Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (4)

3.

— Ами — изрече Стивънс, без да се замисли. — Доколкото зависи от мен, няма да излизам никъде. Но ако той… наистина има нужда или… — млъкна, защото сам не знаеше какво иска да каже.

Понякога Мари сякаш се отдръпваше от него и вместо лице той докосваше някаква мъгла. Това сто на сто бе привидно, заради светлината от уличните лампи. Тя заряза темата за Марк Деспард и заприказва за някакви калъфи, които поръчала за мебелите в нюйоркския апартамент. Докато я слушаше, реши да й зададе въпроса, който го бе глождил, двамата да се посмеят и да забравят веднъж завинаги тези глупости.

Помъчи се да си спомни дали тя бе чела някоя от книгите на Крос. Може да беше хвърляла поглед на ръкописите — често му помагаше в работата над тях. Самата тя четеше много, макар и доста безразборно. Най-много я интересуваха подробни описания на местности и хора. Погледна я и забеляза, че ръкавът на мантото й се е смъкнал. На лявата си китка носеше гривната — ръчна изработка, със закопчалка с форма на котешка глава, захапала рубин, същата гривна, която видя на онази проклета снимка.

— Между другото — поде той — попадала ли ти е книга на Крос?

— Крос ли? Кой е той?

— Пише за процеси за убийства.

— А, той ли! Не, нали знаеш, че не си падам много по такива истории — Мари сякаш стана по-сериозна. — Често си мисля, че вие с Марк Деспард и доктор Уелдън прекалено много се интересувате от тия убийства и страхотии… Не ти ли се струва, че не е здравословно?

Стивънс зина от учудване. Думите й му прозвучаха неискрено. Нещо не беше съвсем наред. Погледна я пак — закръгленото й лице бе съвсем сериозно.

— Според един висш държавник, докато американците хранят благотворния си интерес към убийства и прелюбодеяния, нацията е в безопасност. А ако те налегне мрачно настроение — и той потупа куфарчето, — тук е новата книга на Крос. Разказва се за жени отровителки. Става дума и за една Мари.

— Амии? Ти чете ли я?

— Попрегледах я.

Тя не прояви ни най-малко любопитство. Сви леко вежди, съсредоточена в маневрата, докато завиваше към къщата, и с това разговорът свърши. Той слезе и внезапно усети страхотен глад и умора. Дървената вила, построена по подобие на къщите в Нова Англия, бе бяла, със зелени капаци на прозорците, и светлината от лампите през пъстрите пердета я озаряваше весело. Ухаеше на току-що поникнала трева и на люляк. Отзад се издигаха няколко дървета, а стотина метра нагоре по хълма, в края на авенюто, наречено „Крал Чарлс Втори“, стърчеше високият зид на Деспард Парк.

Влезе вътре с желание да се отпусне в някое кресло и цяла вечер да не стане от него. Вляво от антрето беше холът — с диван и меки фотьойли с червено-оранжева дамаска, на масичките имаше лампи с тумбести абажури, в белите стени бяха вградени полици, по които пъстрееха ярките обложки на книги, над камината висеше сполучлива репродукция на Рембранд. Зърна и шейкъра за коктейли, превърнал се в неразделна част от домашния уют — с две думи, хол като стотици хиляди други. През стъклените врати към трапезарията от другата страна на хола видя дебелата Елен да реди масата, като дюшемето под нея поскърцваше. Мари пое шапката и куфарчето му и го прати горе да се измие. Така вече беше по-добре. Заслиза, подсвирквайки си, но на предпоследното стъпало застина. На масичката с телефона видя куфарчето си с проблясващата посребрена ключалка. Ключалката бе отворена.

Най-неприятно му бе, че се почувства като шпионин в собствената си къща. Не можеше да понася неяснотата, обичаше всичко да е открито и разбираемо. От виновен по-виновен, отиде до масичката и на бърза ръка прехвърли ръкописа в куфарчето.

Снимката на Мари д’Обре липсваше. Това било значи.

Без да помисли, той се втурна в хола. Стори му се някак променен. Мари се бе облегнала удобно на дивана пред масичката с празна чаша в ръка. Лицето й бе поруменяло и тя му посочи друга чаша на масичката.

