Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (15)

14.

Беше го предусетил. Отначало едва забележимо — тук изпусната дума, там вметната фраза, после пак и пак. Стивънс усещаше как нещо нараства, все по-застрашително и все по-грозно, описвайки широки зигзаги. Някакво сляпо чувство току припърхваше, все по-осезателно и по-осезателно, докато най-сетне изпълни стаята. И той нямаше власт да го спре.

— Освен Тед и Мари, разбира се — довърши Луси и неуверено се усмихна.

Стивънс долови как една и съща идея осени в миг умовете на трима души. Марк и Луси го гледаха. Дори Партингтън, който през целия разговор мълчаливо и внимателно ги бе наблюдавал, понадигна глава. В това ясновидско състояние, с опънати за битка нерви, Стивънс имаше чувството, че наднича в ума на Марк и долавя всяка негова мисъл. Ето сега идеята нахлу в главата на Марк. Съвсем ясно си представи Мари, последва пуст мрак. Устните му се свиха леко недоверчиво. Пак си я представи. Този път недоверието му се разля в широка усмивка.

И сякаш за да го потвърди, заговори.

— Да ме вземат мътните — изрече Марк хладно, като да съобщаваше нещо съдбоносно. — Не се бях сетил. Слушай, Тед, снощи ме попита дали бих преглътнал едно разследване срещу жена ми. Сега май картите се обърнаха. Налага се аз да ти задам същия въпрос.

— И в това няма нищо непочтено — отговори Тед с обичайния си непринуден тон. — Между другото и аз самият не се бях сетил за такъв вариант. Но разбирам за какво става дума.

Но не Марк го интересуваше. С крайчеца на окото си наблюдаваше Бренън, който се бе обърнал с маска на благовъзпитано внимание. Чудеше се какво ли би могъл да знае Бренън и какво не. Нещо в него смътно му нашепваше, че цялата тази сцена вече е била разигравана някъде. Но си даваше сметка, че следващите няколко минути могат да се окажат фатални за него — предстоеше му схватка с Франк Лисицата.

— Тед и Мари ли казахте? — повтори Бренън, свеждайки глава точно толкова дружелюбно, колкото Стивънс бе очаквал. — Предполагам, става дума за вас и за съпругата ви, мистър Стивънс?

— Точно така.

— Да поговорим по мъжки. Съществува ли някаква причина било вие, било жена ви да искате да отровите Майлс Деспард?

— Не, абсолютно никаква. И двамата почти не го познавахме. Едва ли има и десетина пъти да съм разменил с него дума, а Мари и толкова не е приказвала. Всеки от семейството би го потвърдил.

— Нямате вид на много изненадан.

— От какво?

— От отправеното ви обвинение — премига Бренън, като да го бяха прекъснали.

— Зависи какво разбирате под изненадан. Да не би да очаквате да скокна и да закрещя „Вървете всички по дяволите, какво намеквате, това са измислици?“ Добре, капитане, чудесно разбирам какво целите и не ви виня. Само че, за ваша беда, не е вярно.

— Мистър Стивънс, за жалост, не съм имал удоволствието да се запозная с жена ви. Ще ми се да зная как изглежда. Да речем, по-висока ли е от мисис Деспард, фигурата й напомня ли за нейната? Вие какво ще кажете, мисис Деспард?

Очите на Луси искряха особено, погледът й беше някак празен, съсредоточен в самата нея. Стивънс не бе виждал подобно изражение у кротката сговорчива Луси, която познаваше от толкова време, и сега то го смути.

— Да, горе-долу сме еднакви на ръст — призна тя. — Но… но това е абсурдно! Вие не я познавате! Пък и…

— Благодаря ти, Луси — намеси се Стивънс. — Вероятно мисис Деспард искаше да спомене нещо — меко продължи той, — което би сринало хипотезата ви капитане. Нека се разберем. Според вас онази жена е влязла с костюм и маска, също като тези на Луси, та ако някой я забележи, да я вземе за Луси, нали?

— Да, убеден съм в това.

