Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burning Court, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Васева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Пламтящото съдилище
Превод: Ирина Васева
Редактор: Красимир Василев
Художник: Виктор Паунов
Компютърен дизайн: Тодорка Петрова
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 13,5
Издателски коли: 11,34
ИК „Азинус“, 1993 г.
ISBN: (липсва)
История
- —Добавяне
8.
Стивънс съвършено ясно виждаше всичко, което бе пред очите му: опушените стени на стаята, вече протритите мебели с кафяви шевове по тапицерията, явно преди използвани в голямата къща, наредените семейни снимки, чашите с кафе и купчината градинарски каталози на масата, и най-вече избръснатото лице на Марк с орловия нос и сините очи, над които се сключваха сламеножълтите му вежди. На прозорците се полюшваха дантелените пердета. Нощта беше хубава.
Виждаше и помръкналата физиономия на Хендерсън и това, че люлеещият се стол бе стигнал вече почти до радиото.
— Всемогъщи Боже! — едва прошепна Хендерсън. — Такова нещо не ми е казвала.
— Сто на сто не е — злорадо отвърна Партингтън. — Марк — обърна се той към него, — за твое добро не е зле да ти ударя един, та да престанеш с тия гнусни бръщолевици…
— Ако посегнеш, пази се да не те порази мълния — кротко отвърна Марк. Вече не изглеждаше толкова напрегнат, бе спокоен, само леко объркан и смутен. — Може и да са бръщолевици, Парт. Всъщност и аз мисля, че са чиста проба глупости. Просто ви препредавам чужд разказ и се мъча, доколкото мога, да бъда максимално безпристрастен. Защото каквото и да означава всичко това, аз трябва да намеря изход от ситуацията. Да продължавам ли? Ако предпочитате, да ви изложа направо собствената си версия?
— Да, така май ще е най-добре — рече Партингтън и пак седна. — За едно си прав. Ако ни беше разказал всичко това още привечер, едва ли щеше да имаш помощници.
— Знам… но да не пресилваме нещата, всички трябва да сме наясно, че нито мисис Хендерсън, нито аз бяхме чак толкова сащисани, колкото вие от разказа ми. Искам да кажа, че нещата не бяха съвсем ясни. Избистриха се след време. Е, нищо чудно да решите, че увъртам, защото Луси е била с точно такава рокля и ако полицията разбере, сто на сто ще обвинят нея. Но дори да си го помислите, едва ли ще го повярвате. Вече ви казах, че мисис Хендерсън видяла жената в стаята: обикновена женска фигура, и решила, че е Луси или Едит. За друго не се и замислила, просто й направило впечатление, че фигурата е някак странна. Затова се отдръпнала, отишла пак при радиото и седнала да слуша музикалното предаване. В края на краищата не би си и позволила да си признае, че е надничала през завесата и да почука по стъклото с напевен глас „Вие ли сте, мисис Деспард?“. Останах с впечатление обаче, че нещо все още я е глождело, защото, щом дошло време за реклами насред предаването и започнали да се превъзнасят по благотворния ефект от успокоителния сироп на Ингелфорд, тя се върнала при стъклената врата и отново залепила око за пролуката вляво. Жената в дрехите на маркиза Дьо Бренвилие не стояла вече на предишното си място, този път била малко по-близо до леглото, но пак й се видяла напълно неподвижна, същинска статуя. Сторило й се, че фигурата едва забележимо се приближава към леглото, не че го видяла, просто имала такова усещане. А и била извърната малко по-надясно и се виждала ръката й. А в ръката си здраво държала сребърна чаша, вероятно същата, която по-късно намерих в скрина. На мисис Джо й се сторило, че страхът е изчезнал от лицето на Майлс и тя се поуспокоила: както сама казва, лицето му било абсолютно безизразно. В същия миг — какво да правиш, човещина — неудържимо й се докашляло. Усетила как кашлицата се изкачва към гърлото й и като разбрала, че не ще успее да я подтисне, избягала от вратата, за да се изкашля колкото може по-тихо насред верандата. Но когато пак се върнала при наблюдателницата си, жената била изчезнала. Майлс все още седял в леглото, отметнал глава към