— То не бе миене, не бе чудо — рече тя. — Пийни. Ще те отпусне.

Докато отпиваше, усети, че тя го наблюдава. Осени го толкова грозна мисъл, че от погнуса, за да я прогони, си сипа още един коктейл и го изпи наведнъж. После много внимателно сложи чашата на масичката.

— Мари — заговори той, — тук нещо не е наред. Тази къща изведнъж се превърна в дом на загадките. Вече няма да се учудя, ако иззад пердетата започнат да се протягат ръце, за да те докопат, или ако от шкафовете западат трупове. Слушай, чувала ли си за твоя съименничка, която преди много-много години тровела хората с арсен?

Тя се вторачи в него замислена, а между веждите й се появи малка бръчка.

— Тед, за какво, по дяволите, говориш? Откакто си дошъл, се държиш някак особено — поколеба се, после се разсмя. — Да не мислиш, че съм сложила отрова в коктейла ти?

— О, нямам предвид теб. Въпреки че звучи налудничаво, питам те сериозно. Чувала ли си за някаква жена, живяла преди близо сто години, досущ твоя двойница, която дори е носела гривна като твоята с котешката глава?

— Тед, за какво всъщност говориш?

— Виж, Мари — започна той, вече по-рязко. — Да не си играем на потайности. Въпросът не е толкова важен и не си струва. Но някой може да е решил да си направи шега и да публикува твоя снимка в дрехи от средата на деветнайсети век като портрет на една жена, която, ако се съди по участта й, трябва да е убила половината си съседи. Само че никой няма да го приеме за шега. Крос вече го обвиняваха, че си измисля! Помниш ли какъв шум вдигна Ладбърн? Това обаче от край до край би било небивала фантасмагория. А сега кажи честно, коя е тази Мари д’Обре? Да не ти е роднина?

Мари се бе изправила. Нямаше вид на ядосана, сякаш дори не беше стъписана. Погледна го угрижена, после гордо извърна глава. Досега сякаш не му бе правило впечатление как странно тя успяваше да промени изражението си, сякаш се забавляваше, нито пък леката гънка отстрани на врата й.

— Тед — заговори тя, — ще се опитам да бъда сериозна, защото ти май не се шегуваш. Имало една жена, която се казвала Мари д’Обре (сам знаеш, че това е доста разпространено име), и тази жена преди дявол знае колко години убивала хора. Според теб тази някоя съм аз, което значи, че ме смяташ за убийца, а ти се правиш на Великия инквизитор. Ако аз съм тази Мари д’Обре — тя хвърли поглед през рамо към отражението си в огледалото на стената зад нея, а той за секунда си помисли, че огледалото може би се е повредило, — та ако аз съм тази Мари д’Обре, виждаш с очите си, че в общи линии съм се запазила невероятно добре, не е ли така?

— Не съм казал такова нещо. Попитах само дали тя не е твоя далечна роднина от…

— Далечна роднина! Дай ми цигара и ми сипи още един коктейл. По дяволите, скъпи, стига с тия врели-некипели.

Стивънс пое дълбоко дъх. Облегна се и внимателно се вгледа в нея.

— Заслужаваш най-висока награда — призна той. — Майсторка си да изкарваш другия крив. Добре де, аз съм глупакът. Така да бъде. Важното е, че едно уважавано издателство не може да вади снимки от авторов ръкопис и да ги крие… Мари, погледни ме. Кажи ми честно, отваря ли преди малко куфарчето ми?

— Не съм.

— Значи не си го отваряла и не си взимала снимката на Мари д’Обре, гилотинирана през 1861 за убийство, така ли?

Нервите й започнаха да се опъват.

— Не, не съм, не съм пипала куфарчето ти! — и добави по-спокойно: — Тед, за какво е всъщност това налудничаво разследване?

— Ами все някой я е взел, защото тя липсва. В къщи сме само ние и Елен. Не виждам как може да изчезне, освен ако не се е промъкнал зъл дух и не я е откраднал, докато аз се миех горе. На заглавната страница на ръкописа е адресът на Крос и мислех да му звънна, за да го питам дали би се съгласил да не отпечатваме снимката, но така или иначе тази тъпа снимка не може току-така да се изпари…

Флегматичната Елен подаде глава през вратата.

