Фредерик Пол
Човекът плюс (15)

15. Как добрата новина идва от Марс до Земята

Когато за пръв път осъзнахме, че съществува сериозна опасност от световна война, която би унищожила цивилизацията и би направила Земята необитаема — това стана малко след като започнахме да се осъзнаваме като общност, — ние решихме да предприемем стъпки към колонизирането на Марс.

Не ни беше лесно.

Човешката раса се намираше в безизходица. Енергийните запаси не достигаха, поради това изкуствените торове бяха скъпи, вследствие на което хората оставаха гладни, а това пък водеше до взривове от недоволство. Природните запаси не достигаха за изхранването на милиардното население. За осъществяване на дългосрочните ни планове трябваше да открием пътища за отклоняване на ресурси, жизнено необходими на други места. Образувахме три отделни експертни групи и им предоставихме всички възможности, които можехме да отделим. Едната изследваше пътищата за разрешаване на нарастващото напрежение в обществото. Другата беше натоварена с намирането на спасителни убежища на Земята, така че дори в случай на термоядрена война малки части от нас да останат живи.

Третата търсеше извънземни решения.

В началото като че имаме хиляди възможности за избор и всяка от трите основни насоки имаше разклонения, които изглеждаха надеждни. Една по една, обаче, различните следи се се прекъсваха. Нашите най-точни оценки — не онези, които представихме на президента на Съединените щати, а нашите лични, които не сме показвали на никой друг — бяха с вероятност от 90 до 99,9999999999 процента за избухването на ядрена война в рамките на едно десетилетие; така че още първата година закрихме центъра за отслабване на международното напрежение. Устройването на убежища криеше малко повече надежди. В резултат на анализа на най-лошата ситуация бяха определени няколко района на Земята, към които беше много малко вероятно да бъдат отправени преки атаки — Антарктика, райони от Сахара, дори част от Австралия и няколко острова. Избрахме десет места. Вероятността да бъде разрушено всяко от тях беше по-малка от един процент; ако се разглеждаха всичките десет заедно, вероятността всички да бъдат унищожени беше незначителна. Но по-задълбоченият анализ показа, че съществуват два проблема. Първо, не можехме да бъдем сигурни какво количество изотопи с голям период на полуразпад ще останат в атмосферата след една такава война, а данните показваха, че високи нива на йонизираща радиация ще има в продължение на хиляди години. При подобни обстоятелства, вероятността да оцелее поне едно от убежищата ставаше по-малка от петдесет процента. Най-лошото беше, че бяха необходими сериозни капитални инвестиции. Да се изградят убежищата под земята и да се оборудват с необходимото огромно количество сложно електронно оборудване, генератори, резерви от гориво и т.н. беше, от практическа гледна точка, невъзможно. Нямаше от къде да вземем средства.

И така, закрихме и тази експертна група и хвърлихме всичките възможности, които имахме, към извънземната колонизация. В началото, това изглеждаше най-безнадеждното решение.

Но точно с него бяхме на границата да успеем. Когато Роджър Торауей кацна на Марс, приключи първият и най-тежък етап. Когато корабите, които го следваха, достигнеха своето местоназначение, в орбита или на повърхността на планетата, щяхме да можем да правим планове за бъдещето, след като вече сме осигурили спасението на расата.

 

И така ние наблюдавахме с голямо задоволство първите стъпки на Роджър на повърхността на планетата.

Преносимият компютър на Роджър беше върховно постижение. Той се състоеше от три отделни системи, свързани и обменящи информация с достатъчна степен на преосигуреност, така че общата му надеждност беше деветдесет процента, поне докато дублиращият компютър 3070 достигнеше орбитата на планетата. Една от системите осъществяваше медиацията на възприятията. Друга управляваше подсистемите на нервите и мускулите, които позволяваха на Роджър да се движи. Третата поддържаше телеметрията на сензорите му. Каквото и да видеше, ние на Земята го виждахме също.