— Така. Освен това сме единодушни, че тази жена, с каквото и друго да е била облечена, шапка не е носела, нали?

— Да, точно това ви казах и аз, имитирала е костюма на мисис Деспард, а мисис Деспард не е била с шапка. И двете са били с отметнат назад воал.

— Тогава — отсече Стивънс — забравете всякакви предположения, свързани с Мари. Както сам виждате, Лусината коса човек с въображение би нарекъл гарвановочерна, а Мари е русокоса. Следователно…

Бренън вдигна ръка.

— Момент! Не бързайте толкова. Попитах мисис Хендерсън за косата, но тя каза, че не й е обърнала внимание или по-скоро, че не е могла да определи цвета й. Така че това не доказва нищо. Според мисис Хендерсън е било твърде тъмно.

— Значи според нея е било тъмно и не може да определи цвета на косата, но цветовете на роклята е изброила до един. Още повече, че фигурата на жената се е очертавала срещу светлината. Със или без воал, ако една блондинка застане така, косата й проблясва и отразява светлината по краищата. Но мисис Хендерсън не е забелязала. Сам разбирате, че жената, която е била в стаята, е била или чернокоса като Луси, или тъмнокестенява като Едит. Затова и е помислила, че е някоя от тях двете. А косата на Мари би изглеждала като бакър и мисис Хендерсън щеше да познае, че не е нито Луси, нито Едит — Стивънс замълча. — Но не там е работата. Да предположим, че Мари се е преоблякла като Луси. Ако блондинка се маскира като брюнетка, омотана в разните тежки фусти, с маска, с воал, отговорете ми, логично ли е да приемаме, че ще е без шапка, та да остави на показ именно косата си, и от десет метра да личи, че не е брюнетка?

Марк се протегна, сякаш опъваше въжето на невидима камбана.

— Първият рунд свърши — обяви той като съдия. — Надви ви, капитане. Тед, бях решил да те подкрепя като amicus curiae, но май нямаш нужда от помощници. Капитане, предупреждавам ви, този човек е истинска фурия, опрат ли нещата до академични теории. Тръгне ли да спори, и йезуитите вдигат ръце.

Бренън се замисли.

— Донякъде сте прав. Но имам чувството, че се отклоняваме от основния въпрос — смръщи се той. — Да се върнем към голите факти. Къде бяхте със съпругата си през нощта на 12-ти?

— Тук, в Криспън. Не крия.

— Защо казвате „не крия“? — мигновено попита Бренън.

— Защото рядко се случва. По принцип тук идваме само в събота и неделя, а 12-ти се падаше сряда. Имах работа във Филаделфия.

— Мисис Стивънс знаеше ли, че ще ходите на бала и с какъв костюм ще бъдете? — обърна се Бренън към Луси.

— Да, знаеше. Мари намина следобеда да каже, че са дошли, без да са го планували, че ще нощуват тук и попита какво ще правим вечерта. Показах й роклята. Тъкмо я довършвах. Ших я сама, модела взех от една картина в галерията.

— Луси, мога ли да ти задам един въпрос? — намеси се Стивънс. — Онази сряда следобед Мари за пръв път ли чу за роклята?

— Да. Решението да си направя точно тази взех в понеделник.

— Би ли могъл човек да си купи същата дреха, да речем, от някоя театрална гардеробиерна или от шивач, изобщо отнякъде?

— Според мен изключено! — някак рязко отрече Луси. — Прекалено сложна е и бие на очи. Както вече споменах, модела взех от една картина. Такава рокля никъде не съм виждала. Затова и…

— От момента, когато показа на Мари роклята, онази сряда следобед, и часа, когато тайнствената гостенка се появява в стаята на Майлс, 23:15, би ли успяла Мари да си ушие такава рокля?

Луси за миг отвори широко очи.

— Какво говориш, разбира се, че не! Такова нещо и през ум не би ми минало. Аз я ших три дни. За няколко часа тя не би успяла да намери дори плата. Освен това, сега си спомних, остана у дома до шест и половина. Чак тогава си тръгна да те посрещне.

