Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (8)

Глава 6

Стълбите бяха покрити със стилно аскетична настилка от рода на рогозките. Дърк се изкачи тихо по тях, мина покрай някакви стилни, дълги, сухи треви в керамичен съд на първата площадка и огледа стаите на първия етаж. Те също внушаваха усещането за стил и сухотревност.

Само в по-голямата от двете спални се забелязваха някакви следи от скорошно използуване. Стаята явно беше замислена така, че утринната светлина да се заиграва ненатрапчиво с подредените сухи цветя и натъпкания с нещо като морска трева юрган, но оставяше непреодолимото впечатление, че носените чорапи и употребяваните ножчета за самобръсначка постепенно са изтласкали и последното свободно пространство от нея. Във въздуха осезаемо висеше усещането за липсата на женска ръка — усещането за натрапчиво отсъствие, което оставя откачената от стената картина. Над стаята тегнеше проклятието на напрежението, тъгата и предметите, които трябва да бъдат изхвърлени изпод леглото. Върху едната от стените на прилежащата към стаята баня, точно срещу клозетната чиния, беше окачена златна плоча за продажба на над пет хиляди екземпляра от албума „Врял картоф“^[1] на групата „Тупаник и Третото аутистко изкукване“. Дърк си припомни бегло, че беше чел част от някакво интервю с лидера на бандата (членовете й бяха само двама, като единият от тях беше лидер) в някой от броевете на „Сънди“. Там го бяха попитали за името на бандата и той беше отговорил, че е свързано с една доста интересна история, макар това да се беше оказало гнусна лъжа. „То означава всичко, което хората биха искали да означава“ — беше добавил лидерът със свиване на рамене от канапето в „Оксфорд стрийт“-ския офис на своя мениджър.

Дърк си спомни, че си беше представил как журналистът е кимал учтиво и е водил записки по време на интервюто. Тогава стомахът му се беше свил на топка, която Дърк беше успял да отпусне едва след солидна доза джин.

„Врял картоф…“ — помисли си Дърк. Внезапно, докато зяпаше окачения в червена рамка златен диск, го връхлетя мисълта, че главата на господин Енсти се беше въртяла върху едноименната плоча. „Врял картоф! Не го подбирай!“ Какво ли означаваше?

Всичко, което хората биха искали да означава, помисли си Впрегнато Дърк.

Другото нещо, което си припомни за интервюто, беше твърдението на Болката (прякорът на лидера на „Тупаник и Третото аутистко изкукване“ беше Болката), че пишел текстовете си повече или по-малко дословно по случайно подочути в кафенето, сауната, самолета или някъде другаде разговори на хора. Дърк се замисли как ли щяха да се почувствуват хората, ако чуеха разговора си повторен при точно тези обстоятелства, при които го беше чул самият той.

Наведе се току над етикета в средата на златната плоча. В горния му край беше изписано само „АРРГХ!“, а под оригиналното заглавие се кипреха имената на авторите „Пейнтън, Мълвил, Енсти“.

По всяка вероятност Мълвил беше нелидерът в „Тупаник и Третото аутистко изкукване“. А включването на Джеф Енсти сред авторите на златната плоча явно беше осигурило средствата за тази къща. Когато Енсти му беше заговорил за договора, свързан по някакъв начин с „картофа“, изглежда, не беше изпитвал никакво съмнение, че Дърк е наясно. А Дърк беше достигнал с неподозирана лекота до заключението, че Енсти ръси глупотевини. Неподозирано лесно е да достигнеш до заключението, че някой ти сипе безумия, когато ти говори за картофи, след като ти е обяснявал известно време за зеленооко чудовище с коса в ръце.

Дърк въздъхна дълбоко над собствените си мъчителни мисли. Не одобряваше педантично уравновесения начин, по който беше окачен трофеят, и реши да го накриви под по-човешки ъгъл. Докато го правеше, иззад рамката се изплъзна плик, който се устреми към пода. Дърк направи безуспешен опит да го улови. След това се наведе и го вдигна с недоволно изръмжаване.