— Вечерята е готова, мисис Стивънс — обяви сияеща тя.

В същия миг откъм антрето се чу рязко чукане на входната врата.

Няма нищо странно и нищо необичайно в това да почукат на вратата ти. Случва се десетки пъти на ден. Но сега Стивънс за няколко мига изпадна във вцепенение. Седеше на дивана, вперил поглед през сводестата врата на антрето в порцелановата стойка за чадъри в ъгъла. Чу Елен да промърморва нещо възмутена, после поскръцването на дюшемето под стъпките й към вратата и превъртането на ключалката.

— Мистър Стивънс у дома ли е? — прозвуча гласът на Марк Деспард.

Стивънс стана. Мари седеше с безизразно лице и на минаване край нея в някакъв смътен необясним порив той взе ръката й и я целуна. После отиде да посрещне Марк и сърдечно му обясни, че се канели да вечерят, след което с безгрижен глас го покани да пийнат.

Марк Деспард пристъпи прага, но зад него имаше още един мъж — непознат. Светлината от бронзовия фенер в антрето падаше върху гладко избръснатото и фино, въпреки масивната челюст и орловия нос лице на Марк и върху внушителната му кокалеста фигура и озаряваше неспокойните му сини очи, които бързо огледаха антрето. Имаше остри сламеножълти сключени вежди и остра сламеноруса коса. Марк бе начинаещ адвокат и бе наследил кантората си на Честнът стрийт от баща си, починал преди пет-шест години. Клиентелата му не бе голяма, защото много теоретизираше: казваше, че е заради проклетата му склонност да разглежда всяко нещо от две страни. Най обичаше да се разхожда из Деспард Парк и то с някакъв полугосподарски, полупортиерски костюм — ловджийско сако, фланелена риза и кадифени бричове с високи обуща. Сега стоеше, шареше с поглед из антрето и мачкаше шапката си в ръце — пръстите му бяха с широки заоблени възглавнички като на музикант. Извиняваше се с любезен, но решителен глас.

— Извинете, че нахълтвам така. Но не бих си позволил, ако не беше толкова важно. А въпросът, опасявам се, не търпи отлагане. Ммм… — Марк се извърна към непознатия зад себе си.

Той бе по-нисък и по-широкоплещест, на вид също така учтив, но и предпазлив. Бе избръснат до синьо, с едро лице и приятни черти, макар и запечатали следи от кротко пиянство. Между унесените му кафяви очи се врязваше дълбока бръчка, устните му излъчваха приветливост. Балтона си носеше някак небрежно и не беше човек, който се забравя лесно.

— Това е мой много стар приятел — продължи Марк. — Доктор… мистър Партингтън — поправи се той бързо, а Партингтън дори не трепна. — Бихме искали да поговорим насаме, Тед. Разговорът може и да се попроточи, но си рекох, че за толкова важно нещо би поотложил…

— Здравей, Марк! — намеси се Мари от вратата на хола с обичайната си усмивка. — Тед, идете с приятелите ти в кабинета. Вечерята ще почака.

Стивънс ги представи един на друг и поведе гостите по стъпалата в дъното на хола.

Кабинетът му беше малък и тримата сякаш го изпълниха докрай. Стивънс запали провесената над бюрото с пишещата машина лампа и тя сякаш изпълни помещението с мрачна студенина. Марк затвори внимателно вратата и застана пред нея.

— Тед — заговори той, — чичо ми Майлс е бил убит.

Стивънс очакваше да чуе нещо такова. Не се развълнува особено, но усети, че вътрешностите му се свиват.

— Боже мили! Марк… — не изненада, а прямо изречените думи, ненадейната голота на чутото изтръгнаха възклицанието му.

— Бил е отровен с арсен.

— Заповядайте, седнете — покани ги Стивънс след кратко мълчание.

Посочи им две кожени кресла сред натъпканата с книги стая, сам седна с гръб към бюрото и като се облегна назад на него, погледна гостите си.

