Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (28)

Глава 26

Единственото нещо, което спря Кейт да не изпищи, беше натискът на въздуха, който се втурна в дробовете й, щом тя изхвърча нагоре.

Когато само след минутка замайващото ускорение малко понамаля, тя откри, че се дави и преглъща, че очите й смъдят и сълзят до почти пълно ослепяване, и едва ли имаше мускулче по тялото й, което да не се гърчи в шок, докато въздухът се бъхтеше около нея на талази, скубеше косата й, дереше дрехите й и караше коленете, пръстите и зъбите й да се блъскат едни в други.

Наложи се да се съпротивлява на себе си, за да потисне желанието си да се съпротивлява. От една страна, беше абсолютно сигурно, че не иска да я пуснат. Доколкото изобщо схващаше какво става, засега не искаше да я пускат долу. От друга страна, телесният шок от всичко това беше влязъл в здрава конкуренция с оскърбеното й достойнство — беше се разлютила заради това, че са я изстреляли така изведнъж в небето без всякакво предупреждение. Резултатът беше, че се съпротивляваше доста немощно и по тази причина се ядосваше на себе си. Накрая всичко свърши с това, че се вкопчи в ръката на Тор по най-жалкия и недостоен начин.

Нощта беше черна и хубавото й беше, помисли си тя, че не вижда земята. Светлинките, които бе забелязала да сияят тук и там, сега се люшкаха толкова далече долу, че свят й се виеше, но инстинктът й не искаше да ги възприема като сочещи къде се намира земята. Трепкащите лъчи, леещи се от неразумно набучканото с кули и кулички здание, което беше мярнала мигове преди да я сполети това безобразие, сега се клатушкаха все по-далече зад нея.

Продължаваха да се издигат.

Въздухът беше мръсен и дращеше в дробовете й. Носът и очите й бяха протекли и тя не можеше да гледа напред. Все пак веднъж се опита да погледне и за миг съзря замъгления образ на чука, който разсичаше мрака пред тях, и на ръката на Тор, която стискаше късата му дръжка. Чукът я дърпаше напред. Другата ръка на Тор плътно обвиваше кръста й. Силата му надминаваше въображението й, но това не намаляваше нейния гняв.

Имаше чувството, че сега се носят точно под облаците. От време на време се бухваха в някаква влажна мъгла и дишането се превръщаше в още по-трудно и зловредно занимание. Влажният въздух имаше гаден вкус, беше студен като труп, а мократа й коса се ветрееше и я шибаше по лицето.

Тя реши, че този студ определено ще я усмърти, а след малко се убеди, че аха-аха ще припадне. Всъщност се усети, че се мъчи да припадне, ала не може. Но времето потъна в сивота и тя вече не усещаше толкова остро как минава.

Най-накрая разбра, че забавят полет и започват отново да се спускат. Това предизвика у нея нови, свежи вълни от замайване и дезориентация и тя усети, че стомахът й бавно се превръща в преса.

Въздухът, ако не друго, ставаше още по-лош. Вонеше на гадно, беше по-парлив на вкус и като че се насищаше с още повече вихри и въртопи. Определено летяха вече по-бавно и ставаше все по-мъчно и по-мъчно. Чукът отявлено се беше насочил надолу и по-скоро си пробиваше път, отколкото устремно летеше.

Спускаха се все по-надолу, бореха се с все по-гъстите облаци, които се вихреха около тях, и най-накрая започна да й се струва, че са наближили земята.

Вече летяха толкова бавно, че Кейт все пак успя да погледне напред, макар въздухът да беше толкова лютив, та тя можа да хвърли само едно око. В момента, в който го хвърли, Тор пусна чука. Тя не повярва на очите си. Той го пусна само за част от секундата просто за да го хване по-другояче и сега, вместо дръжката да ги тегли, те висяха от нея, а чукът бавно летеше напред. Докато преразпределяше тежестта си според новата, поза, той придърпа Кейт здраво нагоре, сякаш нахлузваше чорап. Спускаха се надолу и все по-надолу, и все по-надолу.

Сега вятърът довя към тях рев и трясък. Идваха нейде отпред. Изведнъж Тор се затича — прескачаше скали, търчеше по каменистия пясък, танцуваше сред рошавите туфи… най-сетне тупна тежко и спря.

Най-накрая се бяха приземили. Олюляваха се, но имаха твърда почва под краката си.

Цели няколко секунди Кейт се опитваше да си поеме дъх. После се изпъна в цял ръст и тъкмо понечи да даде пълен отчет за чувствата си относно последните събития, и то колкото й глас държи, изведнъж с тревога осъзна къде точно се намира.

