Фредерик Пол
Човекът плюс (12)

12. Две симулации и една действителност

Медните пръсти на Роджър бяха изгорили не само бушоните. Късото съединение унищожи цяла разпределителна кутия. Изминаха почти двадесет минути, докато аварийният екип възстанови осветлението.

За щастие паметта на 3070 имаше резервно захранване, така че магнитните сърцевини не бяха изтрити, но изчисленията, които се извършваха в момента, пропаднаха и трябваше да се започнат отново. Системата за автоматично следене остана безжизнена дълго, след като Роджър избяга.

Сюли Карпентър бе сред първите, които разбраха какво е станало. Тя дремеше в стаята до компютърната зала, докато чакаше да приключи симулацията на Роджър. Събуди я аларменият сигнал, известяващ за прекъсване на обработваната информация. Ярките флуоресцентни лампи бяха угаснали и само червеникавите аварийни лампи хвърляха мъждива и унила светлина.

Първата й мисъл беше за безценната й симулация. Прекара двадесет минути с програмистите, изучавайки междинните разпечатки, с надеждата, че нещата може би щяха да могат бъдат възстановени, преди да се откаже и да се отправи към кабинета на Върн Скейниън. Тогава откри, че Роджър е избягал.

Възстановиха захранването, докато тя тичаше по аварийното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. Скейниън вече беше грабнал видеофона и нареждаше на хората, които смяташе за виновни, да се съберат на спешно заседание. Клара Блай каза на Сюли за Роджър; един по един с влизането си в стаята и останалите научаваха за случилото се. Дон Кейман се оказа единственият, който не беше в сградата; откриха го да гледа телевизия в църковната си обител. Катлийн Даути пристигна от физиотерапията в мазето, мъкнейки Брад със себе си, зачервен и подпухнал; беше се опитвал да замести нощния сън с един час сауна. Фрийлинг се намираше в Мерит Айлънд, но не беше и особено нужен; още няколко души нахълтаха и потънаха обезсърчени или притеснени в креслата около заседателната маса.

Скейниън вече беше наредил един военен хеликоптер да се издигне във въздуха и да претърси квадрант по квадрант района около сградата. Телевизионните му камери изследваха магистралата, пътищата към нея, паркингите, полята и прерията и предаваха изображението на телевизионната стена в помещението. Полицията на Тонка беше вдигната на крак да търси едно странно, приличащо на дявол същество, тичащо със седемдесет километра в час. Това описание така потресе дежурния сержант, че той направи грешката да попита офицера от службата за сигурност на проекта дали не е пиян. Десет секунди по-късно, с глава кънтяща от ругатните, диктуваше по микрофона на радиостанцията съобщение до всички моторизирани и пеши патрули. Заповядано беше не да се арестува Роджър, а само да се открие къде е.

Скейниън искаше да намери кого да обвини за случилото се.

— Ще ви държа отговорен, доктор Рамец — излая той към психолога на екипа. — Вас и майор Карпентър. Как можахте да оставите Торауей да направи подобно нещо без предварително предупреждение?

— Генерале — рече Рамец помирително, — казах ви, че Роджър е нестабилен по отношение на съпругата си. Ето защо помолих за някой като Сюли. Трябваше му друг обект, върху който да се съсредоточи, някой пряко свързан с проекта…

— Но не подейства много добре, нали?

Сюли престана да слуша. Знаеше много добре че после идваше нейният ред, но се опитваше да разсъждава. Над бюрото на Скейниън виждаше картината, предавана от хеликоптера. Изображението беше схематично — пътищата представляваха зелени линии, превозните средства — сини точки, сградите — жълти. Малкото пешеходци бяха яркочервени. Ако някоя от тези точки започнеше внезапно да се движи със скоростта на сините автомобили, значи беше Роджър. Но той е имал достатъчно време, за да се отдалечи от района, над който летеше хеликоптерът.

— Наредете им да сканират града, генерале — обади се внезапно тя.

Той се намръщи, но вдигна слушалката и даде заповед. Нямаше време да я постави обратно; чу се звън, който не търпеше отлагане.

Тели Рамец стана от стола си до директора и се приближи до Сюли Карпентър. Тя не вдигна поглед от нагънатия листинг със симулацията и той зачака търпеливо.

