Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (19)

18.

— Да, наистина съм Годан Крос — той бръкна в коженото палто и извади визитна картичка. После загледа Стивънс някак присмехулно и нетърпеливо. — Мислите, че тази ми физиономия — посочи той лицето си, — е много по-старешка и неприятна, отколкото на снимката, която настоявам да се отпечатва върху задната корица на книгите ми. И как иначе! В противен случай нямаше да искам да я отпечатват. Но ако се вгледате по-внимателно, ще откриете известна прилика между този, който стои пред вас, и снимката ми отпреди трийсет години. Тази е отпреди затвора.

Той отново вдигна ръка, без да сваля ръкавицата си.

— Помислихте си още — продължи мъжът, — че хонорарите ми, макар и немалки, едва ли биха били достатъчни за… — той посочи паркираната отвън лимузина. — И сте прав. Когато влязох в затвора, бях събрал една добра сумичка. И за времето, през което нямах възможност да я харча, благоприятната лихва я превърна в нещо като истинско състояние, а и докато бях зад решетките, добавях към нея покрай писанията си. Това е и разликата между банкери и писатели. Банкерите първо натрупват пари, а след това отиват в затвора, а писателите първо минават през затвора и едва след това натрупват пари. Мистър Аткинсън, надявам се, ще ни извините. Мистър Стивънс, ако обичате, елате с мен.

Той задържа вратата отворена и Стивънс, в безмълвно недоумение, го последва. Шофьорът отвори вратата на автомобила.

— Влезте — покани го Крос.

— Къде отиваме?

— Представа нямам — отвърна Крос. — Хенри, карай нанякъде.

Моторът тихичко забръмча. На задната, тапицирана в сиво седалка на лимузината беше топло. Крос седеше в единия край и внимателно наблюдаваше госта си. По лицето му отново се разля някакъв дивашки цинизъм, омекотен от нещо непонятно за Стивънс. Крос тържествено извади кутия с пури и му предложи. Стивънс на драго сърце прие, защото нервите му бяха изопнати до крайност.

— Е? — въпросително изрече Крос.

Със същия тържествен и циничен жест той свали шапката и я задържа над главата си. Отстрани косата му бе гъста, но сред нея изпъкваше хлътнало плешиво теме с едно-единствено косъмче, щръкнало и повяващо се над него. Колкото и странно да е обаче, не изглеждаше ни най-малко смешен. Може би заради непреклонните си, маймунски искрящи очи.

— Какво „е“?

— Още ли кипите от ревност? — попита Крос. — Имам предвид едно посещение на жена ви, която никога не бях виждал. Снощи тя е прекосила безчет мили, за да ме събуди по никое време и да ме подложи на разпит. Пренощува у дома. Надявам се, ясно разбирате, че не е била тайна любовна среща. Пък и дори и да не вземем предвид това, че аз спя с мисис Мърджънройд, моята икономка, възрастта ми би трябвало да бъде надеждна гаранция. Надявам се, господине, да сте се досетили, че жена ви е дошла при мен. На ваше място бих се сетил, ако бяхте по-интелигентен, в което съм склонен да се съмнявам.

— Без да броим Огдън Деспард — отвърна Стивънс, — вие сте вероятно най-наглият тип, когото съм срещал. И понеже явно не би било неприлично да говоря открито, ще ви призная, че далеч не отговаряте на представата ми за опасен прелюбодеец.

— Така май вече ще се разберем — ухили се Крос, но рязко добави: — А защо не? Вие сте млад, така е. И здрав, осмелявам се да предположа. Аз пък притежавам интелект. Вашият главен редактор, как му беше името… А, Морли, разказвал ли ви е нещо за мен?

Стивънс се помъчи да си припомни.

— Не. Само ме попита дали бих се срещнал с вас. А къде е Мари?

— У вас. Не бързайте! — той протегна ръка и запречи вратата на колата. — Не слизайте още. Има време — Крос се облегна, подръпвайки замислено от пурата си. Лицето му не изглеждаше вече чак толкова сбръчкано. — Млади човече, аз съм на седемдесет и пет години. Проучил съм повече криминални случаи, отколкото биха могли да се изследват и за сто седемдесет и пет. Донякъде и защото черпех направо от източника: прекарах двайсет години в затвора. А сега, за да услужа на жена ви, дойдох да ви дам акъл.

— Благодаря ви — изрече гостът му със същия сериозен той. — Съжалявам, че бях толкова груб. В такъв случай — той извади от джоба си снимката на Мари д’Обре — бихте ли ми изяснили какво, в името на здравия разум, означава това? И защо тя е дошла при вас? Както и откъде идва вашето име и родословие, ако наистина се казвате Годан Крос?