Имахме известни проблеми, за да осъществим това. Според Закона на Шенън^[1] честотната лента не беше достатъчна за предаване на всичката информация и ние включихме случаен подбор. Предаваше се приблизително един бит от всеки сто — най-напред по специален канал до спускаемия апарат. След това се изпращаше до орбиталната станция, в която генерал Хесбърг наблюдаваше телевизионния екран, докато калцият в костите му полека-лека намаляваше. Оттам, филтриран и усилен, се прехвърляше до някой от синхронизираните сателити на Земята, който в момента се намираше между Марс и Голдстоун. Така че само около един процент от онова, което всички ние виждахме, беше „действителност“. Но беше напълно достатъчно. Останалото се допълваше от интерполираща програма, която бяхме написали за приемника в Голдстоун. Хесбърг виждаше само серия от кадри; на Земята получаваха, достоверен образ на това, което Роджър виждаше.

И така из целия свят, по телевизионните приемници във всяка страна хората видяха бежово-кафявите планини, които се издигаха на височина шестнадесет километра, видяха отблясъка на слънчевата светлина по илюминаторите на спускаемия апарат, дори можаха да прочетат израза върху лицето на отец Кейман, когато се изправи след молитвата и за първи път отправи поглед към Марс.

В Долния палат в Пекин великите вождове на Нова Народна Азия прекъснаха планираната си среща, за да видят предаването. Изпълваха ги смесени чувства. Това беше триумф на Америка, не техен. В Овалния кабинет президентът Дашътайн беше завладян от неподправена радост. Триумфът беше не само на Америка, но и негов личен; той щеше да остане завинаги президентът, изпратил човечеството на Марс. Почти всички изпитваха поне малко радост — даже Дороти Торауей, която седеше в офиса си в задната част на магазина, опряла брада на ръцете си, и се опитваше да разгадае посланието, което изпращаха очите на съпруга й. В големия бял куб на сградата на проекта в покрайнините на Тонка, Оклахома, всички които бяха на смяна, наблюдаваха предаванията от Марс почти непрекъснато.

Имаха достатъчно свободно време за това. Вече нямаше какво толкова да правят. Беше за чудене колко празна изглеждаше сградата, щом Роджър я напусна.

Всички бяха наградени, като се започне от склададжиите: персонална похвала от президента, плюс тридесет дни допълнителна отпуска и повишение. Клара Блай използва своята отпуска да да довърши дълго отлагания меден месец. Вайднър и Фрийлинг оползотвориха времето за да нахвърлят статията на Брад, предаваха му всеки параграф веднага щом излезеше от печатащите им устройства и получаваха корекциите чрез Голдстоун. Върн Скейниън, разбира се, направи обиколка като герой с президента през петдесет и четирите щата и по-главните градове на двадесет други държави. Бренда Хартнет се появи два пъти на телевизионния екран заедно с децата си. Отрупаха ги с подаръци. Вдовицата на мъжа, който беше загинал, за да може Роджър Торауей да стъпи на Марс, вече беше милионерка. Всички, участвали в проекта станаха прочути от момента на изстрелването и славата им нарастваше по време на полета, до момента на кацането.

След това светът видя Марс през очите на Роджър и сетивата на нашия брат върху гърба му; тогава славата на всички останали помръкна. Оттогава насетне остана само Роджър.

Ние също наблюдавахме.

Видяхме Брад и Дон Кейман, облечени в скафандрите си, да изпълняват процедурите преди излизане. Роджър не се нуждаеше от скафандър. Стоеше на пръсти пред вратата на спускаемия апарат, застинал в очакване и душещ празния вятър, с огромните черни крила разперени над него и поглъщащи лъчите на объркващо малкото, но невероятно ярко слънце. Чрез телевизионните камери във вътрешността на спускаемия апарат ние видяхме силуета на Роджър на фона бежово-кафявия марсиански хоризонт…

 

И тогава през очите на Роджър съзряхме това, което той виждаше. За Роджър, който откриваше ярките като скъпоценни камъни цветове на планетата, върху която беше създаден да живее, това беше приказна земя, красива и зовяща.