Обаждаше се президентът на Съединените щати. Можеха да го разберат от потта, която се стичаше от слепоочията на Скейниън, дори да не бяха видели малкото лице на Даш на екрана върху директорското бюро. Гласът му достигна до ушите им:

— …Говорих с Роджър, той ми се стори — не зная как да го нарека, незаинтересован. Размислих, Върн, и реших да ти се обадя. Всичко наред ли е?

Скейниън преглътна. Огледа насядалите около масата и нагъна пластините около микрофона; образът се смали до размера на пощенска марка. Звукът изчезна съвсем, тъй като се прехвърли към параболичния високоговорител, насочен право към главата на Скейниън; думите на Скейниън се поглъщаха от пластмасовите пластини подобно на екран. Въпреки това присъстващите в стаята нямаха проблеми при следенето на разговора; всичко беше ясно изписано върху лицето на Скейниън.

Сюли вдигна глава от листинга и погледна Тели Рамец.

— Прекъснете ги — каза тя нетърпеливо. — Зная къде е Роджър.

— При жена си — продължи Рамец.

Тя потърка уморено очи.

— Е, за това не ни е нужна симулация, нали? Съжалявам, Тели. Май не го държах в ръцете си толкова здраво, колкото предполагах.

 

Бяха прави, разбира се, ние го знаехме от известно време. Веднага щом Скейниън приключи разговора с президента, офицерът от службата за сигурност се обади да съобщи, че подслушвателните устройства в спалнята на Дороти са регистрирали звука от влизането на Роджър през прозореца.

Скейниън сякаш беше готов да се разплаче.

— Включете звука по уредбата — нареди той. — Дайте изображение от къщата. — След това превключи видеофона си на външна линия и набра номера на Дороти.

От високоговорителя се чу едно иззвъняване, след това метален звук и равният кибернетичен глас на Роджър:

— Ало? — и миг по-късно, мекото, но също толкова безцветно — Боже.

Скейниън отдръпна слушалката и потърка ухото си.

— Какво по дяволите стана? — запита, но никой в стаята не отговори на риторичния му въпрос и той остави слушалката. — Там става нещо — съобщи той.

— Можем веднага да изпратим човек, генерале — предложи помощник-началникът на службата за сигурност. — Двама от нашите са в кола пред къщата. — Маркерът на хеликоптера се плъзна по екрана и се установи на височина 600 метра над площад „Кортхауз Скуеър“ в центъра на Тонка. Камерата работеше в инфрачервения обхват. В горния ъгъл на екрана широката тъмна лента на плавателния канал очертаваше края на града. Тъмният правоъгълник, ограден от движещите се светлини на колите, точно в центъра на екрана беше „Кортхауз Скуеър“, а къщата на Роджър беше маркирана с червена звезда. Помощникът се протегна и докосна светлото петно наблизо, показващо колата.

— Имаме звукова връзка с тях, генерале — продължи той. — Не са видели полковник Торауей да влиза.

Сюли се вцепени.

— Не ви препоръчвам да правите това — каза тя.

— Точно в момента не си падам особено по вашите препоръки, майор Карпентър — изсъска Скейниън.

— Все пак, генерале… — тя млъкна, щом видя Скейниън да вдига ръка.

От високоговорителя прозвуча слабият глас на Дороти: „Искам чаша кафе.“ А след това на Роджър: „Не е ли по-добре да ти направя нещо за пиене?“ След това почти нечуто „Не.“

— Не разбирате ли — обади се Сюли, — сега е достатъчно стабилен. Не проваляйте всичко.

— Не мога да му позволя просто да седи там! Кой, по дяволите, може да гарантира какво ще направи след това? Ти ли?

— Локализирахте го. Не мисля, че ще тръгне нанякъде, във всеки случай, поне не за момента. Дон Кейман не е далеч оттам, а му е и приятел. Кажете му да прибере Роджър.

— Кейман не е военен специалист.

— Такъв ли ви трябва? Ако Роджър не се върне мирно, какво точно ще направите с него?

„Искаш ли чай?“

„Не… Не, благодаря.“

— И изключете това — добави Сюли. — Оставете малко личен живот на нещастника.

Скейниън се облегна на стола си, барабанейки с пръсти по бюрото. След това вдигна слушалката и даде заповеди.

— Още веднъж ще постъпим както предлагате, майоре. Не защото ви имам особено доверие. Просто нямам кой знае какъв избор. Не мога да ви заплаша с нищо. Ако нещата се объркат отново, съмнявам се, че ще имам власт да накажа когото и да било. Но съм съвсем сигурен, че някой друг ще го стори.

