Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (7)

6.

Стивънс изкачи няколкото метра по „Кингс авеню“ до входа на Парка. Луна нямаше, само скупчени тук-там звезди. Както винаги железните решетести врати с по една неголяма каменна топка върху двата кола бяха широко отворени. Той ги затвори и пусна резето. Чакълестата алея леко се изкачваше. До къщата имаше доста път, който изглеждаше още по-дълъг, тъй като алеята лъкатушеше сред навяващия страховити мисли парк. Хендерсън бе поискал двама помощници, които да поддържат двора. Когато и да минеш, все някой от тях обикаляше с косачката за трева и над декоративния жив плет току изникваше нечия глава, или като в разказите за духове сякаш се показваше сред клонака на дърво под съпровода на ритмично прищракващите резачки. Лете, ако речеш да се отпуснеш в шезлонг на затревения полегат скат и да се загледаш в окъпаните в слънце цветни лехи, акомпаниментът им унасяше в дрямка.

Докато се изкачваше по алеята, Стивънс мислеше само за това. Не искаше да мисли за нищо друго. Non cogito, ergo sum^[1].

Къщата бе дълга, ниска и каменна П-образна постройка, чийто къси крила се простираха към пътя. Достопочтената й възраст бе единственият отличителен белег. Не че годините й бяха надвили, нито стърчаха порутени стени в очакване на последния си час. Тя просто се бе сляла с околността. Извитите керемиди бяха станали червеникавокафяви и не биеха на очи. Стройните й комини си стояха на мястото, макар от тях вече да не се виеше дим. Прозорците бяха малки, с каси по подобие на френските от края на седемнайсети век. Две столетия по-късно някой бе пристроил ниска предна веранда, но дори тя не изпъкваше, сякаш си бе там от край време. Лампата на верандата светеше. Стивънс се изкачи и потропа с чукчето.

Друга светлина в къщата не се виждаше. След минута-две Марк отвори вратата. Той го поведе през познатия вестибюл, който лъхаше на старост, на мъдри книги и политура; двамата прекосиха къщата и отидоха в кухнята. Съвременните шкафове, печката, хладилникът като че ли се бяха смалили в просторното помещение и то напомняше работилница. Партингтън, облякъл старовремски дебел вълнен спортен костюм, изглеждаше същински великан. Стоеше все така невъзмутим край газовата печка и пушеше цигара. В краката му лежаха черен сак и голяма кутия в кожен калъф. Срещу масата бяха наредени чукове, белове, кирки, стоманени клинове и два плоски железни пръта, около три метра на дължина, които Хендерсън тъкмо прибираше. Хендерсън бе дребничък, но жилав старец в кадифени панталони, с дълъг нос, сини очи, оградени от бръчки като орехови черупки, и плешиво теме, по което тук-там се мяркаха чудати бели кичурчета — далечно подобие на коса. В кухнята витаеше някаква неловкост, дух на заговорничество, който свързваше четиримата, и най-неудобно се чувстваше Хендерсън. Щом Марк и Стивънс влязоха, той скочи и започна да се чеше по врата.

— Всичко е наред — сухо изрече Марк. — Няма да вършим нищо престъпно. Готов ли си, Парт? Тед, помогни. Напълни ги — той извади изпод мивката два фенера и голяма кутия газ. — За гробницата нося фенерче, но докато копаем, няма да ни свърши работа. Така, като че ли всичко е готово. Ама че пукотевица ще вдигнем с тия чукове… — той се поколеба и додаде: — Нали не очаквате да…

Но Хендерсън го прекъсна обидено с плътния си бас. Той все още се чешеше по врата и крачеше покрай стените.

— Мистър Марк, май започвате да нервничите. Тая работа не ми харесва, а и на баща ви не би била по сърце. Но щом казвате, че всичко е наред, ще го сторя. Ако искате, мога да поомотая чуковете, та да не вдигат толкова шум. Помните ли, веднъж, когато мис Едит беше болна, а ние подменяхме зида в градината, направих така? Но ако питате мен, едва ли изобщо ще се чуе нещо до шосето. Страх ме е само да не вземат жена ви или сестра ви, или моичката, или пък мистър Огдън да се върнат. Ей Богу, сам знаете що за любопитен младок е мистър Огдън, стига да си науми…

— Огдън е в Ню Йорк — отсече Марк. — Останалите са в сигурни ръце и до другата седмица няма да си дойдат. Готови ли сме?

