Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (20)

19.

След малко двамата стояха пред прозореца в дъното на хола и гледаха към градината. Той я бе прегърнал и наоколо им цареше покой. Навярно беше шест часът. Дъждът почти бе престанал да шиба и да беснее по стрехите и макар до здрач да имаше още време, над градината се бе спуснала белезникава мъгла. Те гледаха през нея смътните безформени и безцветни очертания на тучната трева, на бряста и на цветните лехи. И двамата си бяха казали вече каквото имаха да си кажат.

— Не знам защо не ми се отваряше устата да ти разкажа — проговори тя и го притисна към себе си през кръста. — Понякога ми се струваше прекалено невероятно, друг път ужасно. А и ти извърташе всичко на смях. От леля Адриен не можеш да се отървеш току-така, на шега. Когато станах достатъчно голяма, естествено избягах от нея.

— Мари, всичко свърши. Няма смисъл да говорим повече за тези неща.

— Не, има! — попривдигна глава Мари. Вече не трепереше и сивите й очи се усмихваха. — Заради това стана цялата бъркотия, защото не говорим за тези неща. Все се опитвах да открия истината. Помниш ли къде за пръв път се срещнахме в Париж?

— Да. На улица „Ньов Сен Пол“ 16.

— Къщата на… — тя млъкна. — Отидох там, седнах в двора и се питах дали трябва да изпитвам нещо особено. Сега, както го разправям, звучи съвсем абсурдно, но леля Адриен трябва да е имала огромна власт над мен. Ти не си виждал дома ми, Тед. И не бих искала някога да го видиш. Зад къщата се издигаше хълм… — тя отметна глава назад и той видя линията на шията й, която леко потрепваше, но не от страх. Мари се смееше. — Сетих се за едно сигурно противодействие срещу този кошмар. Ако се случи пак някога да ме прихванат или се паникьосам, или ме налегнат кошмари и не мога да спя, извикай ми само „Маги Мактавиш“ и веднага ще се оправя.

— А защо „Маги Мактавиш“?

— Това е истинското ми име, скъпи. Хубаво е. Вълшебно име. Както и да се мъчиш да го преправиш, то си остава каквото си е. Само Деспардови да не бяха така… така… и аз не знам какво точно искам да кажа. Къщата им толкова прилича на онази, в която живеех, че когато вече си мислех, че си успял да изтръгнеш миналото от живота ми, тя съживи всичките ми преживявания. Странно, не можех да се откъсна от нея. Тя ли ме бе обсебила или аз нея? Тед, а за арсена наистина попитах! Това беше най-лошото. Не знам…

— Маги — изрече той — Мактавиш.

— Нищо ми няма. Спомних си колко ужасно се чувствах онази събота вечер, когато заразправяха историите за духове и Марк разказа онази гнусотия за… Идеше ми да закрещя. Усещах, че поне за известно време тези неща трябва да се махнат от главата ми, за да не полудея. И тогава наистина откраднах таблетките, за да поспя, но на другата вечер върнах шишенцето. Тед, нищо чудно, че си си мислил какво ли не! Срещу мен наистина се е натрупала цяла камара улики и дори само да бях помисляла подобно нещо, сама щях да повярвам, че съм го сторила. За много по-малко са изпращали на кладата.

Той обърна лицето й към себе си и я целуна по клепача.

— От чисто научно любопитство искам да те попитам: нали не си сложила приспивателно и на двама ни вечерта следващата сряда? Това не ми излиза от главата. Тогава бях като пребит и си легнах още в десет и половина.

— Не, честна дума, не съм! — каза Мари. — Истина е, Тед. Пък и не бих могла, защото взех само една таблетка и я разделих на две, когато…

— Само една? Но са липсвали три.

Тя се обърка.

— Значи още някой е пипал шишенцето — категорично и искрено заключи. — Беше ме страх, наистина ме беше страх да не се самоубия или Бог знае какво да се случи с мен. Тед, не разбирам защо стана цялата тази бъркотия? Някой е убил чичо Майлс. Знам, че не съм аз, дори и насън не бих могла, защото онази нощ не можах да заспя до единайсет и половина. Не съм била упоена нито дори замаяна, просто лежах до теб и го помня съвсем ясно. Да знаеш само какво облекчение е за мен да си го спомня! Но ми се струва, че някой там, в Парка, е усещал какво не ми дава мира. Казваш, че Едит…

Тя млъкна и сложи край на темата.

— Ох, мили Боже! Тед, ако можеше да се намери нормално обяснение, щях да се почувствам истински свободна, като птичка. Искам да кажа, обяснение за… убийството. Дали е бил убит? Възможно ли е? Казваш, мистър Крос… Между другото как ти се стори той?

