Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (4)

Глава 2

Отговорността за инцидента се опитаха да поемат обичайните хора.

Първо ИРА, след това ООП и Газовата компания. Дори „Британски ядрени горива“ излезе с изявление за това, че всичко било под пълен контрол и че вероятността за каквото и да е радиоактивно изтичане била едно на един милион, и че на мястото на експлозията можело да отидете на пикник с децата и да си прекарате много приятно, преди най-накрая да си признаят, че нямат никаква връзка с цялата тая работа.

Невъзможно беше да се установи причината за експлозията.

Тя сякаш се беше произвела спонтанно и по своя собствена воля. Обясненията бяха засукани, но повечето от тях се състояха просто от изрази, преразказващи проблема с други думи, според принципа, дарил света с понятието „умора на метала“. Всъщност много сходен израз е измислен и за внезапното преминаване на дърво, метал, пластмаси и бетон в експлозивно състояние, а именно — „нелинейно катастрофално структурно раздразнение“, или, с други думи, както се изказа на следващата вечер по телевизията един от младшите членове на кабинета — нещо, което щеше да го преследва до края на неговата кариера, — на гишето за чекиране просто му било „фундаментално опротивяло да бъде там, където е“.

Както при всички подобни катастрофални събития, данните за жертвите варираха в широки граници. Започна се с четиридесет и седем убити, осемдесет и девет сериозно ранени, мина се през шестдесет и трима убити, сто и тридесет ранени и се стигна до сто и седемдесет убити, преди данните да бъдат отново преразгледани и цифрите пак да тръгнат надолу. Неколцина пострадали бяха постъпили в болница с рани, натъртвания и различни степени на травматичен шок, но, освен ако някой не се обадеше, че друг е изчезнал, това беше положението.

Имаше и още нещо необяснимо в цялата тази работа. Силата на експлозията се беше оказала достатъчна за превръщането на значителна част от фасадата на терминал II в ситен чакъл и все пак се установи, че всички хора вътре или бяха паднали на много късметлийско място, или едни рухнали отломки ги бяха защитили от други, или пък багажът им беше погълнал взривната вълна. От багажите не беше останало почти нищо. Във връзка с това в парламента бяха отправени някои питания, но не особено интересни.

Изминаха два дена, преди Кейт Шехтър да осъзнае което и да било от тези неща, или всъщност преди да започне да осъзнава каквото и да е на този свят.

Тя прекарваше времето си спокойно в някакъв свой собствен свят, в който беше заобиколена, докъдето й поглед стигаше, от сандъци и сандъчета, натъпкани догоре с нейни спомени, в които тя се ровеше с голямо любопитство и понякога със смущение. По-право, най-малко една десета от сандъците бяха пълни с живи, често болезнени или неудобни спомени от изминалия й живот; останалите девет десети, което я хвърли в изумление, бяха пълни с пингвини. И тъй като осъзнаваше, че сънува, Кейт разбра, че всъщност изследваше своето подсъзнание. Тя беше чувала, че човек използува само около една десета от мозъка си и че никой не е много наясно за какво служат останалите девет десети, но със сигурност никога не беше чувала предположение, че всъщност се използуват за складиране на пингвини.

Постепенно сандъците, спомените и пингвините започнаха да се замъгляват, да избеляват и да се размиват, след това да заприличват на стени, които са бели и размити, и най-накрая се запревръщаха просто в белосани, или по-скоро едни такива жълтеникаво-зеленикаво-белезникави стени, които я затвориха в малка стаичка.

Стаичката тънеше в полумрак. Лампата до леглото й беше запалена, но крушката й едва мъждукаше, а светлината от уличната лампа се процеждаше между сивите завеси и хвърляше сребристи фигурки по отсрещната стена. Успя да различи смътно неясните очертания на собственото си тяло под белия чаршаф, подгънат над светлите на цвят, спретнати одеяла. Кейт задържа погледа си върху така очерталото се тяло в продължение на няколко изнервящи секунди, за да се увери, че изглежда наред, преди да се е опитала да раздвижи наслуки която и да е част от него. Опита с дясната ръка и като че ли всичко беше наред. Усещаше я малко изтръпнала и я наболяваше, но всички пръсти се движеха и до един изглеждаха с обичайните си размери и се сгъваха на обичайните места и в обичайните посоки.

