Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (22)

21.

Тя отстъпи една-две крачки към френския прозорец на стаята, в която доскоро бе живяла. Този път не беше с униформа, а с елегантна синя рокля, която й отиваше. Въпреки че не изглеждаше добре, внезапна руменина оживи лицето й и го разхубави. Сламеножълтите коси, сякаш без никаква чупка, безжизнени, бяха пригладени към главата й. Но очите — ужасени и враждебни — й придаваха одухотворен вид.

Мира Корбе навлажни устни и каза:

— Вие сте луд. Изкуфяло старче! Нищо не можете да докажете.

— Момент — намеси се Бренън, пристъпвайки тежко напред. — Приказвайте каквото си щете, това не е официален арест, но ви предупреждавам да внимавате. Ще отречете ли, че истинското ви име е Джанет Уайт? Не ми отговаряйте, сред нас има друг човек, който не може да не знае. Е, доктор Партингтън?

Партингтън остана известно време мълчаливо загледан в пода, после вдигна мрачното си, унесено, грозновато лице и отговори:

— Е, знам. Вчера й обещах да не споменавам нищо, но ако е извършила това…

— Вчера, докторе — гладко заговори Бренън, — вчера, при първата ни среща, така се стъписахте, че очаквах да припаднете. Сутринта почуках на вратата, представих се, че съм от полицията и точно тогава зърнахте зад гърба ми момичето, което навремето е работило във вашия кабинет и вие сте подложили на забранена от закона операция. Доколкото разбрах, сте се отървали от съда само защото сте напуснали страната. И когато Марк Деспард ви извиква, вие приемате повторно риска. Вярно ли е, че вчера загубихте ума и дума, когато ни видяхте с тази госпожица?

— Да, вярно е — рече Партингтън и зарови глава в ръце.

— Ще ви задам още един въпрос — обърна се Бренън към Мира Корбе. — Отричате ли, че преди година сте срещнала повторно мистър Марк Деспард и сте подновила любовната си връзка с него?

— Не, защо да отричам? — извика тя. Чуха как маникюрът лекичко драска по роклята й. — Не само че не отричам, но и се гордея с това. Той ме обича. Аз съм по-добра… от всички жени, които е познавал, включително и присъстващите тук. Но какво общо има това с едно убийство?

Бренън изглеждаше ужасно ядосан и грохнал от умора.

— Ще добавя — продължи той, — че алибито ви за нощта на 12-ти април, сряда, е просто един балон. Странно. Първият човек, на когото се нахвърлих вчера, беше мисис Стивънс — той кимна към Мари, която озадачено гледаше сестрата. — Наред с други причини и поради факта, че алибито й за онази нощ се крепеше на свидетелството на един-единствен човек, нейния съпруг, който е спял в стаята, където се е намирала и тя. Като че ли никому не дойде наум, че в цялата оплетена история е замесен само още един човек, чието алиби също се крепи върху свидетелството на един-единствен очевидец, и това сте вие, Джанет Уайт. Очевидецът е момичето, с което сте били в една стая в клуба на младите християнки. С клетва сте я накарали да твърди, че след десет часа не сте излизали от стаята. За всички останали имаше по шест-седем души свидетели, дори прислужничката е била на среща не само с приятеля си, а и с още двама… Всъщност вие сте била тук, нали?

В този миг сестрата почти загуби самообладание.

— Да, дойдох, защото имах среща с Марк — силно задъхана изрече тя. — Но стареца не съм и виждала. И не исках да го виждам. Дори не се качих горе. А Марк не дойде. Всъщност той никога не е идвал при мен в тази къща. Трябва да се бе уплашил, че тя не е глупачка и ще се досети… Къде е Марк? Той ще ви каже! Той ще потвърди! Ще ви докаже. Само че го няма, така че…

— Вярно, няма го — с мек, но злокобен глас потвърди Бренън. — Според мен доста ще има да го дирим, дори ако направим хайка. Лошото е, че той предусети какво ще стане. Бедата е, че вие двамата с Марк Деспард сте подготвили това убийство заедно. Вие е трябвало да свършите най-мръсната работа, а той да ви прикрие.