Стивънс се позамисли, преди да отговори.

— Ами… изпечен бандит. Според собствените му думи е убиец, крадец и дявол знае още какво. Освен ако всичко това не е било само перчене. Ако ми поиска нещо, бих си отварял очите на четири, за да не ми клъцне гърлото, само и само да постигне каквото си е наумил. Изглежда не знае що е морал и ако можем да си представим нещо от духа на седемнайсети век, приело човешки образ, според мен това е именно Крос…

— Не говори така.

— Не бързай, Маги. Тъкмо щях да добавя, че въпреки всичко, той е много приятен човек, май много те е харесал и е невероятно проницателен. Нещо повече, успее ли да разреши тази загадка, ще вдигна хонорара му на двайсет и пет процента за първите три хиляди екземпляра.

Тя потръпна. Наведе се да отвори прозореца, но той я изпревари и двамата дълбоко поеха свеж въздух.

— Още не се е вдигнала мъглата — изрече тя. — Сякаш подушвам дим. Веднъж да свърши тази история, ще можеш ли да си вземеш отпуск и да заминем някъде? Или да доведа леля Адриен тук, за да я видя вън от Гибърг и да се убедя, че в края на краищата е чисто и просто една грозна бабичка и нищо повече. Знаеш ли, аз наистина знам наизуст цялата черна литургия. Гледала съм… Гнусна работа, друг път ще ти разкажа. Сетих се за нещо. Почакай.

Тя се откъсна от прегръдката му и се втурна в хола. Чу я да се качва по стълбите. Когато се върна, държеше в ръка далеч от себе си, като че можеше да я опари, златната гривна с котешката глава. Дори в здрачината край прозореца той забеляза, че лицето й е пламнало и диша дълбоко и тежко.

— Ето я! Само това ми е останало от нея — тя го погледна и той съзря малките й като връхче на топлийка черни зеници сред сивите ириси. — Пазех я, защото е красива и защото носела късмет. Но след като я видях на снимката на твоята дама от миналия век, ще я дам да я претопят или… — Мари погледна през прозореца.

— Чудесно! Изхвърли я.

— Но тя… все пак е много скъпа — колебливо възрази Мари.

— По дяволите цената й. Ще ти купя по-хубава. Дай ми я.

Гривната сякаш бе побрала в себе си целия му гняв към самия него. С широк и нисък замах, подобно на кечър от втора база на бейзболен мач, той я запрати през прозореца и щом гривната полетя навън, най-сетне му олекна, като да бе отхвърлил непосилно бреме. Гривната описа широка дъга край бряста, перна един клон и потъна сред мъглата. В същия миг оттам се разнесе котешко мяучене и ръмжене.

— Тед, недей! — извика Мари, после добави: — Чу ли?

— Чух — навъсен отговори той. — Гривната беше тежичка, а и аз хубаво я засилих, така че ако е уцелила някоя котка в ребрата, тя като нищо ще измяука.

— Някой идва — стресна се тя след минута.

Най-напред чуха стъпки по мократа трева, после по настланата с чакъл пътечка. Сред мъглата започна да изплува нечия забързана, препъваща се фигура.

— Вярно — съгласи се Стивънс. — Да не би да реши, че си призовала нечий дух от бездната? Това е Луси Деспард.

— Луси ли? — повтори Мари с особен глас. — Луси? Но защо идва откъм градината?

Преди Луси да почука, и двамата бяха при задния вход. Гостенката влезе в кухнята, смъкна прогизналата си шапка и някак рязко приглади черните си коси. Беше навлякла палтото си толкова набързо, че роклята й се бе раздърпала и клепачите й бяха зачервени, макар вече да не плачеше. Отпусна се на един бял стол.

— Извинете, но нямах друг избор, трябваше на вас да ви се натрапя — поде тя. Погледна Мари, сякаш я преценяваше и й се чудеше, но в главата й явно нахлуха други тревоги и тя забрави първоначалната си мисъл. Гласът й бе пресипнал. — Не можех да остана повече у дома. Бих пийнала… ако ви се намира нещо. В къщи се случиха ужасни неща. Тед… Мари… Марк избяга.

— Избяга ли? Защо?

Тя помълча минута-две, загледана в пода. Мари сложи ръка на рамото й.

