Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (6)

5.

Минута-две Марк Деспард не каза нищо, загледан в сключените си длани.

— Сигурно е възможно — умислено поде той — човек да събира всевъзможни подозрения в подсъзнанието си и да ги трупа, без дори сам да си дава сметка за това, и в някакъв момент нещо да изкристализира или внезапно да се открехне вратичка… Да, точно тогава разбрах. Обърнах се да видя дали и Луси е забелязала онова, което бях намерил. Очевидно не беше видяла нищо. Стоеше почти с гръб към мен в края на леглото, сложила ръка на таблата на кревата. От пъргавината й сякаш не бе останал и помен и сега изглеждаше напълно безпомощна. В стаята светеше само слабата лампа над леглото, но и сред полумрака костюмът й изпъкваше — червеникава коприна на сини ивици с вшити диаманти и богата пола. Докато стоях там, си припомних всички оплаквания на чичо Майлс. Почти не ядеше, възпалените му лигавици на носа и очите, кървясалият замъглен поглед, пресипналият глас, обривите и издутините по кожата, дори походката — изглеждаше така, сякаш краката не го държаха. Отравяне с арсен. Чуваше се тежкото дишане на Майлс под завивките, а откъм антрето идваше и приглушеният обезумял глас на Едит, която съскаше нещо на телефонистката. Без да кажа нищо, затворих вратата на скрина и понеже в ключалката имаше ключ, го завъртях и после го пуснах в джоба си. Излязох във фоайето и заслизах по стълбите към площадката, на която Едит набираше телефонния номер. Непременно трябваше да намерим лекар, сега това беше най-важното. Сестрата щеше да дойде едва сутринта. Опитах се да си спомня какво, за Бога, се прави при отравяне с арсен, но не можах. Едит затвори телефона — беше все така спокойна, макар ръцете й като че ли трепереха. Не можеше да се свърже с доктор Бейкър у дома му, а друг лекар в околността не познаваме. Знаех обаче, че на около миля по-надолу в хотела отдавна живее един лекар, въпреки че не можех да се сетя за името му. Започнах да избирам номера на хотела, а Едит се втурна към стаята на Майлс — открай време си е втълпила, че може да помогне на всеки болен, макар сама да не знае точно как, но преди да бях избрал номера, Луси се появи във вестибюла.

„Най-добре ела горе — каза тя. — Май издъхна.“

Така беше. Без конвулсии, просто сърцето му бе спряло и той вече не изпитваше болка. Докато го обръщах, за да се уверя, че не диша, ръката ми се плъзна под възглавницата и напипах парчето връв, за което сигурно вече сте чували. Най-обикновен конопен канап, към трийсетина сантиметра, завързан на еднакви разстояния в девет възела. Не знаех какво означава това и още не знам.

Марк млъкна, но Партингтън рязко го подкани:

— Продължавай! Какво стана по-нататък?

— По-нататък ли? Нищо. Не събудихме останалите. Нямаше защо, до изгрева оставаха само няколко часа. Луси и Едит се опитаха да си легнат, но не заспаха. Казах, че ще остана при него: нещо като жест на уважение или Бог знае какво. Така казах, а всъщност исках да изнеса чашата от стаята. Пък и Огдън още го нямаше. Казах им, че ще остана, да не би да се прибере по никое време на градус… нали го знаете. Луси се заключи в спалнята ни. Едит поплака. И тримата някак втрещени се коряхме, че сме били небрежни, но аз знаех, че не това е причината. След като те двете се прибраха, аз се върнах в стаята на Майлс и покрих лицето му с чаршафа. Взех и сребърната, и стъклената чаша от скрина и ги увих в носна кърпичка. Не заради възможни отпечатъци от пръсти. Съвсем инстинктивно… аз май цял живот все така действам… Скрих вещественото доказателство, докато реша какво да предприема.

— Не ти ли дойде наум да ги покажеш някому? — попита Партингтън.

