Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (3)

Глава 1

Едва ли е съвпадение, че никой език на Земята никога не е родил израза „красив като летище“.

Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. Тази грозота иде от факта, че летищата са пълни с хора, уморени, раздразнени и току-що установили, че багажът им е препратен в Мурманск (Мурманското летище е единственото известно изключение от това иначе желязно правило), а архитектите, общо взето, са се опитали да отразят всичко това в своя замисъл.

Те са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали — навсякъде, където е възможно — да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.

Притисната между две морета — морето от смътна светлина и морето от смътни шумове, — стоеше и се съмняваше Кейт Шехтър.

През целия път от Лондон до „Хийтроу“ я разяждаха съмнения. Не беше суеверен, нито дори набожен човек — просто беше човек, който съвсем не е убеден, че трябва да лети до Норвегия. Но й се струваше все по-лесно и по-лесно да повярва, че и Бог — ако Бог съществуваше и ако все пак имаше някаква, макар и далечна вероятност което и да е богоподобно същество, определило подредбата на частиците при сътворението на Вселената, да се заинтересува от направляването на трафика по М4 — също не желаеше тя да лети до Норвегия. Всички главоболия с билетите, с намирането на съседка, която да се грижи за котката й, с намирането на котката, за която щеше да се грижи съседката, с внезапното протичане на покрива, с липсващия куфар, с времето, с внезапната смърт на съседката, с бременността на котката — всичко това приличаше на оркестрирана кампания на противопоставяне, която започваше да добива божествени измерения.

Дори шофьорът на таксито — когато тя най-сетне успя да хване такси — беше казал:

— Норвегия ли? Че защо ви е да ходите там? — И когато тя не му отвърна още на мига: „Заради северното сияние!“ или „Заради фиордите!“, а го погледна колебливо и прехапа устни, той продължи: — Ясно, обзалагам се, че някой тип се опитва да ви завлече дотам. Знаете ли какво ще ви кажа — кажете му да го духа. Заминете за Тенерифе.

Това беше идея. Тенерифе.

Или дори — осмели се да си помисли за частица от секундата тя — у дома.

Беше се загледала мълчаливо през прозореца на таксито към ядосаното гъмжило на трафика и й мина през ума, че колкото и студено и отвратително да беше времето тук, все пак щеше да е песен в сравнение с норвежкото.

Или може би наистина — у дома. Точно сега у дома щеше да е не по-малко ледовито, отколкото в Норвегия. Сковано в ледове и надупчено от кални гейзери, които избликваха в мразовития въздух и обливаха пространството между вледенените фасади на Шесто авеню.

Един бегъл поглед върху жизнения път, който Кейт беше успяла да извърви през своите тридесет години, неминуемо би открил в нея нюйоркчанката. Макар да беше живяла в града съвсем малко — по-голямата част от живота й беше преминала далеч от него. Лос Анджелис, Сан Франциско, Европа и един период на разтушаващо скитане из Южна Америка преди пет години, последвал загубата на наскоро придобития съпруг Люк при злополука с хващане на такси.

Тя много си обичаше представата, че Ню Йорк е у дома и че той й липсва, но всъщност единственото нещо, което наистина й липсваше, беше пицата. И не просто добрата стара пица, а точно онзи вид, който ти го донасят пред вратата, след като си телефонирал и си го поръчал. Това е единствената истинска пица. Пицата, заради която излизаш навън и сядаш на някаква маса, втренчен в червените хартиени салфетчици, не е истинска пица, колкото и чушлета и аншоа допълнително да трупнат върху нея.

Лондон беше предпочитаното от нея място за живеене, ако се изключеше проблемът с пицата, който я влудяваше. Защо никой не доставя пици по домовете? Защо никой не разбира колко фундаментално за цялостното естество на пицата е тя да пристига пред входната ти врата в картонена кутия, която пари? Да я извадиш от импрегнираната хартия и да я изядеш пред телевизора, като прегъваш парчетата? Какво ли фундаментално увреждане имаха тези тъпи, дървени, мудни англичани, та не можеха да схванат един толкова прост принцип? Кой знае по каква причина, това беше единственият дразнител, с който тя просто не можеше да свикне и да се примири, и поне веднъж в месеца я налягаше силна потиснатост — при което тя вдигаше слушалката и се обаждаше в някоя пицария, поръчваше най-голямата, най-пищна пица, която успяваше да опише — по същество пица с поне още една пица отгоре, — и след това много мило и любезно ги молеше да й я доставят.

