Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (5)

Глава 3

Малко по-късно същата слънчева светлина проби през горните прозорци на една къща в Северен Лондон и се стовари върху фигурата на кротко спящия вътре мъж.

Стаята, в която той спеше, беше голяма и мръсна, така че внезапният пробив на слънчевите лъчи не допринесе особено за добрия й вид. Слънцето пропълзя бавно по завивките, сякаш изнервено от това, което можеше да открие под тях, спусна се край леглото, премина бая изумено през някои предмети, които откри по пода, поигра си нервно с няколко валма прах, освети за кратко окачения в ъгъла препариран прилеп и се изнесе.

Долу-горе с това се изчерпваше обичайното, близо едночасово посещение на слънцето в стаята, по време на което спящата фигура я мърдаше, я не.

В единадесет часа телефонът иззвъня, но спящата фигура вдигна слушалката точно толкова, колкото и когато телефонът иззвъня в седем без двадесет и пет същата сутрин и после в седем без двадесет, и после отново в седем без пет — когато звъня десет минути без прекъсване, след което потъна в дълго и многозначително мълчание, смутено единствено от воя на полицейските сирени на съседната улица към девет часа, изземването и изнасянето на огромен двоен клавесин от осемнадесети век на улицата към девет и петнадесет и натоварването на същия от съдебните пристави. В това нямаше нищо необичайно — хората с клавесина бяха свикнали да намират ключа под изтривалките на чуждите къщи, а мъжът беше свикнал да проспива последствията. Едва ли можеше да се каже, че той спи здравия сън на праведния, освен ако не се подразбира праведният сън на здраво заспалия, но при всички положения това беше сънят на човек, който, щом си легне и загаси лампата, не се шегува.

Стаята не беше от тези, които биха приповдигнали нечий дух. Луи XIV например — ако вземем някое име наслуки — нямаше да я хареса, защото за него тя нямаше да е достатъчно слънчева и достатъчно огледалирана. Той вероятно щеше да поиска някой да разчисти разхвърляните по пода чорапи, да подреди грамофонните плочи или може би просто да драсне кибрита на цялата къща. Микеланджело сигурно щеше да е потресен от пропорциите й, които не бяха нито величествени, нито пък белязани от някаква вътрешна хармония или симетрия освен тази на търкалящите се из цялата стая кафени чаши със спечена утайка, обувки и препълнени пепелници. Стените бяха боядисани в онзи оттенък на зеленото, пред перспективата за използуването на който Рафаело щеше да предпочете да отхапе дясната си ръка до китката, а ако Херкулес можеше да зърне стаята, вероятно щеше да се върне след половин час, нарамил някоя плавателна река. С две думи, тя представляваше дупка и най-вероятно щеше да си остане такава, докато се намираше във владение на господин Свлад, или Дърк Джентли, роден Кджели.

Най-накрая Джентли се раздвижи.

Чаршафите и одеялата останаха все така плътно придърпани над главата му, но някъде в средата на леглото изпод завивките бавно се промуши ръка, чиито пръсти започнаха да опипват пода с потупване. Следвайки натрупания опит, те ловко заобиколиха една купичка, пълна с някаква изключителна гадост, престояла там поне от Архангеловден^[1], и най-накрая докопаха полупразен пакет „Голоаз“ без филтър и кутийка кибрит. Пръстите изтръскаха едно поомачкано ролце от пакета и го сграбчиха заедно с кибрита, след което започнаха да търсят пролука в скупчените завивки в горния край на леглото със старанието на фокусник, напъхващ в шепата си кърпичка, от която се очаква да излетят ято гълъби.

Най-накрая цигарата биде напъхана в някаква дупка. После — запалена. За известно време сякаш самото легло пушеше, подръпвайки дълбоко и тежко. После то се разкашля — дълго, шумно и разтърсващо — и след това започна да диша по-равномерно. Това беше начинът, по който Дърк Джентли идваше в съзнание.

Той полежа още малко с чувството на ужасна тревога и вина за някакво бреме, което тегнеше на плещите му. Щеше му се да го е забравил и почти беше успял. Дърк изскочи от леглото и след няколко минути вече слизаше по стълбите.

Пощата върху изтривалката пред входната врата се състоеше от обичайните съобщения: грубо писмо, заплашващо с отнемането на кредитната му карта „Американ експрес“, топла покана да си набави кредитна карта „Американ експрес“ и още няколко сметки от още по-истеричен и нереалистичен вид. Не можеше да разбере защо ли все още продължаваха да му ги изпращат. Сумата, която заплащаха за пощенските разходи, несъмнено беше куп хвърлени на вятъра пари. Джентли поклати глава, неразбирайки злостното невежество на този свят, захвърли пощата, влезе в кухнята и пристъпи предпазливо към хладилника.