— Ако бяхме успели да намерим лекар навреме, за да помогне на Майлс, естествено щях да ги предам. И щях да кажа: „Оставете тази история с гастроентерита, той е бил отровен.“ Но не успяхме. Затова ги скрих — Марк сякаш наистина си вярваше на всяка дума и Стивънс внимателно наблюдаваше вкопчените в ръчката на креслото пръсти. — Разбери, Парт. Помниш как…

— Стегни се — рязко го прекъсна Партингтън. — Разказвай нататък.

— Занесох чашите долу и ги заключих в едно чекмедже на бюрото си в библиотеката. Нали разбирате, това бе първото, съвсем първото и единственото доказателство. Трябваше някак да скрия и трупа на котарака. Загърнах го в рицарското си наметало и го изнесох през страничната врата, за да не събудя Хендерсънови в задната къщичка. От другата страна на затревения двор имаше няколко току-що разкопани лехи за цветя. Знаех, че Хендерсън често оставя лопата в килерчето при страничния вход. Взех котарака и го погребах в дъното на двора, далеч от къщата. Едит още не знаеше какво го бе сполетяло и всички си мислеха, че скита някъде. Тъкмо привърших, забелязах запалените фарове на Огдъновата кола да приближават. За секунда реших, че ме е видял, но влязох в къщата преди него. За тази нощ това беше всичко. На другия ден, след като чух разказа на мисис Хендерсън, взех двете чаши и ги занесох в града на един химик, комуто имам пълно доверие, за да ги анализира, без да разгласява резултатите. Анализът не трая дълго. В стъклената чаша не се откри нищо опасно. В сребърната се оказа утаена смес от мляко, порто, разбито яйце и сред утайката — две малки бели кристалчета арсен.

— Две кристалчета ли? — повтори Партингтън и обърна глава настрани.

— Да. Множко, нали? Сума нещо изчетох…

— Колкото до утайката — мрачно го прекъсна другият, — това е адски много. Регистриран е случай на смърт при поемане на две кристалчета. Да, това е най-малкото смъртоносно количество. Но ако по чашата са останали две, в питието трябва да е имало може би сто, а може и двеста.

— Каква е обичайната смъртоносна доза?

— Не съществува „обичайна“ смъртоносна доза — поклати глава Партингтън. — Както ви казах, регистриран е смъртен случай само от две кристалчета. Но е известен и случай, когато жертва е оживяла, след като е погълнала двеста. За по-голямо количество нямам данни. Диапазонът е доста широк. Чували сте навярно за случая Мадлен Смит, красавицата от Глазгоу, обвинена че е отровила любовника си, французин, през 1857, нали? Така. В стомаха на Л’Анжелие намерили осемдесет и осем кристалчета арсен. Затова и на процеса се завързал спор, че е самоубийство, защото никой не би погълнал такова количество, без да усети. Несъмнено това повлиява на присъдата, както й казват в Шотландия, за „недоказано престъпление“, което ще рече „невинен си, но не повтаряй“. Но шест години по-късно в Честър осъждат друга жена на име Хунт за убийството на майка си. Старата дама издъхнала, без да породи ничии подозрения. Лекарят определил, че смъртта е от гастроентерит. И едва когато изравят трупа, откриват само в стомаха сто петдесет и четири кристалчета арсен.

На Партингтън му се бе развързал езикът, дори сякаш говореше с удоволствие, макар бръснатото му лице да си оставаше все така безизразно.

— А и онзи случай — продължи той, поклащайки празна чаша — с Мари д’Обре във Версай, в началото на шейсетте. Гнила история. На пръв поглед, праща на оня свят кого ли не без особени причини… просто заради удоволствието да ги гледа как умират… Една от жертвите й си отива само от десет кристалчета арсен, друг умрял едва след сто. Тя обаче нямала късмета на Мадлен Смит. Гилотинирали я.

Докато той говореше, Стивънс бе станал от стола и сега седеше на ръба на бюрото си. Опитваше се да кима, сякаш нищо не е станало и с разбиране, но не откъсваше поглед от бялата врата, водеща към антрето. От близо минута нещо ставаше около вратата. В антрето лампата бе по-силна, отколкото в кабинета, и естествено, през голямата ключалка видимо се процеждаше светъл сноп. Но сега не се виждаше никакъв процеп — някой подслушваше.

