Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (6)

Глава 4

След около минута-две Дърк се спря, за да избере най-подходящата стратегия. Прецени, че щеше да е много по-добре, ако вместо точно с пет часа пристигнеше на мястото с пет часа и няколко минути закъснение, но с възвърнато хладнокръвие.

— Слаба Богу, не съм подранил прекалено! — щеше да прозвучи добре като поздрав, но въведението се нуждаеше от също тъй сполучливо продължение, а то като че ли му убягваше.

Може би щеше да спести време, ако се върнеше за колата си, но разстоянието, което му предстоеше да измине, беше нищожно, а на всичко отгоре притежаваше невероятната способност да се губи по време на шофиране. Последната се дължеше най-вече на метода му на Зен-навигация, който се състоеше в това, да открие кола, която да изглежда така, сякаш знае накъде отива, и да се лепне зад нея. Резултатите бяха по-често изненадващи, отколкото положителни, но увереността му в метода се основаваше на няколкото случая, когато се бяха оказали и двете.

Освен това съвсем не беше сигурен, че колата му ще тръгне.

Тя беше възстаричък ягуар, изработен в онези славни времена, когато компанията е произвеждала автомобили, спиращи по-често за ремонт, отколкото за гориво, и обикновено се нуждаеше от месеци отдих преди следващото припалване. След като поразмисли, Дърк достигна до заключението, че в момента в колата нямаше и капка бензин, а той не разполагаше нито с налични пари, нито с кредитна карта, за да попълни липсата.

Заряза идеята като напълно безплодна.

Реши да се отбие да си купи вестник, докато обмисли по-добре нещата. Часовникът в павилиончето на вестникаря сочеше единадесет и тридесет и пет. Мамка му, мамка му, мамка му! Изкуши се от мисълта да зареже случая. Просто да си тръгне и да забрави за него. Случаят гъмжеше от сурови изпитания. Или по-точно, гъмжеше от едно-единствено сурово изпитание — да успее да не се изхили. Случаят беше пълна и върховна тъпотия. Клиентът беше неоспоримо смахнат и Дърк надали щеше да приеме случая, ако не беше едно много важно обстоятелство.

Триста лири дневно плюс разходите.

Клиентът се беше съгласил като стой, та гледай. А когато Дърк беше подхванал обичайното си изложение за това, че неговите методи, основаващи се всъщност на фундаменталната взаимосвързаност на всички неща, често водят до разходи, които биха могли да се сторят на непосветения човек донякъде несвързани с възложения случай, клиентът просто му беше казал да не го занимава с дреболии. Дърк си падаше по такива клиенти.

Единственото нещо, за което клиентът беше настоял в този почти нечовешки връх на безумието, беше Дърк да бъде при него абсолютно задължително, абсолютно, абсолютно, абсолютно, готов, дееспособен и нащрек непременно, без дори най-незабележима следа от намек за неявяване, в шест и тридесет сутринта. Абсолютно!

А Дърк едва сега започна да прозира как стояха нещата. Шест и тридесет определено беше време, противоречащо на всякакъв здрав разум, и той, клиентът, очевидно не го беше казал насериозно. Дванадесет по обяд вместо шест и тридесет, ето какво почти със сигурност е имал предвид клиентът му и ако се наложеше да я подхване откъм дебелия край, Дърк просто нямаше да има друг избор, освен да приведе някои сериозни статистически данни. Никой не убиваше никого преди обяд. Ама никой! Хората не са способни да извършат подобно нещо. За това е нужен един добър, здрав обяд, който да повиши нивото както на кръвозахарността, така и на кръвожадността. Дърк разполагаше с диаграми, които го доказваха.

А знаеше ли Енсти (името на клиента беше Енсти, странен, напрегнат мъж към средата на тридесетте, с втренчени очи, тясна жълта вратовръзка и голяма къща на „Лъптън роуд“; всъщност Дърк не го беше харесал и дори си беше помислил, че изглежда като някой, който се опитва да преглътне жива риба), знаеше ли той, че шестдесет и седем процента от всички картотекирани убийци, включени в статистиката, са обядвали черен дроб или бекон? И че други двадесет и два процента са се разкъсвали от колебания пред избора — коктейл от скариди или омлет? Това заличава с един замах осемдесет и девет процента от заплахата, а ако междувременно се включат салатаджиите, предъвкващите сандвичи с пуйка или салам и се разгледат данните за хората, които биха извършили подобно действие, без да са сложили нищичко в стомаха си, човек наблиза в сферата на нищожността, граничеща с необузданата фантазия.