— Кой го е отровил?

— Не зная. Знам само, че е някой от нашата къща — отговори Марк все така неловко и пое дълбоко дъх. — А сега, след като изплюх вече камъчето, ще ти кажа и защо го споделям с теб. — Той седеше приведен напред, отпуснал дългите си ръце между коленете, втренчил светлосините си очи във висящата лампа. — Трябва да направя нещо и искам да го направя. Но затова са ми необходими още трима души. Двамата вече намерих, а ти си единственият освен тях, на когото мога да се доверя. Но ако не желаеш да ни помогнеш, трябва да обещаеш, че каквото и да открием в тялото на стареца, полицията няма да узнае нищичко.

Стивънс сведе очи към килима, за да скрие неспокойствието си.

— Значи не искаш извършителят да бъде наказан, така ли?

— Наказан ли? То се знае, че искам да бъде наказан — Марк кимна с вид на хладнокръвен фанатик. — Само че ти не ме разбра. Тед, ние живеем в странно време. Ако ме е яд на нещо, то е, че искам аз да си гледам своята работа, и хората — тяхната. И ако мразя нещо, то е известността. Искам да кажа, вдигането на шум около отделни хора. За нас американците това се е превърнало в някакво божество, в мания, то определя съдбата на хората. Едва ли е имало по-покварена теория от тази: „Не ме интересува какво ще пишеш или кажеш за мен, стига да споменеш името ми.“ Това вече наистина означава, че постиженията на човека, добри или лоши, се измерват с онова, което можеш да прочетеш за него. Не че вестникарите са виновни, също както никое огледало не може да спре човек, решен да се огледа в него. И ако всичко беше просто въпрос на суета, би било напълно справедливо. Случаят обаче е по-друг. Независимо дали е убит или не, няма да допусна личният ни живот да се превърне в сърцераздирателно четиво за хора, на които не бих си направил труда да кажа дори колко е часът. Така го чувствам. Затова и не бива да се разчуе нито дума. Ако склониш да ни помогнеш, довечера ще отворим криптата и ковчега на чичо ми и ще направим аутопсия на тялото му. Трябва да имаме неопровержими доказателства за наличието на арсен в тялото му, макар аз вече да съм съвсем сигурен. Чуй сега всичко, което знам! Вече повече от седмица съм убеден, че е бил убит. Но не можех да направя нищо. За да няма никакво съмнение, трупът трябва да се отвори и да се аутопсира. Въпросът бе как това да стане в пълна тайна. Никой лекар не би… искам да кажа…

— Марк иска да каже — прозвуча насмешливият глас на Партингтън, — че никой уважаван лекар не би извършил аутопсия, след като покойникът е погребан. Затова повика мен.

— Нямах предвид това!

— Знам, знам, стари приятелю — Партингтън погледна Стивънс и забарабани с пръсти по бомбето си. — Най-добре е да сте наясно с моята роля в тази история. С Марк сме приятели от детинство и преди десет години бях сгоден за сестра му Едит. Но направих един аборт, реших че има основателни причини, само че после се вдигна голяма врява около случая и ме разкриха — макар да се усмихваше благо, сякаш с удоволствие си припомняше тези горчиви подробности. — Трябва да е било много скучно за пресата време, защото приятелите на Марк, вестникарите, раздухаха историята до Бога. И, естествено, ми отнеха лекарските права. Не че ме засегна кой знае колко, вече бях натрупал нещичко. А и Едит още от началото бе убедена, че жената, която оперирах, е… но това вече е стара работа — завърши Партингтън, вперил поглед във вратата със сбърчено чело, потривайки бръснатата си брадичка. Гърлото му беше пресъхнало, като да бе държал дълга реч. Стивънс стана и извади от шкафа бутилка уиски. — Оттогава — поде отново Партингтън — живея в Англия и ми е много добре. Но преди десетина дни Марк ми изпрати телеграма, че докато не пристигна, е с вързани ръце. И аз взех първия кораб. Повече и аз самият не знам.

Стивънс извади чаша и сифон за газирана вода.