Стивънс вече бе намерил една фуния в кухненския бюфет и бе напълнил фенерите. Нарамиха инструментите и излязоха през задната врата. Напред крачеха Марк и Хендерсън и полюшваха фенерите. На меката им неприкрита светлина, сякаш предупреждаваща за евентуална опасност, гробокопаческите им сечива изпъкваха още по-злокобно. Тъй или инак гледката не прилягаше на парка. Пред тях се простираше настланата с различни по големина плочи пътека между тучните градини, после сред стройните редици брястове до мрачния на звездната светлина параклис в дъното. Подминаха къщичката, в която живееха Хендерсънови, и около седем метра по-нататък, недалеч от входа на параклиса, Марк и Хендерсън оставиха фенерите на земята. Хендерсън заби тока на обувката си и очерта върху камъните площта, която трябваше да разкопаят, след което ги разпредели.

— Хем внимавайте да не се халосате един друг с тия кирки — предупреди ги той злорадо. — Само това ви моля, внимавайте. Правете с кирките дупки, колкото да влязат клиновете, и после набивайте с чуковете. Ще кажа само, че…

— Добре — весело рече Партингтън. — Да започваме.

Кирките се забиха с трясък и Хендерсън изстена.

Отне им два часа. В дванайсет без петнайсет, според часовника му, Стивънс лежеше по гръб в мократа трева край пътеката и дишаше тежко. Цялото му тяло лепнеше от пот под хладния вятър, сърцето му биеше лудо, имаше чувството, че е минал през центрофуга. Уседнал живот, а? Това беше причината. Но с изключение единствено на Марк от тримата той най се държеше. И все пак се чувстваше като затиснат от огромния камък.

Изкъртването на настилката не се оказа кой знае колко трудно, макар да им се стори, че пукотевицата оглася половин миля околовръст. Марк дори ходи до предната врата на къщата, за да провери дали наистина не се чува. И чакъла, и пръстта отстраниха без особени усилия, само че Хендерсън, който бе истински педант, настоя да ги струпват на купчинки и се позабавиха. Но каменният блок, тежащ близо половин тон, ги измъчи. Партингтън веднъж се подхлъзна, камъкът се олюля и на Стивънс му се стори, че цялата грамада ще се стовари върху им. Сега камъкът бе вече изправен на една страна, като вдигнат капак на ракла, поддържан от собствената си тежест. Входът към криптата приличаше на отворен сандък — каменен правоъгълник с водещи надолу каменни стъпала.

— Успяхме — все така весело, макар задъхан и с кашлица, се обади Партингтън. — Има ли други препятствия? Ако няма, ще ида в къщата, за да си измия ръцете за операцията.

— И да пийнеш нещо — почти без дъх изрече Марк подире му. — Е, не че те коря за нещо — той се обърна, вдигнал високо фенера, и широко се усмихна на Хендерсън. — Искаш ли да слезеш пръв, момко?

— Не — отсече Хендерсън, — знаете, че не искам. Никога не съм влизал вътре, нито когато погребахме баща ви, нито майка ви, нито чичо ви, и сега пак нямаше да се натискам, ако не трябваше да ви помогна да се оправите с ковчега…

— За това не бери грижа — Марк вдигна фенера още по-високо, — щом не ти се слиза, недей. Ковчегът е дървен и не е чак толкова тежък. И двама ще го вдигнем без особени усилия.

— Аа, не, ще сляза и толкоз — заяви троснато Хендерсън с малко уплашен глас. — Приказвате за разни отрови, като да са някакви играчки! Отрова е това! Да беше жив баща ви, щеше вас да отрови! По-голяма глупост в живота си не съм чувал. Знам, знам, че не ми подобава да говоря тъй. Аз съм просто старият Джо Хендерсън, дето неведнъж ви е потупвал здравата, когато бяхте хлапе… — той млъкна и се изплю настрани. Едва сега се разбра защо всъщност бе толкова сприхав. — Ама с ръка на сърцето — добави той тихо, — сигурен ли сте, че не сте чули никого наоколо? Откак дойдохме, имам чувството, че ни наблюдават.

