Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (27)

Глава 25

Явно цигарите имаха твърдото намерение да се превърнат в основен проблем за Дърк.

През по-голямата част от деня — освен веднага след като се беше събудил и освен малко след като се беше събудил, и освен след като току-що се беше сблъскал с въртящата се глава на Джефри Енсти, което си беше разбираемо, а също и освен когато бе седял в онази кръчма с Кейт — той изобщо нямаше цигари.

Пукната цигара нямаше! Беше ги изритал от живота си, хич не си и спомняше за тях. Нямаше никаква нужда от тях. Можеше да мине и без тях. Те постоянно му додяваха и превръщаха живота му в същински ад, но беше решил, че може да се справи с тях.

Ала тъкмо сега, когато изведнъж бе решил — хладно, рационално бе взел едно твърдо и праволинейно решение, а не просто да се беше огънал и да се бе поддал слабоволно на страстта — в крайна сметка да запали цигара, можеше ли да намери? Не!

Кръчмите по това време на нощта бяха вече затворени. Дюкянчето на ъгъла, което работеше до късно вечер, очевидно имаше по-различно понятие за „късно вечер“ от Дърк и макар и Дърк да беше сигурен, че би могъл да убеди собственика в правотата на своята позиция чрез елементарно лингвистично-силогистично перчене, горкия човечец просто го нямаше и не можеше да бъде подложен на нищо подобно.

Километър и половина по-надолу по пътя имаше работеща без прекъсване бензиностанция, но излезе, че току-що я е сполетял въоръжен грабеж. Витрината беше очукана и напукана около една малка дупчица и навсякъде гъмжеше от полицаи. Продавачът очевидно не беше пострадал тежко, но все още губеше кръв от една рана в ръката, тресеше го истерия, мъчеха се да го изкарат от шока и никой не щеше да продаде на Дърк едни цигари. Просто нямаха настроение за такива работи.

— Едно време хората са си купували цигари и по време на бомбардировка! — запротестира Дърк. — Хората са се гордеели с това! Падат бомби, целият град е в пожарища, а те сервират! Някой нещастен човечец, току-що загубил две дъщери и крак, само щеше да ви попита: „С филтър или без?“, ако му поискате цигари!

— Не се и съмнявам, че щяхте да му поискате — измънка пребледнелият полицай.

— Такъв е бил духът на времето — поясни Дърк.

— Разкарай се! — изкомандува полицаят.

Такъв пък е духът на днешното време, помисли си Дърк. Дръпна се намусено и реши да пообиколи малко улиците с ръце в джобовете.

„Камдън пасидж“. Старинни часовници. Старинни дрехи. Никакви цигари.

„Ъпър стрийт“. Старинни сгради, които ги събарят. Никакви признаци да построят на местата им павилиони за цигари.

„Чапъл маркет“, пуст през нощта. Мокри боклуци плющят като луди. Картонени кутии, картони от яйца, хартиени пликове и цигарени кутии — празни.

„Пентънвил роуд“. Мрачни бетонни монолити надничат към новоразчистените петна по „Ъпър стрийт“, където се надяват да нацвъкат ужасното си потомство.

Гара „Кингс крос“. Тук трябва да им се намират цигари, за Бога. Дърк се втурна към нея.

Старата фасада на сградата се издигаше нагоре — внушителна стена от жълти тухли с часовникова кула и две огромни арки, зад които имаше два перона. Отпред се беше проснала голямата, модерна едноетажна чакалня, която вече изглеждаше много по-разнебитена от главната сграда, по-стара от чакалнята със стотина години. Чакалнята я закриваше и общо взето само й се пречкаше. Дърк си представи как, когато са били представени плановете за модерната чакалня, архитектите са обяснили, че тя влиза във вълнуващ и предизвикателен диалог с по-старата сграда.