таблата на кревата. В лявата си ръка държал сребърната чаша, а с дясната прикривал лице, с лакът над очите. А жената я нямало. Мисис Хендерсън започнала да се паникьосва. Опитала се да огледа по-добре стаята, но процепът бил съвсем тесен и с тайната надежда да успее да зърне нещо през другата пролука тя пристъпила вляво. На отсрещната стена с двата прозореца, която вече ви описах, едно време имало врата. Тази врата обаче била зазидана и стената — облицована с ламперия преди повече от двеста години, но все още бледо личат очертанията на касата. Намирала се е точно между двата прозореца и водела към помещения — Марк отново се подвоуми, преди да се доизкаже, — разрушени по същото време, когато била зазидана вратата. За да не звучи съвсем налудничаво, ще добавя, че там може и да има някакъв таен вход, но представа нямам за какво ли би се използвал. Така и не открих следа от тайник на онова място, чисто и просто една най-обикновена зазидана врата. Мисис Хендерсън изрично подчерта, че не може да се е излъгала и че точно това е видяла със собствените си очи — и главата на Грьоз насред стената, точно на мястото на едновремешната врата, и всичко останало, и облегалката на високия стол. Забелязала дори дрехите на Майлс, внимателно преметнати върху облегалката на стола… И видяла онази врата да се отваря и жената с роклята на маркиза Дьо Бренвилие да излиза през нея. Вратата се отворила навън, заедно с нея се изместил и портретът и докато жената се измъквала тихомълком, вратата леко побутнала облегалката на стола. До този момент мисис Хендерсън не проумявала страховитата неподвижност на жената, но сега, когато я видяла да се движи, или по-скоро да се носи, се уплашила още повече. Загубила и ума, и дума и аз не бих я укорил. Опитах се да разбера нещо повече за вратата, да речем, видяла ли е на нея дръжка, защото, ако там наистина има тайна врата със скрита пружина, това е важно. Но тя не можа да си спомни. Така и не зърнала лицето на жената нито видяла вратата да се затваря. Само след миг там се издигала плътната, позната й от години стена. Единственото й обяснение бе, че стената повторно се е сменила. Върнала се пак при радиото и за пръв път в живота си го изгасила, без да дослуша любимото си предаване. Седнала и се помъчила да осмисли видяното. Накрая смело пристъпила до стъклената врата и като почукала, рекла: „Наслушах се за тази вечер. Да желаете нещо?“, а Майлс й отвърнал с напевен тих глас, без помен от гняв: „Не, благодаря. Иди да поспиш, сигурно си уморена.“ Тогава събрала целия си кураж и попитала: „Гости ли имахте? Стори ми се, че чух някакви гласове.“ Той се изсмял и рекъл: „Трябва да ти се е присънило, сам съм. Хайде, върви да почиваш!“ Сторило й се обаче, че гласът му потреперва, но понеже ужасно я било страх да стои повече в къщата, бързо-бързо се прибрала. Вече ви разказах как малко по-късно, в два и половина, заварихме умиращия Майлс и как намерих чашата и така нататък. На другата сутрин мисис Хендерсън дойде при мен все още стресната и ми довери преживяванията си. Като й казах с каква рокля бе Луси предната вечер на бала, сама не знаеше какво да мисли. Пък и не забравяйте, тя и досега не знае, че Майлс е бил отровен. А след като се разбра, че и трупът е изчезнал от ковчега, не ни остава друго, освен и четиримата да се признаем за безумци. Вече споменах, че не изключено в стената да има някакъв таен вход, но закъде може да води той, ако не към някакъв таен проход или нещо такова между стените? Това е задната стена на къщата, с прозорците. Най-сетне поне се уверих, че към криптата таен проход няма. Стигнахме до твоя проблем, Парт, опитах се да разкажа всичко максимално безпристрастно. Ти какво ще кажеш?
Пак настана мълчание. Пръв го наруши Хендерсън, мрачно полюшвайки се на стола.
— Същото ми разправи и на мен. Да знаете само какъв зор видях с нея оная нощ, когато трябваше да бдим при тялото на мистър Майлс, преди да го погребат! Заради нея за малко и на мен да започнат да ми се привиждат какви ли не.
