Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (24)

Глава 22

Точно в мига, когато телефонът иззвъня, вратата на всекидневната на Кейт се отвори. Богът на гръмотевицата се опита да мине през нея с гръм и трясък, но всъщност тихо полъхна. Явно се беше наквасил много старателно с всичко онова, което Кейт бе изсипала във ваната, после се бе облякъл и бе разкъсал една от нощниците на Кейт, за да си превърже ръката. Той нехайно подхвърли шепа подгизнали букови люспи към ъгъла на стаята. За момента Кейт реши да пренебрегне и умишлените провокации, и телефона. С първото можеше да се справи и сама, а за второто си имаше машинка, която да се справя с него.

— Четох за тебе — предизвика тя бога на гръмотевицата. — Къде ти е брадата?

Той пое книгата — еднотомна енциклопедия, — погледна я и я запокити с презрение.

— Ха! — каза той. — Обръснах я. Докато бях в Уелс — и при спомена се намръщи.

— А какво, за Бога, си правил в Уелс?

— Броих камъните — сви рамене той, приближи се до прозореца и се зазяпа навън.

В осанката му се долавяше някаква огромна, унила напрегнатост. Изведнъж на Кейт й хрумна — мисълта беше придружена от нещо, което доста напомняше на страх, — че понякога хората ги прихваща така заради лошото време. Предполагаше се, че за един бог на гръмотевицата би трябвало да е обратното. Небето навън недвусмислено не го свърташе и светът явно му беше крив.

Изведнъж реакциите й започнаха да стават твърде объркани.

— Извинявай, ако въпросът ми ти прозвучи тъпо — каза Кейт, — ама съм малко нещо в небрано лозе. Не съм свикнала да си прекарвам вечерите с някого, на когото са кръстили цял ден от седмицата. Какви камъни си броил в Уелс?

— Всичките — изсумтя Тор. — Всичките, от ей толчави… — между палеца и показалеца му имаше около половин сантиметър — до ей толчави. — И той разпери ръце — разстоянието между дланите му беше около метър; после отново ги отпусна.

Кейт го погледна неразбиращо.

— Ъ-ъ… и колко точно бяха? — попита тя.

Май учтивостта изискваше да зададе тъкмо този въпрос.

Тор се нахвърли яростно върху нея.

— Брой си ги ти, щом толкова искаш да знаеш! — кресна й той. — Какъв е смисълът да губя толкова, ама толкова, ама толкова години да ги броя, след като аз ще съм единственият, който знае и който някога ще знае, ако взема, че го кажа на някой друг?! А?!

Той й обърна гръб и пак се втренчи през прозореца.

— Е, ами защо, да му се не види, си се захванал с едно толкова необичайно занимание?

— Това беше бреме, с което ме натовари баща ми. Наказание. Покаяние.

— Баща ти? — възкликна Кейт. — Искаш да кажеш Один?

— Бащата на всичко — поясни Тор. — Бащата на боговете на Асгард.

— Та той е жив, казваш?

Начинът, по който Тор я изгледа, очевидно показваше, че е много тъпа.

— Ние сме безсмъртни — простичко обясни той.

Долу Нийл избра точно този момент, за да приключи с тътнещата си свирня, и къщата като че ли отекна в злокобно мълчание.

— Искахте ни безсмъртни и ето ни безсмъртни — продължи Тор с тих, спокоен глас. — Малко ни е трудничко. Вие искате да сме вечни и ето, ние сме вечни. После ни забравихте. Но ние продължаваме да съществуваме. Е, сега най-накрая мнозина са мъртви, а други умират — добави той тихо, — но затова се изискват специални усилия.

— Изобщо не мога да те разбера за какво говориш! — Възкликна Кейт. — Казваш, че аз… че ние…

— Можеш — ядно се тросна Тор. — Затова и дойдох при тебе. Ти знаеш ли, че повечето хора не ме и виждат? Че изобщо не ме забелязват? Не че се крием. Ние сме си тук. Живеем сред вас. Моите хора. Вашите богове. Вие ни създавате. Вие ни направихте такива, каквито не смеехте да бъдете самите вие. И все пак не ни виждате. Когато си вървя по някоя улица в този… свят, които сте си създали вие без нас, я мигне нечие око, я не.

— И когато си с шлема ли?

— Особено когато съм с шлема!

— Е…

— Ти се бъзикаш с мене! — ревна Тор.

— Е, ти се държиш така, че за едно момиче е много лесно да се бъзика с тебе — каза Кейт. — Не знам какво…

Изведнъж стаята като че ли се разтресе, а след това успя да си поеме дъх. Всичките вътрешности на Кейт подскочиха бясно и замряха неподвижно. Сред внезапната ужасна тишина една синя порцеланова нощна лампичка се прекатури бавно, падна от масата, удари се о пода и припълзя до едно тъмно кьоше, където се сгуши в разтревожено, отбранително кълбо.

Кейт се втренчи в нея и се опита да се успокои. Чувствуваше се така, сякаш по нея се стича студена, мека пихтия.