Близо половин секунда никой не проговори. Стивънс скришом огледа присъстващите. Зад ъгъла се криеше Огдън Деспард и по-добре, защото физиономията му сега не беше за гледане, но по подутите му устни трепкаше задоволство.

— Не може да бъде — наруши мълчанието Луси със спокоен глас. — Каквато и да е, никой нормален човек няма да го повярва. А вие какво мислите, мистър Крос?

Крос, който се наслаждаваше на гледката все така подпрян на радиото, словоохотливо поде:

— Вече се чудех кога ли своенравната ви безразсъдна компания ще потърси съвета на хладния ум и по-висшия интелект. Мисис Деспард, не иронизирам вас, защото се обърнахте към мен. Като че ли на всички ви стана навик да се допитвате до мен. Тъжната истина, мисис Деспард, е, че вашият съпруг наистина е намислил това убийство заедно с мис Корбе и че след това действително прави всичко възможно, за да го прикрие. И преди, и след деянието той е неин съучастник, но има и едно обстоятелство в негова полза. И през ум не му е минавало да хвърли подозренията върху вас. Просто не се е сетил за такава възможност, докато тя не става факт. Затова и се опитва да ви оневини и така превръща в сложна и безсмислена каша едно най-обикновено убийство. Да погледнем на въпроса от естетична гледна точка. Ако не е по силите ви, то поне, умолявам ви, не бързайте да окачествявате поканата ми като нечувано злодейство. Основното в този случай, онова, което издава замисъла на извършителите, е странното на вид противопоставяне на двама убийци, на два интелекта. Според първоначалния план не са били предвидени никакви показни детайли. Марк Деспард и безкомпромисната му дама решават да убият Майлс Деспард, защото на Марк Деспард му трябват парите на чичо му. Естествено, жертвата трябвало да издъхне от естествена смърт. Кой би се усъмнил? Какво по-убедително? И без друго гастроентеритът вече почти бил съсипал Майлс, семейният лекар не е от любопитните, пък и вече е поизкуфял, така че едва ли някой би заподозрял каквото и да било. В плана не била предвидена никаква разобличаваща сребърна чаша с остатъци от арсен, оставена за най-удобно в скрин до трупа на умряла котка, нито появилата се по-късно „История на магьосничеството“. Първоначалният план на Марк Деспард е съвсем прост — чичо му да умре от естествена на вид смърт. Само че на мис Мира Корбе това й се сторило недостатъчно. Защото целта й е да се отърве не само от Майлс Деспард, а преди всичко — от мисис Луси Деспард. Аз не виждам нищо необичайно нечия любовница да храни подобни чувства към съпругата на любимия си. И ако Майлс умре, той естествено трябва да бъде убит, като престъплението се вмени на Луси Деспард. Осъществяването на този план, без Марк да подозира за него, никак не е трудно. Още от начало е ясно като бял ден, че загадъчната жена с рокля ала Бренвилие е някоя от обитателките на този дом. Вече заявих пред моя приятел Стивънс, че нямам особена вяра в алибита. И все пак решим ли, че мисис Деспард или мис Едит са виновни, ще трябва да разбием толкова на брой непоклатими и неоспорими алибита, че дори моите подозрения се изпаряват. Следователно която и да е била жената с рокля ала Бренвилие, това не може да е била някоя от тях двете. Тогава кой? Както проницателно вече бе отбелязано, този някой е трябвало да направи още едно копие на роклята. Външен човек не би могъл. Първо, никой извън къщата не е знаел за намеренията на мисис Деспард да си ушие рокля по модел от картината в галерията. Второ, външен човек не би могъл да изучи дрехата от портрета толкова подробно, че да изработи още едно сполучливо копие, за да подведе мисис Хендерсън. Но ако все пак някой се наеме сам да ушие подобен сложен костюм и то без жива душа да узнае, той непременно трябва да се погрижи за едно…

— И какво е то? — неволно се изпусна Стивънс.