Стивънс се облегна и отправи поглед към Бренън. Той за пръв път изглеждаше искрено угрижен. Макар да се владееше чудесно, зад умелата фасада вече се прокрадваше плахо смущение, което той прикриваше с усмивки и с поверителния си вид.

— Мога ли да приема това за чиста монета, мисис Деспард? — попита той. — Не разбирам много от шев, но все пак ми се струва, че ако човек е много сръчен…

— Абсолютно невъзможно е — заяви Луси, поклащайки глава като учителка. — Уважаеми господине, близо ден отива само за да се залепят камъните. Попитайте и Едит.

Бренън се почеса по тила.

— Но все някой е взел модела на роклята и я е ушил! Ако… Момент, ще продължим с този въпрос по-нататък. Пак се отклоняваме от главното. Ще се върна към въпросите си — той обърна сърдито, но добронамерено лице към Стивънс: — Как прекарахте вечерта на 12-ти?

— Със съпругата си. Бяхме си у дома и си легнахме рано.

— В колко часа?

— Точно в единайсет и половина — прибави Стивънс един час от себе си. Това бе първата истинска лъжа, която изрече, и зениците на Франк Лисицата тутакси започнаха да се разширяват. С гузна съвест гласът му веднага зазвуча фалшиво. — Единайсет и половина, капитане, погледнах точно.

— Защо погледнахте?

— Защото за пръв път идвахме в Криспън през седмицата. Трябваше да наглася будилника да ни събуди на сутринта, за да се приберем в Ню Йорк.

— Освен вас друг може ли да го потвърди? Деца? Камериерка?

— Не. Имаме камериерка, но тя идва само през деня.

Бренън като че ли реши нещо. Пъхна очилата в малкото джобче на палтото си, плесна се по коленете и стана. Сякаш бе станал по-категоричен и страховит.

— Ако не възразявате, мистър Деспард, бих искал да изясним нещо още сега — каза той. — Онази медицинска сестра, мис Корбе, тук ли е? Искам да я попитам нещо във връзка с кражбата.

— При Едит е. Ще я повикам — Марк го следеше втренчено, но и особено внимателно. — Радвам се: разбрахте, че под вол теле не можете да намерите. Доказва го самата рокля, но и ние до един сме убедени, че Мари не би могла да има нищо общо с…

— Но за мен беше убеден, че мога — прекъсна го Луси.

Просто й се изплъзна, явно не можеше вече да мълчи. В следващия миг вече явно съжаляваше. Стисна изпъкналата си дребна челюст и зашари с очи, но без да поглежда Марк. Стоеше, цялата поруменяла, и не откъсваше очи от една картина над каменната камина.

— А ти какво би си помислила, кажи? — настойчиво попита Марк. — Аз… по дяволите, помисли сама! Роклята. Фигурата. Освен това никога не съм мислил, че наистина имаш пръст в тази история. Казах каквото имах да казвам.

— Не това ме ядоса — каза Луси, все така втренчена в картината. — Яд ме е, че преди дори да го споменеш пред мен, вече си го обсъдил с другиго.

Думите й така жилнаха Марк, че той инстинктивно отвърна на атаката с атака.

— Не виждам кому би допаднал подобен разговор. Безпокоях се. А ако знаех, че по време на бала са те викали и на телефона, както излиза че е било, щях да имам още повече основания за тревога. Като не подозирах за този телефонен разговор…

— Tais toi, imbecile — каза Луси, с явно нежелание да продължават препирнята, но без да сваля очи от картината, — les agents ont des oreilles longues. Ce n’est pas un rendez-vous, je t’assure^[1].

Марк кимна и закуцука към вратата толкова ядосан, че дори отпуснатите му като на шимпанзе ръце излъчваха гняв. От прага направи знак на Партингтън, който стана, кимна тържествено на останалите и го последва в антрето. Стивънс бе така сащисан, че дори бе забравил за присъствието на доктора. Като си припомни спокойния и бъбрив Партингтън от предната вечер, си помисли дали на доктора няма да му трябва някое и друго питие, за да започне да гледа като хората и да възвърне увереността си. Но мислите му се въртяха най-вече около Бренън — дали действително се бе отказал от атака или просто подготвяше нов удар.