— Ти ли го направи? — Гласът й трепереше.

Тор изглеждаше вбесен и объркан.

— Не ме карай да ти се ядосвам. Имаш голям късмет — измърмори той и отмести поглед встрани.

— Какво казваш?!

— Казвам ти, че искам да дойдеш с мене.

— К’во?! Ами онова?! — Тя посочи мъничкото, шашардисано котенце под масата, което така неотдавна и така смущаващо беше синя порцеланова нощна лампичка.

— За него нищо не мога да сторя.

Кейт изведнъж се почувствува толкова уморена, объркана, уплашена, че аха-аха да се разплаче. Стоеше си там, хапеше си устните и се мъчеше с всички сили да се ядоса.

— О, нима? — произнесе тя. — Мислех си, че ужким си бог. Надявам се, че не си се вмъкнал в къщата ми с лъжа. — Тя се сепна, млъкна и продължи нататък със съвсем различен тон. — Да не искаш да кажеш — измънка тя, — че си живял тук, на този свят, откакто…

— И тук, и в Асгард — обясни Тор.

— Асгард… — повтори Кейт. — Домът на боговете?

Тор не каза нищо. Мълчанието му беше мрачно и като че ли изпълнено с нещо, което дълбоко го тревожеше.

— Къде е Асгард? — попита настоятелно Кейт.

Тор отново не обели и дума. Той говореше малко и мълчеше продължително. Когато най-накрая отговори, изобщо не стана ясно дали през цялото това време е мислел, или просто си е седял.

— Асгард е и тук — рече той. — Всички светове са тук.

Измъкна изпод кожите огромния чук и огледа главата му съсредоточено и със странно любопитство, като че ли в него имаше нещо крайно озадачаващо. Кейт се зачуди откъде ли й е познат този негов жест. Откри, че инстинктивно й се иска да приклекне. Отстъпи съвсем лекичко и застана нащрек.

Когато той вдигна поглед, в очите му се забелязваха нова цел и енергия — сякаш се готвеше да се нахвърли върху нещо.

— Тази нощ аз трябва да отида в Асгард — каза той. — Трябва да се изправя срещу своя баща, Один, във великия дворец Валхала и да му потърся сметка за онова, което е сторил.

— Искаш да кажеш, дето те е накарал да броиш камънаците в Уелс?

— Не! — сряза я Тор. — Задето е направил така, че да не си струва уелските камънаци да бъдат преброени!

Кейт отчаяно поклати глава.

— Просто не знам как да те разбирам — каза тя. — Просто съм твърде изморена. Ела пак утре. Сутринта ще ми обясниш всичко.

— Не — отговори Тор. — Трябва сама да видиш Асгард и ще разбереш. Трябва да видиш Асгард тази нощ. — И той я сграбчи за рамото.

— Не искам да ходя в Асгард! — опъна се тя. — Не ходя с непознати мъже по митични места! Ти отивай. Утре сутринта ми се обади да ми разкажеш как е минало. Сбъркай го тоя заради тия камъни!

Тя успя да се откопчи от хватката му. Съвсем, ама съвсем ясно й беше, че го е направила с негово позволение.

— А сега си тръгвай, моля те, и ме остави да спя! — Тя го изгледа сериозно.

Точно в този миг къщата като че ли избухна — Нийл се впусна в тътнеща басова версия на рейнското пътуване на Зигфрид от първо действие на „Залезът на боговете“ просто за да докаже, че това е възможно. Стените се разтресоха, прозорците задрънчаха. Мяукането на нощната лампичка едва се чуваше изпод масата.

Кейт се опита да продължи да гледа гневно и сърдито, но при тези обстоятелства просто нямаше как да издържи.

— Добре — каза тя най-накрая. — Как се ходи дотам?

— Има толкова начини, колкото и дреболийки.

— Моля?!

— Дреболийки. — Той отново показа нещо много мъничко с палец и показалец. — Молекули — добави той. Тази дума като че ли го затрудняваше. — Но давай да се махаме оттук.

— В Асгард ще ми трябва ли палто?

— Както кажеш.

— Е, ще си взема за всеки случай. Чакай малко. Кейт реши, че най-добрият начин да се справи със смайващата идиотщина, която напоследък представляваше животът й, беше да се отнася към нея строго делово. Намери палтото си, среса се, остави ново съобщение на телефонния секретар и бутна една чинийка с мляко под масата.

— Така! — каза тя и тръгна да излиза.

Заключи внимателно и заситни на пръсти, докато минаваха покрай вратата на Нийл. Въпреки всичката патърдия, дето я беше вдигнал преди малко, той със сигурност се ослушваше за най-слабия звук и ако ги чуеше, че излизат, щеше веднага да изскочи и да започне да се оплаква какъв бил тоя автомат за кока-кола, кое време било, колко безчовечно се отнасял човек към човека, от времето, от шума, от цвета на палтото на Кейт, което беше именно в онзи оттенък на синьото, който Нийл кой знае по каква причина най-малко можеше да понася. Успяха да се промъкнат успешно и входната врата просто щракна зад тях.