— Да се заключва — отговори Крос. — Вярно — сладкодумно продължи той, — че по някакво чудо случаят предлага и оправдание за заключваната врата. Оправданието е заслуга на мисис Стивънс, която открадва шишенце с морфин от стаята й в събота вечер, като в неделя го връща. Както вече бе посочено, струва ми се, Луси Деспард решава да си ушие костюма ала Бренвилие едва в понеделник. Точно тогава Мира Корбе изтъква причините да заключва стаята си. За останалото пред нея вече няма пречки. Облича рокля като маскарадния костюм на мисис Деспард, слага си маска, най-вероятно е била и с перука. И не само че не се притеснява да не я забележат, а се постарава да я забележат! Но и това е трябвало да се подготви предварително. И тя се обажда по телефона в дома, където се провежда балът с маски, за да изведе мисис Деспард от залата… и на това отгоре да я подмами в къщи. Така тя за нищо на света не би могла да докаже впоследствие невинността си. Нашата убийца идва тук и се преоблича. Тя знае, че в единайсет часа мисис Хендерсън ще дойде на верандата, за да слуша музикалното предаване по радиото. Може спокойно да приготви виното и разбитото яйце в кухнята, защото там няма кой да я види: по това време мисис Хендерсън е в каменната къщичка при криптата. Като негова милосърдна сестра без затруднения ще го накара да изпие питието. Има време да стигне до стаята му преди единайсет, а костюмът й не би изненадал Майлс, защото той знае, че същата вечер има бал с маски, макар и понятие да няма канена ли е тя. Дори перуката не би го усъмнила — маскарадът си е маскарад. Но тя държи някой да я забележи, затова и в завесата има пролука. Обърнете внимание на един факт, който още от начало би трябвало да разпръсне всякакви съмнения. Огледайте внимателно верандата. Мисис Хендерсън е била тук при радиото, на моето място, в дъното на помещението. Чак в противоположния край, при това зад затворени врати и дръпната завеса, се намира стаята на Майлс. Като капак на всичко в момента свири радио. И въпреки всичко свидетелката ясно чува женски глас в стаята на Майлс. Нормално е една убийца да говори тихо. Или дори с обичайния си глас. Но как да си обясним, че докато подава на жертвата си чаша с отрова, тя почти крещи, ако не с умишленото намерение да привлече внимание към присъствието си в стаята? А защо е искала нарочно да привлече вниманието към себе си, оставам на вашето въображение. Естествено втората пролука в завесата, през която очевидката вижда отражението й в огледалото, се дължи на недоглеждане. Но дотогава тя си е свършила работата. Вече е дала на жертвата питието, което обаче той не изпива докрай. Утайката дава на един озовал се там случайно котарак. След това оставя чашата в дъното на гардероба, но така, че който надникне, да я види веднага. Изобщо с всички свои действия показва, че иска да създаде недвусмислено впечатление за извършено убийство. Обърнете внимание и на факта, че ако убиецът е искал да създаде видимост за естествена смърт, никога не би дал на Майлс такава огромна доза арсен, че дори в утайката по чашата да останат две кристалчета. Така. Майлс Деспард и не подозира, че в чашата е имало отрова, избутва бюрото обратно в ъгъла, закачва картината на мястото й и връща фотьойла. Именно от физическите усилия да подреди стаята си ужасните спазми го сгърчват след кратко време и той рухва необичайно бързо. В къщата няма жива душа освен него, той няма кого да извика. Някъде след два часа Марк Деспард се прибира и заварва чичо си в агония, според очакванията. Но освен това съзира из цялата стая (и според мен се втрещява ужасѐн) недвусмислени доказателства, че чичо му е бил убит — все едно петна от кръв. Тук бих изтъкнал, че за чудатото и неестествено поведение на Майлс през онази нощ — неясните злокобни приказки пред Марк, настояването да го погребат в дървен ковчег, дори намерената под възглавницата връв, завързана на девет възела — знаем единствено от твърденията на Марк Деспард. Да е чул някой друг Майлс да моли за дървен ковчег? Да е виждал някой друг точно тогава връвта с девет възела? Никой, всичко това му идва наум по-късно. И така: Марк Деспард има всички основания да се облее в ледена пот от ужас. Напълно основателно, налага се да скрие и стъклената, и сребърната чаша и дълбоко да зарови трупа на котарака. Но следва нещо още по-лошо. На сутринта чува от мисис Хендерсън, че е видяла някаква жена с рокля като маскарадния костюм на жена му да подава на Майлс чашата с отровата. Тогава осъзнава, че неговата любовница и съучастничка е намислила да хвърли цялата вина върху съпругата му. И се е объркал. Първо заклева мисис Хендерсън да мълчи — осмелявам се да твърдя, със сложни и страховити клетви…