Хладилникът стоеше в ъгъла.

Кухнята беше голяма и тънеше в дълбок, непобедим мрак, който запалената лампа успяваше единствено да оцвети донякъде в жълто. Дърк клекна пред хладилника и започна внимателно да изучава ръба на вратата му. Откри това, което търсеше. Всъщност откри повече от това, което търсеше.

Малко над долния ръб, напреки на тесния процеп между вратата и корпуса на хладилника, запълнен от сивата гума на изолацията, беше поставен човешки косъм, прилепен със засъхнала слюнка. Дърк очакваше да го намери. Самият той го беше залепил преди три дена и оттогава го беше проверявал на няколко пъти. Това, което не беше очаквал да намери, беше вторият човешки косъм.

Джентли се смръщи разтревожено. Втори косъм?

Въпросният косъм беше прилепен напреки на тесния процеп по същия начин, по който и първият, само че беше по-близо до горния ръб на вратата на хладилника и не беше поставен от Дърк. Той се наведе и го разгледа отблизо, като дори отвори прозореца, за да пропусне още малко светлина върху сцената на действието.

Дневната светлина нахлу като полицейски отряд и изпълни с к’во-е-туй-тука цялата кухня, която, подобно на спалнята, трудно можеше да предизвика някакви естетически преживявания у някого. Подобно на повечето от стаите в къщата на Дърк тя беше голяма, сумрачна и крайно разхвърляна. Тя просто се присмиваше на всеки опит да бъде почистена, присмиваше му се и го отпъждаше, като да беше някоя от мъртвите унили мухи, посипали купчината от нахвърляни под прозореца кутии от пица.

Светлината разкри втория косъм в целия му блясък — сив към корена и оцветен в ярък оранжев металик нагоре. Дърк прехапа устни и се замисли дълбоко. Не му беше нужно много напрягане, за да разбере на кого принадлежеше косъмът — имаше само една личност, която редовно влизаше в кухнята и чиято коса изглеждаше като използувана за извличане на метални окиси от индустриални отпадъци, — но трябваше сериозно да изследва смисъла на откритието, че същата тази личност беше залепила свой косъм на вратата на хладилника.

Това означаваше, че мълчаливият конфликт, протичащ между него и чистачката му, беше ескалирал до ново, още по-застрашително равнище. Вече цели три месеца, изчисли набързо Дърк, откакто вратата на този хладилник не беше отваряна, а всеки от двамата беше изпълнен с мрачна решителност да не я отваря пръв. Хладилникът вече не просто стоеше в ъгъла, а се спотайваше там. Дърк си спомняше много отчетливо деня, в който това нещо започна да се спотайва. Беше преди около седмица — тогава Дърк опита един евтин номер, за да подведе Елена — името на дъртата вампирица беше Елена, римуващо се с „чиста и подредена“, ирония, която вече не доставяше предишното удоволствие на Дърк — да отвори вратата на хладилника. Номерът му беше вещо отбягнат, като последствията се стовариха едва ли не фатално върху самия Дърк.

Той беше избрал следната стратегия: беше отишъл до близкия минимаркет и беше накупил някои най-основни продукти. Нищо предизвикателно — малко мляко, няколко яйца, малко бекон, кутийка-две шоколадов крем и най-обикновена четвъртинка краве масло. Беше ги оставил върху хладилника, сякаш за да каже: „Виж какво, ако ти остане време, вземи да пъхнеш тези неща вътре…“

Когато същата вечер се прибра и забеляза, че продуктите не са върху хладилника, сърцето му заигра лудо. Нямаше ги! Не бяха просто преместени или поставени на някоя от полиците — нямаше ги никакви. Тя сигурно беше капитулирала и ги беше прибрала. В хладилника. И след като така и така беше отворила вратата, тя сигурно го беше и почистила. За пръв и последен път сърцето му се изпълни с топло чувство и благодарност към нея. Беше почти готов да отвори вратата на проклетото нещо с облекчение и ликуване, когато някакво осмо чувство (при последното преброяване Дърк беше установил, че притежава единадесет) му внуши да бъде много, много предпазлив и първо да помисли къде Елена би могла да изхвърли бившето съдържание на хладилника.

Безименно съмнение загриза ума му, докато се придвижваше безшумно към кошчето за боклук под мивката. Със стаен дъх той отвори капака му и надзърна вътре.

Там, уютно сгнездени в новоподменената черна найлонова торба за боклук, лежаха неговите яйца, неговият бекон, неговият шоколадов крем и неговата най-обикновена четвъртинка краве масло. Двете бутилки за мляко бяха изправени до мивката, съвсем измити и грижливо подравнени. Съдържанието им вероятно беше излято в нея.

Тя ги беше изхвърлила.