За кратко изпадна в паника, тъй като не успя да установи местоположението на лявата си ръка, но след това я откри преметната върху стомаха и изпълнена с усещането за някакъв вътрешен бодеж. Бяха й нужни секунда-две съсредоточаване, за да постави по местата им известен брой по-скоро тревожни усещания и да осъзнае, че в ръката й има забита игла. Откритието я разтърси из корен. От иглата нагоре се извиваше дълга и тънка прозрачна тръбичка, която проблясваше в жълто на светлината на уличната лампа и свършваше с плавна извивка в торбичка от плътна пластмаса, окачена на висока метална стойка. При вида на апаратурата я връхлетя вълна от ужас, но все пак тя впери мрачен поглед към торбичката и разчете думата „Декстросалин“. Отново се успокои и се отпусна за малко, преди да продължи да изследва тялото си.

Гръдният й кош, изглежда, не беше увреден. Беше натъртен и чувствителен, но не се усещаше острата болка, характерна за счупванията. Ханшът и бедрата я боляха и бяха схванати, но явно нямаха сериозни наранявания. Напрегна мускулите на десния си крак, а след това — и на левия. Усещането за разтежение в левия глезен беше по-скоро самовнушение.

„С други думи — каза си тя, — съвсем съм си наред.“

В такъв случай какво търсеше на това място, което, ако се съдеше по септичния цвят на стените, несъмнено беше болница?

Изправи се рязко в леглото и незабавно отплава на кратко и забавно свиждане с пингвините.

При следващото си свестяване се отнесе по-внимателно със себе си и остана да лежи неподвижно с лекото усещане за гадене.

Започна внимателно да преравя паметта си, за да възстанови случилото се. То беше непроницаемо, настръхнало и я Връхлетя на талази не по-малко отблъскващи и мазни от вълните на Северно море. От тях наизскачаха неясни фигури, които бавно се сляха в картина на хвърлено във въздуха летище. Летището беше мрачно и изпълваше главата й с болка, а точно в средата, пулсиращ като мигрена, се врязваше споменът за плиснал в миг светлинен вихър.

Внезапно й стана напълно ясно, че гишето за чекиране в терминал II на летище „Хийтроу“ е било ударено от метеорит. На фона на сиянието беше съзряла очертания в контра-жур силует на едрия, облечен в кожух мъж, който вероятно след това е бил пометен с пълна сила и моментално разграден на облак атоми, свободни да отлетят накъдето си решат. Мисълта за това разтърси цялото й тяло. Мъжът се беше проявил като вбесяващо арогантен, но необяснимо защо тя го беше харесала. Имаше нещо необичайно благородно в това, как по всякакъв начин се мъчеше да й попречи. Или може би, даде си сметка Кейт, самата тя свързваше този род усилия с благородството, защото й напомняше за нейните собствени опити да си поръча доставка на пица в един чужд, враждебен и непицодоставящ свят. „Благородство“ е само една от думите за оцветяване на баналните неизбежности в живота, но има и други.

Почувствува внезапен пристъп на страх и самота, но той отмина бързо и я остави с чувство за много по-пълна телесна наличност, спокойствие и нетърпение да притича до тоалетната.

Ако се съдеше по часовника й, изглежда, беше малко след три часа, а ако се съдеше по всичко останало, си беше жива нощ. Вероятно щеше да е най-добре да извика сестрата и да възвести на света, че е дошла в съзнание. На страничната стена на стаята имаше прозорец, през който се виждаше мрачен коридор, съвсем пуст, ако не се брояха спряната до стената носилка количка и високата черна бутилка за кислород. Навън всичко беше замряло.

Кейт се огледа из малката стаичка и видя два спотайващи се в полумрака тръбни стола от стомана и пластмаса и боядисано в бяло нощно шкафче от талашит, върху, което се мъдреше купичка с един-единствен банан. От другата страна на леглото беше разположена стойката на системата й. В стената от същата страна беше вградена метална пластина с два черни бутона и чифт окачени стари бакелитови слушалки, а около металната тръба на привъзглавието й беше увит кабел, завършващ със звънчев бутон, който Кейт напипа, но след това реши да не натиска.

Чувствуваше се добре. Можеше да се оправи и сама.