Макар нощта да беше непрогледна, вятърът, който шибаше лицето й, и соленият мирис й подсказаха, че някъде много наблизо има море. Гърмът на бесния прибой, който се разбиваше о скалите, й подсказа, че всъщност то трябва да се пада горе-долу под нея и че те са застанали много близо до ръба на някаква скала. Тя се вкопчи в ръката на неуязвимия бог, който я беше довел тук, с напразната надежда да го заболи.

Когато зашеметените й сетива постепенно започнаха да се успокояват, тя забеляза, че пред нея се е ширнало мътно сияние, и след малко разбра, че то идва от морето.

Цялото море гореше като инфектирано. То отстъпваше в мрака, хвърляше се напред, вихреше се, а после се разбиваше трескаво и болезнено в крайбрежните скали. Небе и море се бяха вкопчили едно в друго с отровна ярост.

Кейт наблюдаваше безмълвно, а след това усети, че Тор е застанал до нея.

— Срещнах те на летището — каза той. Гласът му надвикваше вятъра. — Опитвах се да се прибера у дома, в Норвегия, със самолет. — Той посочи морето. — Исках да разбереш защо не можех да се прибера по този начин.

— Къде сме? Кое е това място? — боязливо попита Кейт.

— В твоя свят това е Северно море — рече Тор и отново извърна поглед към сушата, после тръгна нататък, влачейки чука след себе си.

Кейт придърпа мокрото си палто, загърна се и забърза подире му.

— Е, защо просто не си отлетя у дома по същия начин, както стигнахме тук, там, в… хммм… нашия свят?

Гневът в гласа й беше утихнал до смътно безпокойство относно това, дали подбира подходящите думи.

— Опитах се — отговори Тор.

Продължаваше да върви.

— И какво стана?

— Не ми се говори.

— Какъв е смисълът на всичко това, да му се не види?!

— Няма да обсъждам това с тебе.

Кейт сви рамене. Съвсем се беше вбесила.

— Така ли трябва да се държи един бог?! — кресна тя. — Значи, толкова те притеснява, че не ти се и говори, а?!

— Тор! Тор! Ти ли си?

Това последното го каза един тъничък гласец, който вятърът довя. Кейт се взря нататък, откъдето духаше той. Иззад едно ниско възвишение в мрака проблесна фенер и започна да се приближава към тях.

— Ти ли си, Тор? — На хоризонта се появи дребничка старица, понесла фенера над главата си. Куцукаше въодушевено към тях. — Видях чука и си помислих, че трябва да е твоят. Добре дошъл! — изчурулика тя. — Лоши времена си улучил обаче. Тъкмо слагах гърнето и си мислех да взема да забъркам нещо и после да се убия ли, що ли, ама след това си викам: я потрай още два-три дена, Цулива… Цувила… Свули… Цуливайонсис — като си говоря сама, никога не мога да си кажа името както трябва и направо откачам, нали разбираш, такова умно момче си ми ти, винаги съм го твърдяла, да си разправя всеки каквото си ще, та си викам: Цуливайонсис, я виж дали няма да дойде някой, пък ако не дойде, е, тогава се трепи, щом искаш. И — гледай ти! Ето те на тебе! О, добре си ми дошъл, добре си ми дошъл! Гледам, че си си довел и другарче. Ще ни запознаеш ли? Драго ми е, миличка, много ми е драго! Казвам се Цуливайонсис и ако се запънеш, докато го казваш, хич няма да ти се обидя!

— Аз… ъ-ъ… аз съм Кейт — представи се Кейт съвсем пищисана.

— Да, да, сигурна съм, че това ще е достатъчно — сряза я старицата. — Както и да е, ако ще идвате, идвайте. Ако ще ми се моткате тука цяла нощ, то тогава направо да ходя да си се самоубивам, пък вие, като сте готови, правете си самички чай. Хайде де, идвайте!

Тя изтърча напред и само след няколко метра стигнаха до някаква ужасна съборетина от греди и кал, която изглеждаше така, сякаш тъкмо когато е тръгнала да рухва, нещо е запецнало и не може да се срути докрай. Кейт хвърли поглед към Тор — надяваше се да се ориентира в обстановката по неговата реакция, но той очевидно беше потънал в собствените си мисли и явно не смяташе да ги споделя. Стори й се обаче, че ходи малко по-различно. По време на краткото им познанство й се струваше, че той постоянно се бори с някакъв си свой вътрешен, сдържан гняв и това сега го беше поотпуснало. Направи й път да влезе първа в бараката на Цуливайонсис и й махна припряно да заповяда. След няколко секунди и той я последва нелепо приклекнал — беше се задържал за малко навън, за да огледа околния пейзаж, доколкото той изобщо се виждаше. Вътре беше тесничко. Няколко постлани със слама дъски вместо легло, къкрещо над огъня гърне и сбутан в ъгъла сандък, който служеше за сядане.