Крос направи пауза и хвърли поглед към мисис Хендерсън. Тя, по-бяла от платно, кимна и каза:

— Нищо нямаше да излезе от устата ми. Ама онзи — тя посочи Бренън с пръст, — онзи с неговото сладкодумство ми развърза езика.

— Тъй или иначе — продължи Крос — трябвало е да се убеди, че намерените чаши действително говорят за убийство и в тях е имало отрова. Когато получава резултата от химическия анализ, се уверява, но тогава става още по-зле. От самото начало започва да се говори, че това е убийство — още от деня на смъртта на Майлс Деспард. Марк не е в състояние да спре мълвата. В четвъртък, на другия ден след като чичо му умира, си дава сметка, че подобен слух рано или късно ще доведе до ексхумация. А кой е пуснал слуха, мисля, че е ясно. Трябвало да се предотврати ексхумацията. Трупът трябвало да изчезне, за да не се потвърдят приказките за отравяне с арсена, който неминуемо щял да бъде открит в стомаха на покойника. Погребението било насрочено за събота. Нямало как да се отърве от тялото дотогава, включително и по време на самата церемония, без да породи подозрения — от една страна, защото с погребението били натоварени официални погребални агенти и от друга, а това е и по-сериозно, бдителната му съюзничка не го изпускала от очи и не би му позволила да укрие трупа. Наложило се да го премести тайно. Намирам плана на Мира Корбе за изключително находчив. Вярно, би могла и веднага след смъртта на пациента си да разгласи, че според нея е бил отровен, би могла да настои пред лекаря за незабавна аутопсия. Но това би било крайно опасно. А тя не бивало в никакъв случай да се превръща в център на вниманието. Съществувала опасност, и то напълно реална, да излезе на бял свят и едновремешната й връзка с Марк. Нищо чудно някой да се позаинтересува от нейната роля в цялата история. А заговорело ли се за нея, с надеждното й положение на незначителна милосърдна сестра, която просто изпълнява професионалните си задължения, би било свършено. Най-сигурно било да се изчака погребението на Майлс, докато тя наляво и надясно разказва, че е умрял от естествена смърт… а през следващите месец-два тайните проходи и незаличимото доказателство — нейно дело — да свършат своето. Така тя щяла да бъде вън от опасност, защото през това време никой не би я заподозрял. Сега идва ред на пъкления огняр убиец. Марк скроява свой собствен план. Нищо чудно идеята да му е хрумнала в четвъртък сутринта, когато чува историята за жената, която „минала през стената“. Разбира се, докато не го намерим, няма да разберем какво точно си е мислел. Този разказ, както и една книга за изкуството на магията, която Майлс бил чел на времето и тя явно му е направила силно впечатление (особено главата за живите покойници), са му подсказали идеята. Така че в този момент Марк се захваща да забули цялата история колкото може по-успешно, като започва с вързаната на девет възела връв, намерена уж под възглавницата на чичото, а след това изпробва реакцията спрямо историята с „минаването през стената“, споделяйки я със своя приятел Стивънс. Целия този прахоляк той хвърля в очите ви, за да скрие единственото, което има значение, основното в плана му: непотвърденото от никого изявление за желанието на Майлс да бъде погребан в дървен ковчег. Доста необичайно желание. То цели да всее подозрения, защото всеки е чувал думите на крал Джеймс Първи: „Осъдените за ужасния грях магьосничество харесват дървото или камъка, стоманата не понасят.“ Превъзходно прикритие…

Партингтън скочи от стола.

— Прикритие за какво? — отърси се той от невъзмутимостта си. — Ако Марк е откраднал онзи труп от криптата, как го е сторил? Какво значение има дали ковчегът е от стомана или е дървен?