„Кингс крос“ е място, където с хората, със сградите, с колите, с влаковете се случват ужасни неща — обикновено се случват, докато чакаш, и ако не внимаваш, лесно можеш сам да се набуташ в някой вълнуващ и предизвикателен диалог. Докато чакаш, можеш да си слушаш евтиното радио в колата и ха си обърнал гръб само за минутка, ха са ти го извадили. Други неща, които биха могли да ти извадят, докато чакаш, бяха портмонето ти, съдържанието на стомаха ти, акъла ти и волята ти за живот. Джебчиите, наркопласьорите, сводниците и продавачите на хамбургери — редът не е от значение — биха могли да те уредят с всичко това.

„Но те биха могли да ме уредят и с пакет цигари“ — помисли си Дърк с все по-нарастващо чувство на напрежение. Прекоси „Йорк уей“, отклони едно-две изненадващи предложения въз основа на това, че по никакъв очевиден начин не бяха свързани с цигари, притича покрай затворената книжарница и през главния вход на чакалнята — далече от уличния живот, в по-сигурното царство на британските железници.

Огледа се.

Тук всичко изглеждаше доста странно. Зачуди се защо ли, но за доста кратко, защото едновременно с това се чудеше и дали по това време някъде все още продават цигари. Не продаваха.

Оклюма се отчаяно. Като че ли цял ден играеше на гоненица със света. Сутринта беше започнала по възможно най-кошмарния начин, по който би могла да започне една сутрин, и оттогава всичко все му се изплъзваше. Чувствуваше се като някой, който се опитва да яха необязден див кон с един крак в стремето, а другият — все още влачещ се с надежда по земята. А сега дори такова просто нещо като цигарата се оказваше недосегаемо за него.

Въздъхна и си намери място за сядане — или поне място на пейката, където можеше горе-долу да се смести.

Не че беше лесно. Гарата беше по-претъпкана с народ, отколкото бе очаквал да бъде в… колко ли беше, погледна часовника… един часа през нощта. Какво, за Бога, търсеше той на гара „Кингс крос“ в един часа сутринта, без цигари и без дом, в който би могъл с основание да очаква да се прибере, без някой кръвожаден орел да го накълве до смърт?

Реши да се самосъжали. Така времето щеше да мине по-бързо. Огледа се и само след малко, щом започна да възприема обкръжаващата действителност, импулсът към самосъжаление постепенно утихна.

Странното беше, че едно толкова познато място му изглеждаше така непознато. Билетната каса си беше там и все още продаваше билети, но изглеждаше мрачна, обсадена и като че ли много й се щеше да я затворят.

Там беше и павилионът за вестници, затворен за през нощта. По това време вече на никого не му трябваха вестници и списания, освен ако не му трябваха, за да си създаде удобства — старите вестници вършеха чудесна работа като завивки.

Сводниците и курвите, пласьорите на наркотици и продавачите на хамбургери се мотаеха из улиците и закусвалните за хамбургери. Ако ви се ще да ударите една пишка на крак, една доза на крак или, Бог да ви е на помощ, един хамбургер на крак, тъкмо при тях можете да намерите всичко това.

А тук бяха хората, от които никой не искаше нищо. Събираха се тук да се подслонят, докато пак ги натирят навън, което се случваше най-редовно. Всъщност имаше едно нещо, което хората искаха от тях — и то беше да ги няма. Търсенето беше много усилено, ала предлагането — ограничено. Човек все трябва да се намира някъде.

Дърк местеше поглед по мъжете и жените, които се тътреха наоколо, седяха прегърбени по седалките или се мъчеха да спят по пейките, специално проектирани да им пречат да спят.

— Да ти се намира фас, приятел?

— К’во?! Не, съжалявам. Не, не ми се намира — отговори Дърк и опипа неловко джобовете на мантото си, сякаш предлагаше онзи да го претърси, убеден, че нищо няма да намери. Беше се стреснал, задето по такъв груб начин го извадиха от неговите мечтания.

— Ами на ти тогава. — Старецът измъкна един видял и патил фас от виделия си и патил джоб.

— К’во? О… О, благодаря. Благодаря. — Отначало предложението съвсем беше слисало Дърк, но въпреки това той прие цигарата с благодарност и запали от фаса на стареца.

— Какво търсиш тук? — попита го старецът.

Не че го предизвикваше — просто проявяваше любопитство.