— Виж какво, Марк, не ще и дума, никому няма да кажа за това — изрече той с повече вълнение, отколкото гласът му издаваше. — Но да предположим, ти се увериш, както подозираш, че е бил убит. Какво ще правиш после?

Марк притисна чело с ръка.

— Един дявол знае. Полудях да си блъскам главата. Какво бих могъл да направя? Ти как би постъпил? Какво би сторил всеки на моето място? Да тръгна сам да отмъщавам ли? Значи да извърша ново убийство. Не, благодаря. Не толкова от любов към чичо Майлс, но трябва да стане ясно кой е, нали разбираш? Как ще живеем с мисълта, че в къщата ни има убиец… Пък и ненавиждам да се причинява умишлено някому болка, Тед. Чичо Майлс не издъхна за ден-два, умря мъчително. Някой сигурно с удоволствие го е наблюдавал как агонизира — той удари по ръчката на креслото. — А има и още нещо, ще ти го кажа направо, ако искаш да го чуеш. Някой системно го е тровил с дни, ако не и седмици. Сам не зная. Може би е невъзможно да се определи откога е започнал да поема арсен, защото стомахът му наистина не бе добре и оплакванията при гастроентерит са същите като при отравяне с арсен. Още преди състоянието му да се влоши съвсем и да извикаме медицинска сестра, за да го гледа, и обедът, и вечерята му се сервираха в стаята на поднос. Дори на Маргарет — Марк се извърна към Партингтън, — дори на нея не позволяваше да внася подноса в стаята му. Караше я да го оставя на една маса пред вратата и си го взимаше, когато реши. Понякога стоеше сума време там. Излиза, че за всеки от къщата, а и за който и да е външен човек би било просто играчка да сложи отрова в храната му. Само че… — Марк неволно повиши глас — през нощта, когато е поел последната доза и умря в три сутринта, беше по-друго. Стигнахме до цяла серия заподозрени, достойни за герои на криминален роман. И аз съм длъжен да разкрия истината. На всяка цена, та ако ще само за да докажа, че убиецът на чичо Майлс не е собствената ми жена.

Стивънс, който тъкмо вадеше кутия с пури, застина с кутията в ръка. Който и да бе раздавал картите за тази сатанинска игричка, наяве излизаха доста странни неща. Марк и Луси… Представи си Луси — стройна, елегантна, пъргава, със сресани на една страна черни коси и бледи лунички около носа, вечно усмихната. Жена, за която всеки би казал „чудесна партия“, и всички бяха убедени, че бракът с Марк е напълно щастлив. Представи си я и реши, че това е абсурдно.

— Разбирам за какво мислиш — с нескривана насмешка изрече Марк — Ще кажеш, че е лудост. Врели-некипели, нали? Така е, сам го знам. Знам го толкова ясно, както знам, че сега седя в това кресло, но не е там работата. Знам че през цялата тази нощ, когато Майлс е поел последната си яка доза, Луси беше с мен, ходихме на бал с маски в Сейнт Дейвидс, но и това не е толкова съществено. Главното, което трябва да си изясня, са проклетите косвени улики. Бъди благодарен, Тед, че си се родил под щастлива звезда и не ти е дошло такова чудо до главата. Да трябва да се ровиш в улики, макар да знаеш, че те няма да докажат нищо, само защото не понасяш потайности и тъмни истории. Трябва да открия кой е убил чичо Майлс, за да разбера кой се е опитал да я злепостави. Но разбера ли, ей, Богу, който и да е, той ще си изпати. Едва ли бих могъл да ти го обясня така, че да ме разбереш…

— Така ли мислиш? — отговори Стивънс. — Е, няма значение. Спомена за косвени улики. Какви са те?

Още никой не се бе докоснал до бутилката и чашите на масата. Марк пое дълбоко въздух, като дърпаше жадно от цигара, наля си два-три пръста уиски в чашата, огледа питието срещу светлината и го пресуши до дъно.

— Мисис Хендерсън — започна той, — тя ни е и готвачка, и върти цялото домакинство, е видяла убийството. Видяла е как му дават последната доза. И от думите й излиза, ме единственият човек, който би могъл да го стори, е Луси.