Беше широк кремав плик от скъпа, тежка хартия, отворен грубо откъм единия край и след това подлепен със скоч. Всъщност пликът изглеждаше отварян и отново подлепван със скоч поне няколко пъти — впечатление, затвърждаващо се от поредицата имена на адресати, всяко предходно от които беше старателно зачеркнато и заменено с ново.

Последното име беше на Джеф Енсти. Всъщност Дърк заключи, че е последно, защото то беше единственото незачеркнато. Втренчи се в задрасканите имена, като се опита да ги разчете.

Нещо като че ли проблесна в паметта му във връзка с две от имената, които едва успя да разчете, но трябваше да проучи плика по-подробно. Откакто беше станал детектив, все се канеше да си купи подходяща лупа, но така и не беше стигнал дотам. Не разполагаше дори с джобно ножче, затова, макар и без особено желание, реши за момента да напъха плика в най-дълбокия вътрешен джоб на мантото си и да го проучи по-късно на спокойствие.

Хвърли бегъл поглед зад рамката с надеждата да открие още някоя придобивка, но остана разочарован и излезе от банята, за да поднови обиколката си из къщата.

Другата спалня беше подредена и бездушна. Неизползувана.

Най-забележителното в нея бяха леглото от бял бор, юрганът и стар, очукан скрин с чекмеджета, който изглеждаше като плацикан в сярна киселина. Дърк затвори плътно вратата и се заизкачва по тясната, вита, боядисана в бяло дървена стълба, извеждаща до мансардата, откъдето се дочуваха звуци от поредната серия на „Бъгс Бъни“.

Горе имаше малка площадка, в единия край на която се виждаше баня — толкова миниатюрна, че най-удобният начин за използуването й явно беше да стоиш отвън и да пъхаш вътре само онази част от тялото си, която искаш да измиеш в момента. Вратата не можеше да се затвори заради пъхнатия в крана за студената вода тънък зелен маркуч, който преминаваше през цялата площадка и се мушваше в срещуположната и единствена таванска стая.

Стаята беше мансарда с безмилостно наклонен покрив, предоставяща силно ограничен брой места, на които човек с ръст малко под средния би могъл да стои изправен.

Дърк застана на прага и започна да разглежда вътрешността й, изнервен от мисълта за разни неочаквани открития. Вътре цареше всеобхватен грънджарски дух. Завесите бяха спуснати и през тях се процеждаше нищожно количество дневна светлина, а стаята се осветяваше главно от потрепващия екран с анимационния заек. В най-ниския край на таванския откос беше напъхано разхвърляно легло с усукани чаршафи. Стените и почти отвесният таван бяха облепени с несръчно изрязани снимки от списания.

Не личеше да има някаква обща идея или замисъл при изрязването. Освен няколкото лъскави германски коли и рекламата на странен сутиен имаше още и зле изрязана снимка на сладкиш с плодове, част от реклама на застраховка живот, както и някои други случайни изрезки, които свидетелствуваха за тъпо, овчо безразличие както към всякакъв възможен замисъл при подбора им, така и към въздействието, което биха могли да постигнат.

Виещият се по пода маркуч се скриваше зад възстар, придърпан пред телевизора фотьойл.

Заекът буйствуваше. Отблясъците от неговите буйства играеха по протритите ръбове на фотьойла. Бъгс се опитваше да овладее управлението на някакъв пикиращ към земята самолет. Внезапно забеляза някакъв бутон с надпис „автопилот“ и го натисна. Отвори се шкаф и от него излезе пилот робот, който хвърли един поглед на положението и припадна. Самолетът продължи да пада, но за късмет горивото му свърши, преди да е достигнал земята, и заекът отърва кожата.

Дърк виждаше и нечие теме.

Косата, покриваща това теме, беше тъмна, сплъстена и мазна. След момент на мъчително дълго изчакване Дърк пристъпи бавно в стаята, за да види какво имаше под косата. Облекчението му при откритието, след като вече беше заобиколил стола, че главата с коса в крайна сметка се крепеше върху живо човешко тяло, беше донякъде охладено от вида на тялото, върху което се крепеше тя.

Във фотьойла се беше свило момче.