Очите му проблеснаха над рамото. Стивънс стана и, разкършвайки вдървените си пръсти, отиде при тях при входа на криптата. Марк описа с фенера кръг, сред брястовете прошумоля вятър и това бе всичко.

— Хайде! — рязко каза Марк. — Парт ще ни настигне. Остави фенерите тук. Те горят само на въздух, а долу няма вентилация и колкото кислород има, ще е нужен на нас. Усещаш ли как мирише? Аз имам фенерче…

— Но ръката ви трепери, мистър Марк — забеляза Хендерсън.

— Не е вярно — отвърна Марк. — След мен.

Няколкото стъпала бяха мокри, но не се хлъзгаха. Тежкият въздух притисна дробовете им, сякаш ги изпълни с топлина. Стълбата завършваше пред извита арка с прогнила врата, увиснала на касата си. Най-долу задухата беше още по-тежка. Лъчът от фенерчето на Марк зашари из вътрешността. Криптата бе отваряна само преди десет дни и Стивънс си мислеше, че няма да е толкова трудно да влязат. Но сред влажния спарен въздух се усещаше и ароматът на цветя.

Фенерчето на Марк освети продълговат мавзолей, около шест метра дълъг и пет широк, целият от масивни гранитни блокове. В средата осмоъгълен гранитен стълб подпираше кръстовидния сводест таван. От двете страни на криптата се намираха подземни гробници. На дългата стена срещу тях и на другата вдясно бяха издълбани ниши, в които, подредени в равни редици, почиваха покойниците. Празните ковчези бяха изправени покрай стената — някой явно практично бе решил да икономисва място дори в гробницата, а самите ниши бяха почти колкото ковчезите. Най-горе, където лежаха останките на най-старите представители на рода Деспард, повечето ниши бяха украсени с мраморни ликове, изваяни арабески и едно-две разкривени ангелчета, виждаше се дори хвалебствен надпис на латински. По-долните ниши бяха по-семпли. Някои редове бяха запълнени, други — почти празни, като на всеки ред се побираха по осем ковчега.

В другата част на криптата, вляво от тях, попаднаха на дълга мраморна плоча, в която бяха издялани имената на погребаните. Над нея се бе надвесил мраморен ангел, захлупил главата си с длани. От двете страни на плочата имаше по една голяма мраморна урна и от тях все още клюмаха букети повехнали цветя, а по пода бяха разпилени други^[2]. Стивънс прочете първото име върху плочата — Пол Деспре, 1650–1706. Името, станало от Деспре на Деспард някъде през шейсетте години на осемнайсети век, явно е било по-изгодно, тъй като по време на войните с Франция и индианците родът подкрепял англичаните. Последното име върху плочата изпъкваше дръзко, сякаш се намесваше в делата на настоящето: „Майлс Банистър Деспард, 1873-1929“.

Марк потърси ковчега на Майлс с фенерчето. Той бе в стената насреща им на най-долния ред, на по-малко от метър над земята. Беше последният в реда. Вляво всички ниши бяха заети, вдясно оставаха няколко празни. Той биеше на очи не само защото беше още нов и лъскав сред покритите в прах и ръжда стари ковчези, но и защото на този ред единствен беше от дърво.

Спряха за момент смълчани и Стивънс чу как Хендерсън диша тежко във врата му. Марк се обърна и подаде фенерчето на Хендерсън.

— Светни насам — думите му отекнаха така мощно, че той чак отскочи, сякаш гласът му бе вдигнал талази прах. — Хайде, Тед. Ти хвани от едната страна, а аз от другата. Мога да го вдигна и сам, но трябва да внимаваме.

В този миг чуха нечии стъпки по стъпалата и се извърнаха натам. На пътеката горе до отвора на криптата гореше фенерът, а до него с чантата си, една кутия и два най-обикновени буркана бе клекнал Партингтън. Стивънс и Марк подпъхнаха ръце от двете страни на ковчега и го издърпаха…

— Я, че той е като перце — Стивънс чу собствения си глас, сякаш не той бе изрекъл тези думи.