Луси откъсна поглед от картината и с усмивка каза:

— Извинете, че заговорих на френски, беше крайно невъзпитано от моя страна, все едно да произнасяш думите буква по буква, та да не те разберат децата. Пък и е много изтъркано. Но вие май всичко разбрахте.

Личеше си, че Бренън искрено харесва Луси. Той само махна с ръка.

— Изглежда онзи телефонен разговор сериозно ви е разтревожил, мисис Деспард. Мен, честно казано, никак не ме тревожи. Не знам точно за какво и с кого е бил, но засега няма да ви притеснявам. Преди това имаме по-важна работа.

— Каква? — извика Луси. — Тъкмо това исках да ви попитам. Всичко е така оплетено: духове, глупости, пък и тази ужасна история с изчезналия труп на чичо Майлс, просто не проумявам откъде ще започнете.

— Трупа, разбира се, ще открия — отвори широко очи Бренън. — Без него сме заникъде. Старецът явно е бил отровен. А когато убиецът научил, че мистър Деспард се кани да отвори криптата, се е изплашил и е извлякъл тялото оттам. Това е ясно. Но докато не намерим трупа, не можем да докажем, че покойният е бил отровен. А как са го задигнали, не ме питайте! Все още не зная къде е тайният вход за криптата — той се обърна и начумерено погледна Стивънс. — Ще ви кажа обаче едно, и то съвсем приятелски. Зная, че вие четиримата, които отворихте снощи криптата, не сте имали нечисти намерения. И ако бяхте дошли тази сутрин при мен и ми бяхте разказали историята си, щях да реша, че сте я скроили помежду си. Но по петите ви следеше мой човек и съм сигурен, че не е така.

— Да — обади се Стивънс. — Дотук това май е единственият ни късмет.

— Но къде ще го търсите? — сковано попита Луси. — Искам да кажа, ще разкопавате ли из Парка, що ли? В романите така правят. С фенери, кирки и всичко останало.

— Ако има смисъл да се копае, ще копая. Но може и да не се наложи да разравяме навред. Напълно е възможно — той говореше спокойно, но държеше и двамата под око, — напълно е възможно трупът да си е у дома.

— У дома! — без сам да знае защо, се стъписа Стивънс.

— А защо не? Не може да няма таен вход за криптата. А в стаята на Майлс Деспард сто на сто също има тайна врата. Лично аз подозирам, че двете са свързани помежду си.

— За Бога, капитане, да не би да мислите, че онази жена, след като е дала на Майлс чашата с арсена, е минала през тайната врата и се е оттеглила в някой от ковчезите в криптата?

— „Мислите“! — троснато повтори капитанът. — Не, все още съм с всичкия си. Само казвам, че снощи, докато вие четиримата сте се мъчили цели два часа да отворите гробницата, онази жена може да е влязла в нея и да е отмъкнала трупа, така че той сега да е някъде в прохода между криптата и къщата — Бренън вдигна ръка. — Не ми казвайте, че не би успяла да го извлачи — той се позамисли и продължи с някакъв разнежен от минали спомени пламък в очите. — Навремето баща ми си падаше по чашката.

— В момента не говорим за произхода си — примига Луси. — Защо сменихте темата?

— Той е от Корк — продължи Бренън — и се заселил тук през осемдесет и първа. Беше над два метра мъж. Запееше ли „Шан Ван Вот“ в бара на Рафърти, се чуваше от Секънд стрийт до Индипендънс хол! Та той всяка събота вечер се напиваше, ама се напиваше като пън. Щом се прибереше у дома, рядко биваше да не отнесе полицата за шапки, преди да се строполи на земята. Тежеше колкото слон. Но майка ми, а тя не бе едра жена, всеки път го слагаше в кревата — Бренън позамълча, после бързо добави: — Това е. Налудничаво ли ви се струва?

— Да — лаконично отвърна Стивънс.

