Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (36)

Глава 34

На другия ден следобед на удобно разстояние от всички тези събития, настанен на удобно разстояние от прозорец с добре изчислени пропорции, през който струеше светлината на следобеда, в бяло легло лежеше възрастен едноок мъж. На пода, подобен на наполовина прекатурила се палатка, стърчеше вестник. Бяха го хвърлили там преди две минути.

Мъжът беше буден, но това никак не го радваше. Изящните му крехки длани, леко прегънати, се покояха върху чистите, бели ленени чаршафи и почти незабележимо трепереха.

На различни места цитираха името му различно — господин Одуин, или Уодин, или Один. Той беше — и е — бог. Нещо повече, беше един смаян и объркан бог.

Беше смаян и объркан от репортажа на първата страница на вестника, който току-що бе прочел — в него се съобщаваше, че един друг бог му беше отпуснал края и беше насътворил сума ти пакости. Не че точно така го пишеше, разбира се — репортажът просто описваше случилото се снощи: един изчезнал реактивен изтребител тайнствено се беше изстрелял с цялата си мощ от една къща в Северен Лондон, в която, като я погледнеш, нямаше как да се побере. Моментално беше загубил крилата си, бе пикирал с писък надолу, бе се треснал о пътното платно и бе избухнал. Пилотът беше успял да се катапултира по време на няколкосекундния полет и се бе приземил потресен и посинен, ала без никакви сериозни телесни повреди. Бърборел несвързано за някакви странни мъже с чукове, които хвърчали над Северно море.

За късмет — тъй като по времето, когато се беше случила тази необяснима катастрофа, улиците са почти безлюдни, — като не броим тежките щети на недвижимо имущество, единствените жертви бяха двама души, все още неидентифицирани, които по това време се намирали в една кола — както предполагаха, вероятно БМВ и вероятно синьо, макар че катастрофата беше от такъв изключителен мащаб, че беше трудно да се каже.

Беше много, много уморен и не му се мислеше за това, не му се мислеше за снощи, не му се мислеше за нищо друго освен за ленените чаршафи и за това, колко прекрасно ги е подпъхнала сестра Бейли само преди малко, само преди пет минути, и пак само десет минути преди това.

В стаята му влезе американката — Кейт не знам си коя си. Щеше му се да го остави да си спинка. Тя взе да обяснява как всичко вече било уредено. Поздрави го за изключително високото кръвно налягане, изключително високото съдържание на холестерол в кръвта и много кекавото сърце — вследствие на всичко това болницата била много щастлива да го приеме за доживотен пациент в замяна на цялото му имущество. Дори не си били направили труда да се поинтересуват от размера на въпросното имущество, защото било ясно, че все ще е достатъчно, за да покрие един, както си личеше, много кратък болничен престой.

Сякаш очакваше от него да се зарадва, така че той кимна дружелюбно, измърмори някакви благодарности и се унесе, унесе се в щастлив, дълбок сън.