Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (7)

Глава 5

Дърк познаваше „Лъптън роуд“. Просторни триетажни къщи с широки викториански тераси, които се извисяваха горди, могъщи и възмутени от полицейските коли. Възмущаваха се, ако патрулките се навъртаха наоколо по няколко и ако сигналните им лампи светкаха. Обитателите на „Лъптън роуд“ обичаха да виждат само по една добре поддържана полицейска кола, която патрулира нагоре-надолу по улицата ведро и внушително — само така можеше да се поддържа ведростта и внушителността на техните недвижими имуществени ценности. Но в момента, когато сигналните лампи започнеха да присветват в онова синьо, от което ти побеляват кокалчетата на ръцете, те потапяха в мъртвешка бледност не само иззиданите като по конец тухли, а и самите ценности, представлявани от тези тухли.

Загрижени лица се долепяха до прозорците на съседните къщи, видимо раздразнени от синьометните душевадки.

Бяха точно три, три полицейски коли, спрели напреки на пътя по начин, който правеше от улицата нещо по-възвишено от обикновен паркинг. Този начин възвестяваше с мощен глас на целия свят, че законът е тук и е взел нещата в свои ръце, и че всеки, който има нормалното, здраво и ведро намерение да мине с колата си по „Лъптън роуд“, може да отиде да си го начука.

Дърк забърза нагоре по улицата, а потта рукна под тежкото му кожено манто. Пред него се изпречи полицай с разперени ръце, твърдо решен да си поиграе на бариера, но Дърк го удави в такъв порой от думи, че униформеният не можа да изплува на повърхността с никакъв смислен отговор. Дърк се отправи към къщата.

Пред вратата го спря друг полицай и Дърк тъкмо се готвеше да размаха пред носа му изчерпана кредитна карта от „Маркс и Спенсър“ с ловкото движение, отработвано с часове през дългите вечери, в които нямаше какво друго да прави, когато униформеният внезапно каза:

— Ей, ама ти случайно да се казваш Джентли?

Дърк се втренчи изпитателно в него. Издаде някакъв звук, който можеше да е както „да“, така и „не“ в зависимост от обстоятелствата.

— Щото шефът те търси.

— Така ли? — попита Дърк.

— Познах те по описанието, което даде — обясни униформеният, докато го оглеждаше от горе до долу с бегла самодоволна усмивка.

— Всъщност — продължи униформеният, — той произнасяше името ти като мръсна дума. Дори изпрати Едрия Боб Откривача с една кола да те открие. Но тъй както те гледам, добре си, та сигур не те е открил. Тия, дето ги открива Едрия Боб Откривача, идват малко по-смачкани. Стават, тъй да се каже, само за съдействие при разследването, ама за нищо друго. По-добре влизай. По-добре ти, отколкото аз — добави спокойно той.

Дърк погледна към къщата. Всички прозорци бяха плътно закрити с чамови жалузи. Макар в останалите отношения къщата да си изглеждаше добре поддържана, тънеща в чистота и очебийно богатство, захлопнатите кепенци на прозорците навяваха усещането за внезапно опустошение.

Странно, но откъм мазето като че ли се чуваше музика или по-скоро една и съща думкаща музикална фраза, която се повтаряше отново и отново. Звучеше така, сякаш иглата беше зациклила в някоя драскотина на плочата, и Дърк се почуди защо все още никой не беше изключил уредбата или поне не беше побутнал иглата така, че парчето да продължи нататък. Песента му звучеше много познато и Дърк предположи, че я е чувал по радиото наскоро, макар и да не можеше да я познае. Отрязъкът, който се чуваше, звучеше приблизително като:

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

И така нататък.

— Е, к’во сега, да те моля ли да слезеш в мазето? — каза изнервено униформеният, сякаш това беше последното нещо, което някой с всичкия си би се сетил да направи.

Дърк кимна сдържано и изкачи стъпалата към входната врата, която беше леко открехната. Разтърси глава и напрегна рамене в опит да прогони вибрациите в мозъка си.

Влезе.