— Но това не е кой знае колко важно — продължи Партингтън. — Аз ще направя аутопсията. Важното е кога е била погълната отровата. Ако си абсолютно сигурен за часа на вашето излизане, връщане и така нататък, значи е подействала дяволски бързо. Да приемем, че му е била дадена много голяма доза. Обикновено остри симптоми се проявяват от няколко минути до час след поемането, в зависимост от това дали е погълната под формата на таблетка или разтвор, а смъртта настъпва от шест до двайсет и четири, а и повече часа по-късно. Известни са случаи, когато жертвата издъхва и след няколко дни. Сам виждаш, чичо ти е умрял просто светкавично. Оставили сте го в девет и половина, горе-долу добре. Връщате се и го заварвате в последните му мигове в два и половина. Към три той вече е мъртъв. Така ли е?

— Да.

Партингтън се замисли.

— Е, то се знае, и това е възможно. Напълно възможно дори. Болестта и без друго вече го е била разяла, а свръх това малко по малко са го и тровили, ако твоята версия е вярна, така че една солидна доза би го свършила много бързо. Да знаехте само кога е взел последната доза…

— Мога да ти кажа точния час — рязко го прекъсна Марк. — В единайсет и петнайсет.

— Я виж ти — вметна Стивънс. — Сигурно мисис Хендерсън ти го е казала? Да чуем нейната тайнствена история, защо все увърташ. Какво ти разказа тя? Какво криеш?

Уплаши се, че разпалените му думи са издали напрежението му, но Марк явно нищо не забеляза. Съсредоточи се да реши как да постъпи.

— Засега няма да ви разкажа — отсече накрая Марк.

— Няма да ни разкажеш ли?

— Няма, защото ще ме помислите за луд или ще решите, че мисис Хендерсън не е с всичкия си — отговори Марк, сякаш някой се ровеше в мислите му. После вдигна ръка: — Чакайте! Почакайте малко! Стотици пъти съм прехвърлял всичко наум. Сън не ме хваща. Но започна ли да го разправям на някого за пръв път, да излагам фактите ясно и просто… си давам сметка, че е просто невероятно. Като нищо ще решите, че цялата работа с отварянето на криптата е пращане за зелен хайвер, а смъртта на чичо Майлс е била нагласена. Дайте ми още няколко часа. Повече не искам. Нека първо се оправим с онова, което знаем дотук.

— Променил си се, Марк — размърда се Партингтън. — Ей Богу, не те разбирам! Какво има толкова, дето не е за вярване? Това, което вече ни разказа, не е безумно — може би объркано или злокобно, или… но все пак не е налудничаво. Чисто и просто убийство. Какво толкова невероятно има в останалата част от историята?

— Ами това, че една отдавна починала жена — изрече спокойно Марк може би е все още жива.

— Що за идиотска глупост!

— Аа, не, напълно нормален съм — възрази Марк и спокойно кимна. — Провери пулса ми, чукни ми коляното и виж как ще отскочи кракът ми. То се знае, не го вярвам, както не вярвам и Луси да е забъркана. Има две възможности, и двете еднакво абсурдни. Ще ви кажа само, че смътно ми се върти една идея, но първо искам да се избистри, а после ще ви я кажа, за да се посмеем. Ако сега я изтърся, Бог знае какво ще си помислите… И така, ще ми помогнете ли да отворим криптата?

— Аз, да — рече Стивънс.

— А ти, Парт?

— Не съм изминал три хиляди мили, за да се отмятам тепърва — изръмжа докторът — Но запомни, щом свършим, ще изплюеш камъчето. Господи! Ама си един! Не проумявам как Едит… — в безизразните му очи проблесна гневен пламък, но щом Марк му напълни трета чаша, стана пак сговорчив.

— Как ще отворим криптата?