Вместо да отвори вратата на хладилника, тя беше изхвърлила неговите продукти. Той се извърна бавно към мрачния, приклекнал бял монолит и точно в този миг осъзна, дори без сянка на съмнение, че хладилникът му е започнал да се спотайва съвсем насериозно.

Направи си силно черно кафе и седна леко разтреперан. Дори не беше погледнал право към мивката, но знаеше, че подсъзнателно е забелязал двете бутилки от мляко и че известна част от трескаво работещия му мозък е включила именно заради тях.

На следващия ден той си беше обяснил всичко. Явно параноята го беше подгонила без всякаква нужда. Вероятно ставаше въпрос за невинна грешка или за невнимание от страна на Елена. Може би отново са я били налегнали тежки мисли за някой от бронхиалните, скандалджийски или хомосексуални пристъпи на сина й или за каквото и да беше там, дето най-редовно й пречеше да идва, или пък, когато все пак дойдеше, това да има някакъв забележим ефект. Елена беше италианка и можеше да е сметнала храната му за пълен боклук.

Но тази история с косъма променяше всичко. Тя поставяше извън всякакво съмнение факта, че чистачката е съзнавала напълно какво върши. Очевидно тя нямаше намерение при никакви обстоятелства да отвори вратата на хладилника преди него, а нямаше такова обстоятелство, което да го принуди да отвори хладилника преди нея.

Тя явно не беше видяла неговия косъм, тъй като за нея щеше да е най-изгодно да го махне и да изработи Дърк, като създаде измамното впечатление, че е отваряла хладилника. Вероятно щеше да е най-добре сега той да махне нейния косъм с надеждата тя да се хване на същата въдица, но още докато превърташе този вариант в главата си, Дърк някак си се досещаше, че номерът няма да мине и че двамата с Елена са вклещени във все по-затягаща се спирала на хладилниконеотваряне, която щеше да ги доведе или до лудост, или до гибел.

Помисли си дали не би могъл да плати на някого, който да дойде и да отвори хладилника.

Не. Той не беше в състояние да наеме никого. Той не беше в състояние дори да плати на Елена за последните три седмици. Единствената причина да не я помоли да напусне беше, че освобождаването на някого от работа винаги предполага разплащане с него, а това той не можеше да си позволи. Секретарката му го беше напуснала окончателно по своя собствена инициатива, след като беше решила да се заеме с нещо далеч по-недостойно в превозваческия бизнес. Дърк се беше опитал да я порицае за това, че предпочитала монотонността на твърдата заплата пред…

— … редовността на заплатата — беше го поправила спокойно тя.

… пред удовлетворението от работата.

Секретарката едва не беше попитала „Пред какво?“, но в този миг й бе проблеснало, че ще трябва да изслуша отговора му, който щеше да я вбеси дотолкова, че да му отвърне. Именно тогава за първи път я беше осенила идеята, че единственият начин да се отърве беше да не позволява да бъде въвлечена в този така познат спор. Ако просто успееше да си замълчи, щеше да е свободна да напусне. Опита. Внезапно се почувствува свободна. Напусна. Седмица по-късно, в сходно разположение на духа, се омъжи за един стюард от авиолиниите на име Смит.

Дърк беше съборил бюрото й на земята с ритник и след това, тъй като тя не се върна, му се наложи да го вдига обратно самичък.

В този момент детективският бизнес беше оживен горе-долу колкото гробница. Като че ли никой не искаше да му бъде открито каквото и да било. Наскоро, за да свърже двата края, Дърк се беше нагърбил с гледане на ръка, предрешен като циганка в четвъртък вечер, но още не можеше да се примири. Вероятно щеше да издържи — омразното, въпиющо унижение във всичко това беше нещо, с което по един или друг начин беше започнал да свиква, а и можеше да разчита на пълна анонимност в малката си палатка в градинката зад кръчмата.

Вероятно щеше да издържи, ако не беше толкова ужасно, мъчително добър в занаята. Занаятът го захвърляше да се мята в потните вълни на самопрезрението. Беше опитал всички възможни средства, за да успее да излъже, да бъде съзнателно и цинично невеж, но каквито и фокуси да пробваше, той винаги се проваляше и неизменно се оказваше прав.

Най-тежкият момент беше настъпил, когато един четвъртък гадаеше на някаква окаяна женица от Оксфордшир. Тъй като онази вечер се чувствуваше особено щедър, той й беше съобщил, че няма да е зле да държи под око съпруга си, който, ако се съдеше по брачната й линия, изглежда, беше от онзи тип, дето пърха насам-натам. Впоследствие се беше изяснило, че мъжът й всъщност е военен летец и се е изгубил по време на учебни полети над Северно море преди по-малко от половин месец.