Марк не каза нищо, но изглеждаше изненадан. Ковчегът беше буков, полиран, гравиран в краищата и не особено голям — Майлс беше дребен човек. На капака, върху сребърна плочка беше изписано името на Майлс с годините на раждането и смъртта му. Те внимателно го повдигнаха и го положиха на пода.

— Наистина е много лек — неволно повтори Стивънс. — Виж, отвертка няма да трябва. Капакът е затворен с два дълги болта, застопорени от двете страни в средата на ръба. Подхвани.

Чуха бурканите на Партингтън да подрънкват, когато той ги сложи на земята заедно с парче платно, в което явно мислеше да увие нещо. Марк и Стивънс издърпаха болтовете с все сила, докато капакът започна да се отваря…

Ковчегът беше празен.

Белият сатен на тапицерията проблясваше в светлината на треперещото в ръката на Хендерсън фенерче и върху него нямаше нищо. Нямаше дори прашинка.

Никой не каза дума, но всеки чуваше как останалите тежко дишат. Марк седна, но толкова рязко, че за малко не се търкулна назад. После някак инстинктивно двамата със Стивънс обърнаха капака на ковчега да проверят повторно надписа на сребърната плочка.

— Пресвета Бож… — секна насред думата гласът на Хендерсън.

— Да не би… да не би да не е този ковчег? — обезумял от яд попита Марк.

— Готов съм над сто Библии да се закълна, че е този — заяви Хендерсън. — С очите си видях как го положиха в него. Ето я драскотината, ожулиха го, докато слизаха по стълбата. Пък и кой друг може да е? Останалите… — той посочи редицата стоманени ковчези.

— Вярно — рече Марк, — това наистина е неговият ковчег. А той къде е? Къде се е дянал?

Спогледаха се в мрака, а Стивънс го налегнаха някакви безумни мисли, от които направо се задушаваше, също както от въздуха в криптата. Единствен Партингтън сякаш запази самообладание — дали благодарение на рационалната си природа или на уискито? Дори бе някак припрян.

— Горе главата — живо се обърна той към Марк и сложи ръка на рамото му. — Хайде! И тримата. Стига сте си мислили за разни щуротии. Трупа го няма. Това е ясно. И какво? Нали разбирате какво означава това? Чисто и просто някой ни е изпреварил и по някаква причина го е отмъкнал.

— Как? — попита Хендерсън с монотонен сприхав тон.

Партингтън го стрелна с поглед.

— Само попитах как — повтори Хендерсън, упорито извисявайки глас. Отстъпи назад, опипвайки с ръце зад гърба си, в този миг изпълнен с ясното предчувствие за онова, което се е случило, проникнало като мълния във всяка клетка на мозъка му. Марк насочи светлината към лицето му и старецът изруга, после избърса лице с кадифения си ръкав, сякаш за да изтрие нещо. — Как ще влезе човек тук и ще излезе после? Преди малко казах, и над сто Библии съм готов да се закълна, че точно това е ковчегът на Майлс Деспард. С очите си видях как го положиха в него и после го свалиха тук. И още нещо, доктор Партингтън: в това място никой не може да влезе или да излезе. Помислете сам. Ние четиримата блъскахме два часа и вдигнахме шум до Бога, само докато разкрием входа. Кой ще се вмъкне тук? Нали с мисис Хендерсън спим на по-малко от седем метра, на отворени прозорци. Аз спя толкова леко, та няма да чуя, ако някой се заеме да рови! Че и не само да рови, а и да върне всичко на мястото му както си е било, да забърка тук нов разтвор и наново да постави плочите на местата им, така ли? Как ви се струва всичко това? Ще ви река и още нещо, господине. Преди седмица сам редих плочника и си знам как съм го наредил, а сега си беше точно както го направих със собствените си ръце. Кълна се пред Бога, не е бутан оттогава!

Партингтън го гледаше спокойно.

