Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (21)

Глава 19

Завиването на север беше маневра, която обикновено водеше до възстановяване на чувството, че си е с всичкия си, но Дърк не успя да избяга от обзелото го лошо предчувствие.

Нещо повече, започна да ръми, което би трябвало да му помогне, но когато един толкова ситничък и мижав дъждец се излива от толкова натежалото небе, това само засилва чувството на клаустрофобия и потиснатост, обсебили нощта. Дърк включи чистачките, които веднага се заоплакваха, че нямали достатъчно капки за забърсване, така че той ги изключи. Дъждът бързо наплю предното стъкло.

Отново включи чистачките, но те все още отказваха да приемат, че напънът си струва, и заскърцаха и заквичаха в знак на протест. Улиците вече бяха застрашително хлъзгави.

Дърк поклати глава. Ама че абсурд, рече си той. И то от най-лошите. Беше си позволил да си фантазира по начин, който презираше. Направо се чудеше на лудите фантазии, които беше изградил върху нищожно количество… ами това едва ли можеше да се нарече „доказателства“. Чисто съвпадение си беше, и туй то.

Нещастен случай на летището. Вероятно има съвсем просто обяснение.

Мъж с чук. Е, и какво?

Сив фургон, който Кейт Шехтър беше видяла в болницата. Какво толкова му беше необикновеното? Дърк почти се беше блъснал в него — и това пак си беше най-обикновено произшествие.

Автомат за кока-кола — това не беше взел под внимание.

Как автоматът за кока-кола би могъл да се върже с тези безумни предположения за древните богове? Единствената идея, която му хрумваше, беше просто твърде нелепа, за да се изкаже с думи, и той отказваше да я признае дори пред себе си.

Именно тогава Дърк забеляза, че тъкмо минава покрай къщата, където същата тази сутрин се беше видял със свой клиент, чиято отсечена глава бе побучена върху въртяща се грамофонна плоча от зеленоока дяволска фигура, размахваща коса и подписан с кръв договор, а после се беше разтворила във въздуха.

Беше се взрял в къщата, докато минаваше покрай нея, и когато едно дълго тъмносиньо БМВ слезе от бордюра точно пред него, той се заби право в задницата му и така за втори път този ден трябваше да се изстреля от колата си, вече крещейки.

— За Бога, що не гледаш къде караш?! — възкликна той с надеждата да затапи противника си още от самото начало, така че той да не се сети да си каже най-добрите реплики. — Тъпи хора! — продължи той, без дори да си поеме дъх. — Разкарват се където им падне! Карат си наляво-надясно без капка внимание! Най-безразсъдно ти се нахвърлят!

„Объркай врага си“ — помисли си той. Беше малко като да се обадиш на някого и щом той вдигне слушалката, да кажеш „Да? Ало?“ със сприхав глас, което беше един от любимите методи на Дърк да си прекарва дългите, горещи летни следобеди. Той се наведе и опипа нащърбеното по задницата на БМВ-то, на което, дявол го взел, съвсем ясно си му личеше, че е ново-новеничко. Майната му и да си такова таковата, помисли си Дърк.

— Виж какво направи с бронята ми! — кресна той. — Надявам се, че адвокатът ти е добър!

— Аз съм адвокат и съм добър — изрече един приглушен глас, последван от приглушено изщракване.

Дърк стреснато вдигна поглед. Изщракването беше просто звук от затваряща се врата на кола.

Човекът беше облечен в италиански костюм, който също беше приглушен. Имаше приглушени очила, приглушена подстрижка и макар че папийонката по самата си природа не е приглушен предмет, точно неговата папийонка въпреки всичко беше много приглушен и небиещ на очи представител на жанра. Той измъкна елегантен портфейл от джоба си, както и елегантен сребърен молив. Вървеше си най-спокойно към задницата на ягуара на Дърк. Записа номера.

— Имате ли визитка? — попита той Дърк, без да го погледне. — Ето ви моята — добави и извади една от портфейла си. Драсна нещо на гърба й. — Номерът на колата ми — поясни той — и името на компанията, където е застрахована. Може би ще сте така добър да ми оставите името на компанията, където е застрахована вашата. Ако не си го спомняте, ще накарам секретарката ми да ви се обади.

Дърк въздъхна и реши, че точно с този няма смисъл да се сбива. Измъкна портфейла си и заровичка из най-различните визитки, които като че ли се акумулираха в него кажи-речи от нищото. За миг се зачуди дали да не стане Уесли Арлът, консултант по океанска навигация на яхти от, както беше видно, Арканзас, но после реши, че не става. Мъжът и без това беше записал номера на колата му и въпреки че Дърк не си спомняше такова нещо, като да си е изплащал застрахователните вноски напоследък, той не си спомняше също така и да не ги е плащал, което си беше доста обещаващ признак. Намръщи се и подаде визитката си, която издаваше всичко. Мъжът я погледна.

— Господин Джентли — каза той. — Частен детектив. Извинете — частен холистичен детектив. Добре.

Той прибра визитката, без да проявява никакъв допълнителен интерес.

Дърк никога през живота си не беше срещал подобно снизходително отношение към себе си. В същия миг от другата страна на колата се чу ново приглушено изщракване. Дърк погледна нататък и видя жена с очила с червени рамки, която му отправяше застинала полуусмивка. Беше жената, която го беше заговорила през оградата в градината на Джефри Енсти, а мъжът, предположи Дърк, вероятно бе нейният съпруг. За миг се зачуди дали да не ги натръшка на паважа и двамата и да не ги разпита строго и безпощадно, но изведнъж се почувствува ужасно изморен и изхабен.

Поздрави жената с червените очила с бегло кимване.

— Готово, Синтия — обади се мъжът метна й една усмивка и после си я прибра. — Всичко е уредено.

Тя едва-едва кимна и двамата се качиха в БМВ-то. След миг-два потеглиха без много шум и изчезнаха надолу по улицата. Дърк погледна визитката, която държеше в ръка. Клайв Дрейкот. Имаше голяма фирма — „Градски адвокати“. Дърк пъхна визитката в портфейла си, качи се унило в колата си и потегли към вкъщи. Там, на прага, търпеливо го чакаше огромен златист орел.