То беше на около тринадесет-четиринадесет години и макар да не изглеждаше видимо увредено в чисто физическия смисъл на думата, определено не беше добре. Косата му провисваше от главата му, главата му провисваше между раменете му, а тялото му лежеше някак си скупчено и нагънато, сякаш беше захвърлено тук от прозореца на преминаващ влак. Непретенциозното му облекло се състоеше от евтино кожено яке и спален чувал.

Дърк не сваляше поглед от него.

Кое ли беше? Какво правеше някакво си момче тук, пред този телевизор, в тази къща, в която преди малко бяха обезглавили човек? Дали знаеше какво се е случило? Знаеше ли Джилкс за това хлапе? Дали Джилкс изобщо си беше направил труда да се качи дотук? Все пак за зает полицай, натоварен с нагло самоубийство, изкачването на няколко стълбища не беше шега работа.

Дърк не беше свикнал да не прави толкова никакво впечатление. Заради едната сигурност провери дали все още беше с огромното си кожено манто и с абсурдната си огненочервена шапка и дали наистина се очертаваше драматично на фона на светлината, идеща от зеещата врата.

За миг се почувствува обидно пренебрегнат и отрони едно „ъ-ъ…“, което трябваше да мине за нещо като самопредставяне, но не успя да привлече вниманието на момчето. Хлапето напълно преднамерено и злонамерено зяпаше в телевизора. Намръщи се. Стаята според Дърк започна да се изпълва с някакво паронаситено напрежение, някакво трудноопределимо и съскащо нагнетяване на цялостната атмосфера, на което той не знаеше как да реагира. То ставаше все по-наситено и завърши с рязко прищракване, което накара Дърк да подскочи.

Момчето се разгъна бавно като дебела, ленива змия, провеси се над срещуположната странична облегалка на фотьойла и се зае с някакви невидими действия, които явно включваха, както осъзна в този момент Дърк, приготовлението на нещо с кипната в електрически чайник вода. Когато се нагъна обратно в предишната си поза, момчето вече стискаше пластмасова купичка в дясната си ръка, от която започна да набожда някакви дълги, димящи, виещи се неща и да ги пъха в устата си.

Заекът вече беше приключил с дивотиите си и беше отстъпил място на някакъв ухилен комедиант, който убеждаваше зрителите да си купят специална светла бира, чиито единствени достойнства по всяка вероятност се изчерпваха с тъпите му навивки.

Дърк усети, че е настъпил моментът да направи малко по-силно впечатление на новия си познат. Той прекрачи в зрителния обхват на момчето.

— Хлапе — каза Дърк с тон, който се надяваше да прозвучи твърдо и учтиво, но в никакъв случай покровителствено, разнежено или левашки, — искам да зная кой…

В този момент той загуби нишката на мисълта си поради гледката, която се откриваше от новото му местоположение. От другата страна на фотьойла имаше огромен преполовен кашон с пакети полуготово китайско фиде, огромен преполовен кашон с шоколадови десерти „Марс“ и преполовен палет газирани напитки в кутийки, разположени около края на зеления маркуч. Зеленият маркуч завършваше с пластмасово кранче и явно служеше за пълнене на чайника.

Дърк се канеше да попита момчето чие е, но от ъгъла, под който го виждаше в момента, семейната прилика беше неоспорима. То без съмнение беше син на долуобезглавения Джефри Енсти. Може би поведението му беше просто начин да се справи с шока. Или може би все още не беше научило за случилото се. А може пък самото то да…

Дърк не си позволи дори да довърши мисълта.

Всъщност, както установи, надали изобщо можеше да си позволи каквато и да е мисъл, тъй като в момента от екрана на гърмящия телевизор някаква компания за производство на зъбна паста натрапчиво се опитваше да го разтревожи дълбоко за някои от нещата, които се случвали в устата му.

— Добре — каза Дърк. — Не искам да те тревожа точно в този труден и така тежък за тебе момент, но искам да зная дали всъщност осъзнаваш, че това е труден и така тежък момент за тебе.

Нищо.