Бавно и малко замаяно тя се изтласка на лакти, измъкна краката си изпод завивките и стъпи на пода, който се оказа прекалено студен за ходилата й. Почти веднага усети в себе си увереност, че щеше да е по-добре, ако не го беше правила, тъй като стъпалата й започнаха да изпращат поток от обратна информация за релефа дори и на най-дребните частици под тях, сякаш ставаше въпрос за нещо странно и тревожно, с което никога досега не бяха се сблъсквали. Въпреки това Кейт седна на ръба на леглото и принуди ходилата си да приемат пода като нещо, към което просто ще им се наложи да привикнат.

В болницата я бяха облекли в нещо огромно и торбесто, на райе. То не беше просто торбесто, заключи тя, след като го огледа по-внимателно, то си беше торба. Торба от свободно разкроен памучен плат на синьо-бяло райе. Тя се отваряше на гърба и осигуряваше свободен достъп на ледения нощен въздух.

Символични ръкави провисваха до свивката на лакътя. Кейт повъртя ръце на светлината, като изучаваше, потриваше и пощипваше кожата си особено около лепенката, която придържаше иглата на системата. Обикновено ръцете й бяха гъвкави, а кожата — твърда и еластична. Тази нощ обаче изглеждаха като замразено пилешко. Кейт разтри всяка от тях с другата и след това отново се огледа решително.

Пресегна се, сграбчи стойката на системата и тъй като съоръжението се клатеше все пак по-слабо от самата Кейт, успя да го използува за опора, за да се придърпа до изправено положение. Удържа се въпреки треперенето на слабото си тяло и след няколко секунди вече стискаше стойката с прегъната в лакътя ръка, както овчар стиска гега.

Не беше стигнала до Норвегия, но поне се беше изправила.

Стойката на системата се крепеше върху четири разкривени в различни посоки колелца, които пищяха като четири деца в супермаркет, но въпреки това Кейт успя да я избута до вратата. Раздвижването усили усещането за гадене, но също така и нейната решимост да не му се поддава. Докопа дръжката на вратата, отвори я и излезе в коридора, като буташе стойката на системата пред себе си.

Наляво коридорът свършваше с две летящи врати с кръгли прозорци, които, изглежда, водеха към някакво по-голямо помещение, може би общо отделение. Вдясно от нея имаше няколко по-малки врати, наблъскани в късото разстояние, преди коридорът да направи чупка под остър ъгъл. Зад някоя от тези врати вероятно щеше да е тоалетната. А зад другите? Ами щеше да открие, докато търсеше тоалетната.

Зад първите две врати откри два вградени шкафа. Третият беше малко по-широк и в него беше сложен стол — следователно може би трябваше да минава за стая, тъй като повечето хора не обичат да седят в шкафове, дори и медицинските сестри, на които се налага да вършат много от нещата, които повечето хора не обичат да вършат. Вътре се бяха струпали и пластмасови чашки, впечатляващ брой канички за сметана и кафеварка на преклонна възраст, като всички те се бяха сместили върху една малка масичка и мрачно се оцеждаха над брой от „Ивнинг стандарт“.

Кейт взе в ръце тъмния, подгизнал вестник и се опита да възстанови някои от губещите й се дни. Въпреки замаяното си състояние, което затрудняваше четенето, и въпреки плътно слепналото състояние на вестника тя все пак успя да схване съществения факт, че всъщност никой не можеше да обясни какво точно се беше случило. Изглежда, нямаше сериозно пострадали — само една служителка на някаква авиокомпания беше все още в неизвестност. Инцидентът понастоящем беше класифициран като „Божие дело“.

„Чуден Бог, няма що!“ — помисли си Кейт.

Тя върна на място останките от вестника и затвори вратата зад гърба си.

Зад следващата врата откри стаичка, която по размери беше не по-голяма от нейната. Вътре имаше нощно шкафче и един-единствен банан в поставената върху него купичка.

Леглото беше недвусмислено заето. Тя дръпна вратата към себе си светкавично, но не достатъчно светкавично. За нещастие нещо странно беше привлякло нейното внимание и макар и да го беше забелязала, тя все още не можеше да назове какво точно беше то. Остана да стои на прага зад полузатворената врата с впити в пода очи и със съзнанието, че не трябва да вдига поглед, като много добре знаеше, че ще го вдигне.

Предпазливо отвори вратата за втори път.

Стаята беше тъмна и леденостудена. Студът не я настрои особено оптимистично по отношение на човешкото тяло в леглото. Ослуша се. И плътната тишина не й звучеше особено насърчително. Това не беше тишината на здравия, дълбок сън, това беше тишината на небитието, ако не се броеше далечният шум на рехавото улично движение.