— Дървеният може по-лесно да бъде поместен — припряно отговори Крос. — Дори за човек с физическата сила на Марк Деспард един стоманен ковчег би се оказал прекалено тежък.

— Да бъде поместен? — повтори Партингтън.

— Нека първо изброя някои факти, свързани с трупа и с криптата. Налице са: 1. Ковчегът. Макар да е нужна сила, двата му болта могат да се отвият за секунда. 2. Майлс Деспард е бил крехък и лек човек, тежал е едва петдесет и четири килограма. 3. В дъното на стъпалата към криптата има една прогнила дървена врата, която закрива изцяло вътрешността на гробницата, и вие в петък вечер сте я заварили затворена. 4. В криптата има две огромни мраморни урни с цветя…

— Слушайте — възмутено го прекъсна Стивънс, припомнил си съвсем ясно как изглеждаше криптата през онази нощ, — няма смисъл да ни обяснявате, че тялото е било набутано в някоя от урните. Проверихме ги.

— Ако онези, които потърсиха съвета ми — бавно процеди Крос, подразнен, че нарушават удоволствието, с което разказваше, — най-любезно се въздържат да не ме прекъсват, преди да съм обяснил всичко, мисля, че ще стане ясно какво искам да кажа. И последното, което неопровержимо сочи истината: 5. Когато сте влезли в криптата в петък през нощта, по пода край урните сте забелязали разхвърляни цветя. Защо тези цветя са били на пода? Очевидно преди това са стояли в урните. На погребение обикновено всичко е подредено, нагласено и ще е нелепо да допуснем, че са били разпилени тогава. Да видим сега какво е станало на това погребение, в събота, 15-ти април, следобед. Всъщност Марк Деспард ви е го е разказал и разказът му в основни линии отговаря на истината. Не е имал друг изход, защото всяка негова дума е могла да бъде оспорена или потвърдена от безпристрастни свидетели. Но спомнете си, ако обичате, някои подробности. По собствено желание той остава последен в криптата. Всички останали излизат освен пастора, когото Марк задържа. Но бил ли е пасторът в самата крипта? Не, и това знаем отново от думите на Марк, но вярно е, че никой не би стоял в спарения въздух повече отколкото се налага. Пасторът го е изчакал на стълбите по-нагоре, за да подиша спокойно. А между него и вътрешността на криптата е дървената врата, която е скривала цялото помещение от погледа му. А Марк изостава вътре под претекст, че трябва да прибере някакви железни светилници. Според неговите думи не се е бавил повече от минута и не виждам причина да не му вярваме. Шейсет секунди са му били напълно достатъчни, за да изпълни плана си. Ако си направите труда да засечете по часовниците си колко време траят съответните операции, разиграни като пантомимна имитация, ще се убедите, че времето стига. И така той прави следното: изтегля ковчега от нишата, изважда болтовете, нарамва тялото, прекосява криптата, набутва тялото, сгънато одве, в една от урните, заключва отново ковчега и го пъха обратно в нишата. Каквото и да е дочул през това време пасторът — удар, пристъргване на метал при ваденето на болтовете, той не му е обърнал внимание, защото е решил, че Марк се е спънал или е изпуснал някой светилник. В този миг тялото вече е затрупано с цяла камара цветя. Единствената — неизбежна — следа, която би открил някой надничащ в криптата свидетел, са разпилените по пода цветя. Всичко това е само подготовка за същинското деяние. Сцената вече е подредена и той бил готов да извърши своето „чудо“. Това чудо преследвало двояка цел. Ако след всичките мистерии и загадъчни представи, които вече е посял в умовете на лековерните си приятели, те наистина биха повярвали, че изчезването на трупа е дело на свръхестествени сили, за него би било чудесно. Искал да покрие всичко, за да отстрани един натъпкан с арсен труп. Само че докато не изнесял тялото от криптата, докато действително не сътворял своето чудо, било неразумно прекалено да натрапва свръхестественото, защото току-виж хората го помислели за побъркан и откажели да му помогнат. А той се нуждаел от помощта им. Главното е криптата да се отвори повторно в пълна тайна. Без дневна светлина, без разни мотаещи се наоколо полицаи, без нищо, което би разкъсало воала от внушения, който той вече бил метнал върху околните… Първо ще се спра накратко на начина, по който ви е заблудил. В това отношение съм склонен да го оценя по достойнство, защото играта му безусловно е майсторска. Заложил е на психологическия ефект от изчезването на тялото и при това е пресметнал много точно как бихте се почувствали в този момент. Слизате в криптата. Единствено у Марк има светлина — фенерче. Не ви позволява да свалите газовите фенери, защото се нуждаят от много кислород, за да горят. Отваряте ковчега… и той се оказва празен. Осмелявам се да предположа, че и тримата сте замръзнали на място. След първата инстинктивна реакция — предположението, че очите ви лъжат, — какво ви дойде най-напред наум? Точно онова, което е очаквал Марк, и ако не се лъжа, сам ви е внушил. Кой и какво каза пръв, след като открихте, че трупът го няма? Спомня ли си някой?