Добре, помисли си Дърк, тъкмо сега е времето за оправдано по-твърд подход. Той се облегна на стената и напъха ръце в джобовете на панталона си с отработен добре-щом-предпочиташ-така жест, заби няколкосекунден мрачен поглед в пода, след това вдигна глава и го стовари право между очите на момчето.

— Виж, хлапе, трябва да ти кажа нещо — обясни накратко Дърк. — Баща ти е мъртъв.

Това сигурно щеше да свърши работа, ако в този момент не беше започнала една много популярна дълга реклама. Според Дърк тя явно беше недостижим връх в жанра.

Началните кадри показваха как ангелът Луцифер е изхвърлен от рая в адската бездна и как там пада в огнено езеро и се пече до пристигането на някакъв дявол, който му подхвърля пенеща се газирана напитка с надпис „sHades“^[2]. Луцифер я взема и я опитва. След това жадно излоква съдържанието на кутийката, обръща се към камерата, слага си някакви слънчеви очила с дизайн на порше, казва: „Е на тв’а му викам аз адски печено!“, и се изляга отново на припек сред купищата нажежени до бяло въглени.

В този момент един невъзможно дълбок и дрезгав американски глас, който действително звучи като излязъл от ада или поне от някоя подземна кръчма в Сохо, където се готви да се върне веднага щом се освободи, за да се маринова отново за следващото излъчване, казва: „sHades. Адска напитка…“, а кутийката се извърта така, че началното „s“ се скрива и се чете само „Hades“.

Според Дърк теологията беше поомесена, но какво означаваше някаква нищожна допълнителна капчица дезинформация в този бучащ порой?

След това Луцифер се озъбваше доволно и казваше: „Наистина си паднах по това нещо…“, и за всеки случай, т.е. ако мисълта на зрителя е блокирана до безсъзнателност, се повтаряше изхвърлянето на Луцифер от рая, за да се подчертае думата „паднах“.

Вниманието на момчето беше изцяло погълнато от рекламата.

Дърк се изпречи пред екрана.

— Слушай сега — подхвана отново той.

Момчето изкриви врат, за да вижда екрана зад Дърк. За да успее в това си начинание, без да престава да тъпче в устата си димящото фиде, наложи му се да пренагъне крайниците си във фотьойла.

— Слушай — настойчиво продължи Дърк.

Дърк усети надвисналата сериозна заплаха за загуба на контрол над положението. Не ставаше въпрос за това, че момчето просто зяпаше телевизия, а за това, че за него нищо друго в този свят не притежаваше някакъв смисъл или самостоятелно съществуване. Дърк не представляваше нищо повече от безличен предмет пред телевизионния екран. Момчето явно не му се ядосваше, а просто се опитваше да гледа покрай него.

— Виж сега, дали можем да изключим това чудо за малко? — предложи Дърк, като се опита да прикрие раздразнението си.

Момчето не отговори. Като че ли раменете му леко се напрегнаха, а може би просто беше свиване на рамене? Дърк се обърна и се зае да намери бутона за изключване на телевизора. Изглежда, единственият замисъл в дизайна на контролния панел беше да се предотврати възможното изключване — там нямаше, нито един бутон с надпис „вкл.“ или „изкл.“. Най-накрая Дърк просто издърпа щепсела от контакта в стената и се обърна към момчето, което в същия миг строши носа му.

Дърк усети как хрущялът на носа му изпращя под жестокия удар с чело на момчето, докато двамата се стоварваха тежко върху телевизора, но звукът на трошащи се кости и звукът от собствения му болезнен вик при счупването бяха напълно заглушени от бесния вой и писъци, изригващи от гърлото на момчето. Дърк направи някакъв отчаян опит да се предпази от яростта на стремителното нападение, но момчето вече беше върху него. То заби лакътя си в окото му, а коленете му се забиха последователно в гръдния кош, в челюстта и накрая във вече потрошения нос на Дърк, докато лазеше върху него в стремежа си да напъха отново щепсела. След това пак се нагъна удобно във фотьойла и впери мрачен, все още трескав поглед в появилата се картина.

— Можеше да изчакаш поне до новините — произнесе безизразно момчето.