— Тед — внезапно се обърна към него Марк, — защо цяла вечер си толкова умълчан? Какво ти е? Стоиш като препариран. Всеки изказва някакво предположение, само ти дума не обелваш. Какво мислиш?
Стивънс се съвзе от унеса си. Май наистина трябваше да прояви някакъв интерес. Да, щеше да е най-добре. Да изложи някаква версия, дори само заради една дреболия, която непременно трябваше да узнае, без те да забележат, че иска да я изкопчи. Бръкна за торбичката си с тютюн и обърса лулата си о китката.
— Щом настояваш — започна той, — да опитам. Да започнем, както казва Партингтън, с единствените възможни варианти. Какво ще кажеш, ако насочим вниманието си към Луси, както би сторила полицията? Сам знаеш, аз съм убеден, че не би извършила подобно нещо, също както съм сигурен, че и Мари не би го извършила — той се усмихна широко и Марк кимна, сякаш сравнението с Мари смъкна товар от плещите му.
— Е, ще го преживея. Карай.
— Тогава, първо, да предположим, че Луси му е дала арсен в сребърната чаша, след което е излязла през тайната врата или изобщо по някакъв начин, за който още нищо не знаем. Второ, възможно е обаче някой, който е знаел как ще бъде облечена Луси същата вечер, да се е маскирал като нея, пролуките край завесата да не са били случайни, а да са били оставени нарочно, защото убиецът е искал мисис Хендерсън да надникне и щом види женската фигура в гръб, да е готова да се закълне, че е била Луси…
— Виж ти! — възкликна Марк. — Страхотно!
— И трето и последно, възможно е цялата тази история всъщност да е… не бих я нарекъл свръхестествена, защото хората се свиват само като чуят думата… а просто да е извън обхвата на нашите представи, да се дължи на някакви нечовешки сили, на някой жив покойник.
— Хайде сега и ти ли? — изплющя ръката на Партингтън по масата.
— Не. Само че и аз като Марк смятам, че трябва да обсъдим всяка възможност, дори и само за да я отхвърлим. С други думи, да не си затваряме очите пред явни доказателства, само защото едва ли бихме повярвали в евентуалните изводи от тях. Докато едно доказателство остава явно и можеш да го видиш, да го пипнеш, да го вземеш в ръка, то трябва да се приема като всеки друг факт. Да допуснем, че мисис Хендерсън бе заявила, че е видяла Луси или Едит, или която и да е от познатите ни жени да подава на Майлс чашата с отровата. Да допуснем след това, че според нейните думи чашата му я подава жена, която е умряла преди повече от двеста години. Да приемем действителните факти за еднакво достоверни и да бъдем справедливи към Луси, като признаем поне, че и двете теории са еднакво невероятни. А колкото до обичайните действителни доказателства, повечето от тези, с които разполагаме, сочат, че това е по-скоро свръхестествен, отколкото обикновен земен случай.
Партингтън го гледаше с насмешливо недоверие.
— Подхванахте академична софистика, така ли? Май е време да вирна крака на масата и да си поискам бира. Нищо де, продължавай.
— Да вземем първата хипотеза — продължи Стивънс. Той очука лулата си. Съзнаваше, че в нетърпението си да сподели мислите си, за да му олекне, трябва да е нащрек и да не изрече повече от необходимото. Но потокът от мисли напираше и той заговори по-уверено: — В такъв случай Луси е виновна. Възражението е, че има непоклатимо алиби. Нали цяла вечер сте били заедно?
— На практика да. Когато не бях с нея, тя беше с други хора, които могат да го потвърдят под клетва — натъртено отвърна Марк. — Значи не би могла да иде някъде тайно от мен.
— Така. Ти беше ли маскиран?
— Да. Идеята беше цялата вечер никой да не разбере кои кой е… — внезапно гласът на Марк секна и бледосините му очи се вторачиха напред.
— Кога свалихте маските?
— Както обикновено, в полунощ.