Дърк се опита да го погледне, без да му проличи, че му се ще да го разгледа подробно от глава до пети. Човекът страдаше от мащабна липса на зъби, косата му беше щръкнала и сплъстена, вехтите му дрехи се трупаха около него като тор около овошки, но очите, които се цъклеха в средата на лицето му, бяха доста кротки. Явно беше човек, който не очаква да му се случи нищо по-лошо.

— Е, ами всъщност търсех тъкмо това. — Дърк завъртя цигарата между пръстите си. — Благодаря. Никъде не можах да намеря.

— О, а — рече старецът.

— Вкъщи се мота една смахната птица, дето само ме напада.

— О, а — отвърна старецът и кимна отнесено.

— Истинска птица, искам да кажа — поясни Дърк. — Орел.

— О, а.

— С огромни криле.

— О, а.

— Докопа ме с нокът през пощенската кутия.

Дърк се зачуди дали си струва да продължава този разговор. Умълча се и се огледа.

— Късметлия си, че не те е и накълвал — обади се след малко старецът. — Един разярен орел би го направил.

— Накълва ме! — възкликна Дърк. — Накълва ме, и още как! Я виж тук — носа ми! И то пак през пощенската кутия. Направо да не повярваш! Нокти ли?! Обсег ли?! Я Виж на какво ми направи ръката!

Протегна длан, за да получи съчувствие. Старецът впери изпитателен поглед в нея.

— О, а — рече той най-накрая и отново потъна в собствените си размишления.

Дърк прибра наранената си ръка.

— Ти май доста разбираш от орли?

Човекът не отговори — вместо това като че ли потъна още по-дълбоко.

— Бая народ се е събрал тука тази вечер — опита се да поднови разговора Дърк след малко.

Човечецът сви рамене. Примижа и дръпна продължително от цигарата си.

— Винаги ли е така? Искам да кажа, винаги ли е така тъпкано с хора?

Човекът просто сведе поглед и бавно изпусна дима през устата и ноздрите си.

Дърк отново се огледа. Малко по-нататък един мъж на вид не толкова стар, колкото събеседникът на Дърк, но с къде-къде по-неадекватно поведение, през цялото време беше седял и бе кимал като луд на едно шише каменярка. Постепенно той спря да кима, завинти мъчително капачката на шишето и го набута в джоба на парцаливото си палто. Една дърта дебелана, която току ровичкаше из издутата черна найлонова торба, в която си държеше покъщнината, се зае да връзва торбата отгоре на възел.

— Да речеш, че нещо май ще става — обади се Дърк.

— О, а — отвърна събеседникът му.

Той облегна ръце на коленете си, наведе се напред и мъчително се изправи на крака, въпреки че беше схванат и прегърбен, въпреки че дрехите му бяха парцаливи и целите в лекета, в осанката му като че ли се долавяше някаква мощ и властност.

Въздухът, който той раздвижи при ставането си и който изтече от гънките на кожата и по дрехите му, блъсна с вонята си дори и съвсем изключилите ноздри на Дърк. Това беше воня, която не те оставяше на мира — тъкмо когато Дърк решеше, че повече няма накъде, тя връхлиташе с нови сили и най-накрая Дърк си помисли, че мозъкът му е на път да се изпари.

Помъчи се да не се задави, да, да, наистина, помъчи се да се усмихне любезно и да не позволи на очите си да сълзят, и тогава човекът се обърна към него и рече:

— Използувайте настойка от цвят на горчив портокал. Турете и малко градински чай, докато е още топла. Много добре действува на рани от орел. Някои слагат и масло от кайсиеви ядки и бадемово масло или даже, опазили ни небесата, кедър. Но винаги си е имало такива, дето все се престарават. И понякога те са ни нужни. О, а.

След което пак се върна и се вля в ръмжащия поток от жалки и осакатени тела, изтичащ към главния гаров изход. Общо две-три дузини хора бяха тръгнали да се изнасят. Всеки като че ли се изнасяше самостоятелно, всеки — по свои си, съвсем независими причини, никой не гледаше да настигне другия и все пак очебийно си личеше — ако някой си направеше труда да погледне тези хора, които никой не щеше нито да гледа, нито да вижда, — че те се изнасят заедно, в поток.