Дърк го изгледа изумено. Седна на пода с прибрани колене и притисна кървящия си нос с длани, като не откъсваше втрещения си поглед от чудовищно безчувственото създание.

— Гнф… фграх… мгъх! — опита се да протестира той, но после се отказа и се зае да изследва пораженията по носа си.

Пречупеното хрущеше гадно между пръстите му, а самият му нос внезапно беше придобил ужасяващо непозната форма. Дърк измъкна от джоба си кърпа и я притисна към лицето си. Кръвта бързо я попи и протече през нея. Дърк се изправи с олюляване, отблъсна с жест въображаемите предложения за помощ и се затътри към възтясната баня. Там откачи с ярост маркуча от канелката на чешмата, откри хавлия, намокри я със студена вода и я притисна към лицето си за минута-две, докато кръвта постепенно спря да тече. Погледна се в огледалото. Носът му пресичаше лицето под определено остър ъгъл. Опита се храбро да го върне на място, но не прекалено храбро. Болката беше ужасна и той се задоволи да го наложи за още малко със студената кърпа, докато проклинаше тихо. Задържа се още минута-две, облегнат на мивката и задъхан, като яростно повтаряше срещу огледалото: „Така значи!“ Получаваше се нещо като „Дага дбнаджи!“, което не звучеше особено авторитетно. Когато се почувствува достатъчно укрепнал или поне дотолкова укрепнал, че да се справи с непосредственото предстояще, той се извърна и влезе отново в бърлогата на звяра. Звярът кротко поглъщаше реклами за някои от възбуждащите и стимулиращи телевизионни шоу-игри, с които вечерта дебнеше обръгналия на всичко зрител, и дори не си направи труда да вдигне поглед при влизането на Дърк. Дърк пристъпи твърдо към прозореца и рязко дръпна завесите встрани с плахата надежда, че звярът може би ще се сгърчи с писък при прякото попадение на дневната светлина, но единственият резултат беше лекото смръщване. Тъмна сянка пробяга по прозореца, но под този ъгъл Дърк не можеше да види какво я беше хвърлило.

Извърна се и застана очи в очи с момчето звяр. По телевизията започваха обедните новини и то изглеждаше донякъде по-общително и по-малко погълнато от света отвъд проблясващия цветен правоъгълник. Вдигна кисел и морен поглед към Дърк.

— Иквоискашсеа? — отрони звярът.

— Кадах ди кагво идкаб — обясни вбесено, но безпомощно Дърк. — Идкаб… бо дяволиде… поднаваб дова лидзе!

Вниманието на Дърк се оказа внезапно привлечено от телевизионния екран, на който показваха по-нова фотография на изчезналото момиче от гишето за чекиране.

— Квопраиштука? — попита момчето.

— Боде бой! — каза Дърк, приседна на страничната облегалка на фотьойла и приближи лице към екрана. Тя явно беше правена около година преди момичето да научи за съществуването на гланца за устни. Имаше къдрава коса и престорено нахакан поглед.

— Койсти? Квостава? — не се примиряваше момчето.

— Дадваряй дзи удада и гледай — скастри го Дърк. — Обидваб де да джуя деждо.

Новинарят каза, че полицията изпаднала в недоумение от отсъствието на каквато и да е следа от Дженис Смит на мястото на инцидента. Според обясненията все пак си имало някакви разумни граници в броя на претърсванията на една и съща сграда и полицията молела, ако някой разполага със сведения за лицето, да се обади на дежурните телефони.

— Дади би беже дегретарга! Дова е годбодидза Биърд! — възкликна изумено Дърк.

Момчето не прояви никакъв интерес към бившата секретарка на Дърк и прекрати опитите си да привлече вниманието му. То се измъкна от спалния чувал и тръгна към банята.

Дърк продължи да зяпа към екрана, изумен от това, че до този момент не си беше дал сметка, кое всъщност е изчезналото момиче. Все пак нищо до този момент не го беше карало да погледне случая от тази страна, реши той. След сватбата бившата му секретарка беше сменила името си, а и сега за първи път бяха показали снимка, по която човек можеше да я разпознае. До този момент той не беше проявявал особен интерес към странния инцидент на летището, но сега вече той приковаваше вниманието му.