— Сър, разбирам вашата позиция — намеси се Телъсфоро Рамец, — но не е честно спрямо Сюли. Симулацията показва, че той ще се скара със съпругата си.

— Смисълът на симулацията, доктор Рамец, е да показва какво ще се случи, преди да се е случило.

— Е, тя показва също така, че Роджър е достатъчно стабилен във всяко друго отношение. Той ще се справи с това, генерале.

Скеъниън отново забарабани по бюрото.

— Той е сложна личност — продължи Рамец. — Виждали сте резултатите от тестовете за тематични умствени възприятия, генерале. Има високи показатели при всички основни типове мотивация: склонност към подвиг, способност за сработване; по-ниски — при властолюбие, но все пак доста добри. Той не е манипулатор. Той е интраверт, склонен е да се самоанализира. Необходимо е първо да преосмисли нещата в главата си. Това са качествата които търсехте, генерале. Той ще има нужда от тях. Не може да искате от него да бъде една личност тук, в Оклахома, и друга — на Марс.

— Ако не греша — отвърна генералът, — май точно това ми обещахте с вашето моделиране на поведението.

— Не, генерале — отвърна предпазливо психиатърът. — Обещах само, че ако му дадете бонбонче като Сюли Карпентър, по-лесно ще се примири с проблемите, свързани с жена му. И това стана.

— В-режимът има своя собствена динамика, генерале — вметна Сюли. — Повикахте ме доста късно.

— Какво искате да кажете? — заплашително запита Скейниън — Нима ще се повреди на Марс?

— Надявам се, не. Перспективите са толкова добри, колкото сами си ги осигурим, генерале. Много от старите му недостатъци са отстранени; това може да се види и от последните ТУВ-тестове. Но след шест дни той ще замине и повече няма да съм до него. А това не е правилно. В-режимът не бива никога да се прекъсва изведнъж. Трябва да се намалява постепенно — присъствието ми край него трябва да отслабва стъпка по стъпка, докато успее да изгради своя собствена защита.

Барабаненето по бюрото стана по-бавно и Скейниън процеди:

— Малко късно ми го казваш.

Сюли сви рамене и замълча.

Скейниън огледа замислено насядалите.

— Добре. Тази вечер направихме всичко, каквото можахме. Всички сте свободни до осем — не, до десет сутринта. Очаквам дотогава всеки от вас да е готов с доклада си, не повече от три минути, по въпроса каква е степента на личната ви отговорност за случилото се и какво трябва да правим.

 

Дон Кейман получи съобщението от една патрулна полицейска кола в Тонка. Тя спря със скърцане зад гърба му, със светещи фарове и включена сирена и полицаят му нареди да отиде в апартамента на Роджър.

Той почука на вратата с боязън, без да е сигурен какво ще завари вътре. А когато вратата се отвори, и видя блестящите очи на Роджър, втренчени в него, Кейман прошепна молитвени думи и се опита да надзърне зад гърба на Роджър в апартамента. Какво търсеше? Разкъсаното тяло на Дороти Торауей? Натрошена мебелировка? Но видя само Дороти, сгушена в люлеещия се стол и явно разплакана. Гледката го задоволи, тъй като беше подготвен за нещо много по-лошо.

Роджър тръгна без да спори.

— Довиждане, Дороти — каза той и не почака за отговор. Имаше проблеми при настаняването в малката кола на Кейман, крилата му се прегънаха. Наклониха облегалката колкото можеше назад и той успя да се настани, прегънат на две, в безнадеждно неудобно за което и да било друго човешко същество положение. Мускулатурата му беше пригодена към високи натоварвания почти във всяко положение, което би могъл да заеме.

Мълчаха почти до сградата на проекта. Накрая Дон Кейман се прокашля.

— Притесни ни.

— Знаех, че ще ви притесня — отвърна равният глас на киборга. Крилата безспирно трептяха, допрени едно до друго като потриващи се длани.

— Исках да я видя, Дон, беше много важно за мен.

— Разбирам. — Кейман зави към широкия празен паркинг. — Добре, — опита пак. — Нещата наред ли са?

Маската на киборга се извърна към него. Фасетите на огромните му очи блестяха безизразно.

— Не се правете на глупак, отец Кейман. Колко добре биха могли да бъдат?