Крос отново прихна в сух кикот, но когато заговори, думите му прозвучаха сериозно.

— Значи сте изпробвали способностите си по дедукция. Жена ви точно от това се опасяваше. Да, името ми действително е Годан Крос, в смисъл, че се казвам така напълно законно. Смених го с едностранен акт, когато бях на двайсет и една години. По рождение се казвам Алфред Мосбаум. Само да не ме разберете погрешно. Аз съм евреин и както всички велики мъже на своята раса, се гордея с това. Ако не бяхме ние, вие щяхте да сте без корен и родословие и според мен дребният ви спретнат свят щеше да иде по дяволите. Но освен това съм и егоист — прекалено протяжно изрече Крос. — Името Алфред Мосбаум ми се струваше не особено благозвучно. А на вас? Най-добре да ви поразкажа нещо за себе си. Моето хоби е престъплението. Още от юноша съм запален по престъпления и престъпници. Естествено, че бях в Англия, когато заловиха и осъдиха Крийм. Естествено, бях и във Франция, когато заловиха и осъдиха Пранзини. Също толкова естествено е, че познавам случая Бордън както малцина го познават. Когато наближих четирийсетте, реших да докажа, че да извършиш престъпление е нещо съвсем просто и затова сам спретнах едно. Веднага ще ме запитате: „И за да докажеш колко е просто да се изплъзнеш от наказание за сторено престъпление, лежа двайсет години в затвора?“ Точно така. Само че ме разкриха по единствено възможния начин — изобличих се сам. Напих се и се похвалих.

Той издиша облак дим и го разпръсна с ръка. После отново обърна маймунските си блестящи очи.

— Но какви възможности ми се откриха! В затвора станах дясната ръка на надзирателя. Давате ли си сметка какво означава това? Позволяваше ми пряк достъп до пълните досиета на всяко криминално престъпление и то не само на затворници от моя затвор, а и от който и да е друг, до който надзирателят решеше да ме прати за сведения. Някои от престъпниците познавах лично и то по-добре отколкото съдиите, които са водили процесите им, и от съдебните заседатели, издали присъдите. Познавах и копоите, които ги залавяха. Затова и никога не поисках нито амнистия, нито съкращаване на присъдата. Къде бих живял по-интересно? Други ме хранеха и обличаха, а моите пари си стояха на сигурно място, докато изляза. И когато излезех, щях да съм богат.

— Безспорно — обади се Стивънс — въпросът може да се погледне и от тази страна.

— Имаше обаче и едно неудобство. Предполагам и сам ще се съгласите, че всичко това би ми попречило в обществото, особено след като започнах да пиша. Присъдата си бях излежал с доста необичайното име, което и на вас направи впечатление, Годан Крос. Сам си прерязах всякакви мостове. Като дойде време да се скрия, не си възвърнах предишното име. Само че името лесно се запомня. Не исках хората да свързват новия блестящ талант, писателя Годан Крос, с онзи Годан Крос, изпратен в затвора заради убийство през 1895 година. Затова и неизменно ме пишат на четирийсет години и на всяка книга отпечатват моя ранна снимка, та да не ме разпознаят.

— Значи сте били в затвора за убийство, така ли?

— То се знае — отговори Крос и то с такава откровена злост, че гостът му се стъписа. Крос изтупа поръсената по палтото му пепел с ръка, без да сваля ръкавицата си. — Исках да ви обясня защо пиша така правдоподобно. Питате защо съпругата ви дойде при мен. Ще ви кажа. Защото от един-единствен поглед върху първата глава на новата ми книга се е убедила, че зад всяка дума стоят документи, че аз познавам фактите. А тя не ги познаваше.

— Какви факти?

— За Мари д’Обре от 1676 година. За Мари д’Обре от 1861 година. За родословието й или по-точно за онова, което тя смята за свое родословие.

— Вие сякаш разбирате или проследявате — провлачено поде Стивънс — почти всяка моя мисъл. В момента се питам… не само за настоящето, а и за миналото и дори за далечното минало… за мъртвите и за живите покойници. Има ли грам истина в това?

— Не… Съжалявам, но няма — сопна се Крос. — Поне в нейния случай.