— Да — равнодушно се обади Стивънс, — аз си спомням. Марк погледна към горните редици с ниши, освети ги с фенерчето и каза: „Да не би да не е този ковчег?“

Крос важно се поклони.

— И това е достатъчно — продължи той, — за да втълпи в съзнанието ви мисълта, че трупът непременно трябва да е някъде в криптата. Естествено междувременно той си седи в урната под камарата цветя. Марк обаче притежава едно безценно преимущество — светлината е у него. Може да я насочва като диригент и вие тримата действително решавате, че трупът трябва да е в някой от останалите ковчези. И какво става? Първо претърсвате безрезултатно долния ред. После изниква идеята, че може да е в някоя от горните ниши. И точно тук следва най-простичкият елемент в целия план. Единствената цел на Марк Деспард е всички останали да излязат от криптата и да идат до къщата, а той да остане долу сам за няколко минути. И както виждате, успява. Изпраща Хендерсън и Стивънс да донесат дървена стълба, а Партингтън, без да се налага да го уговаря — да пийне нещо. Разполагаме с доклада на полицая, който ви е наблюдавал: в 00:28 часа Стивънс, Партингтън и Хендерсън са излезли от криптата и са отишли в къщата. Стивънс и Хендерсън са се върнали едва в 00:32, а докторът — в 00:35 часа. Ако полицаят не бе изпуснал криптата от очи в най-важния момент, целият план е могъл да иде по дяволите. Но вместо да стои на мястото си, той тръгва след тримата и ги проследява до къщата. Следователно от 00:28 до 00:32 часа Марк Деспард разполага с четири минути пълна свобода и самота^[1]. Трябва ли да казвам точно какво е предприел? Просто е извадил трупа от урната, отишъл е до къщичката на Хендерсън и е скрил тялото там, най-вероятно в спалнята. А когато останалите се връщат в криптата, той вече може да подметне: „Като последна надежда да преобърнем урните.“ Което и правите, естествено без резултат.

В този момент Джо Хендерсън пристъпи с разтреперани крака напред. Досега гласът му не се бе чул. Ожуленото му слепоочие бе станало мораво.

— Да не искате да кажете, господине — каза той, — че онази нощ, когато видях стария мистър Майлс в люлеещия се стол край прозореца на спалнята…

Крос вдигна чашата с шери от радиото, но пак я остави.