Преддверието говореше за богатство, което е споходило човек с изкован в студентските години вкус. Подът беше от изподрано, дебело лакирано дюшеме, стените — бели, с окачени по тях гръцки килими, определено скъпи гръцки килими. Дърк беше готов да се обзаложи (макар и не да си плати), че при едно по-старателно претърсване на къщата сигурно щяха да излязат наяве, наред с останалите тъмни тайни, поне петстотин акции на „Бритиш телеком“ и колекция от плочите на Дилън до „Блъд он тракс“.

В преддверието стоеше трети полицай. Изглеждаше ужасно млад и се беше облегнал леко на стената с втренчен в пода поглед и притиснат до стомаха шлем. Лицето му беше бледо и унило. Той погледна с безразличие към Дърк и бегло кимна с глава по посока на стълбите към подземието.

Оттам гърмеше повтарящото се:

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Дърк потрепери от гнева, който вилнееше из душата му и си търсеше нещо за удряне или за душене. Искаше му се веднага да отрече, че всичко се е случило по негова вина, но докато някой не се опиташе да му го припише, не можеше да стори нищо.

— От колко време сте тук? — попита лаконично той.

Младият полицай си наложи да се съвземе, за да му отговори.

— Пристигнахме преди около половин час — отвърна той прегракнало. — Шибана сутрин. Търчим като изоглавени…

— Хич не ми приказвай — подхвърли абсолютно безсмислено Дърк и се хвърли по стъпалата.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

В подножието на стъпалата се отваряше тесен коридор. Голямата врата в другия му край зееше, увиснала на пантите си. Отвъд нея се виждаше огромна двойна стая. Дърк тъкмо се канеше да влезе, когато мъжка фигура препречи прага.

— Гадно ми е, че ми се падна случай, в който си забъркан точно ти — каза фигурата. — Адски ми е гадно. Светни ме сега какъв точно пръст имаш във всичко това, та да знам кое точно ми е гадно.

Дърк впери изненадан поглед в спретнатото, слабо лице на мъжа.

— Джилкс? — произнесе той.

— Недей да ми се пулиш насреща като стреснат… Как им беше името на тия, дето не са тюлени? Дето са по-гадни от тюлените. Едни такива боровинкови на цвят… Дугонги^[1]. Недей да ми се пулиш насреща като изплашен дугонг. Защо този… — Джилкс посочи към стаята зад гърба си, — защо този… мъж там е записал твоето име и телефонен номер върху плик, пълен с пари?

— Колко п… — започна Дърк, — колко поразително е, че те виждам тук, Джилкс! Какво правиш толкова далеч от Фенс? Бас ловя, че тук ти се вижда доста влажничко.

— Триста лири — процеди Джилкс. — Защо питаш?

— Може би все пак ще ми позволиш да поговоря с клиента си — подхвърли Дърк.

— С клиента, а? — произнесе мрачно Джилкс. — Да. Добре. Защо пък да не си поговориш? Ще ми е интересно да чуя какво ще му кажеш. — Той се отдръпна тромаво и подкани Дърк с широк жест.

Дърк събра мислите си и влезе в стаята в състояние на върховно самообладание, което успя да запази за не повече от секунда.

В по-голямата си част клиентът му седеше спокойно в удобен фотьойл пред хайфи-уредбата. Фотьойлът беше поставен в оптималния фокус за слушане — на разстояние от колоните два пъти по-голямо от това между самите колони, което според общото мнение е най-подходящо за възприемане на стереосигнала.

Общо взето, изглеждаше напълно непринуден и спокоен, с кръстосани крака и недопита чаша кафе на масичката до фотьойла. Главата му обаче беше закрепена по най-обезсърчаващ начин точно в средата на въртящата се грамофонна плоча, като рамото с иглата периодично се блъскаше във врата му и попадаше в една и съща бразда на плочата. Главата се завърташе един път на всеки 1,8 секунди, за да хвърли на Дърк укорителен поглед, който сякаш казваше: „Видя ли сега какво стана, като не идваш навреме, хем те помолих!“, след което се завърташе към едната стена, към другата, към третата и отново към Дърк с още по-голям укор.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Стаята се разлюля пред погледа на Дърк и за да я обездвижи, той подпря с ръка стената.