— Да какво?

— Да ми я доставите. Адресът ми е…

— Не разбирам. Няма ли да дойдете и да си я вземете?

— Не. А вие няма ли да ми я доставите вкъщи? Адресът ми е…

— Ами-и, ние не го правим, госпожо.

— Какво не правите?

— Ами-и, не доставяме вкъщи…

— Не доставяте вкъщи? Добре ли чувам?…

Разговорът бързо се израждаше в най-вулгарен обмен на ругатни, който я караше да се чувствува изцедена и разтърсена из основи след хлопването на слушалката, но и много, много по-добре — на следващата сутрин. Във всички други отношения тя беше едно от най-приятните създания, които бихте могли да срещнете.

Но днешният ден се бе оказал пределно изпитание.

На автомагистралата се беше образувало огромно задръстване и когато далечният проблясък на сини светлини възвести, че някъде напред има катастрофа, напрежението на Кейт нарасна и тя се втренчи навън през отсрещния прозорец, докато таксито пълзеше край местопроизшествието.

Когато най-накрая стигнаха, шофьорът на таксито беше изпаднал в мрачно настроение, защото се оказа, че тя няма точно пари, и падна голямо сумтене и бърникане по джобовете на тесните му панталони, макар че в крайна сметка той успя да събере рестото. Атмосферата беше станала тежка и буреносна, а сега, застанала насред главната зала за чекиране на терминал II на летище „Хийтроу“, тя не можеше да открие гишето за чекиране на полета за Осло.

Постоя за миг съвсем неподвижна, като дишаше спокойно и дълбоко и се опитваше да не мисли за Жан-Филип.

Именно Жан-Филип, както правилно предположи таксиджията, беше причината тя да пътува за Норвегия, но същевременно беше и причината тя да е убедена, че Норвегия изобщо не е място, където е добре да отива. Затова мисълта за Жан-Филип я хвърляше в смут и колебание и като че беше много по-добре да не мисли за него, а просто да тръгне за Норвегия така, сякаш ей тъй й беше хрумнало да отиде именно там. Щеше да е ужасно изненадана, ако се натъкнеше на него в… както и да се казваше онзи там хотел, чието име той й беше написал на картичката, пъхната в страничния джоб на багажната и чанта.

Всъщност щеше да е изненадана, ако въобще го намереше там. Струваше й се най-вероятно да намери съобщение от него, че неочаквано са го извикали в Гватемала, Сеул или Тенерифе и че ще й се обади оттам. Жан-Филип беше най-постоянно отсъствуващата личност, която някога беше срещала. В това отношение той беше връх сред себеподобните. След като бе изгубила Люк под огромния жълт шевролет, тя беше изпаднала в странна зависимост от някакви по-скоро отсъствуващи емоции, вдъхнати и от поредицата самовглъбени мъже в нейния живот.

Тя се опита да изхвърли всичко това от ума си и дори за секунда затвори очи. Искаше й се, когато отново ги отвори, да съзре пред себе си стрелка с надпис: „За Норвегия оттук“, на който тя просто щеше да се подчини, без да има нужда да мисли за това или за каквото и да било друго. Може би именно така, реши тя, наново подемайки прекъснатия поток на мисълта си, се раждат религиите и вероятно тъкмо по тази причина толкова много секти дебнеха по летищата за плячка, която да приобщят към вярата. Защото знаят, че хората там са най-уязвими и объркани и са готови да приемат да ги води кой ли не.

Кейт отново отвори очи и, разбира се, остана разочарована. Но само след секунда-две отнякъде плисна мощна вълна германци в неописуемо жълти фланели с копченца, сред които тя успя да мерне чекин-поста за Осло. Провеси на рамо багажната си чанта и си запробива път натам.