— Ей тоя нож исках да използувам, виждаш ли го? — Цуливайонсис взе да се суети наоколо. — Тъкмо го точех, нали разбираш. Много хубавички стават, като поработиш здраво с точилото, пък си мислех, че ей тука ще е много добре да го закрепя, нали виждаш? Ей тука, на стената — мога да натикам дръжката в ей тая пукнатина, така че да не мърда, и после хоп! — да му се метна. Хоп! Разбираш ли? Чудя се дали не трябва да го туря малко по-ниско, ти какво ще кажеш, миличка? Ти разбираш от тези работи, нали?

Кейт обясни, че не разбира, като при това успя да го направи най-спокойно на вид.

— Цуливайонсис — обади се Тор, — не сме дошли тук, за да останем за постоянно, а за да… Цули, моля те, остави го този нож!

Цуливайонсис се беше изправила и ги гледаше много закачливо, но наред с това беше допряла голямото безпощадно острие на ножа към лявата си китка.

— Не ми обръщайте внимание, милички — каза тя. — Съвсем съм си добре. Мога просто да си се колна в мига, в който се почувствувам готова. С най-голямо удоволствие. Тука вече не става за живеене. Не, не, хич. Теглиш си ножа и си щастлив! Няма да ви развалям щастието с викове и писъци. Хич няма и да гъкна даже. — Тя стоеше там и трепереше.

Внимателно, почти нежно Тор протегна ръка и измъкна ножа от треперещата й длан. Щом го пусна, старицата като че ли се спаружи и всичкият й кураж се изпари. Седна пак на сандъка отпусната като купчина. Тор приклекна пред нея, притегли я към себе си и я прегърна. Постепенно тя като че ли живна, после го бутна, каза му да не изглупява и припряно се опита да приглади безнадеждно разпарцаливената си черна рокля.

След като успя да се стегне, тя насочи вниманието си към Кейт и я огледа от горе до долу.

— Ти си смъртна, миличка, нали? — най-сетне я попита старицата.

— Ми… да — отговори Кейт.

— Личи ти по модните дрешки. О, да. Е, сега виждаш как изглежда светът от другата страна, нали, миличка? И какво ще кажеш?

Кейт обясни, че още не знае какво да каже. Тор седна на пода, опря голямата си глава о стената и замижа. Кейт имаше чувството, че се готви за нещо.

— Едно време не беше чак толкова различно — продължи старицата. — Едно време тука си беше много хубаво, да знаеш — направо си беше прекрасно! Имахме си ние с вас вземане-даване. Големи кавги ставаха, не ще и дума, големи патаклами, ама иначе наистина всичко си беше прекрасно. А сега?! — Тя, въздъхна дълго и изморено и бръсна някаква несъществуваща прашинка от стената.

— Ох, лошо… — додаде тя. — Много лошо стана. Нали разбираш, всяко нещо засяга и другите неща. Нашият свят е свързан с вашия, вашият — с нашия и двата си влияят взаимно. Понякога е трудно да се каже по какъв точно начин… Много често е доста трудно и да харесаш онова, което става. Напоследък все, мъчнотии и гадости стават. Но световете ни почти досущ си приличат по толкова много неща. Когато във вашия свят построят някаква сграда, и тук се появява нещо. Може да е мъничко разкаляно хълмче, може да е пчелен кошер или пък колибка като тази. Може и да е нещо по-големичко, но все ще е нещо. Добре ли си, Тор, миличък?

Богът на гръмотевицата затвори очи и кимна. Беше отпуснал небрежно лакти върху коленете си. Разкъсаните ивици от нощницата на Кейт, с които бе убита лявата му ръка, бяха подгизнали и размъкнати. Той лениво ги размота.

— А ако във вашия свят има нещо, с което не са се оправили както трябва — продължаваше да бърбори старицата, — то се появява и в нашия като стой, та гледай. Нищо не се губи. Нито една срамна тайна. Нито една неизречена мисъл. В нашия свят може да се появи някой нов и могъщ бог или просто някоя буболечка, но че ще се появи, ще се появи. Бих добавила, че напоследък по-често са буболечки, отколкото нови могъщи богове. О, едно време беше друго — сега има толкова повече буболечки и толкова по-малко безсмъртни богове!