— Да не би клиентът ти да ти е възложил някаква по-специална задача? — попита много спокойно Джилкс иззад гърба му.

— Ами, най-обикновена дреболия — промълви отпаднало Дърк. — Нищо общо с това тук. Не, искам да кажа, наистина не ми е споменавал за нищо от този род. Така, като гледам, трябва да си доста зает. Като че ли ще е най-добре да си вземам хонорара и да изчезвам. Нали каза, че ми бил оставил плик?

След като изрече това, Дърк се стовари върху малката дървена табуретка зад гърба си и я потроши.

Джилкс му помогна да се изправи и го подпря на стената. Излезе за малко от стаята и се върна с поднос с кана вода и празна чаша. Наля вода в чашата и я плисна в лицето на Дърк.

— Така по-добре ли е?

— Не — изломоти Дърк. — Не можеш ли поне да спреш плочата?

— Това е работа на експертите. Нямам право да пипам нищо, преди да са дошли умниците. Това може да са и те. Я излез в задния двор да глътнеш малко чист въздух. По перилата, по перилата и навън. Поразкърши се малко и гледай да се съвземеш, нямам време да се занимавам и с теб. И се опитай да изглеждаш по-малко зелен, става ли? Тоя цвят определено не ти ходи.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Джилкс се извърна с уморен и нещастен вид и вече се готвеше да тръгне нагоре по стълбите, за да посрещне новодошлите, чиито гласове се разнасяха горе, когато спря и позяпа няколко секунди търпеливо въртящата се върху тежкия диск глава.

— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина ми е дошло до гуша от такива нагли показни самоубийства. Правят го само за да ни дразнят.

— Самоубийство? — изумя Дърк.

Джилкс извърна поглед към него.

— Прозорци със зазидани метални пръти, дебели цял сантиметър и нещо — каза той. — Врата, която е заключена отвътре и с ключ в ключалката. Френски прозорци към вътрешния двор, залостени с резета. Никакви следи от прокопан тунел. Ако е убийство, убиецът трябва да се е изнесъл през стъклата на прозорците. А маджунът на всички прозорци е стар, втвърден и боядисан. Не. Никой освен нас не е влизал или излизал от тази стая, а съм дяволски сигурен, че това тук не сме го направили ние. Нямам никакво намерение да си губя времето с тези глупости. Очевидно самоубийство, само дето го е направил трудно разгадаемо. Направо съм му бесен на тоя, задето губи времето на полицията. Знаеш ли какво — каза той, като погледна часовника си, — давам ти десет минути. Ако измъдриш някое правдоподобно описание на начина, по който го е извършил, за да го впиша в рапорта, ще си затворя очите за веществената улика „плик с триста лири“, като приспаднем двадесетте процента, полагащи ми се като компенсация за емоционалното натоварване и угризенията, че ще си затрая за тебе.

Дърк се почуди за момент, дали да спомене или да не споменава за описаните от клиента му посещения на странния и наситено зеленоок, облечен в кожух великан, дето изниквал редовно от небитието, ръмжал за договори и задължения и размахвал еднометрова и наточена като бръснач коса, но след като размисли, реши да не го прави.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Най-накрая се ядоса на себе си. Не беше способен да се ядоса на себе си пряко за смъртта на клиента, защото това щеше да е непосилно бреме. Но в момента беше унизен от Джилкс, а се усещаше прекалено разтърсен и объркан, за да му се опъне, и именно тази беше причината да се ядоса на себе си.

Обърна рязко гръб на своя мъчител и се измъкна в градинката на задния двор, насаме с ядовете си.

Дворчето беше малко, застлано с плочи, като западният му край беше напълно отрязан от притока на дневна светлина, засенчван от задната стена на къщата и от високата стена на някаква индустриална сграда, преграждаща задния край на двора. Точно там, дявол знае защо, беше изграден каменен слънчев часовник. Ако на това място все пак попадаше някакъв слънчев лъч, сигурно щеше да е точно в дванадесет часа по обяд, средно гринуичко време. Общо взето, въпросният часовник служеше най-вече за кацане на птички. Няколко растения заничаха мрачно от саксиите си.

Дърк пъхна цигара в устата си и с яростно всмукване изгори първите няколко милиметра от върха й.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Песента все още се разнасяше откъм къщата.