— Много лесно! — оживи се отново Марк. — Трябват време и яки мускули. Трябват ни четирима, четвъртият е Хендерсън, на него можем да се доверим, а и за такава работа много го бива. Сега е сам в къщата, така че и едно камъче да прекатурим, той само с поглед ще открие… Останалите успях да ги разкарам. Човек не може и два камъка да премести, камо ли каквото ни чака, без всички в задната част на къщата да чуят. Колкото до отварянето…

Стивънс си представи сцената. Покрай задната страна на дългата ниска сива къща минаваше широка права пътека, настлана с неправилни плочи, споени с цимент. От двете страни на пътеката се простираха тучни градини, оградени с брястове. Пътеката излизаше на шейсетина метра пред къщата при малък семеен параклис, който е бил затворен преди повече от век и половина. Край параклиса, вляво от пътеката, когато вървиш надолу, се намираше къщичката, където някога Деспардови „държали“ свещеник. Сега там живееха Хендерсънови. Стивънс бе чувал, че входът за криптата (който по нищо не личеше) бил някъде под плочника пред входа на параклиса. Точно това започна да им обяснява и Марк.

— Ще трябва да изкъртим малко повече от един квадратен метър — каза той. — И понеже ще се наложи да бързаме, ще изпотрошим сума плочи. Ще забием десетина-дванайсет дълги стоманени клина в циментовата спойка, с които да повдигнем плочите колкото успеем, и после ще ги прекатурим настрана. Така доста от спойките ще се изкъртят или нацепят. Ще ги разтрошим с ковашки чук и ще вдигнем плочника на части. Под него има петнайсетина сантиметра чакъл и пръст. А под тях — плосък камък, закриващ входа за гробницата. Камъкът е приблизително шест на четири метра и, предупреждавам ви, тежи около седем-осемстотин килограма. Най-трудното ще е да подпъхнем под него колове и да го повдигнем с тях. После слизаме долу по стълбите. Знам, че ще ви се стори много работа…

— Наистина е много — изръмжа Партингтън и се плесна по коленете, — така че да вървим и да се захващаме. Само че слушай: нали искаш никой да не разбере? Мислиш ли, че после ще успеем да оправим цялата бъркотия, дето ще сътворим, така че никой да не познае, че там е ровено?

— Разбира се, не. Всеки, който знае мястото, да речем Хендерсън или аз, ще забележи. Но друг едва ли ще обърне внимание. Когато отваряхме последния път за погребението на Майлс, ръбовете се поразкъртиха и сега повечето плочи изглеждат еднакви — Марк пак стана припрян. Изправи се, с което сложи край на разговора, и извади часовника си. — Значи уговорихме се. Сега е девет и половина, да започнем колкото може по-бързо. Никой няма да ни безпокои. Ние тръгваме, Тед, а ти хапни нещо и щом свършиш, ела. И обуй някакви стари… — гласът му секна от тревога, очевидно нервите му не издържаха. — Господи! Съвсем забравих! Ами Мари? Как ще се измъкнеш? Нали няма да й кажеш?

— Няма — отвърна Стивънс, без да сваля очи от вратата. — Няма да й кажа. Остави на мен.

Забеляза, че и двамата се учудиха на тона му, но си имаха свои грижи и му повярваха. Когато излезе от задимения кабинет, усети че от цигарите и от глад му прималява. Това му припомни още нещо от онази нощ в сряда, 12-ти април, която бяха прекарали с Мари тук във вилата и той бе заспал рано-рано. Беше си легнал в десет и половина, защото някак внезапно го налегна такава дрямка, че за малко не удари чело в ръкописа на бюрото си. Мари бе казала, че е от чистия въздух след пушеците и прахоляка на Ню Йорк.