От спускаемия апарат се показа метална стълба, стигаща до повърхността на Марс, но Роджър нямаше нужда от нея. Той скочи с разперени крила, които му помагаха да балансира, и леко кацна на варовиковата оранжева повърхност, изметена от ракетните двигатели. Замря за момент, оглеждайки владенията си с огромните фасетни очи.

— Не прибързвай — го посъветва глас в главата му, който идваше от радиопредавателя в скафандъра на Дон Кейман. — По-добре първо премини през препоръчителните процедури.

Роджър се усмихна без да го погледне.

— Ей сега — отвърна той и започна да се отдалечава. Първо ходеше, после затича леко; след това побягна с пълна скорост. Бе тичал като фурия по улиците на Тонка, но тук просто летеше. Засмя се високо. Промени спектъра на възприемане на очите си и далечните издигащи се хълмове избухнаха в ярко синьо, а равнината се превърна в мозайка от зелено, жълто и червено.

— Фантастично! — прошепна той, приемниците на спускаемия апарат регистрираха едва изречените думи и ги предадоха на Земята.

— Роджър, — каза Брад кисело, — Бих предпочел да не се пресилваш много преди да сме подготвили джипа.

Роджър се обърна. Другите двама бяха на стъпалата на спускаемия апарат, опитвайки се да освободят марсианското превозно средство закачено зад люка.

— Имате ли нужда от помощ? — втурна се радостно към тях.

Не беше необходимо да отговарят. Наистина имаха нужда от помощ; в тези скафандри дори освобождаването на ключалките на мрежестите колела представляваше непосилна задача.

— Дръпнете се оттук — отвърна той и бързо освободи колелата и разпъна кокилестите крака в положение на готовност. Джипът имаше колела за равнинните участъци и крака за изкачване. Беше конструиран да бъде най-универсалното превозно средство, създавано от човек за движение на Марс, но тази задача не беше постигната. Такова средство всъщност представляваше Роджър. Когато джипът беше готов, той ги потупа по гърбовете и обеща: — Няма да излизам извън обсега на зрението ви. — И след това тръгна, за да разгледа цветните петна около хълмовете, ярки и неустоими като картина от Дали.

— Това е опасно! — изръмжа Брад по радиото. — Почакай докато привършим тестването на джипа! Ако нещо се случи с теб ще се окажем в беда.

— Нищо няма да стане — отвърна Роджър — Не! — Не можеше да чака. Използваше тялото си за това, за което е било създадено, търпението вече го беше напуснало. Тичаше. Скачаше. Оказа се на два километра от спускаемия апарат, без въобще да разбере; огледа се назад, видя че двамата бавно пълзяха към него и продължи нататък. Окислителната му система увеличи скоростта на изпомпване, за да компенсира допълнителните нужди; мускулите му гладко понесоха натоварването. Всъщност не мускулите вършеха тежката работа, а сервосистемата, която ги беше заместила; но малките мускули в краищата на нервите бяха тези, които управляваха серводвигателите. Безкрайните тренировки се оказаха полезни. Без всякакво усилие достигна двеста километра в час, като прелиташе над малките пукнатини и кратери и препускаше по склоновете на по-големите.

— Връщай се, Роджър! — Дон Кейман явно се притесняваше.

Пауза, през която Роджър продължи да тича; след това шеметен вихър блъсна визуалните му сензори и един глас каза:

— Връщай се, Роджър! Време е!

Закова се на място, крилата му изплющяха в разредената атмосфера, едва не падна, но се задържа. Познатият глас се засмя доволно:

— Хайде, скъпи! Бъди добро момче и се връщай обратно.

Гласът на Дороти.

Пред него се издигна нежен пясъчен вихър, а цветовете му се сляха в образа на Дороти, усмихната, на не повече от десетина метра, с дълги крака, които се губеха в шортите, с пъстра пелерина и коса, развяна от вятъра.