Спретнати странични стени отделяха задния двор от задните дворове на съседните къщи. Лявата беше не по-дълга от задната, а дясната беше малко по-дълга благодарение на факта, че сключваше ъгъл направо с индустриалната сграда. Наоколо цареше дух на доволна пригладеност. Нищо прекалено, нищо набиващо се на очи, единствено усещането, че всичко е наред и че поддръжката на къщите не е проблем. Особено що се отнасяше до къщата вдясно, чиято зидария явно беше освежена съвсем наскоро и чиито прозорци блестяха ослепително.

Дърк пое дълбока глътка въздух и се зазяпа нагоре към сивото, смръщено нещо, което трябваше да минава за небе. Самотна тъмна точица се носеше нанякъде под облаците. Дърк я проследи с поглед, петимен да съсредоточи мислите си върху каквото и да е, само не и върху онзи ужас в стаята в сутерена. С някаква далечна частица на съзнанието си той си даваше сметка, че някой влизаше и излизаше от стаята в подземието, мереше с рулетка, святкаше с фотоапарати и се занимаваше с отсеченоглавопреместващи операции.

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го подбирай, не го подбирай, не г…

Не го под…

Най-сетне някой поне го подбра, защото пилящото нервите повторение замлъкна и в обедния въздух остана да се полюшва единствено далечният тих отглас на работещ телевизор.

Дърк обаче изпитваше големи трудности при осъзнаването на обкръжаващия го свят. Той изживяваше много по-силно поредицата тежки камбанни удари в главата си, които представляваха редуващи се пристъпи на угризения. Това не беше далечният паразитен шум на угризенията от факта, че волю-неволю живееш в двадесетия век, с които Дърк обичайно се справяше доста вещо. Те представляваха изключително болезненото осъзнаване на факта, че „това особено ужасяващо нещо е особено и ужасяващо единствено по моя вина“. Никой от обичайните мисловни процеси не беше в състояние да изтръгне Дърк от пътя на махалото. Бам, налетя отново то, с-с-т, бам, и пак и пак: бам, бам, бам.

Опита се да си припомни някои от подробностите, които последният му клиент (бам, бам) беше изложил (бам) пред него (бам), но в крайна сметка (бам) му беше почти невъзможно (бам) при това непрестанно бамкане в главата (бам). Човекът беше казал (бам), че (Дърк си пое дълбоко въздух; бам) бил преследван (бам) от (бам) огромно, космато, зеленооко чудовище, въоръжено с коса.

Бам!

Дърк се беше ухилил тайничко в себе си на брътвежите му.

Бим-бам, бим-бам, бим-бам!

И си беше помислил: „Какъв идиот!“

Бим-бим, бим-бим, бам!

Коса (бам) и договор (бам).

Не бил запознат, нито пък имал и най-бегла представа за какво бил договорът.

„Как ли пък не“ — беше си помислил Дърк.

Но имал смътното усещане, че може и да е свързан с картофа. Беше последвала кратка и заплетена история, свързана с въпросния кореноплод (бим, бим, бим).

Тогава Дърк беше кимнал сериозно (бам) и беше нанесъл с вдъхващ доверие жест няколко драскулки (бам) в бележника, който държеше върху бюрото си (бам) с единствената цел да нанася, с вдъхващ доверие жест, по няколко драскулки в него (бам, бам, бам). В този момент той беше горд от себе си, защото беше успял да си придаде вид, че си отбелязва с кръстче квадратчето с надпис „картофи“…

Бам, бам, бам, бам!

Господин Енсти беше споменал, че ще му дообясни за картофите по-късно, когато Дърк се справи с настоящата задача.

А Дърк беше обещал (бам) с лекота (бам), непринудено (бам), с щедър размах (бам, бам, бам) да бъде в тази къща в шест и тридесет сутринта (бам), тъй като падежът на договора (бам) бил в седем.