Придружи Марк и Партингтън в антрето. Мари не се виждаше. Марк крачеше напред, сякаш бързаше да се махне от тази къща. Партингтън се поколеба на изхода, огледа се любезно с шапка в ръка, измърмори нещо за мисис Стивънс и обувките му заскрибуцаха по настланата със сгурия пътека след приятеля му. Стивънс застана пред вратата и вдишвайки нощната прохлада, проследи как фаровете на колата на Марк се отдалечиха. Чу как моторът се задави и забоботи, а дърветата клюкарски зашепнаха. А сега? Обърна се, затвори внимателно вратата и се загледа в порцелановата стойка за чадъри. Мари беше в кухнята — чуваше я как шета и тананика любимата си песничка за китайката овчарка „Il pleut, il pleut, bergere…“. Стивънс прекоси трапезарията и бутна летящата врата към кухнята.

Очевидно Елен си бе отишла. Мари с кухненска престилка беше в бокса и режеше студено пиле за сандвичи, които увиваше в листа от маруля, слагаше домат, мажеше ги с майонеза и ги нареждаше един върху друг на чиния. Щом го видя, отметна падналия тъмнорус кичур с ръка, без да оставя ножа за хляб. Сивите й очи го погледнаха сериозно изпод големите клепачи, но и сякаш се усмихнаха. Хрумна му куплетчето на Такърн — пародия на Гьоте:

Шарлот, като добре

възпитана мома,

филийките с масло

продължи да маже.

Кухнята бе облицована с бели плочки и се чуваше бръмченето на хладилника. Всичко бе толкова глупаво.

— Мари… — поде той.

— Знам — весело заяви тя. — Трябва да излезеш. Хапни, скъпи — тя потупа сандвичите с ножа за хляб. — За теб са.

— Откъде знаеш, че трябва да изляза?

— Ами подслушах, откъде иначе. И тримата изглеждахте толкова потайни. Как да не подслушам? — лицето й му се стори едва-едва напрегнато. — Развалиха ни вечерта, но разбирам, че трябва да идеш, иначе никога няма да си го избиеш от ума. Скъпи, тази вечер се опитах да те предупредя, че ще стане нещо. Очаквах го.

— Ти си го очаквала?

— Е, не че наистина го очаквах, но из градчето се носят слухове. Сутринта, когато пристигнах, дочух едно-друго. Искам да кажа, че в Парка става нещо нередно. Има нещо, макар май никой да не знае какво точно. Никой не знае откъде е тръгнала мълвата. Опиташ ли се да я проследиш, стигаш до задънена улица. Не можеш дори да си спомниш кой ти я е казал. Пази се. Нали ще внимаваш?

И все пак в кухнята нещо се бе променило, всичко бе сякаш по-различно. Дори когато погледна кафявата порцеланова стойка за чадъри в антрето, му се стори, че някой я е пребоядисал. Тя пусна ножа и той изтрополи върху емайлирания плот, приближи се до него и го хвана за ръцете.

— Тед, чуй ме. Обичам те. Нали не се съмняваш, че те обичам?

Не се съмняваше, знаеше го с всяка клетка на тялото си.

— А за онова, което си мисля…

— Изслушай ме. Не само те обичам, но и винаги ще те обичам. Не знам какво си си втълпил. Някой ден може би ще ти разкажа за една къща някъде в Гибърг и за леля ми Адриен и ще разбереш. Но не бива да мислиш такива неща. Не се мръщи толкова надменно. Аз съм по-стара от теб, много, много по-стара. И ако точно в този миг лицето ми се сбръчка и потъмнее…

— Престани! Това е истерия!

Ножът бе паднал на пода и тя зяпна. Вдигна го и продължи:

— Аз съм луда. Чуй какво ще ти кажа. Тази вечер ще отворите един гроб, но според мен… просто догадка… там няма да намерите нищо.

— Да. Аз и не очаквам да намерим нещо.

— Не ме разбра. Няма и да ме разбереш. Но, моля те, умолявам те, стой по-настрана от тази история. Ако те помоля заради мен, би ли се отказал? Моля те, помисли. Сега не мога да ти кажа повече. Само помисли, не се опитвай да разбереш, просто ми повярвай. Сложи онзи стария пуловер, ще ти свърши работа, а в стаята за гости има и няколко размъкнати фланелки, миналата година забравих да ги занеса на чистене.

Шарлот, като добре възпитана домакиня, продължи да маже филийки с масло.