— А отровата е била дадена, ако изобщо някой му я е давал — размишляваше Стивънс, описвайки линии с лулата си във въздуха, — в единайсет и петнайсет. Оттук до Сейнт Дейвидс се стига за по-малко от четирийсет и пет минути, за да може да си там, щом започнат да се свалят маските. Така че всеки полицай от криминален роман би си казал: „Ами ако жената, която и мъжът й, и гостите на бала са гледали край себе си, изобщо не е била Луси Деспард, а точно преди всички да се разкрият, две жени, и двете в рокли ала Бренвилие, са разменили ролите си?“
Марк седеше като вцепенен.
— Попита ме дали ще издържа да разследваме Луси и аз приех. Боже Господи, човече, да не мислиш че не бих разпознал собствената си жена, както и да се е маскирала? Мислиш ли, че и останалите не биха я разпознали? Че ние бяхме само с домина. Можеш ли да заблудиш стар приятел с едно нищо и никакво домино. Да не би…
— Естествено, че не мисля така — отговори Стивънс сприхаво и искрено. — Нито някой друг би си го помислил. И точно това ти е козът. Можеш да доведеш куп свидетели, за да го докажат, а… Но аз попреувеличих и попресилих, за да ти покажа, че и в най-тежкия случай няма нищо страшно и ако го обмислиш както трябва, без разните му духове и таласъми, ще видиш, че нямаш причина да се тревожиш. Не се предавай толкова лесно на проблемите. Какви неразгадаеми мъчнотии има по тоя свят! Пък и… — в миг се сети за нещо и млъкна. Ако успееше да подхване хрумнала му идея както трябва, щеше да им хвърли прах в очите и всички да се окажат невинни, а той искаше тъкмо това. — Пък и сред вариантите, които предложих, има една възможност, която досега май не ни е идвала наум. Ами ако изобщо не е имало убийство? Ако жената, привидение или от кръв и плът, няма нищо общо с тази история и Майлс си е издъхнал по причините, посочени от лекаря?
Партингтън потри брадичката си. Той скришом внимателно наблюдаваше Стивънс и нещо го смущаваше. Поразмърда се, после се смръщи полушеговито, сякаш на нещо толкова глупаво, че не си струваше и да го споменава.
— Ще ми се да се окажете прав — намеси се той. — Ако питате мен, и за останалите това би бил най-безболезненият изход. Но… какво ще кажете за изчезналия от криптата труп? Обзалагам се, това е нещо прекалено сериозно, за да е свръхестествено. Пък и полицията никога няма да повярва, че жената с чашата с отровата е от безобидна приказка за духове или дребна шегичка — две жени с еднакви костюми си разменят ролите.
— Полицията няма и да чуе за това — сопна му се Марк. — Тед, продължавай. Стигнахме до втория вариант: някой, облечен като Луси, да се е представил за нея.
— Ти отгатни. Кой би могъл да е?
— Всеки — натърти Марк, потропвайки по масата с пръсти. — Стига само да можеш да си го представиш в нашата най-обикновена, безобидна и добросърдечна компания… ами да, всеки. Само че точно това не мога да проумея. Луси да играе такава роля е толкова налудничаво, колкото да си представиш в нея Едит. Или Маргарет, камериерката. Или… — той се замисли. — Докато четях за разните убийства, така и не ми стана ясно едно. Как така някой сдържан, кротък, уважаван човечец може в продължение на двайсет години да се разхожда, да вдига шапка за поздрав, да си плаща застраховките и изведнъж същият този човечец да убие някого и да нареже трупа му на парчета, за да ги скрие. Не ме интересува защо го е направил, а какво биха казали близките и приятелите му за него. Дали са забелязвали нещо необичайно у него, някаква искрица в очите му, изобщо намирали ли са го променен? Иначе и шапката си носи както винаги, все така обича чорба от телешка глава. Все същият Джон К. Джонсън ли си е или не?
— Ти сам отговори на въпроса си — мрачно се обади Партингтън — дали някой от трима ви прилича на убиец.
— Така е, но бъди по-състрадателен! Мислиш ли например, че не друг, а Едит може да убие човек?