В ума на Стивънс се въртеше нещо такова: седя си аз в луксозна лимузина, пуша чудесна пура с един самопризнал си убиец, на когото едновременно вярвам и не вярвам. И все пак дори присъствието на тази забавна дребна мумийка ми помогна повече да се отърся от гнетящите подозрения и да прозра нещата в по-поносима светлина, отколкото многословните обяснения в приемната на погребалния агент. Погледна през прозореца на колата, а навън сивият дъжд вече забулваше Ланкастърското шосе.

— Разбрах, че сте женени от три години — премига Крос. — А знаете ли нещо за нея? Нищо не знаете. И защо? Всички жени са бъбриви. Ако вие споменете някой свой чичо, тя ще каже нещо за неин вуйчо, да речем. Ако вие й разкажете как някоя ваша достопочтена леля веднъж замерила с домат една котка, но вместо нея уцелила полицай, и тя ще ви разправи някоя смехория от историята на своя род. Защо никога не нададохте ухо поне за един семеен виц? Защото тя е криела нещо в себе си. Защо непрекъснато е наричала ту едно, ту друго обстоятелство злокобно и мрачно? Защото сама се е страхувала от него. Та тя ми разказа всичко от игла до конец за по-малко от десет минути! И естествено трябваше или да потвърдя, или да отхвърля нейните приумици. Слушайте! В северозападна Канада има един блатист пущинак, местност, наречена Гибърг, където наистина живее един род Д’Обре, далечни потомци на онези Д’Обре, от които е и маркиза Дьо Бренвилие. От същия род произхожда и Мари д’Обре, чиято снимка е у вас. Дотук всичко е ясно. Знам го, защото докато подготвях главата за новата си книга, прекарах две мъченически седмици в Гибърг, ровейки из семейните архиви. Исках също да проверя дали не се е родила някоя нова легенда за „живите покойници“. Аз предания не слушам: проучвам кръщелни и църковни регистри на покойниците. Почитаемата ви съпруга няма нищо общо с този род, макар да си мисли, че принадлежи към него. Била е осиновена на три годинки от мис Адриен д’Обре, единственият клон, оцелял от изгнилото дърво. Истинското й име е толкова Д’Обре, колкото и аз по рождение съм Крос. Майка й е била френска канадка, баща й — шотландец, общ работник.

— Не мога да преценя — измърмори Стивънс — доколко сме навлезли в териториите на закона на магьосничеството и доколко сме във владенията на разума. Но погледнете снимката. Приличат си като две капки вода, дори…

— А защо, мислите, са я осиновили?

— Защо са я осиновили ли?

— Да. Именно заради тази прилика. Няма друга причина. Защото самата мис Адриен д’Обре е една стара вещица, в преносен смисъл. А ако бях издържал в Гибърг цяла година, щях да се убедя, че наистина е вещица. Вижте, в Гибърг небето е мрачно и през по-голямата част от годината вали сняг. Знаете ли откъде идва наименованието Гибърг? Черната литургия през седемнайсети век е била наричана Меса от Гибур. Семейството живее в дълга ниска къща срещу обрасъл в борове хълм. Добиват дървен материал и са заможни, но дори когато се налага, излизат с неохота. Лошото време ги затваря в къщата и те гледат приказките, рисувани от играта на пламъците в огъня. Мис Адриен д’Обре осиновява детето на един общ работник, шотландец, единствено за да му набие в главата, че във вените й тече кръв на жив покойник и че един ден той ще се промъкне под кожата й. Показвала й рисунки. Разправяла й приказки и й показвала какво ли не сред боровете и елите. Когато момичето направело беля, го наказвали, както била изтезавана мнимата й предходница: наливали в устата й вода през фуния. Парели я с огън, та да знае какво е. Да изреждам ли още подробности?

— Не — категорично отказа Стивънс и скри лице в дланите си.

Крос притежаваше невероятна дарба да предава всичко картинно и живо, все едно му се възхищаваше като на произведение на изкуството. Той се облегна и самодоволно подръпна от пурата си. Пурата му бе прекалено голяма и сриваше всяко сходство с Мефистофел, колкото и старателно да се опитваше Крос да го постигне.

— Ето това, млади момко, представлява момичето, с което ти живееш — изрече той по-любезно. — Тайната си не е издала. Лошото е… предполагам, лошото е, че се омъжила за теб. Това сякаш е трябвало да заличи миналото й. Но след време, когато се сприятеляваш с Деспардови, отделни случки започват да я връщат към него. Един неделен следобед мисис Деспард заприказвала за отрови в присъствието на медицинската сестра, която се грижела за чичото — Крос го стрелна с очи.

— Да, знам.