— Да обсъдим въпроса откъм физическата сила. Нека засега не се занимаваме с личността на престъпника, който и да е той. Ако приемем, че съществува таен проход към криптата, мислите ли, че не би успял да отвори ковчега? Нали капакът не е нито заварен, нито запоен?

— Не — Стивънс нямаше как да не признае. — Пък и ковчегът беше дървен. Имаше само два автоматични болта отстрани. Но въпреки че не е необходимо много време, за да вдигнеш ключалката, трябва да си доста як. Е, ако е била гюлетласкачка или дискохвъргачка, сигурно би успяла.

— Не съм и споменавал, че убиецът не е имал съучастник. Вие самият сте доста як. А старецът? Той едър човек ли беше?

Луси поклати глава.

— Не! По-скоро съвсем дребен — в очите й отново бе изписан смут. — Най-много метър и шейсет. Не много по-висок от мен.

— Набит ли беше?

— Не. Нали разбирате, беше болен. Когато започна да се оправя, лекарят го караше да се мери на кантарчето в банята, знаете ги, едни такива малки, и чичо Майлс побесняваше. Беше кожа и кости. Ако не се лъжа, тежеше към петдесет и три-четири килограма.

— Тогава… — Бренън млъкна. В стаята бяха влезли мис Корбе и Марк, нетърпеливи да чуят за какво става дума.

Сестрата беше още с палтото си, но без шапката. На Стивънс не му излизаше от главата въпросът с цвета на косите и се надяваше сестрата да е брюнетка като Луси или Едит. Но косата й, въпреки едрото квадратно лице и кафявите очи, се оказа светла, дори белезникаворуса. И ако лицето й, по което се четеше само чувство за дълг и раздразнение, бе поне малко по-изразително, щеше да е много привлекателно. Бренън някак тържествено я настани да седне.

— Вие сте мис Корбе, нали? Така. Вчера следобед ви е посетил инспектор Партридж от нашия отдел и вие сте дали показания, нали?

— Просто отговорих на въпросите му.

— Точно това имам предвид — стрелна я с очи Бренън и пак се зарови в бележките си. — Според думите ви в събота, 8-ми април вечерта, между шест и единайсет часа, от стаята ви е изчезнало шишенце с вместимост към петдесет и осем грама с 0,25-милиграмови таблетки морфин.

— Значи все пак наистина е било морфин!… — не се стърпя Марк.

— Оставете ме да довърша, ако обичате — сопна му се Бренън. — Когато забелязахте, че шишенцето го няма, в кого се усъмнихте, че може да го е взел?

— Първо си помислих, че е мистър Деспард. Мистър Майлс Деспард. Той непрекъснато искаше морфин, но доктор Бейкър естествено не му предписваше. Веднъж го заварих да тършува из стаята ми. Затова си помислих, че го е взел мистър Деспард.

— Какво направихте, след като разбрахте, че шишенцето е изчезнало?

— Потърсих го — делово отвърна сестрата, сякаш въпросът й се струваше прекалено глупав, — после уведомих мис Деспард, но подробности не споменах пред нея, защото бях убедена, че го е взел мистър Деспард и че ще успея да го накарам да ми го върне. Той обаче се закле, че не го е пипал. А след това нямах много време да предприема какво и да било, защото на следващата вечер шишенцето се появи отново.

— Липсваха ли от него таблетки?

— Да. Три таблетки по 0,25 милиграма липсваха.

— От правна гледна точка — намеси се Марк — бих окачествил въпросите ви като нелепи, некомпетентни и не по същество. Защо, по дяволите, всички сте се хванали толкова за този морфин? Нали никой не предполага, че е бил отровен с морфин? А и три четвъртмилиграмови таблетки не биха навредили дори на човек с неговото здраве.

Бренън го стрелна с поглед през рамо.

— Надявам се все пак да стигнем и до там. Мис Корбе, бихте ли повторили какво сте казала вчера на полицая за начина, по който шишенцето било върнато и за онова, което сте видели вечерта в неделя, 9-ти април.

Тя кимна.