— Кой знае? — сви рамене Партингтън. — Ако го стори, аз ще я прикрия, а това е по… Но моята история с Едит отдавна е приключила, минаха вече десет години и мога да отсъдя напълно безпристрастно. Опитвам се да преценя от чисто научна гледна точка. Дали ти и Луси или аз и Едит, или Стивънс и…
— Мари — подсказа му Марк.
Стивънс улови известно смущение във втренчения поглед на Партингтън, макар той да се държеше свободно, обичайно, като човек, който изрежда банални примери.
— Да, стори ми се, че съм чувал това име — каза лекарят небрежно. — Та исках да кажа, че от научна гледна точка всеки от нас би могъл да извърши убийство. Това е неоспорим факт.
— Значи в това би повярвал — бавно промърмори Марк, сякаш прехвърляше наум някакъв отдавна забравен проблем, — но не вярваш, че съществуват свръхестествени сили. Според мен първото по̀ не е за вярване. Колкото до свръхестествените сили, честно казано, не знам и съм искрено склонен да се съмнявам. Само че, странно нещо, струва ми се по-вероятно, отколкото да допусна, че някой от нас е убиец.
— Нека отделим само минута и на третата възможност — настоя Стивънс, — въпреки че не вярваме в нейната реалност. Да допуснем, че в тази история има пръст някой жив покойник и да разгледаме доказателствата на същия принцип, както при предишните две…
— Защо — прекъсна го Марк — казваш „жив покойник“?
Стивънс втренчи поглед в блесналите, непоколебимо любопитни очи на Марк. Неусетно се бе изтървал. И все пак бе изрекъл думата съвсем естествено, въпреки че не би искал точно тя да се изплъзне от устата му. Запрехвърля мислено преживелиците от деня — да, ръкописът на Крос. Беше се зачел в разказа, към който бе закачена снимката, озаглавен „Историята на знатната жива покойница“. Оттам ли изразът се бе набил в съзнанието му?
— Попитах — продължи Марк, — защото съм чувал само от още един човек да говори за такова нещо. Странно, повечето хора казват духове, призраци или нещо подобно. Има и други, вампирите, тях във фолклора ги наричат върколаци, но „живи покойници“? Да, странно. Бях чувал за тях само от едного.
— От кого?
— Колкото и да е невероятно, от чичо Майлс. Преди няколко години ми направи впечатление, докато си приказвахме с Уелдън — нали познавате Уелдън, дето преподава в колежа? Една събота си седяхме в градината преди обед и разговорът, както често става, от градинарски теми премина на испански галеони и духове. Доколкото си спомням, Уелдън изреждаше какви ли не същества и чудесии, които се появяват изневиделица нощем. Тогава към нас се приближи Майлс, изглеждаше по-отнесен от всякога и се заслуша в разговора ни, без дума да каже. Послуша, послуша, накрая рече… беше преди много години и го запомних само защото ми прозвуча толкова странно от устата на Майлс, който цял живот една книга не бе прочел… та той рече нещо такова: „Пропуснахте един отделен вид, сър. Живите покойници.“ „Какво искаш да кажеш — попитах го аз, — освен, че всичко живо не е мъртво, така ли? Уелдън, да речем, е жив, както и аз, но не мисля, че съм жив покойник.“ Майлс ме погледна някак отнесено и рече: „Откъде знаеш?“ След това се отдалечи. Уелдън очевидно реши, че е мръднал и заговори за друго. Съвсем бях забравил. Но сега си го спомних съвсем ясно… Жив покойник! Какво означава? Къде си го чувал?
— О, прочетох го в една книга — изсумтя Стивънс, прекратявайки темата. — Да не спорим сега кое как се нарича. Ако духове ви харесва повече, духове да бъдат. Нали разправяше, че вашата къща не се е славила с духове?
— Никога… Е, то се знае, аз си имам свои теории за разни случки от миналото, но както би казал Парт, то е, защото съм невменяем и дори да те свие корем от зелена ябълка, аз подозирам в това опит за убийство.