Дърк се беше разчувствувал и беше започнал да й дърдори успокоителни безсмислици. Бил сигурен, беше й казал той, че нейният съпруг ще бъде открит и върнат след време, че всичко ще се оправи, че всичко ще бъде наред и все от този род. Жената му беше отвърнала, че на всичко това не й се вярвало много, тъй като била чела, че световният рекорд по оцеляване във водите на Северно море бил по-малко от час и че след като не са намерили дори следа от него в продължение на две седмици, струвало й се по-скоро невероятно да си го представи другояче освен като вкочанен труп, и че вече се опитвала да свикне с тази мисъл, мерси много. Това последното беше казано по-скоро грубо.

В този миг Дърк беше загубил всякакъв контрол над себе си и се беше раздрънкал неудържимо.

Беше й казал, че според това, което разчита по дланта й, огромната сума пари, която тя ще получи, няма да представлява утеха за загубата на нейния скъп, скъп съпруг, но че вероятно ще се почувствува по-спокойна, ако узнае, че той е яхнал най-пухестия бял облак и че е много хубав с новите крилца, и че той, Дърк, се извинява, задето й говори такива изумителни глупости, но че просто го е хванала напълно беззащитен. Би ли искала един чай или една водка, или една супа?

Женицата се беше разколебала. Беше казала, че е влязла в палатката по погрешка и че всъщност търсела тоалетните, и какви били тези приказки за пари?

— Пълни глупости — беше й отвърнал Дърк. Всъщност той срещаше големи трудности с поддържането на приятен фалцет. — Измислих си го, докато плямпах. Моля позволете ми да изразя най-искрените си извинения за грубото нахлуване в най-съкровената ви мъка и да ви съпроводя до… ъ-ъ… или по-скоро да ви посоча, така да се каже, онова, което само при някои особени обстоятелства може да се определи като тоалетна… Като излезете от палатката, отляво.

Дърк беше се почувствувал смазан след това посещение, но колко по-неописуем беше ужасът му след няколко дена, когато разбра, че още на сутринта след срещата им злощастната женица е ударила печалба от 250 000 лири от „Премиъм бондс“. Същата нощ той беше прекарал няколко часа на покрива на къщата си, като през цялото време беше размахвал юмрук към тъмното небе и беше крещял: „Стига вече! Престани!“, докато най-накрая един от съседите му не беше издържал и се беше обадил в полицията, че му пречат да спи. Полицаите бяха пристигнали с патрулка с надути сирени и бяха събудили и останалите съседи.

Днес, тази сутрин, Дърк седеше в кухнята, вперил отвратен поглед в своя хладилник. Хладнокръвният вътрешен кипеж, на който той обикновено се опираше, за да изкара деня, беше задушен в самия си корен от историята с хладилника. Цялата му свободна воля беше смразена и заключена в гадната машина само с един-единствен косъм.

Това, от което се нуждаеше, помисли си той, беше някакъв клиент. „Моля те, Боже — помисли си той — ако наистина има Бог, какъвто и да е Бог, прати ми клиент. Един най-прост клиент, колкото по-прост, толкова по-добре. Доверчив и богат. Някой като онова приятелче вчера.“ Дърк затропа с пръсти по масата.

Проблемът му беше в това, че колкото по-доверчив беше клиентът, толкова по-голям беше вътрешният конфликт, в който го вкарваше по-добрата страна на Дърк — тя постоянно го нападаше в тил и го затрудняваше в най-решителните моменти. Дърк често се заканваше, че ще тръшне по-добрата си страна на земята и ще подпре с коляно гръкляна й, но тя обикновено го надвиваше — маскираше се като вина и самопрезрение и в този си вид без затруднение го изхвърляше от ринга.

Доверчив и богат. Само толкова богат, че с хонорара да можеше да покрие поне една-единствена от по-видните си и забележителни сметки. Запали си цигара. Димът се изви в утринната светлина и се лепна за табана.

Като онова приятелче вчера…

Замря.

Вчерашното приятелче…

Светът затаи дъх.

Плавно и меко у Дърк се прокрадна усещането, че някъде се беше случило нещо страшно. Нещо се беше объркало ужасно.

Бедата дебнеше мълчаливо във въздуха около него и изчакваше той да я забележи. Коленете му се разтрепериха.

Това, от което се нуждаеше, беше си помислил той, беше някакъв клиент. Беше си го помислил по навик. Именно тази мисъл минаваше през главата му всяка сутрин по това време. Беше забравил единствено, че вече имаше клиент.

Впери обезумял поглед в часовника си. Почти единадесет и тридесет. Поклати глава в опит да изтръска от нея тихия тревожен звън между ушите си, след това се метна с истеричен скок към шапката и огромното си кожено манто, които висяха зад вратата.

След около петнадесет секунди той вече беше извън къщата, с пет часа закъснение, но затова пък забързан.