— Как така по-малко безсмъртни богове?! — попита Кейт. — Не че съм чак толкова придирчива, но…

— Е, има си безсмъртие и безсмъртие, миличка. Искам да кажа, само да смогна да закрепя тоя нож както трябва и после да смогна и да се метна качествено, ще видим ние кой е безсмъртен, кой не е.

— Цули… — смъмри я Тор, без да отваря очи.

— Както и да е — един по един си отиваме. Така е, Тор. Ти си от малцината, на които им пука. Съвсем малко вече са тия, дето още не са станали алкохолици и не ги е хванал онксът.

— Какво е това? Някаква болест ли? — попита Кейт.

Пак започваше да се ядосва. След като я бяха измъкнали против волята й от вкъщи и беше прехвърчала над цяла Източна Англия, закачена на някакъв си чук, беше много неприятно ей така да я зарежат да си приказва с някаква си побъркана женица със склонност към самоубийство, докато Тор си седеше, гледаше си кефа и я оставяше да полага усилия, за каквито нямаше никакво настроение в момента.

— Това е едно заболяване, миличка, което засяга само боговете. Изразява се в това, че повече не можеш да бъдеш бог, и тъкмо затова засяга само боговете, нали разбираш.

— Разбирам.

— В последния стадий просто лягаш на земята и по някое време от главата ти израства дърво, и край. Сливаш се отново със земята, просмукваш се в червата й, потичаш по жизнените й артерии и най-накрая избликваш навън като мощен поток чиста вода, стига да не ливнат в тебе някой и друг варел химически отпадъци. Кофти работа е да си бог в днешно време, дори и мъртъв бог да си. Е… — добави тя и се тупна по коленете. Извърна поглед към Тор, който беше отворил очи, но ги използуваше само за да се взира в кокалчетата и върховете на собствените си пръсти. — Е, чувам, че тази вечер си имаш работа, Тор.

— Хммм — изсумтя Тор, без да шавне.

— Чувам, че си свикал Голямото събрание за Часа на предизвикателството, правилно ли съм разбрала?

— Хммм — отговори Тор.

— Часът на предизвикателството, хммм? Е, знам, че отношенията ти с баща ти отдавна не са блестящи. Хммм?

Тор явно нямаше да се остави да го въвлекат в разговора. Гък не обелваше.

— Тая работа с Уелс ми се стори наистина ужасна — продължаваше Цуливайонсис. — Хич не те и знам защо толкова настояваше. Разбира се, знам, че той ти е баща и баща на всичко, което усложнява положението. Но Один, Один… толкова отдавна го познавам! Нали знаеш, едно време той сключи сделка — жертвува едно от собствените си очи в замяна на мъдрост? Разбира се, че знаеш, миличък, че ти си му син, нали така? Е, аз винаги съм казвала, че той трябва да удари на кандърма, що се отнася точно до тая сделка — и да си поиска окото обратно! Сещаш ли се какво искам да ти кажа, Тор? И тоя ужасен Тоу Раг! Трябва да внимаваш с него, Тор, ама наистина много да внимаваш. Е, предполагам, че утре сутринта ще разбера как е минало всичко, нали така?

Тор плъзна гръб по стената и се изправи. Стисна топло ръцете на старицата и се усмихна напрегнато, ала нищо не каза. Кимна леко на Кейт, че си тръгват. Тъй като да си тръгне беше най-голямото й желание на света, тя успя да устои на изкушението да каже „О, така ли?!“ и да вдигне голям скандал, задето се държат с нея по този начин. Вместо това кротичко се сбогува със старата жена и пое в тъмната нощ. Тор я последва.

Кейт скръсти ръце.

— Е? Сега накъде? Какви още страхотни светски събития си ми приготвил за тази вечер? — тросна се тя.

Тор се помота, вторачил поглед в земята. Измъкна чука и го претегли одобрително на дланта си. Взря се в мрака и небрежно замахна веднъж-дваж с чука. Залюля се насам-натам — пак небрежно. Пусна чука, който изхвърча в мрака и разцепи една скала, нехайно щръкнала на около двадесетина метра от тях, и пак се върна. Тор го улови нехайно, подхвърли го във въздуха и пак нехайно го улови.

После се обърна и за първи път я погледна в очите.

— Искаш ли да видиш нещо? — попита я той.