след Втората световна война, не желаеха нови новоавстралийци да стопанисват тази земя. Те я искаха за себе си. В момента, в който Сун и Синг влязоха в пицарията на Дани на главната улица във Фицрой Кросинг, двама стари новоавстралийци, Кошанко и Градечек, тъкмо ставаха от бара и за нещастие познаха Синг от снимките във вестниците. Бяха разменени остри думи. Китайците усетиха дъха на вкисната бира и се опитаха да отстъпят, но Кошанко и Градечек ги изхвърлиха през входната врата на улицата и деветдесетгодишният череп на Синг Сичин се пръсна на бордюра.

Тогава Сун извади пистолет, какъвто нямаше право да носи, и застреля двамата нападатели.

Това беше само пиянска кавга. Полицията във Фицрой Кросинг беше се беше справяла със стотици по-тежки престъпления и би могла да се справи и с това, стига да й бяха позволили. Но нещата не свършиха дотук, защото една от барманките беше нова новоавстралийка от Хонанесе. Тя позна Сун, откри кой беше Синг, вдигна телефона и се обади в бюрото на Нова Китайска информационна агенция в мисията Лагранж, на брега на океана, и съобщи, че един от най-известните учени на Китай е бил убит брутално.

След десетина минути сателитната мрежа разнесе наистина потресаващата, но силно разкрасена версия на случката по целия свят.

След не повече от час мисията на Нова Народна Азия в Канбера поиска среща с министъра на външните работи, за да му връчи протестната си нота. Спонтанни демонстрации заляха улиците на Шанхай, Сайгон, Хирошима и още десетки градове в Нова Народна Азия; половин дузина шпионски спътници смениха орбитата си, за да преминат над Северозападна Австралия. На няколко километра от пристанището на Мелбърн огромно сиво туловище изплува на повърхността и остана там повече от двадесет минути, без да издава никакви сигнали и без да отговаря на никого. След това се идентифицира като атомната подводница на Нова Народна Азия „Червеният Изток“, пристигаща на рутинно дипломатическо посещение в приятелско пристанище. Съобщението бе прието навреме, за да се отмени въздушният удар на Кралските австралийски военновъздушни сили, който, както беше заповядано, трябваше да бъде нанесен срещу неизвестния натрапник. Размина се на косъм.

Край Пуебло, Колорадо, президентът на Съединените щати беше обезпокоен по време на следобедната дрямка. Той седеше на ръба на леглото и сърбаше с отвращение чаша черно кафе, когато помощникът за свръзка от Министерството на отбраната влезе със сводката за събитията и с новината, че е обявено положение на крайна готовност в съответствие с отдавна подготвените процедури, програмирани в Североамериканската отбранителна командна мрежа. Вече беше получил данните от сателитите и доклад от мястото на събитието във Фицрой Кросинг; знаеше за появата на подводницата „Червеният Изток“, но не и, че въздушното нападение е отменено. Обобщавайки информацията, каза на президента:

— И така, сър, проблемът е да започнем ли или не. Североамериканската отбранителна командна мрежа препоръчва изстрелване с възможност за отмяна на старта до петнадесет минути.

— Зле ми е — изръмжа президентът. — Как, по дяволите, са забъркали тази каша?

В момента Даш не беше в настроение да мисли за Китай; бяха му се присънили резултатите от неофициалното проучване на общественото мнение, които показваха спадане на популярността му до 17 процента. 61 процента от анкетираните наричаха управлението му „лошо“ или „много незадоволително“. Но това не беше сън, така показваше сутрешният политически брифинг.