— А, да. Тук му е мястото да се спрем на легендите за свръхестествени сили и за първата поява на манипулиран от човек дух. Още едно неволно наложено от Марк Деспард внушение. Не духа на Майлс си видял ти, приятелю, пред очите ти е бил истинският Майлс. Както личи дори от бързия преглед на събитията, щом Марк изнася трупа от криптата, планът му е вече към своя край. Сега може да разкаже историята си за жената привидение, която минава през стената. Вече може да сложи и книгата за изкуството на магията в стаята на Майлс, където по-късно я намира мис Деспард. Едва ли някога ще разбера и дали онази връвчица в ковчега не е оставена просто така от Стареца в ъгъла, оня мистър Джоуна Аткинсън Старши. Ако е така, Марк едва ли е пропуснал да се хване за нея. Струва ми се още, че когато вчера най-ненадейно осъзна какво надвисва над главата на мисис Стивънс, най-вероятно е започнал да се пита дали не се е побъркал, дали не се възцарява наистина светът на тъмните тайнства. Мисля си, че едва ли нещо друго го е слисало. А планът му за прикриване на следите от трупа е съвсем очевиден. Възнамерявал е, след като извади тялото от криптата, при първа възможност да отстрани Стивънс и Партингтън. Единия отпратил у дома му, другия, пиян — в къщата. Оставал само Хендерсън, а по това време трупът се е намирал именно в неговата спалня. Това обаче не било пречка. Надълго и нашироко слушахме за откраднатите таблетки морфин. Мисис Стивънс, между другото, взема само една. Другите две измъква самият Марк, със или без знанието на съучастничката си. Марк възнамерявал, след като се отърве от господата Стивънс и Партингтън, да приспи Хендерсън със силна доза опиат, разтворен в чаша с някакво питие. И загуби ли веднъж старият човек свяст, Марк спокойно можел да изнесе тялото от спалнята и да го унищожи…

— Да го унищожи ли? — неочаквано се обади Едит.

— Най-подходящо било изгарянето, естествено — поясни Крос. — Парното е горяло непрекъснато през последните два дни. Предполагам, всички сте забелязали стълба дим през комина и ужасната горещина в къщата… Но планът се пропуква. Мисис Деспард и мис Деспард, призовани от телеграмите, ненадейно изникват на сцената. Замисълът замира. Трупът все още е в онази спалня, но накрая се стига просто до прекрояване на плана. След като всички се оттеглят и отиват да си легнат, след като и гостите са се разотишли, Марк нарежда на Хендерсън да иде сам и да покрие криптата с брезента… Но за да вземе брезента, както и двамата са знаели, Хендерсън трябвало да измине повече от сто метра през горичката до поляната в другия край на имението. А за това време Марк спокойно можел да изнесе трупа от къщата на Хендерсън и да го отнесе при котлето. За зла воля, Хендерсън се сеща, че брезентът не е при тенис корта, а в къщата му. Когато Хендерсън се връща, Марк е вътре в каменната къщичка. Но все пак е имал късмет, защото вече бил успял да сипе в питието на Хендерсън морфина и той очевидно започвал въздействието си. Една електрическа крушка бива отвинтена на фасунгата й… един труп щръкнал в стола… а зад него жив човек полюшва стола и дори вдига ръката на трупа… всичко това, естествено, повлиява на клетия, и без друго изплашен до смърт човечец. Останалото свършва морфинът. Марк свободно може да отнесе трупа в огъня.

Крос направи пауза и се обърна към присъстващите с широка, изискана и чаровна усмивка.

— Бих добавил и още нещо, което вие, не ще и съмнение, вече сигурно сте забелязали: днес в къщата е необичайно студено. Затова и предложих да останем тук. В момента хората на капитан Бренън извличат котлето. Може и нищо да не открият, но…

Мира Корбе направи две крачки напред, краката й явно трепереха. Беше толкова втрещена, че от ужас лицето й се бе издължило и погрозняло.

— Не вярвам! Не може да бъде — каза тя. — Марк не е вършил такова нещо. Ако го беше направил, щеше да ми каже…

— Аха — отново взе думата Крос. — Значи признавате, че вие сте отровила Майлс Деспард? Между другото, добри мои приятели, забравих само едно във връзка с нашата приятелка Джанет. Вярно, вчера тя ни разказа нещо, което звучеше като обвинение срещу мисис Стивънс. За всеобща изненада (вероятно и на самата нея) мисис Стивънс наистина е питала откъде може да се купи арсен, точно както и мис Деспард е купила. Но долавяте ли значението на онова, което нашата милосърдна сестра желаеше да изтъкне? Кой всъщност подема онзи разговор, кой пита и разпитва за духове и отрови? Нашата приятелка заяви, че това била Луси Деспард. Упорито настояваше и все още твърди, че е така. Обвиненията й секнаха едва когато се разбра, че мисис Деспард има неопровержимо алиби. И ако признава, че е отровила…

Макар да придружи жеста си с наподобяващ ръмжене звук, Мира Корбе събра ръце като за молитва.