Дърк къташе цигарата си минутка-две, докато ги наблюдаваше напрегнато как се изнизват един по един. След като се увери, че който е тръгнал, е тръгнал и че последните двама-трима все още се мотаят на входа, той пусна угарката и я смачка с ток. После забеляза, че старецът е зарязал смачкания си пакет цигари. Дърк надникна вътре и забеляза, че в него има още две мърляви цигарки. Набута пакета в джоба си, изправи се и тихо последва потока на разстояние, което според него беше достатъчно почтително.

Вън на „Юстън роуд“ нощният въздух се кълбеше и хич не го свърташе. Дърк се помота нехайно около вратата, като наблюдаваше накъде ще тръгнат онези хора: на запад. Извади едната цигара, запали я и после сам се помъкна на запад — покрай пиацата за таксита, към улица „Сейнт Панкрас“.

На западния тротоар на „Сейнт Панкрас“, само на няколко метра северно от „Юстън роуд“, едно стълбище водеше към предния двор на „Мидланд гранд хотел“ — огромно, мрачно, готическо фантастично здание, което стърчи празно и обезлюдено срещу гара „Сейнт Панкрас“.

На върха на стълбището, изписано със златни букви върху ковано желязо, блестеше името на гарата. Без да бърза, Дърк последва последния от групата дърти скитници и бездомници по стълбището, което се намираше в съседство с малка, схлупена тухлена сграда, която използуваха за гараж. Огромната черна грамада на хотела се извисяваше в нощта вдясно от него; покривът й представляваше богата подборка от пощурели кули, чепати шпилове и кубета, които като че ли бодяха и ръгаха нощното небе.

Високо горе в мътния мрак мълчаливи каменни фигури стояха на стража, скрити зад дълги щитове, скупчени покрай пиластрите зад перилата от ковано желязо. Гравираните дракони се гърчеха и зяеха към небето, докато с развени пешове на коженото манто Дърк Джентли се приближи до желязната порта, която водеше към хотела и към големия сводест перон на гара „Сейнт Панкрас“. Каменни фигури на крилати кучета се надвесваха от колоните.

Тук, в оградената площ между входа на хотела и чакалнята на гарата, беше паркиран голям сив фургон мерцедес без отличителни знаци. Един бърз поглед към предницата беше достатъчен на Дърк, за да се сети, че е същият, който едва не го беше изтикал от платното само преди няколко часа в Котсуълдс.

Дърк влезе в чакалнята — голяма зала с покрити с ламперия стени, покрай които бяха наредени дебели мраморни колони във формата на поставки за факли.

По това време на нощта билетната каса беше затворена — от „Сейнт Панкрас“ не тръгват влакове през цялата нощ, — а зад нея огромната зала на самата гара, огромният викториански перон тънеше в мрак и сенки.

Дърк се спотайваше мълчаливо във входа на чакалнята и наблюдаваше старите скитници и скитнички, които бяха влезли в гарата през главния вход от предния двор. Бяха се скупчили в сумрака. Сега те бяха много повече от две дузини — сигурно поне стотина. Във въздуха като че ли витаеше потиснато вълнение и напрежение.

Докато ги гледаше как се разкарват насам-натам, на Дърк му се стори, че макар и когато пристигна, да се беше учудил колко са много, сега те сякаш ставаха все по-малко и по-малко. Втренчи се в мрака — опитваше се да разбере какво става. Излезе от убежището си, промъкна се в чакалнята и мина под главната арка, но въпреки това гледаше да се придържа колкото може по-близо до стената, докато се приближаваше към тях.

Сега те определено бяха по-малко — един файтон хора. Дърк имаше съвсем ясното усещане, че хората потъват в сенките и вече не се връщат.

Намръщи се.

Сенките че бяха плътни, бяха, ама чак пък толкоз… Той забърза напред и заряза всякаква предпазливост — трябваше да настигне неколцината останали. Но докато стигне до центъра на чакалнята, където се бяха скупчили, там вече нямаше никой и той се защура объркано из огромната, мрачна, празна гара.