— Не се и съмнявам в думата ти, приятелю. Просто не го вземай толкова присърце. Щом крадците не са влезли оттук, значи са влезли от другаде.

— Стените са гранитни — бавно и логично отбеляза Марк. — Таванът и подът също са от гранит — той тупна с крак по камъка. — Друг вход няма. Навсякъде само гранитни блокове. Сигурно си мислиш за таен проход или нещо подобно. Ще потърсим, макар да съм абсолютно сигурен, че няма.

— Мога ли да попитам — обади се пак Партингтън — какво според теб може да се е случило? Да не мислиш, че чичо ти Майлс просто е станал от ковчега и си е излязъл от криптата.

— Или пък — с плахо недоволство пое Хендерсън — някой е измъкнал трупа му и го е сложил в друг ковчег.

— Според мен това е невъзможно — отвърна Партингтън, — защото в такъв случай въпросът пак си остава открит. Как този някой е влязъл тук, за да премести трупа, как е излязъл после? — той се замисли. — Освен, естествено, трупът да е бил отнесен в промеждутъка от полагането на ковчега в нишата до поставянето на плочата.

Марк поклати глава.

— Изключено. Опелото, там дето четат за прах при прахта отива и каквото следва, свещеникът отслужи тук и беше пълно с хора. Когато свърши, всички се качихме горе.

— Кой излезе последен от криптата?

— Аз — язвително отвърна Марк. — Трябваше да духна свещите и да прибера железните свещници. И процедурата се проточи цяла минута, а благочестивият пастор от църквата „Свети Петър“ ме чакаше на стъпалата, така че, уверявам ви, и моята съвест, и съвестта на преподобния отец са напълно чисти.

— Не питам за това. Питам кой остана последен тук, след като всички излязоха от криптата?

— Щом излязохме, Хендерсън и помощниците му се захванаха със затварянето. Можеш и да решиш, че те имат пръст в тази работа, но докато настилаха плочника, много хора се мотаеха наоколо и ги гледаха.

— Е, щом казваш, че е изключено, значи е така — изсумтя Партингтън и сви рамене. — Но си избий от главата, че някой си прави безумни шегички, Марк. След като е изнесено от тук, тялото сто на сто вече е изгорено или скрито някъде, или Бог знае какво и това е напълно логично. Не се ли сещаш защо са го отмъкнали? Просто за да ни попречат да направим каквото бяхме намислили. Според мен няма две мнения — чичо ти е бил отровен. И сега вече убиецът е недосегаем, освен ако тялото се намери. Вашият лекар е удостоверил, че Майлс е починал от естествена смърт. Тялото изчезва. Ти си адвокат и би трябвало да се произнесеш, но ми прави впечатление, че отново имаме работа с небезизвестния ни приятел corpus delicti. Без трупа как ще докажеш, че не е умрял от естествена смърт? Неопровержими допълнителни доказателства — добре, но дали са достатъчно неопровержими? Намерил си две кристалчета арсен в смес от мляко, яйце и вино и чашата с тази смес е била в неговата стая. И какво от това? Някой да го е виждал да отпива от тази чаша? Можеш ли да го докажеш? И това, че той изобщо се е докосвал до тази чаша? Освен това, ако той беше усетил, че има нещо, нали щеше и сам да ти каже? Точно обратното: единственото, за което се знае със сигурност, че е държал в ръцете си, е чашата с мляко, а ти каза, че тя е извън всяко подозрение.

— Трябвало е сам да станете адвокат — навъсено изрече Хендерсън.

Партингтън се извърна.

— Исках само да ви покажа защо отровителят е извлякъл тялото оттук, както и да го е направил. Сега това трябва да разберем — как. А дотогава разполагаме само с един празен ковчег…

— Не е съвсем празен — обади се Стивънс.

През цялото време той напрегнато се бе взирал в ковчега и белотата на сатена чак го бе заслепила. Сега обаче съвсем ясно съзря нещо, потулено сред искрящата подплата. Беше до едната стена, приблизително там, където трябва да бе лежала дясната ръка на покойника. Стивънс се наведе, хвана го и го вдигна. Беше парче най-обикновен бакалски канап, около педя дълго, завързано през равин интервали на девет възела.