На гишето пред нея чакаше само един мъж, който, както се оказа, си имаше неприятности — или по-скоро си ги създаваше.

Той беше едър, впечатляващо едър и добре сложен — дори майсторски сложен, — но изглеждаше и определено странен, макар че Кейт не можеше да си обясни точно защо. Тя дори не можеше със сигурност да каже кое точно му беше странното, но веднага реши да не включва този мъж в списъка на нещата, за които мислеше в момента. Тя си припомни, че някъде в някаква статия беше чела, че централната действуваща единица на човешкия мозък притежава само седем регистъра за памет, което означава, че ако човек мисли едновременно за седем неща и в същото време се замисли и за още нещо, едно от първите седем веднага отпада.

В главата й припряно се заредиха мисли за това, дали има някаква вероятност да хване полета, дали само й се струва, че днешният ден е особено гаден, за персонала на авиокомпаниите, който се разтапяше в чаровни усмивки, и за потресаващо грубия персонал на фрийшоповете, които можеха да продават по цени, много по-ниски от тези в обикновените магазини, но — странно защо — не го правеха, за това, дали беше разбрала правилно онази статия в някакво списание за летища, които предлагали някакви облекчения при заплащането на билета, за това, дали багажната й чанта нямаше да й убива по-малко на другото рамо, и най-накрая, въпреки всички свои надежди, за Жан-Филип, който сам представляваше напълно самостоятелен набор от седем подтеми, имащи отношение единствено към самия него.

Спорещият пред гишето мъж съвсем й изскочи от ума.

Единствено съобщението по уредбата за последно повикване за нейния полет до Осло успя да привлече вниманието й отново към разиграващата се пред нея сцена.

Онзи, едрият, вдигаше патърдия за това, че нямал резервация за първа класа. Току-що се беше изяснила и причината — състоеше се в простия факт, че той всъщност нямаше билет за първа класа.

Духът на Кейт потъна вдън глъбините на нейното същество и се замята сред тях с глухо ръмжене.

Току-що се беше изяснило, че мъжът пред нея всъщност изобщо няма никакъв билет, и спорът бе прераснал в свободна и злобничка обмяна на реплики по някои деликатни въпроси, като например външността на момичето на гишето, нейните личностни качества, различни теории за нейните предци, разсъждения за това, какви изненади биха могли да очакват нея и авиокомпанията, за която работи, и най-накрая се спря върху безкрайно благодатната тема за кредитната карта на мъжа.

Той нямаше такава.

Последваха нови дискусии относно това, че той искаше да плати с чек, а авиокомпанията не приемаше чекове.

Кейт отправи продължителен, бавен, убийствен поглед към часовника си.

— Извинете — обади се тя, като им прекъсна раздумката, — още дълго ли смятате да спорите? Искам да хвана полета за Осло.

— В момента обслужвам господина — отговори момичето. — Ще ви обърна внимание само след секунда.

Кейт кимна учтиво и отмери точно една секунда по часовника си.

— Самолетът ми излита — каза след това тя. — Имам само една чанта, имам билет, имам резервация. Няма да ви отнеме повече от тридесет секунди. При това тридесет нормални секунди, а не тридесет „само секунди“, които сигурно ще траят цяла нощ.

Момичето от гишето я ослепи с целия блясък на гланца си за устни, но преди да заговори, едрият блондин се извърна. Изразът, изписан върху лицето му, беше донякъде обезсърчителен.

— Аз — изрече той с бавен, гневен, скандинавски глас — също искам да летя за Осло.

Кейт го изгледа. Този мъж изглеждаше поразително не на място на това летище, или по-точно летището никак не изглеждаше на място около него.

— Но ако продължавате в този дух — подхвърли тя, — едва ли някой от нас ще успее да го направи. Не може ли просто да оправим всичко набързо? Какъв е проблемът?

Момичето от гишето я дари с очарователна, смъртоносна усмивка и каза:

— Политиката на нашата авиокомпания не предвижда приемане на чекове.

