Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (14)

Глава 12

Едрият фургон със сериозен вид се изниза плавно по алеята, промъкна се през каменната врата и успокоено приклекна, щом заряза чакъла и зави по асфалтираното главно шосе. Въпросното шосе беше ветровит път през полята, ограден от зиморничавите силуети на голи дъбове и умрели брястове. Сивите облаци се трупаха като възглавници по небето. Фургонът напредваше напето по пътя и скоро се изгуби из по-нататъшните му завои и кривулици.

Няколко минути по-късно жълтият ситроен цъфна на вратата далеч не толкова напето. Той извъртя кривите си колела, прескочи бабуната и бавно, но пък мъчително се затътри в същата посока. Кейт беше потресена.

Последните няколко минути не бяха от най-приятните. Стандиш и в най-добрите си периоди очевидно се държеше странно, но след срещата с пациента на име Одуин бе станал съвсем недвусмислено враждебен. Това беше плашещата враждебност на човек, който сам е изплашен — от какво, Кейт не знаеше.

Коя е тя? — беше настоял да узнае той. Как е успяла да изкрънка препоръка от Алън Франклин, уважаван човек в занаята? Какво преследва? Какво — и това май беше големият въпрос — бе сторила, за да завоюва неодобрението на господин Одуин?

Тя мрачно придържаше колата в рамките на шосето, докато онази се справяше със завоите със значителни усилия, а с правите участъци — само с една идея по-незначителни усилия. Един път тази кола я докара и до съд — едното от предните колела беше предприело кратка самостоятелна експедиция и почти бе предизвикало катастрофа. В съда полицаят свидетел беше нарекъл обичния й ситроен „така наречената кола“ и този прякор впоследствие му се лепна. Тя бе особено привързана към „така наречената кола“ по редица причини. Например, ако някоя от вратите й се откъртеше, Кейт можеше самичка да си я монтира обратно; можеш ли да кажеш такова нещо за едно БМВ!

Тя се зачуди дали изглеждаше също толкова бледа и унила, колкото и се чувствуваше, но огледалото за обратно виждане тракаше нейде под седалката, тъй че така и не разбра.

Самият Стандиш беше доста пребледнял и потресен от самата идея някой да разсърди господин Одуин и без колебание беше игнорирал всякакви опити на Кейт да твърди, че нищичко не знае за въпросния господин. Щом случаят бил такъв, беше настоял той, то тогава защо господин Одуин ще изяснява толкова недвусмислено, че я познава? Да не би да обвинява господин Одуин в лъжа? Ако е така, то би трябвало много да внимава!

Кейт нищо не разбираше. Не можеше да намери абсолютно никакво обяснение за срещата си с господин Одуин. Но не можеше да отрече пред себе си, че този човек не беше кой да е и това отявлено си му личеше. Когато те гледаше, значи си гледан, и точка. Но под обезпокоителните свойства на втренчения му поглед се таяха даже още по-обезпокоителни подмолни течения. И бяха още по-обезпокоителни, защото бяха подмолни течения на слабост и страх.

Що се отнася до онова, другото същество…

Явно то беше причината за разните истории, нацвъкали се напоследък из най-противните сектори на таблоидната преса, относно това, че имало „нещо гадно в Уудшед“. Историите, разбира се, бяха обидни и хладно безчувствени, и мощно пренебрегвани от всекиго в тази страна, ако не броим онези някакви си неколцина милиона, силно пристрастени към обидните и хладно безчувствени неща.

Историите твърдяха, че някакво отвратително, деформирано, „таласъмоподобно“ същество „тероризирало“ хората от околността — то най-редовно се измъквало от „Уудшед“ и покривало впечатляващо обширен обхват от неописуеми постъпки.

Както и повечето хора, Кейт беше предположила — доколкото изобщо се беше замисляла за това, — че някой объркан и нещастен душевно болен пациент е поскитал из района и е постреснал някоя и друга случайно минаваща бабичка, а останалото е дело на гадните драскачи от „Уапинг“. Сега беше малко по-потресена и малко по-мъничко уверена. Той — то — знаеше името й. Какво можеше да направи?

Това, което направи, беше погрешен завой. В притеснението си беше пропуснала завоя, който щеше да я отведе до магистралата за Лондон, и сега се наложи да се чуди как да се оправя. Можеше просто да завие обратно и да се върне, но откакто за последен път беше включвала тази кола на заден, беше минало сума ти време и тя, честно да си кажем, доста се притесняваше от това, как би го приел ситроенът.

Пробва следващите два десни завоя, за да провери дали пък това не би я отвело право където трябва; ала не таеше кой знае какви надежди, че ще стане — и с право. Измина три-четири километра — беше наясно, че е сбъркала пътя, ала поне, ако се съдеше по разположението на онова по-светлосиво петно сред тъмносивите облаци, посоката беше вярната.

След малко посвикна с новия маршрут. Една-две табели, покрай които мина, й изясниха, че просто е хванала шосе Б за Лондон, и това напълно я задоволи. Ако беше обмислила всичко предварително, сигурно така и така щеше да реши да хване тъкмо него и да го предпочете пред бъкащата от коли магистрала.

Пътуването се беше оказало тотален провал — щеше да е къде-къде по-добре, ако просто си се беше киснала в банята цял следобед. Цялото преживяване си беше едно голямо притеснение, на ръба на уплахата, а що се отнася до крайната й цел, резултатът беше също бяло петно. И без това си беше достатъчно гадно да имаш цел, която едва успяваш да се принудиш да признаеш сам пред себе си и без да ти се налага всичко да отива по дяволите. Чувството за спарена напразност я захлупи редом със сивия похлупак на небето.

Зачуди се да не би пък да не започва съвсем лекичко да откача. През последните няколко дена животът й като че ли напълно й се беше изплъзнал от контрол и беше много потискащо да осъзнаеш колко слаба е хватката ти, щом този живот може толкова лесно да бъде разтърсен из основи от една относително незначителна гръмотевица или метеорит, или каквото беше там.

Думата „гръмотевица“ като че ли беше цъфнала посред тази мисъл без предупреждение и тя хич не знаеше като как да я разбира, така че просто си я остави да си лежи там, в дълбините на съзнанието й, също като онази хавлия на пода в банята, която не си беше направила труда да прибере.

Копнееше някой слънчев лъч да пробие облаците. Колелата й мачкаха километрите, облаците мачкаха нея и тя откри, че все повече се сеща за пингвини. Най-накрая усети, че не се издържа вече, и реши, че една няколкоминутна разходка е тъкмо онова, което ще я изкара от мрачното настроение.

Кейт спря край пътя и очуканият ягуар, който през последните двадесет и седем километра я беше следил, се вряза право в задницата на колата й и свърши същата работа.