— В известен смисъл аз го изгоних, пък и други неща станаха — отвърна Луси. — Всичко… всичко си беше както винаги, докато не дойде време за обед. Поканихме онзи любезен полицай, лисичавия Бренън, да обядва с нас. Но той отказа, държеше да обядва в някакъв вагон-ресторант. Дотогава Марк не бе казал нищо. И продължаваше да мълчи. Дума не обелваше, с нищо не показваше какво мисли и по това усетих, че ще стане нещо. Отидохме в трапезарията и тъкмо да седнем на масата, Марк се приближи до Огдън и го зашлеви. После започна да го бие. Господи, как го удряше! Не можех да ги гледам и никой не успя да ги разтърве. Знаете какъв е Марк. Блъска го, докато… После Марк излезе от трапезарията, без нищо да каже, отиде в библиотеката и запали цигара.

Тя си пое дъх, при което цялото й тяло потръпна, и вдигна глава. Мари, смутена и объркана, гледаше ту Стивънс, ту Луси.

— Добре, че не съм присъствала — успя да овладее гласа си Мари. — Само че, Луси, честно казано, не разбирам защо се тревожиш толкова. Ако искаш да знаеш, открай време се чудя защо някой не му даде на Огдън да разбере. Непрекъснато си го търси.

— Така е — потвърди Стивънс. — Предполагам, че е било задето е написал онова писмо и телеграмите? Браво на Марк.

— Да, Огдън си призна, че той ги е изпратил. Но това съвсем не беше всичко. Само глупак — равнодушно заяви Луси — би седнал да се занимава с Огдън.

— Не съм убедена — отбелязва Мари. — Аз на драго сърце бих му се сопнала. Веднъж… веднъж се опита да се докара пред мен, общо взето без да се престарава, и като че ли съвсем се слиса, че не успя да ми направи почти никакво впечатление.

— Не бързай — продължи Луси. — Това не е всичко. С Едит измихме кръвта от лицето му, свестихме го, защото той направо не беше на себе си. Щом се посвести, Огдън пожела да се съберем, за да ни каже нещо. Събра ни в стаята до библиотеката, та Марк да го чува през стената… Не знам… не знам какво сте чували за Том Партингтън, за доктор Партингтън. Навремето бил сгоден за Едит, но се разкрило, че е направил един аборт и напуснал страната, за да не го съдят. Едит е убедена, или поне винаги така е казвала, че момичето му е било любовница. Всъщност не мисля, че Едит изобщо го е обичала истински. Тя е благороден човек, но е студена, ледена, и според мен е била решила да се ожени единствено заради показността около сватбата. Но разтурила годежа заради онова момиче — Джанет Уайт… Днес обаче Огдън каза истината. Момичето е било любовница не на Том Партингтън, а на Марк.

Луси помълча и добави все така унило:

— Том беше най-добрият приятел на Марк, но Марк никога не му е споменал за това, на никого думица не е казал. Оставил Едит да си мисли каквото си била наумила. А Том Партингтън така и не разбрал кой е мъжът, защото момичето не искало да го назове. Марк си мълчал, въпреки че знаел колко много Том обича Едит. Тогава вече сме били сгодени и той се страхувал да каже истината.

Стивънс закрачи из кухнята. Мислеше си: „Толкова е оплетен и неразгадаем този свят. Ако Марк Деспард действително е постъпил така, това е по-голяма подлост от всички номера на Огдън. И все пак за мен Марк си остава Марк. И винаги ще ми е приятно да сме заедно, а с Огдън, меко казано, не бих седнал и на чаша бира.“ Учуди се, че и Мари е на същото мнение.

— Значи Огдън се оказва просто един клюкар — презрително изрече тя.

— Това не е толкова важно — намеси се Стивънс. — Как реагира Партингтън? Той присъстваше ли?

— Да — кимна Луси с някакъв сух ярък пламък в погледа. — Не го прие много навътре. Сякаш не го интересуваше особено. Само сви рамене и съвсем разумно заяви, че е глупаво да се ядосва за история отпреди десет години, още повече за любовна връзка. Вече толкова обичал пиенето, че едва ли бил в състояние да се влюби в някоя жена. Но не Том забърка белята, а аз. Наприказвах какви ли не страхотии и дори креснах на Марк да не ми се мярка повече пред очите и той, без да каже дума, важен-важен, се хвана за думите ми.

— Но защо, за Бога? — викна Мари с широко отворени очи. Стивънс с почуда установи, че жена му, напомняща досега кукла от дрезденски порцелан, е възвърнала одухотвореността си и изведнъж се насочва към най-практичната страна на въпроса. — Защо е трябвало да го казваш? В края на краищата не може да е заради… историята с някакво момиче отпреди десет години. Луси, скъпа, ако изобщо има на света мъж, който да не го е правил, той сто на сто е непоносим. Пък и са минали десет години. Не може да е и заради подлостта му спрямо този мистър Партингтън. Съгласна съм, че не е бил прав, че е постъпил ужасно. Но нали точно това доказва, че Марк наистина те е обичал? Ако бях на твое място, само това би имало за мен значение.