Случаят беше официално обявен за „Дело Божие“.

Но на кой Бог, запита се Дърк. И защо?

Защо някакъв си Бог ще виси в терминал II на летище „Хийтроу“ и ще се опитва да хване полета в 15:37 за Осло?

След апатията от последните няколко седмици той най-после се беше натъкнал на нещо голямо, което изискваше неговото внимание. Смръщи чело и потъна в дълбок размисъл, като дори не забеляза момчето, което се върна и се напъха в спалния си чувал точно преди началото на рекламите. Първата от тях показваше как един съвършено обикновен куб в складова наличност може да се превърне в средоточие на желания, нормален, щастлив семеен живот.

Дърк се изправи напълно готов да поднови въпросите, но сърцето му се сви, когато сведе поглед към момчето. Звярът беше вече безкрайно далече, отново свит в мрачната си, просветваща в синкаво бърлога, и Дърк реши, че не изпитва особено желание да го безпокои точно в този момент. Задоволи се с дрезгаво подхвърляне към безмълвното хлапе, че ей сега се връща, и се заспуска тромаво по стълбите, сподирян от мрачно разветите пешове на дългото кожено манто.

В преддверието се сблъска отново с омразния Джилкс.

— Какво ти се е случило? — попита рязко полицаят, когато мерна потрошения и подут нос на Дърк.

— Дабо дова, гоедо бе подъведва — обясни невинно Дърк. — Борадджупих дзе.

Джилкс го попита какво точно е правил и Дърк великодушно обясни, че на горния етаж има свидетел, притежаващ интересна информация. Той услужливо допълни, че нямало да е лошо Джилкс да се качи и да го разпита сам, но първо трябвало да изключи телевизора.

Джилкс кимна сдържано и тръгна да се качва, но Дърк го спря.

— Де ди ли дзе друва, дже иба деждо дранно в дая рабода? — попита той.

— Какво казваш?

— Деждо дранно — повтори Дърк.

— Нещо какво?

— Дранно! — не се отказа Дърк.

— Странно?

— Доджно дака, дранно.

Джилкс сви рамене.

— Какво например?

— Аби идглежда дабълдо бедбидлена.

— Напълно какво?

— Бедбидлена! — опита отново Дърк. — Бедбидлена! Бидля, дже дова е бного индередно!

След тези думи той кимна учтиво, излезе от къщата, пое нагоре по улицата, където от небето го връхлетя орел и Дърк се размина на косъм отпадане под движещия се в южна посока автобус номер 73.

През следващите двадесетина минути от тавана на къщата на „Лъптън роуд“ се разнасяха викове и писъци, които породиха допълнително напрежение у съседите. В линейката беше качена горната и долната част от тленните останки на господин Енсти, както и цивилен полицай с кървящо лице. След това за известно време се възцари спокойствие. После пред къщата спря още една полицейска кола. След поредица от подвиквания от рода на „Боб пристигна“ откъм къщата, от колата се измъкна едър, як полицай, който заизкачва тежко стълбите. След няколко минути и порой от писъци и викове той излезе, също притиснал длани към лицето си, и подкара колата си с ненужно пронизително свирене на гуми.

След около двадесет минути пристигна микробус, от който слезе друг полицай с портативен телевизор в ръка. Той влезе в къщата и излезе след минути в компанията на тринадесетинагодишно момче, което още не можеше да се нарадва на новата си играчка.

След като всички полицейски коли с изключение на патрулната, която остана паркирана пред къщата, отпътуваха, от тайното си скривалище зад една от молекулите в големия сутерен се измъкна огромна, космата, зеленоока фигура.

Тя подпря косата си на една от хайфи-тонколоните, потопи пръста си в почти съсирената локва кръв, образувала се върху диска на грамофона, притисна го върху долния край на лист дебела, жълтеникава хартия и след това изчезна в някой мрачен и тайнствен отвъден свят, като си подсвиркваше странна и зловеща мелодийка, и се върна само за миг, за да прибере косата си.