— Беше към осем часа. Тъкмо бях влязла в банята в края на горния вестибюл. Оттам се вижда цялото преддверие заедно с вратата на стаята на мистър Деспард и масичката пред нея. На масичката има лампа. В банята не се бавих повече от две минути. Когато отворих вратата на банята и огледах вестибюла, забелязах как някой тъкмо се отдалечава от вратата на мистър Деспард и се насочва към стълбите. Забелязах нещо дребно на масичката, но от такова разстояние не видях точно какво е. Преди да вляза в банята, там нямаше нищо. Като се приближих, видях изчезналото шишенце.

— А кой беше този някой, когото сте видели край масичката?

— Беше мисис Стивънс — отговори сестрата.

Дотук сестрата се бе държала съвсем равнодушно, като полицай, който дава показания пред съдия и гледа да претупа работата, колкото да си изпълни задълженията. Сега обаче се обърна към Стивънс със сериозен и напрегнат глас.

— Съжалявам. Тази сутрин исках да поговоря с вас или със съпругата ви, но се набърка прескъпият мистър Огдън Деспард. Исках да ви предупредя какво точно казах вчера на онзи кухоглав полицай. Опитваше се да ме накара да заявя, че съм видяла с очите си как мисис Стивънс оставя шишенцето на масичката, а аз такива скроени неща не мога да търпя.

В очите на Бренън проблесна искрица, но далеч не весела.

— Е, това, разбира се, съвсем не му прави чест. Но какво още си помислихте? Кой друг може да е?

— И сега не мога да кажа със сигурност. Може наистина да е бил мистър Деспард.

— Но какво направихте? Не говорихте ли с мисис Стивънс?

— Не можах. Тя вече бе слязла и си бе отишла, защото се връщаха в Ню Йорк. Беше дошла само да се сбогува. Реших да поизчакам.

— Така, и после?

— Не можех повече да търпя тази глупава история — мис Корбе вдигна белезникавите си вежди. — Който и да беше. И затова започнах да заключвам стаята си. Пуснах резето и на междинната врата към стаята на мистър Деспард. С вратата към вестибюла беше по-сложно, защото бравата е най-обикновена. Но покрай баща си, който е ключар, съм научила едно-друго. Просто я разглобих и я смених. И най-големият фокусник не би успял да влезе, ако не му покажа как да вкара и да завърти ключа. И нямаше да си навлека всички тези ядове, ако следващата сряда следобед неочаквано не се беше появила мисис Стивънс, а това бе свободната ми вечер…

— Следобеда преди убийството на Майлс Деспард ли?

— Следобеда, преди мистър Деспард да почине — рязко натърти тя. — Вече си мислех, че…

— Сега — намеси се Бренън, — сега стигаме до главното. Ще разберете защо толкова настойчиво задавах тези въпроси. Случвало ли се е мисис Стивънс… — той надникна в бележките си — имало ли е случай мисис Стивънс да спомене пред вас нещо за отрови?

— Да.

— Какво ви каза?

— Попита ме откъде би могла да купи арсен.

В стаята се възцари напрегната злокобна тишина. Стивънс осъзна, че всички са обърнали очи към него, че наоколо се издига стена от погледи. Челото на мис Корбе сякаш бе почервеняло и изглеждаше някак на петна. В очите й имаше укор и решителност. Чуваше дишането й. А Бренън го стрелна през рамо с котешки безизразни очи.

— Тежко обвинение — заключи Бренън.

— Това не е обвинение! Не е! Просто…

— Но трябва да се потвърди — продължи Бренън, — ако е възможно. Да е я е чувал някой друг да споменава подобни неща?

— Да. Мисис Деспард — кимна сестрата с глава.

— Вярно ли е, мисис Деспард?

Луси се поколеба, отвори уста, после пак се подвоуми и накрая се обърна с лице към присъстващите.

— Да, вярно е.

Стивънс, стиснал с все сила ръчките на стола, усети непоносима горещина в стаята и заобиколилите го погледи. Някак неволно долови, че още един чифт очи се бе присъединил към останалите. В мрака край вратата зърна спокойните, насмешливо вторачени зеници и провисналата уста на Огдън Деспард.