Той бутна кафето настрана и мрачно се замисли върху решението, което сега, сам в целия свят, трябваше да вземе. Изстрелването на бойни ракети срещу големите градове на Нова Народна Азия на теория беше обратим процес: полетът им можеше да бъде спрян всеки момент, преди да достигнат целта, и да паднат безопасно в морето. Но на практика локаторите на Нова Народна Азия щяха да засекат изстрелването и един Господ знае какво можеха да сторят тези побъркани китайски педерасти. Стомахът го присви и му се стори че ще повърне. Първият му секретар го сгълча почтително:

— Доктор Стасен ви посъветва да не ядете зеле, сър. Може би трябва да инструктираме готвача да не прави повече тази супа.

— Не ми е до лекции сега — отвърна президентът. — Добре, гледай сега. Оставаме в състояние на готовност, докато не издам нови заповеди. Без изстрелване. Без репресивни мерки. Разбра ли?

— Да, сър — извинително отвърна човекът от министерството на отбраната. — Сър, имам няколко специфични запитвания, от Североамериканската отбранителна командна мрежа, от проекта „Човек плюс“, от адмирала, командващ…

— Нали ме чу! Никакви репресивни мерки. Всичко останало продължава по същия начин.

Първият секретар поясни вместо него:

— Официалната позиция на президента е, че инцидентът в Австралия е вътрешен проблем и не засяга националните интереси на Съединените щати. Състоянието ни на готовност не се променя. Държим под тревога всички системи, но не предприемаме действия. Така добре ли е, господин президент?

— Добре — отвърна Даш пресипнало. — А сега ще трябва да се се справиш за десетина минути без мен. Трябва да отида до тоалетната.

 

Брад смяташе да телефонира и да провери как вървят нещата с рекалибрирането, но толкова обожаваше къпането с момиче, забавлението при взаимното сапунисване, както и всички онези джунджурии, които предлагаше банята в хотел „Черо-Стрип“ — соли за вана, шампоани и дебели хавлиени кърпи. Стана три часа, докато реши да се върне на работа.

Но беше вече прекалено късно. Уайднър се бе опитал да получи разрешение за отлагане на тестовете от заместник-директора, който не посмя да го направи на своя глава и прехвърли отговорността във Вашингтон; оттам попитаха в президентската канцелария и получиха следния отговор: „Не можете, наистина не можете, повтарям, не можете да забавите този или кой да е друг тест“. Човекът, дал този отговор, беше първият секретар на президента. Докато отговаряше, той наблюдаваше проекцията на диаграмата, показваща „риска от война“ върху стената на кабинета на президента. Черната линия пред очите му се накланяше все по-стремително към червената ивица.

И така, продължиха с теста. Уайднър стискаше устни и се мръщеше. Нещата вървяха сравнително добре, докато всичко не рухна внезапно. Мислите на Роджър Торауей бяха някъде далеч, когато чу киборгът да го вика. Изправи се сред ръждивите пясъци, скафандър и с маска на лице.

— Какво става, Уили? — запита.

Огромните рубинени очи се обърнаха към него.

— Аз, аз не те виждам, Роджър! — изхриптя киборгът. — Аз… аз…

Олюля се и падна. Стана за секунди. Роджър не беше успял да направи и крачка към него, когато силна въздушна вълна го отхвърли към легналото чудовище.

Дон Кеймън отчаяно се беше втурнал от външния свят с налягане, еквивалентно на 2500 метра над морското равнище, в камерата с нормална марсианска атмосфера, без да изчака заключването на вратите. Просто ги беше оставил отворени. Вече не беше учен. Беше свещеник; падна на колене до разкривеното туловище на онова,което се наричаше Уили Хартнет.

Роджър втрещено наблюдаваше как Дон Кеймън докосва рубинените очи, прави кръст над синтетичната плът, шепнейки нещо, което не можеше да чуе. Нямаше и нужда. Той знаеше какво става.

Първият кандидат за киборг приемаше последно причастие пред очите му.

Главен дубльор беше Вик Фрайбарт, свален от списъка по нареждане на президента.

Номер две беше Карл Мазини, извън строя поради счупване на крак.

Третата алтернатива, новият шампион, беше той самият.