Гласът в главата му се обади този път с тембъра на Дон Кейман:

— Изненадахме те, нали?

На Роджър му трябваше време, за да отговори.

— Да, — едва успя да изрече.

— Беше идея на Брад. Записахме Дороти още на Земята. Когато е необходим трябва спешен сигнал за опасност, Дороти ще ти го подава.

— Да, — отново отвърна Роджър. Когато се вгледа, видя че усмихнатата фигура изтъня, цветовете избледняха и тя изчезна.

Обърна се и се тръгна обратно. Връщането му отне доста по-дълго време от веселия бяг бягане на отиване, а цветовете вече не изглеждаха толкова ярки.

 

Дон Кейман насочи джипа към тежко стъпващата фигура на Роджър, опитвайки да се закрепи, макар и вързан с колан, върху подскачащата седалка. В никакъв случай не се чувстваше удобно. Скафандърът, който уж беше изработен по мярка, започна на места да му стяга, а на други, изглежда се беше отпуснал през дългите месеци на пътя от Земята — или може би, честно си призна, той самият се беше поотпуснал на някои места и беше отслабнал на други. Сега съжаляваше, че не беше особено усърден при изпълнението на физическите упражнения. Ходеше му се и до клозета. В костюма имаше система за уриниране. Знаеше как да я използва, но не искаше.

Но най неприятни бяха пробуждащите се в душата му завист и раздразнение. Завистта беше грях, който можеше да изкупи, когато намереше някой, който да изслуша изповедта му — това беше простим грях, мислеше си той, като се имат пред вид предимствата, които Роджър бе демонстрирал в сравнение с тях двамата. Раздразнението беше по-лош грях, не по отношение на Бога, а за успеха на мисията. Но беше късно да се притеснява. Може би беше грешка да използуват симулация на гласа на Дороти, която да предава спешните съобщения — по това време той не знаеше колко сложни са чувствата на Роджър към нея. Но беше прекалено късно да се променя нещо.

Брад като че нямаше никакви притеснения. Той се радваше от все сърце на изпълнението на Роджър.

— Видя ли? — питаше настойчиво. — Не падна нито веднъж. Перфектна координация. Отличен синхрон между биологичната част и сервото. Казвам ти, Дон, върхът сме!.

— Малко е рано да се каже — притеснено отвърна Кейман, но Брад продължи без да го слуша. Кейман понечи да изключи звука в шлема си, но реши да не му обръща внимание. Огледа се наоколо. Бяха се приземили при изгрев близо до линията, разделяща осветената от неосветената част на планетата, но бяха прекарали повече от половината от марсианския ден за проверки преди излизането и за сглобяване на джипа. Следобедът преваляше. Трябваше да се върнат преди да се стъмни, помисли си Кейман. Роджър би могъл да се ориентира и на звездна светлина, но за него и Брад би било рисковано. Може би друг път, след като придобият известен опит… Наистина много му се искаше да се разходи по абаносовата повърхност на планетата в нощ, изпъстрена с разноцветните огънчета на звездите върху кадифеното небе. Но не още, не още…

Намираха се върху голяма кратерна равнина. На пръв поглед трудно можеше да се определи размера й. Гледайки през стъклото на шлема си, Кейман трудно си можеше да прецени колко отдалечени са планините. Съзнанието му знаеше, защото познаваше всеки квадрат от мрежата на марсианската карта на двеста километра около точката на кацането. Но сетивата му го мамеха поради абсолютно прозрачната атмосфера. Планините на запад, знаеше това, се намираха на сто километра оттук и бяха почти десет километра високи. Изглеждаха като близки хълмове.

Той изключи съединителя и джипът спря; намираха се на няколко метра от Роджър. Брад неумело се освободи от коланите и тромаво се свлече от седалката, залитайки с неуверени стъпки към Роджър, за да го провери.