Стивънс приготви на Луси питие и тя охотно го прие. Подържа чашата в ръце, после я остави и лицето й пламна още повече.

— Защото имам опасения, че е продължил да се среща с онова момиче.

— Със същото момиче? С тази Джанет Уайт?

— Да, със същото момиче.

— И това ли — язвително запита Стивънс, — и това ли научи пак от Огдън? Ако питате мен, Огдън май е откачил. Толкова дълго трябваше да крие озлоблението си зад уж приятелски и добронамерени заяждания, че веднага след като докопа парите на чичо си, остави всякакви задръжки.

Луси втренчи поглед в него.

— Тед, нали си спомняш тайнственото обаждане заради което за малко не си тръгнах от бала в Сейнт Дейвидс и ако не бях извадила късмет, да остана без алиби? Обаждането беше анонимно…

— Личи си, че Огдън има пръст.

— Така е. И аз мисля, че е негова работа — тя вдигна чашата с питието. — Затова и за малко да го послушам. Какъвто и да е иначе, Огдън винаги е толкова прецизен. По телефона ми казаха, че Марк пак се е свързал със „старата си изгора Джанет Уайт“. Дотогава не бях чувала или поне не си спомнях името на момичето от скандала около Партингтън. И никога не съм го свързвала с Марк. Но знаех, че има друга жена. Марк… като че ли вече не ме обича.

Луси го изрече едва доловимо. После изпи на един дъх чашата и пак впери поглед в отсрещната стена.

— По телефона ми казаха още, че същата нощ, възползвайки се от маските, за да не усетя, че го няма, Марк ще се измъкне, защото имал среща с онова момиче у дома. В нашия дом. И само да съм излезела за петнайсет минути и да отскоча с колата до Криспън, съм щяла с очите си да се уверя. Отначало не повярвах. После претърсих всички зали, но Марк го нямаше. По-късно разбрах, че играел билярд в една от задните стаи с двама наши приятели. Тръгнах да си вървя, но реших, че е глупаво и се върнах. Но днес следобед, щом Огдън спомена името на Джанет Уайт във връзка със скандала около Партингтън, аз… аз…

— А откъде си сигурна, че това е вярно? — настоя Стивънс. — Ако Огдън те е излъгал онази вечер по телефона, нищо не пречи да е съчинил и това обвинение?

— Марк си призна. И си замина. Тед, трябва да го намериш! Не заради мен, заради него самия. Ако капитан Бренън разбере, че Марк е заминал, като нищо ще си науми разни работи без всякаква връзка със случая.

— Бренън още ли не знае?

— Не. Излезе и после се върна с някакъв дребен чешит с отвратително кожено палто. Много е забавен, само че на мен не ми е до веселби. Капитан Бренън ме попита дали може този човек, Крофт ли, Крос ли му беше името, да остане, защото, както каза той, познавал подбудите на престъпниците като собствената си длан. Двамата слязоха в криптата, а когато излязоха, капитан Бренън беше почервенял като рак, а нисичкият мъж се заливаше от смях. Разбрах само, че не са открили никакъв таен проход. Попитах Джо Хендерсън какво са правили и… Нали знаете дървената вратичка в началото на стълбището към криптата, която не може да се затваря хубаво?

— Да. И какво?

— Джо каза, че Крос я побутнал напред-назад и прихнал. Не разбирам какво става, но ме е страх. После се качиха на верандата със стъклената врата към стаята на чичо Майлс. Повъртели се около завесата, надникнали оттук-оттам и много се смели за нещо. Да имаш представа защо?

— Не. Луси, има и още нещо, това не е всичко — подкани я Стивънс. — Какво още те тревожи?

Луси стисна зъби.

— Не че наистина ме тревожи — заговори тя толкова бързо, че думите й едва се разбираха. — Сигурно го има във всяка къща. И капитан Бренън призна, когато го намери. Не че непременно означава нещо. Но ако всички нямахме неоспоримо алиби за сряда вечерта, сигурно щяхме много да се притесним. Работата е там, че малко след като ти си отиде, Тед, капитан Бренън намери у дома арсен.

— Арсен! Боже мили! Къде?

— В кухнята. Ако се бях сетила за него, сама щях да му кажа. Но нямах причина нито стана дума за това. До днес само някой подмяташе от време на време нещо за арсен, но никой…

— Луси, кой го е купил?

— Едит. Заради плъховете. Но съвсем го беше забравила.

Настъпи мълчание. Луси понечи пак да отпие, но чашата й бе празна. Мари потръпна, отиде до задния вход и отвори вратата.

— Пак е излязъл вятър — рече тя, — довечера отново ще има буря.