Поколеба се известно време — очертан в рамката на вратата, озъртащ се и ослушващ се силует. Зачуди се колко едър само беше този в леглото и колко ли е студено само с едно тънко одеяло в ледената стая. До леглото имаше малка пластмасова табуретка с овални крачета, почти изцяло затрупана от преметнатия върху нея огромен кожух, и Кейт си помисли, че този кожух щеше да е по на мястото си, ако бяха завили с него леглото и вледененото човешко тяло там.

Най-накрая, като се стараеше да пристъпва възможно най-тихо и предпазливо, тя влезе в стаята и се склони над леглото.

Замръзна в тази поза, загледана в лицето на едрия скандинавец. Макар вледенен и със склопени очи, мъжът беше леко смръщен, сякаш все още се тревожеше за нещо. Изблик на безпределна тъга стисна гърлото на Кейт. Приживе той й се беше сторил човек, налегнат от огромни, донякъде загадъчни грижи, а явно и нещата, които беше открил непосредствено отвъд този живот, му се бяха видели не по-малко гадни. Това я натъжи.

Беше изумена от факта, че той изглеждаше толкова добре. По кожата му нямаше и следа от наранявания. Лицето му изглеждаше сурово и здраво — или по-скоро като на човек, който до съвсем скоро е бил здрав. По-близкият оглед разкри мрежица от ситни бръчици, което сочеше, че е бил на повече от тридесет и пет-шест, колкото му беше дала при първата им среща. Можеше дори да е много запазен и здрав мъж, подгонил петдесетака.

Плътно до стената, встрани от вратата, забеляза нещо съвсем неочаквано. Това нещо беше голям автомат за продажба на кока-кола. Не изглеждаше да е включен: нямаше кабел, който да бъде вкаран в контакт, а върху него беше лепнат малък стикер с надпис, че временно е извън употреба. Изглеждаше като случайно набутан тук от някого, който сега бродеше по коридорите и се чудеше в коя ли от стаите го е бутнал. Голямата му червено-бяла предна витрина беше изцъклила стъклен поглед към стаята и не даваше никакви обяснения. Единствената връзка на машината с външния свят бяха процепът, в който трябваше да се пъхат монетите с различна стойност, и отворът, в който да падат кутийките с различен обем, ако автоматът работеше, с което обаче той не се занимаваше. До автомата беше подпрян стар ковашки чук и това по свой начин бе не по-малко странно.

Някаква отмала постепенно изпълваше тялото на Кейт. Стаята започна плавно да се върти около нея, а откъм сандъците и сандъчетата в ума й се разнесе подозрително пърхане.

След това тя осъзна, че пърхането не беше само плод на въображението й. В стаята се чуваха отчетливо някакви шумове — тежки удари и драскане, приглушен плясък на криле. Шумът прииждаше и притихваше като вятър, но поради това, че беше толкова замаяна, Кейт не успя да определи веднага посоката, от която се разнасяше той. Най-накрая очите й се приковаха върху завесите. Погледна ги и се смръщи леко като пиян, който си умира да разбере какво се е разтанцувала така тая врата. Шумът идеше откъм завесите. Тя приближи с несигурна крачка към тях и ги дръпна встрани. Един огромен орел с татуирани върху крилете кръгове се биеше яростно в прозореца, кълвеше обезумяло стъклото и се опитваше да надзърне в стаята с големите си жълти очи.

Кейт отскочи назад, обърна се и направи опит да изхвръкне от стаята. Летящите врати с прозорчета в края на коридора се разтвориха и пропуснаха две смътни фигури. Тя се препъна безпомощно в стойката на системата, полетя плавно към земята и два чифта ръце се устремиха към нея.

Кейт беше в безсъзнание, когато внимателно я пренесоха обратно в леглото й. Беше в безсъзнание и половин час по-късно, когато пристигна някакъв смущаващо дребен мъж в обезпокоително дълъг лекарски халат, който откара нанякъде едрия скандинавец с количката носилка, а след няколко минути се върна и за автомата за кока-кола.

Тя се пробуди няколко часа по-късно. Светлината на зимното слънце беше започнала да се процежда през стъклата на прозореца. Денят изглеждаше съвсем спокоен и обикновен, но Кейт все още не можеше да дойде на себе си.