— Я виж! Знаете, значи? Е, съпругата ви извънредно дълго подтискала таласъмите, криела ги в сандъци и заключвала капаците, но в един миг те изскочили. Освободил ги разговорът за отровите. Според собствените й, не особено точни думи „се почувствала много особено“. Проклятието ме настигна, изплака господарката на Шалот — с отвращение издекламира Крос и издуха струйка дим срещу стъклената преграда. — Боже мили! Дотолкова изглупяла, че дори хукнала подир сестрата в антрето и забръщолевила нещо за отрови. Каза, че не може да си обясни защо го е направила. Но някой психиатър би го обяснил. Всъщност на нея й няма абсолютно нищо. Съвсем нормална и здрава е. В противен случай, смея да твърдя, ученичката на леля Адриен наистина обаче би се превърнала във вещица. Тъй или иначе, около три седмици след разговора за отровите умира старият чичо от рода. Свръх всичко се появявате и вие с моя ръкопис и подемате злокобни речи. И като капак идва този Марк Деспард с един хрисим доктор и ви заявява, докато тя подслушва на вратата, първо, че има неопровержимо доказателство, че чичо му е бил отровен, второ, че в стаята на чичото са видели жена с дрехите на маркиза Дьо Бренвилие. Без да обяснява много подробно, намеква за редица смущаващи подробности. Ако и сега не можете да си представите в какво състояние е била тя точно в този момент, значи сте по-глупав дори отколкото си мисля. Тя просто трябваше да узнае истината за собствения си род.

Стивънс стоеше все така с глава в шепите, загледан в сивия килим на пода на колата.

— Бихте ли казали на шофьора да обърне? — учтиво помоли той след кратко мълчание. — Искам да ида при нея. И с Божията помощ ще се постарая, докато съм жив, тия нейни таласъми да не я нападат отново.

Крос се разпореди по вътрешния микрофон.

— Изключително интересно разследване проведох — отбеляза той с някакво маймунско достолепие. — Досега не съм успокоявал развилнели се води и, да ви призная, крайно мъчително се оказа. И все пак мен, абсолютно непознатия, ме упълномощиха да ви разкажа всичко това, преди да се срещнете очи в очи, защото цялата тази история изглежда много я притеснява. Като че ли има някаква абсолютно непонятна за мен причина да ви обича. Искате ли да попитате за още нещо?

— Ами, да, ако ви е споменала нещо… нещо за таблетки морфин?

Крос вече бе загубил търпение.

— Да, пропуснах да кажа. Откраднала морфин. И знаете ли защо? Не, не се опитвайте да ми отговаряте, защото нищо не знаете. Само че припомнете си, двамата с нея сте били в този прочут, а за мен неприятен Деспард Парк една определена вечер. Спомняте ли си коя?

— И всичко мина съвсем нормално. Беше събота вечер на 8-ми април.

— Така. И помните ли какво правихте цялата компания в Деспард Парк?

— Ами… отидохме да играем бридж, но… — той млъкна. — Но не играхме. Цялата вечер си разказвахме истории за духове.

— Точно така. Разказвали сте си истории за духове, и то, доколкото разбирам, страшнички, на тъмно, пред жена, доведена почти до лудост от страх, който не може с никого да сподели. В този момент тя е искала само едно — да заспи. Да заспи непробудно още с лягането, да забрави и сънища, и вещици, както човек гаси лампата. Не се учудвам, че вие не сте забелязали, но защо ли е убягнало на семейство Деспард, та не са го споменали… не разбирам. Влиянието на Деспардови сякаш се отразява зле и на двама ви. Тях много ги бива да викат вещици…

Равномерното бръмчене на колата бе последвано от далечен гръмотевичен тътен. Дъждът почти напълно бе закрил прозорците като с пелена. Крос спусна стъклото, за да изхвърли фаса от пурата, и изруга нахлулия в колата дъжд. Стивънс обаче имаше чувството, че съзнанието му е пречистено. Глождеше го само едно. Един проблем все още не бе изяснен.

— Викали вещици значи — повтори той. — Да, точно така е. Вече виждам всичко от друг ъгъл. Но си остава непоклатимият, очевиден и непреодолим факт: това е невъзможно. Един труп изчезва от крипта…

— Оо, нима? — натъртено изрече Крос и подскочи, както маймунка прескача пръчка. После се сведе напред. — Точно за това щях да отворя дума. Казах ви, че дойдох да ви дам акъл, за да услужа на жена ви, и трябва да знам какво е станало. Няма да се забавим повече от десет минути. Разкажете ми.