 

Сюли Карпентър копнееше за сън, почти колкото за ваканция във френската Ривиера. И за двете не можеше да става въпрос в момента. Взе две чаши амфетамини и си направи инжекция В-12 в ръката, на мястото, което отдавна се беше научила да определя.

Симулацията на реакциите на Роджър бе провалена поради повредата в захранването, затова тя започна отначало, от въвеждането на данните до отпечатването на резултатите. Това ни даде възможност да направим няколко корекции.

Докато чакаше, Сюли се потопи в горещата вана в хидротерапията, а щом симулацията стартира, тя се зае внимателно да я изучава. Беше се научила да разчита и използва машинните кодове, за да се предпази от грешки при програмирането, но този път нямаше време и зачете направо последната разпечатка. Знаеше че е много добра в специалността си.

Тя не беше на медицинска сестра. Сюли Карпентър беше една от първите жени космически лекари. След като завърши медицина и специализира психотерапия с всичките й дисциплини и школи, се включи в космическата програма, защото нищо друго на света, според нея, не си заслужаваше усилията. След като завърши обучението за астронавт, започна да се чуди дали мястото й е в Космоса. Научната работа я привличаше повече, ето защо тя се кандидатира за работа в Калифорнийския научен екип и я получи. В живота й нямаше много мъже, само един или двама заемаха важно място в него. Но с никого не й потръгна. Повечето от нещата, които разказа на Роджър, бяха истина; а след последното разочарование беше ограничила областта на интересите си докато, както сама твърдеше, порасне достатъчно, за да знае какво иска от мъжете.

И беше останала там, настрана, извън основния поток на човешката дейност, докато ние не извадихме перфокартата й измежду стотици хиляди други, за да задоволи нуждите на Роджър.

Заповедта, която получи, пристигна без предупреждение и направо от президента. Нямаше как да откаже назначението. Всъщност и нямаше такова желание. Задачата й допадаше. Перспективата да полага майчински грижи за едно измъчено и наранено човешко същество докосна добротата в душата й. Разбираше важността на задачата, защото ако въобще вярваше в нещо, то бе в проекта за Марс; освен това знаеше, че има необходимата компетентност. Ние я ценяхме високо; тя беше силен коз в играта, която водехме за спасението на расата.

Когато приключи със симулацията, беше почти четири сутринта.

Поспа два часа на чуждо легло в една от стаите на сестрите. След това взе душ, облече се и сложи зелените контактни лещи. Не се чувстваше щастлива, вършейки точно тази страна на работата си, осъзна тя, докато вървеше към стаята на Роджър. Боядисаната коса и смяната на цвета на очите бяха лъжа, а тя не обичаше да лъже. Един ден с удоволствие щеше да захвърли контактните лещи и да остави косата си да се върне към своя мръснорус цвят — е, може би щеше малко да я просветли; не че не харесваше женските хитрости, просто не искаше да се представя за друга.

Но когато влезе в стаята на Роджър, тя се усмихваше.

— Чудесно е да те видя отново. Липсваше ни. Как беше самостоятелната разходка?

— Хич не беше лошо — отвърна безизразният глас. Роджър стоеше до прозореца, съзерцавайки пируетите на трънаците, които вятърът носеше по паркинга. Обърна се към нея.

— Знаеш ли, оказа се, че онова, което ми казваше, е истина. Всичко, което притежавам сега, е не само по-различно, а по-добро.

Тя устоя на професионалното изкушение да стимулира мислите му в тази насока, усмихна се и започна да оправя леглото.

— Притеснявах се относно секса — продължи той. — Но знаеш ли, Сюли? То е все едно да ти кажат, че няма да можеш да ядеш хайвер през следващите две години. Аз не обичам хайвер. А за да си дойдем на думата, разбрах, че точно сега не се интересувам от секса. Предполагам, че си вкарала това в компютъра? „Да се ограничат стимулаторите на сексуалното влечение, да се увеличи еуфорията“? Все пак, най-после разбрах, че сам си създавам неприятности, като се притеснявам дали ще мога да се справя без нещо, което всъщност не искам. То е като реакция на това, което аз смятам, че другите хора смятат, че ми е нужно.

— Възприемане на чужди представи — допълни тя.

— Без съмнение. Чуй, искам да изпълня нещо за теб.

Взе китарата, настани се върху перваза на прозореца, подпрял пета в стената, с китарата на коляното. Крилата бавно затрептяха над главата му и той запя.