— Всичко наред ли е? — попита притеснено. — Разбира се, че е наред; сам виждам. Как си с равновесието? Затвори очи, можеш ли, искам да кажа, прекъсни зрителното възприятие. — Загрижено гледаше право във фасетните полукълба. — Направи ли го? Знаеш, че не мога да разбера.

— Направих го — отвърна Роджър през радиовръзката в главата му.

— Великолепно! Ни помен от залитане, а? Нямаш проблеми със равновесието, нали? При положение, че си затворил очите си. — Той продължи, като обикаляше около Роджър и го оглеждаше под най-различни ъгли, — Размахай ръце нагоре-надолу няколко пъти — добре! Сега ги завърти като вятърна мелница в противоположни посоки… — Кейман не можеше да види лицето му, но усети широката усмивка по тона на гласа му. — Чудесно е, Роджър! Оптимално във всяко едно отношение!

— Моите поздравления и за двама ви — каза Кейман, слязъл от джипа средство и наблюдаващ изпълненията им. — Роджър?

Главата се обърна към него и въпреки че нищо не се промени в израза на очите му, Кейман знаеше, че Роджър гледа към него.

— Исках само да кажа — продължи той, търсейки думите си, — че аз — е, че съжалявам за изненадата, която ти причинихме, като използвахме Дороти за предаването на съобщения до теб. Имам чувството, че ти дойде малко много.

— Всичко е наред, Дон. — Проблемът с гласа на Роджър беше, отново си помисли Кейман, че не можеше да се разбере нищо по тона му.

— Като казвам това, мисля, че съм задължен да ти открия, че сме ти подготвили още една изненада. Смятам, че ще е приятна. Сюли Карпентър идва след нас насам. Корабът й трябва да пристигне след около пет седмици.

Последва безизразно мълчание.

— Защо — най-накрая реагира Роджър — това е много хубаво. Тя е чудесен човек.

— Да — но явно разговорът нямаше накъде повече да продължи, а и Брад беше нетърпелив да подложи Роджър на цялата запланувана серия от тестове. Кейман реши да се разходи наоколо. Обърна се, с поглед вперен в далечните планини, присвил очи от яркото слънце, което го заслепи въпреки тъмния филтър, и след това се огледа около себе си. Тромаво се наведе и събра шепа варовиков прах в облечената с ръкавица ръка. Работата му през следващите дни можеше да бъде систематичното събиране на проби, които да бъдат изпратени на Земята — това беше една от по-маловажните задачи на мисията. Дори след половин дузина кацания с човек на борда и почти четиридесет мисии на автоматични апарати, земните лаборатории продължаваха да изпитват ненаситна потребност от образци марсианска почва. Точно сега, обаче, той си позволи да помечтае. В пясъка имаше голямо количество лимонит, а кварцовите камъчета далеч не бяха топчести; ръбовете им не бяха съвсем остри, но не и изгладени до получаването на кръгла форма. Започна да разрива почвата. Жълтеникавият прах остана на повърхността; под него материалът беше по-тъмен и по-груб. Имаше блестящи зърна, приличащи на стъклени. Кварц? зачуди се той докато безцелно ровеше около едно от тях.

Застина, ръцете му загребаха неправилно заоблено парче кристал.

Имаше ствол. Ствол, забит в земята. Ствол, който се разпростираше и разделяше на тъмни, с груба повърхност нишки

Корени.

Дон Кейман подскочи и се завъртя към Роджър и Брад.

— Погледнете! — извика той. Предметът свободно стоеше в облечената в ръкавица ръка. — Мили Боже на небесата, вижте това!

Роджър, светкавично се изправи, завъртя се и подскочи към него. Едната му ръка удари блестящия кристал и го запрати със на петдесетина метра нагоре, изкривявайки метала на ръкавицата. Кейман усети внезапна остра болка в китката си, видя друга ръка да се устреммява към стъклото на шлема му като лапа на разярена мечка; това беше последното нещо, което съзря.