— Тогава какво общо имаш, да му се не знае — настойчиво се обърна към него Стивънс — с разните си невменяеми предци? Да започнем с маркиза Дьо Бренвилие — какво те свързва с нея? Преди време каза, че родовете ви били много близки. Спомена за някакъв портрет, на който лицето е изтрито с киселина и се предполага, че е неин. Едит май не харесва картината и предпочита да я нарича мадам Дьо Монтеспан, а Луси си ушива досущ като нейния костюм за маскарада. Мисис Хендерсън не ще дори името й да изрече. Какво общо има една убийца от седемнайсети век с рода Деспард от двайсети?… Да не би някой Деспре да е бил нейна жертва?
— Не. Свързва ги нещо много по-достойно за уважение и напълно законно. Един Деспре я заловил.
— Заловил ли?
— Да. Мадам Дьо Бренвилие избягала от Париж и от закона, който я дирел под дърво и камък. Приютили я в един метох край Лиеж и докато се криела в него, била недосегаема. Но човек от рода Деспре, който бил правителствен пратеник, я надхитрил. Той бил голям хубавец, а Мари дьо Бренвилие, както може би сте чели, не можела да устои на напет красавец, при това със сабя и перука. Деспре се промъкнал в метоха, преоблечен като благочестив свещеник, запознал се с дамата, разпалил горещото й сърце и й предложил да излязат да се поразходят край реката. Тя тутакси тръгнала, но любовната среща се оказала съвсем различна от очакванията й. Деспре подсвирнал и стражата ги наобиколила. След час-два тя вече била на път за Париж в затворена карета, охранявана от кавалеристи. През 1676 я обезглавили и изгорили на клада — Марк спря за момент и започна да си свива цигара. — Той бил човек с добродетелна душа и направил блестящ капан на една напълно заслужила смъртта си убийца. Но според мен е бил и също толкова коварен, същински Иуда… Това е достопочтеният Деспре, който пет години по-късно пристига с Криспън в Америка и полага темелите на Парка. Умрял през 1706, когато изграждат и криптата, за да почиват костите му в мир.
— Как е умрял? — попита Стивънс, все така равнодушно.
— Доколкото е известно, от естествена смърт. Единственото странно нещо около кончината му е, че преди да издъхне, в стаята му го навестила някаква жена, но после така и не се разбрало коя е. Никой в нищо не се усъмнил и приели това за случайно съвпадение.
— А сега — развесели се Партингтън, — да не кажеш и че е живял в същата стая, в която живееше чичо ти Майлс?
— Не — сериозно отвърна Марк. — Но на времето неговите стаи били точно до стаята на чичо Майлс. В тях се влизало през врата, която била зазидана и облицована с ламперия през 1707, когато крилото на къщата изгоряло до основи.
Някой рязко почука на вратата на малката всекидневна. Вратата се отвори и в стаята влезе Луси Деспард.
При почукването люлеещият се стол на Хендерсън едва не се блъсна в радиото. Всички скочиха, защото никой не бе чул приближаващи се стъпки. Луси Деспард бе пребледняла и сякаш се бе стегнала бързешката за път.
— Значи отвориха криптата — изрече тя. — Отвориха я значи.
Марк неловко запристъпва, докато успее да проговори. Направи крачка напред, опитвайки се да я успокои с жест.
— Всичко е наред, Луси. Всичко е наред. Ние отворихме криптата. Само да…
— Марк, знаеш, че не е редно. Моля те, кажи ми. Какво става? Къде са полицаите?
Съпругът й застина на място, притихнаха и останалите, сякаш всичко замря, с изключение на тиктакащият малък часовник над камината. Стивънс имаше чувството, че главата му ще се пръсне. След миг Марк проговори:
— Полиция ли? Каква полиция? За какво говориш?
— Тръгнахме веднага — започна Луси с полуплачлив глас. — От Ню Йорк имаше един късен влак и после успяхме да хванем друг нощен дотук. Едит ще дойде всеки момент. Марк, какво става? Виж това.
Луси отвори чантата си, извади една телеграма и му я подаде. Първо я прочете два пъти наум и едва тогава зачете на глас:
За госпожа Марк Деспард чрез госпожа Е. Р. Левертън, 64 Ийст стрийт, №31, Ню Йорк
НОВИ РАЗКРИТИЯ ОКОЛО ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА СМЪРТТА НА МАЙЛС ДЕСПАРД. МОЛЯ ВЪРНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.