Сюли се слиса. Той не само свиреше; той пееше. Пееше? Не, това повече приличаше на подсвиркване, звукът беше слаб, но чист. Пръстите му върху китарата подрънкваха акомпанимента, докато от устните му се лееше мелодия, която никога преди не бе чувала.

Когато свърши, го запита

— Какво беше това?

— Соната от Паганини за китара и цигулка — гордо отвърна той. — Клара ми донесе записа.

— Не знаех, че го можеш. Искам да кажа — че можеш да тананикаш или каквото и да беше това.

— И аз не знаех, преди да опитам. Нямам достатъчно обем за партията на цигулката, разбира се. И не мога да поддържам звука на китарата достатъчно тих, за да балансирам, но не звучеше лошо, нали?

— Роджър — отвърна тя, убедена в това, което казва, — аз съм поразена.

Той се обърна към нея и отново я трогна с опита си да се усмихне.

— Басирам се, че не знаеше, че мога да направя и това. Аз самият не знаех преди да опитам.

 

На събранието Сюли каза просто.

— Той е готов, генерале.

Скейниън беше успял да поспи достатъчно и да намери някакви вътрешни резерви, за да изглежда отпочинал и не толкова паникьосан.

— Сигурна ли сте, майор Карпентър?

— Никога няма да бъде по-готов — кимна тя. След това се поколеба. Върн Скейниън, прочел изражението й, очакваше да се поправи. — Проблемът, според мен е, че е готов да тръгне веднага. Всичките му системи са достигнали оптимални нива. Преодолял е проблема със съпругата си. Готов е. Колкото по-дълго стои тук, толкова по-голяма е вероятността тя да направи нещо, с което да го разстрои.

— Много се съмнявам в това — отвърна намръщено Скейниън.

— Е, тя знае в какви неприятности би се забъркала. Но не искам да поемаме риска, искам да го преместим.

— Искаш да кажеш, да го преместим в Мерит Айлънд?

— Не. Искам да преместим часовника му и да го забавим.

Брад разплиска чашата с кафе, която поднасяше към устата си.

— Не е възможно, скъпа! — извика той, искрено изненадан. — Трябват ми още седемдесет и два часа за тестване на системите му! Ако го забавим, няма да мога да получа показанията…

— Какви тестове, доктор Брадли? За ефективността му или за статиите, които са каните да напишете за него?

— Е, по дяволите, разбира се, че ще пиша. Но искам да го проверя най-внимателно и да използвам всяка възможна минута, това е в негова полза. А също и в полза на мисията.

Тя сви рамене.

— Това е само моя препоръка. Той няма какво друго да прави, освен да чака. А вече доста се е начакал.

— Какво ще стане, ако нещо се повреди на Марс? — настоя Брад.

— Поискахте моето мнение — отвърна тя. — И го получихте.

— Моля ви се — намеси се Скейниън, — нека бъдем сигурни, че всички знаем за какво говорим. Най-вече аз.

Сюли погледна към Брад, който обясни:

— Както знаете, ние планирахме да направим това по време на полета, генерале. Можем да изключим вътрешния му часовник и да го свържем към външен тактов генератор. Има — нека видим — пет дена и няколко часа до изстрелването; можем да го забавим, така че субективното време, еквивалентно на този период, да бъде около тридесет минути. Има смисъл — но и онова, което искам, също е разумно, не мога да го изпусна от ръцете си, преди да съм приключил всички тестове, които искам да направя.

Скейниън изръмжа:

— Разбирам какво искаш да кажеш; това е разумно, но аз си имам свое мнение. Какво стана със снощните ви твърдения, че не бива прекалено грубо да се прекъсва модифицирането на поведението му?

— Сега се намира във вътрешен покой, генерале — отвърна Сюли. — Ако имах на разположение още шест месеца, през които да бъда с него, щях да настоявам. Но пет дни, не; има много повече риск, отколкото полза. Той започна истински да се интересува от китарата — трябва да го чуете. Изградил си е действително добра защита по отношение на липсата на полови органи. Дори е успял да вземе нещата в свои ръце — когато избяга снощи — това е една голяма крачка, генерале; профилът му беше прекалено пасивен, за да бъде добър, ако трябва да се имат пред вид изискванията на тази мисия. Това, за което настоявам, е да го забавим още сега.