— С удоволствие. Само не зная какво точно ви интересува. Там и без друго вече има хора от полицията и рано или късно всичко ще излезе наяве. Капитан Бренън…

— Бренън ли? — не се стърпя Крос и сложи ръце на коленете, сякаш се наежи. — Нямате предвид капитан Франсис Ксавиер Бренън, нали? Франк Лисицата, дето все разправя истории за баща си.

— Точно той. Познавате ли го?

— Познавам го — Крос повдигна многозначително и умислено вежди, — още като сержант. За всяка Коледа ми изпраща честитка. Чудесен е на покер, но е ограничен човек. Както и да е, те всичките ме слушат какво казвам. А сега продължавайте.

Докато слушаше, лицето му сякаш ту се подмладяваше, ту още повече се сбръчваше, в зависимост от това дали биваше доволен или недоволен. От време на време възкликваше „Прелест!“ или перваше с пръст периферията на претенциозната си шапка, но прекъсна Стивънс един-единствен път, колкото да каже на шофьора да забави.

— И вие повярвахте на тази измислица? — учуди се той.

— Вече не знам в какво вярвам и в какво не вярвам. Когато подхванаха тази история с магиите и вещиците…

— Магиите са перде — язвително отсъди Крос като професионалист. — Вярвам, няма да засегнете благородната изисканост на черните изкуства, сравнявайки ги с това най-обикновено шарлатанство. Тук имаме убийство, човече! Убийство: доста умело режисирано, а вероятно и с чудесен художествен замисъл, но този, който го е намислил, е бил човек нерешителен и объркан и най-тънката част от представлението се е получила само по случайност.

— Да не би да намеквате, че се досещате как е било измислено и кой го е измислил?

— Естествено, че се досещам — заяви Крос.

Наблизо прокънтя оглушителна гръмотевица и ехото й се разнесе в целия небосвод. Почти мигновено проблесна и светкавица и прозорците съвсем помръкнаха от леещия се порой.

— Тогава кой е убиецът?

— Очевидно човек от къщата.

— Длъжен съм да ви предупредя, че те до един имат непоклатимо алиби. Разбира се, с изключение на Хендерсънови…

— Смятам, че мога да ви уверя, Хендерсънови нямат нищо общо. Освен това убиецът е много по-пряко заинтересован от смъртта на Майлс Деспард и много по-зависим от нея, отколкото биха могли да бъдат Хендерсънови. Колкото до алибито на останалите, не им обръщайте внимание. Когато убих Ройс (а той, бих добавил, напълно си заслужаваше да умре), имах съвършено алиби: двайсет души, включително келнерът, с готовност свидетелстваха, че съм вечерял в „Делмонико“. Беше находчив и забавен номер, за който на драго сърце ще ви разкажа, когато разполагаме с повече време. Същото важи и за обира, с който първоначално си осигурих препитание. Но в този случай няма почти нищо оригинално. Дори начинът, по който са извлекли трупа от криптата, макар и да е приложен с известен финес, бе разработен от приятеля ми Бастион. Неговата присъда изтече през деветстотин и шеста, но за зла участ, когато ни остави и се върна в Англия, се наложи да го обесят, като все пак междувременно успя да сътвори някои нещица, които като майсторство достигнаха наистина забележително равнище. Но както виждам, вече стигнахме.

Стивънс изхвърча от колата още докато тя забавяше пред познатата врата. Къщата беше тъмна. Но в началото на пътечката към входа под един чадър се виждаше нечия позната едра фигура. Фигурата се бе загледала съсредоточено, чадърът се килна и дъждът намокри елегантното палто на капитан Бренън.

— Франк — подвикна Крос, — ела. Влизай в колата.

— Ама това сте вие… — отвърна Бренън. — Извинете, мистър Крос, но сега нямам време. Зает съм. После…

— Ах ти, разбойник такъв лисичав — схока го Крос, — петнайсет минути ми стигнаха, за да науча за случая повече, отколкото ти за цял ден. Ще ускоря нещата. Ще има да хвърчат нагласени пружини и перушина от скалъпените чудесии. Влизай в колата! Имам да ти казвам нещо.

Чадърът припляска навътре и Бренън против волята си се озова в колата. Стивънс, благодарен на обливащия лицето му дъжд, остана загледан след колата. Езикът му бе като залепнал. Гърлото му хриптеше и след преживяното напрежение чувстваше, че всичките му мускули са изтръпнали. Но си наложи, обърна се и закрачи по пътечката към входната врата, където го чакаше Мари.