— Не съм го убила. Не съм. И през ум не ми е минавало. Не съм искала пари. Исках само Марк. Но той избяга не защото е сторил такова нещо. Избяга заради тази… заради жена си. Не можете да докажете, че аз съм убила стареца. Няма да намерите трупа и не можете да го докажете. Не ме е грижа как ще постъпите с мен. Ако ще до смърт да ме изтезавате, нищо няма да кажа. Издържам на болка не по-зле от индианците. Никога…

Тя се задави и млъкна.

— Никой ли не ми вярва? — добави тя и гласът й звучеше като вопъл.

С размазано и разкривено лице Огдън Деспард вдигна ръка и поиска думата:

— Струва ми се, че аз започвам да й вярвам — каза той и огледа всички. — Каквото и да съм вършил в миналото — добави той хладно, — имал съм пълното право да го сторя и не ви съветвам да се съмнявате в това. Налага се да внеса едно уточнение. За друго не зная, но в Сейнт Дейвидс, вечерта, когато се провеждаше маскарада, тази жена не се е обаждала. Аз се обадих. Хрумна ми, че сигурно ще е много забавно да видя реакцията на Луси, когато разбере, че Марк отново е завъртял старата си любов. Знаете, че не можете да ми сторите нищо, така че приемете го спокойно.

Бренън се поразмърда и втренчи поглед. Крос, с някаква маймунска учтивост, вдигна чашата си с шери, кимна към Огдън и отпи.

— Пия във ваша чест — каза той — заради единствения път, както съм принуден да призная, в явно безполезния ви живот, когато се опитахте да помогнете някому. Макар никога да не бъркам при поставяне на диагноза, уверявам ви, че далеч не съм толкова закостенял, та да не си призная допуснатата грешка. И дори това да е последната ми дума…

Той млъкна и леко махна с чашата. В този миг всички погледи се обърнаха към сестрата, която пристъпваше към него. Чу се леко тупване. Крос се беше строполил с лице върху радиото, сякаш сгърчен в гръбначен спазъм. Очите му се обърнаха, той изглежда се опитваше да си поеме въздух през надебелелите устни. Най-сетне успя да се извърне, но не можа да се задържи и се свлече възнак. Стивънс беше като вкаменен и му се стори, че минаха часове, преди някой да помръдне. Крос лежеше сгърчен в светлобежовия си костюм, до радиото се виждаше кръв, но чашата още беше в ръката му и когато Партингтън отиде до него, той вече бе неподвижен.

— Умря — обяви Партингтън.

По-късно Стивънс си помисли, че ако докторът бе казал нещо друго, каквото и да било, дори и най-невероятното, дори и най-ужасяващата измислица или грозна реалност, той навярно щеше да повярва. Но точно това му се стори невероятно.

— Вие сте луд! — викна Бренън сред настаналото мълчание. — Той се е подхлъзнал. Припаднал е! Не може… току-така…

— Мъртъв е — потвърди Партингтън. — Елате сам да се уверите. Както мирише, струва ми се, че е цианид. Една от най-бързодействащите отрови. Запазете чашата.

Много внимателно Бренън постави куфарчето до себе си и пристъпи напред.

— Да — потвърди той, — мъртъв е. — После вдигна поглед към Мира Корбе. — Тази чаша му подадохте вие. Само вие пипахте бутилката и чашите. Той пое чашата от вас и се оттегли при радиото. До него не стоеше никой, друг не може да му е сипал цианид в питието. Само че не пи веднага, както разчитахте вие. Прекалено много обичаше представленията. Изчака, докато се появи повод, достоен за тост… Ах, вещица такава, за предишния случай липсват достатъчно доказателства. Но сега ще си го получите. Нали знаете какво ви чака? Ще изгорите на електрическия стол.

Жената се усмихваше — леко, глуповато, почти недоумяващо. Но от досегашното й самообладание почти не бе останала и следа и когато хората на Бренън се качиха да я отведат, се наложи да я подкрепят надолу по стълбата.