След два и половина, но не по-рано от три без десет, ето кога човек трябва да бъде нащрек. Сериозно. Дори и в най-добрите дни. Дори и когато получаваш смъртни заплахи от зеленоок великан, винаги трябва да се озърташ като ястреб след часа за обяд. Реално опасното време всъщност започваше по-скоро към четири следобед, когато улиците започват да се пълнят с мародерствуващи компактни тълпи от издатели и чиновници, луднали от фетучини и други такива завързани манджи и крещящи по такситата. Тези мигове са истинското изпитание за човешката душа. Шест и тридесет сутринта? Зарежи! Дърк вече го беше направил.

С новоутвърдена решителност Дърк излезе от павилиончето и закрачи по студената улица.

— Ами аз очаквах да си платите вестника, така де, господин Дърк, сър — подвикна продавачът на вестници, който подтичваше след него.

— Ех, Бейтс — рече снизходително Дърк, — вечно с тези твои очаквания. Все очакваш това или онова. Не можеш ли по-спокойно? Обремененият с очаквания живот е тежък. Единствените му плодове са тъгата и разочарованието. Научи се да се радваш на мига.

— Дължите ми май къде двайсет пенса, сър — отвърна спокойно Бейтс.

— Знаеш ли какво, Бейтс, хайде, твоята да е. Имаш ли нещо за писане? Дори най-проста химикалка пак би ми свършила работа.

Бейтс извади една от вътрешния си джоб и я подаде на Дърк, който откъсна от вестника ъгълчето с изписаната цена и надраска над нея „ДТГ“^[1]. Подаде хартийката на продавача.

— Значи да си я сложа при другите?

— Сложи си я точно там, където би ти доставила най-голяма радост, скъпи Бейтс, и никъде другаде. А сега, драги мой, сбогом.

— Очаквам все пак да ми върнете химикалката, господин Дърк.

— Когато времената са достатъчно добри за подобни сделки с имущество, драги ми Бейтс — каза Дърк, — винаги можеш да разчиташ на мен. Но в настоящия момент по-висши цели ми налагат да я задържа. Радвай се, Бейтс, радвай се от сърце. Хайде, Бейтс, карай да върви!

След още едно извънредно подръпване дребничкият мъж сви безсилно рамене и се упъти обратно към павилиончето си.

— Значи, очаквам да се видим скоро, господин Дърк — подвикна той през рамо без особен ентусиазъм.

Дърк дари отстъпващия мъж с грациозен поклон, след което отново закрачи бързо по улицата и разгърна вестника на страницата с хороскопа.

„Най-вероятно е всички решения, които вземете днес, да са погрешни“ — гласеше тъпата прогноза.

Дърк изръмжа недоволно и сгъна вестника. Той никога, нито за секунда не се бе заблуждавал, че въртящите се камънаци на няколко светлинни години оттук могат да определят по някакъв начин деня на човека. Цялата работа беше в това, че „Великият Заганза“ беше негов стар приятел, който знаеше кога е рожденият му ден и винаги пишеше в колонката на зодията му нещо, с което да го изгъбарка. Откакто той беше започнал да води хороскопа, тиражът на вестника спадна с близо една двадесета и само Дърк и Великият Заганза знаеха причината.

Ускори крачка, докато преглеждаше останалата част от вестника. Както винаги — нищо интересно. Цял куп глупости за издирването на Дженис Смит, изчезналото на „Хийтроу“ момиче от авиолиниите, и за това, как тя се била изпарила просто ей така. Беше отпечатана последната й снимка, на люлка и с плитки, на шест годинки. Беше цитиран баща й, г-н Джим Пиърс, който заявяваше, че приликата била много голяма, но че момичето му вече било доста поотраснало и че самият той вече се бил научил да снима на фокус. Дърк нервно тикна вестника под мишница и продължи да крачи забързано, а мислите му се насочиха към един много по-интересен въпрос.

Триста лири на ден. Плюс разходите.

Замисли се за това, какъв е разумният срок, в който ще успее да поддържа у г-н Енсти неговото странно самовнушение, че се кани да го убие някакво високо два и десет, космато същество с огромни зелени очи и рога, което обикновено размахва някакви неща пред него: договор, написан на неразбираем език и подпечатан с кръв, а също така и една добре наточена разновидност на косата. Другата по-забележителна черта на създанието била, че никой друг освен неговият клиент не можел да го забележи, което г-н Енсти отдаваше на някакво особено пречупване на светлината.

Три дена? Четири? Дърк не мислеше, че ще успее да устиска цяла седмица, без да се изхили, но вече съзираше нещо като награда за мъките, на които щеше да се подложи. Щеше да си позволи да включи покупката на нов хладилник в списъка на страничните, но неоспорими разходи. Изхвърлянето на стария хладилник определено щеше да бъде част от взаимосвързаността на всички неща.

При мисълта, че просто ще изпрати някого да изнесе и извози нанякъде проклетото нещо, започна да си подсвирква. Свърна към „Лъптън роуд“ и щом зърна полицейските коли, замръзна на място. И линейката. Нещо не беше наред. Това нещо като че ли не се вместваше особено уютно в представите му до образа на новия хладилник.