— А аз искам още време за работа с него — избухна Брад. — Може би Сюли е права. Но аз също съм прав и ще се отнеса до президента, ако трябва!

Скейниън замислено погледна Брад, след това огледа присъстващите.

— Някакво мнение?

Дон Кейман вдигна ръка.

— По отношение на това, кое си струва, аз съм съгласен със Сюли. Той не се чувства щастлив с жена си, но не е и разстроен. Това място не е по-добро за него, отколкото всяко друго, където би могъл да отиде.

— Да-а — замисли се Скейниън, като отново забарабани по масата. — Има нещо, което никой от вас не знае. От известно време нашата симулация на поведението на Роджър не е единствената. — Той погледна в очите на всеки един от тях и подчерта: — Това не трябва да се обсъжда с никой извън тази стая. Азиатците правят своя собствена симулация. Те са се включили в информационния канал между нашия 3070 тук и другите два компютъра и са откраднали цялата информация, като са я използвали за създаването на тяхна собствена симулация.

— Защо? — извика Дон Кейман секунда преди останалите около масата.

— Това бих искал да знам и аз. — мрачно отвърна Скейниън. — Те не се намесват. Нямаше да разберем, ако не беше направена основна проверка на връзките, при която беше открито включването им — а после пристигнали и сведения от хора от тайните служби, за които нищо не знам и не искам да знам. Успели са да декодират всичко и да създадат своя собствена програма. Не знаем каква полза могат да извлекат, но последва и една изненада. Те оттеглиха протеста си срещу изстрелването. На всичко отгоре ни предложиха да използваме техния спътник, който обикаля около Марс, за подобряване на телеметрията на мисията.

— Не бих им се доверил, поне доколкото бих могъл да мина без тях! — избухна Брад.

— Е, ние няма да разчитаме кой знае колко на тяхната помощ, можеш да бъдеш сигурен. Но това е факт: твърдят, че искат мисията да успее. Е — продължи той, — това е още едно усложнение, но всичко се свежда до едно единствено решение в момента, нали съм прав? Трябва да реша дали Роджър да бъде забавен или не. Добре. Ще го направя. Ще приема препоръките ви, майор Карпентър. Кажете на Роджър какво ще правим и всичко, което сметнете за необходимо с доктор Рамец. А колкото до теб, Брад — той вдигна ръка, за да спре протестите на Брад, — зная какво ще кажеш. Съгласен съм. На Роджър му е необходимо повече време с теб. Е, ще го има. Заповядвам да бъдеш включен в мисията. — Той придърпа лист хартия към себе си, зачеркна едно име и написа друго. — Ще махна единия от пилотите, за да освободя място за теб. Вече проверих. Има достатъчно дублиращи системи за автоматично управление, пък и ти си получил известна подготовка като пилот. Ето окончателният състав на екипажа за полета до Марс: Торауей, Кейман, генерал Хесбърг като пилот и ти.

 

Брад запротестира, но само за лице. След като веднъж идеята беше дадена, той я прие. Казаното от Скейниън беше общо взето вярно и освен това Брад моментално разбра, че кариерата, която планираше за себе си, щеше да бъде подпомогната от физическото му участие в мисията. Би било жалко да остави Дороти и всички останали като нея, но щеше да има толкова много, когато се завърне…

Оттук нататък нещата щяха да тръгнат от само себе си. Главното решение бе взето. Оставаше само да се изпълни на практика. На Мерит Айлънд започнаха зареждането на ракетите с гориво. Спасителните кораби се отправиха навътре в Атлантика в случай на аварийно приводняване. Брад беше изпратен на острова за подготовка на екипировката с него се заеха шестима бивши астронавти, определени да го натъпчат с всичките знания, които му бяха необходими и които можеше да се усвои за краткото време до старта. Един от тях беше Хесбърг — нисъки усмихнат, държанието му излъчваше постоянна увереност. Дон Кейман взе половин ден отпуск, за да се сбогува със своята калугерка.

Ние бяхме запознати с всичко, Знаехме за решението да бъде изпратен Брад. Знаехме за тенденцията в развитието на екстраполацията, показваща с всеки изминал ден все по-положителни резултати от ефекта, който щеше да има стартът върху съдбините на света. Познавахме състоянието на Роджър. А за симулацията, извършвана от Нова Народна Азия знаехме най-добре от всички; всъщност тя беше съществен елемент от нашите планове за спасяването на расата.