— Моята предвижда — каза Кейт и плясна кредитната си карта на гишето. — Прихванете билета на господина оттук, а аз ще приема неговия чек. Става ли? — попита тя едрия мъж, който я наблюдаваше с мудно зараждаща се изненада. Очите му бяха големи, сини и внушаваха усещането, че досега пред тях са минали сума ти ледници. Бяха необичайно нахални и същевременно объркани.

— Става ли? — повтори подканващо тя. — Името ми е Кейт Шехтър. Пише се с две „c“, две „h“, две „e“ и още „t“, „r“ и „s“^[1]. Ако всичките ги има вътре, в банката няма да се притеснят много от това, в какъв точно ред са изписани. Изглежда, и самите те не са много наясно.

Мъжът много бавно склони глава напред в недодялан поклон на признателност. Той й благодари за милото отношение, за добрината й и за още някаква норвежка дума, която тя не схвана, каза още, че отдавна не бил се натъквал на нищо подобно и че тя е жена с дух и с някаква друга норвежка дума и че й бил много задължен. И някак си между другото добави и че нямал чекова книжка.

— Добре! — каза Кейт, твърдо решена да не допуска вече нищо да препречи пътя й.

Тя се разрови в дамската си чанта, напипа някакво листче, грабна химикалката от гишето, нахвърля няколко думи върху листчето и го подаде на мъжа.

— Това е адресът ми — каза тя. — Изпратете ми парите. Ако трябва, заловете кожуха си. Само ми ги изпратете. Става ли? Влизам с двата крака вътре, като ви се доверявам.

Едрият мъж взе листчето и прочете няколкото думи мъчително мудно, след това старателно го сгъна и го постави в джоба на кожуха си. Отново й се поклони — много леко.

Внезапно Кейт осъзна, че момичето от гишето чакаше да получи обратно химикалката си, за да попълни формуляра за кредитната карта. Тя раздразнено я бутна обратно към момичето, подаде билета си и си наложи маската на ледено спокойствие.

По уредбата съобщиха, че самолетът е готов за излитане.

— Бихте ли ми дали паспортите си? — произнесе момичето, без да бърза.

Кейт подаде своя, но едрият мъж нямаше паспорт.

— Какво нямате?! — възкликна Кейт.

Момичето от авиолиниите просто замря неподвижно и мълчаливо впери поглед в някаква случайна точка от плота на гишето в очакване някой друг да направи нещо. Проблемът не беше неин.

Мъжът повтори гневно, че няма паспорт. Той го изкрещя и стовари юмрука си върху плота с такава сила, че плотът се килна.

Кейт взе билета си, паспорта и кредитната си карта и отново окачи багажната чанта на рамо.

— Това вече ме довърши — каза тя и просто си тръгна.

Чувствуваше, че е положила всички усилия, на които е способно едно човешко същество, за да хване полета си. Щеше да прати съобщение на Жан-Филип, че не може да отиде при него, а то най-вероятно щеше да се намери до неговото съобщение, че вече го няма там. Поне веднъж и двамата щяха да отбележат еднакво отсъствие.

А засега щеше просто да се махне и да се успокои. Кейт се впусна в търсене на място, откъдето да си купи вестник, а после и чашка кафе, ала следването на указателните табели не доведе до никакъв резултат и при двете й начинания. След това не успя да намери работещ телефон, от който да остави съобщението, и реши да зареже цялата тази работа с летището.

„Просто се махай оттук — рече си тя, — намери такси и се прибирай вкъщи.“

Тя тръгна обратно покрай гишетата за чекиране и кажи-речи беше стигнала изхода, когато случайно погледна отново към онова от тях, на което беше претърпяла такова поражение — точно навреме, за да види как то изхвърча нагоре през покрива, обгърнато в пашкул от оранжеви пламъци.

Докато лежеше под купчина отломки сред болка, мрак и задушаващ прах и се опитваше да мръдне някой от крайниците си, тя намери утеха поне в мисълта, че не само си беше въобразявала, че днес е особено гаден ден. С тази мисъл Кейт изгуби съзнание.