Дърк си спомни, че дори беше отбелязал с кръстче квадратчето „договор за картофи с падеж в 7:00 сутринта“. (Ба…)

Аман вече от това бамкане. Не можеше да се обвинява за случилото се. Добре де, можеше. Разбира се, че можеше. Правеше го. Всъщност всичко беше по негова вина (бам). Работата беше там, че не можеше да продължава да се обвинява за случилото се и едновременно с това да разсъждава трезво за него, което пък трябваше да се опита да направи. И ако искаше все пак да се отърве (бам) от отвратителното бамкане, трябваше да изтръгне това ужасяващо нещо (бам) из корен.

Щом се размисли над своето злощастие и заплетената безизходица на живота си, го връхлетя вълна на неистов гняв. Мразеше това спретнато дворче. Мразеше гадния слънчев часовник, всички тези спретнато боядисани прозорци, всички тези отвратително равни покриви. Щеше му се да може да хвърли цялата вина върху боята, а не върху себе си, върху възмутително чистите дворни плочи, върху абсолютно отблъскващата гадост на освежените зидарии.

— Извинете…

— А? — извърна се той по посока на спокойния, учтив глас, напълно неподготвен за подобно варварско вмешателство в най-съкровената му ярост.

— Имате ли нещо общо с…? — Жената обхвана цялата отвратителност, сутеренност и ужасяваща полицайственост на нещата в съседния за нея двор с леко кръгово движение на китката си. Китката беше опасана от червена като рамките на очилата й гривна. Тя надничаше над дворната стена откъм дясната къща с израз на леко тревожно отвращение. Дърк я изгледа безмълвно. Изглеждаше на четиридесет и няколко, спретната и вярна на неприкритата си и безпощадна решителност да се бърка във всичко.

— Предполагам, че може би е нещо ужасно и така нататък — каза тя, — но дали ще продължи още дълго? Ние се обадихме в полицията само заради онази отвратителна плоча, която направо ни подлуди. Всичко това е малко…

Тя му метна подканващ поглед и Дърк реши, че всичко можеше да се е случило по нейна вина. По негово мнение тя с пълно право можеше да поеме цялата вина, а самият той да излезе сух. Тая си го заслужаваше — дори само заради гривната, която носеше.

Без да промълви и дума, Дърк й обърна гръб и внесе гнева си обратно в къщата, където бързо го охлади в нещо много твърдо и действено.

— Джилкс! — подвикна той. — Абе тази твоя хитроумна теория за наглото самоубийство… Допада ми. Ще свърши работа. Мисля, че зная как го е изиграло хитрото копеле. Дай нещо за писане. Дай листове.

Дърк седна тържествено зад стилната селска маса от черешово дърво, заемаща централно място в задната част на стаята, и ловко нахвърля схема на събитията, която включваше някои градински и кухненски принадлежности, въртяща се лампа с тежест, доста голяма точност при изчисляването на времето и кръжеше около същностния факт, че въртящият се диск е японски.

— Това ще зарадва умниците от експертния — обърна се ведро той към Джилкс.

Умниците му хвърлиха едно око, схванаха ключовите моменти в него и го харесаха. Ключовите моменти бяха прости, неправдоподобни и общо взето от вида, който всеки следовател, стига да си падаше не по-малко от самите умници по малко по-особения вид разпускане в Марбела^[2], със сигурност би оценил по достойнство.

— Стига само — подметна непринудено Дърк — да не решите да нищите възможността покойният да е влязъл в дяволски договор с някои свръхестествени инстанции, за който да е заплатил точно днес…

Умниците се спогледаха и поклатиха глави. Те бяха завладени от непреодолимото чувство, че предиобедът вече се изнизва и че подобен род приказки могат да доведат само до излишни усложнения в случай, който щеше да е приключен до обедната почивка.

Дърк сви удовлетворено рамене, прибра своя дял от веществената улика, кимна за сбогуване на униформения и се изкачи обратно по стълбите.

Когато влезе в преддверието, внезапно осъзна, че приглушеният звук от дневното телевизионно предаване, който беше дочул в двора, е бил заглушаван от натрапчивото повторение на грамофона.

Едва сега за своя най-голяма изненада той разбра, че звукът идваше някъде откъм горните етажи на къщата. Огледа се и след като установи, че никой не го наблюдава, се промъкна до подножието на стълбището към горните етажи и ги зяпна изненадано.