Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (14)

13.

Сякаш канара се смъкна от плещите на Марк Деспард. Той се изопна, както си седеше, и малко по малко пред очите му като че ли се проясни. Все още позамаян, скочи и като се обърна към Луси, заговори с плътен напевен глас, сякаш се намираше на сцена — а за човек с неговия нрав това бе същински неудържим порив.

— Позволете да ви представя дамата, танцувала със Смъртта. Капитан Бренън, това е моята съпруга.

После помрачи ефекта от бравурното си изпълнение, добавяйки заядливо:

— Защо, по дяволите, не ни казахте веднага, а толкова време шикалкавите и ни карате да се чувстваме като убийци? — Стивънс обаче не изпускаше от очи Луси и Бренън.

Щом стана дума за нея, Луси пристъпи с леката си непринудена походка, която вдъхваше спокойствие. Макар в светлокафявите й очи да проблясваше весело пламъче, все още бе бледа и на вид далеч не изглеждаше толкова успокоена, колкото би могло да се очаква. Стивънс улови беглия й поглед към Марк.

— Предполагам, знаете, капитане, че подслушах всяка ваша дума — каза тя. — Почти съм сигурна, че това е влизало в намеренията ви. Само че трябваше да обсъдим… толкова неща… които едва сега излизат наяве. Аз… аз… — лицето й се стегна и в миг сълзите й щяха да рукнат. — Не съм и предполагала, че е толкова важно. Ако знаех, нямаше да го допусна. Но при всички случаи съм ви безкрайно благодарна.

— О, няма за какво, мисис Деспард — учудено отвърна Бренън. Беше застанал пред нея и пристъпвайки от крак на крак, се стараеше да избягва погледа й. — Бих казал дори, че аз трябва да ви благодаря. Но повярвайте, добре сте направили, че сте се върнали онази нощ на бала, а и икономът ви е видял да влизате обратно. Сама разбирате, че ако не се бяхте появили отново, щяхте сериозно да загазите.

— Луси, а кой ти се обажда по телефона? — между другото вметна Марк. — Къде ходи?

— Няма значение — махна тя към него с ръка, без да го погледне. — Ще ти разкажа после. Мистър Бренън, преди малко Марк ви попита защо не казахте всичко направо, още с влизането. Мисля, че знам причината. Чух сам да я споменавате. Всъщност донякъде знаех, че трябва да се пазя от вас — тя се усмихна. — Бихте ли ми казали, без да се засягате, вярно ли е, че в кметството ви наричат Франк Лисицата?

Бренън дори не трепна. Усмихна се и махна пренебрежително с ръка.

— О, на ваше място не бих надавал ухо за такива приказки. Момчетата…

— Те разправят, грубо казано — ледено го прекъсна Луси, — че умеете да изтръгнете и майчиното мляко от всеки мошеник, а после да го арестувате. Вярно ли е? И ако е вярно, има ли още нещо, което криете от нас?

— И да има, ще ви го кажа — изрече той и млъкна за миг. — Къде сте чувала за мен?

— Къде ли? Не си спомням, но се е запечатало в съзнанието ми. Може би от комисаря. Защо питате? Когато всички получихме телеграмите ви да се върнем…

— Да, точно това имам предвид. Не съм ви изпращал нито телеграми, нито каквито и да било съобщения. Обаче някой изпрати на мен. Онова писмо, подписано от Амор… забравих му името. Който и да го е писал, е бил с размътена глава и е написал всичко както е. Кой написа писмото?

— Мисля, че знам — троснато се обади Марк.

Прекоси стаята и отиде до някакъв покрит с парче плат квадратен сандък от орехово дърво, наподобяващ бюро, сред безразборно нахвърляни вещи покрай стената. Вдигна с трясък капака и вътре се видя сгъваемо писалище с доста прашна стара пишеща машина. Потършува за лист хартия, но като не намери, се задоволи с едно старо писмо, което извади от джоба си и нави с гърба нагоре на валяка.

— Опитайте я — предложи той — и сравнете шрифта й с писмото.

Бренън важно-важно надяна огромни очила с рогови рамки, седна като маестро пред пиано, вгледа се в клавишите и плахо ги докосна. Машината закудкудяка като кокошка, видяла житце. „Дойде часът на всички праведни“ — изписа той. После огледа листа веднъж, втори път и се облегна назад.

— Не съм специалист — призна си той, — но в този случай и без да разбираш кой знае колко, е ясно. Не съм виждал по-прост шрифт. Същият е. Значи писмото е написал някой от семейството. Имате ли представа кой би могъл да бъде?

— Огдън — спокойно изрече Марк. — От ясно по-ясно, че е Огдън. Разбрах още щом зърнах писмото. Огдън е и никой друг. Вижте! — Марк се обърна към Стивънс и Партингтън, озарен от непогрешима идея. — Там, където пише, че съм погребал котката, направо се издава. Помните ли, снощи ви разказах? Нали ви споменах, че тъкмо заравях гробчето, когато откъм хълма засвяткаха фаровете на неговата кола и се уплаших да не ме види? Е, значи ме е видял. Но не се е обадил. Само ме е гледал.

Луси шареше с поглед из стаята от единия ъгъл до другия.

— Да не искаш да кажеш, че и телеграмите той е изпратил? Но, Марк, това е ужасно! Защо ще постъпва така?

— Не знам — доста отегчено отвърна Марк. Седна и зарови пръсти в косите край слепоочията си. — Огдън не е злодей, това е безспорно. Той не би… искам да кажа умишлено… Не намирам точната дума, но мисълта ми е, че и през ум не му е минало, че върши нещо долно. Направил го е просто за да ни разтревожи и да се позабавлява с нас. Човек като Огдън, рече ли да кани гости на вечеря, сто на сто ще покани двамина, които не се понасят, и ще ги настани един до друг на масата. Просто такъв си е, каквото и да стори. Понякога подобни хора стават велики учени, друг път — най-долни подлеци, или и двете. Но да се е сетил, че върши нещо наистина…

— Марк, приказваш глупости — грубо го прекъсна Луси. Тя ту помръкваше, ту засияваше, може би заради очевидното си притеснение. — Според теб лоши хора просто няма. А Огдън не е искрен. Нещо в него се промени. Чак такива шегички не си е правил. И направо мрази Мари Стивънс. Извини ме, Тед. Да не искаш да кажеш, че като е написал това писмо, в което на практика обвинява свой роднина в убийство, не е и помислял, че върши нещо нередно?

— Откъде да знам? Знам само, че открай време е ненадминат шпионин, хлапето му с хлапе! Странно как не се досети, че ще отваряме криптата…

Марк застина. Настана тягостна тишина, сред която отекваше бавно и отчетливо потропване. Бренън, разположен на стола пред пишещата машина, бе свалил очилата си и почукваше с тях по писалището, оглеждайки мрачно, но дружелюбно останалите.

— Продължавайте — подкани той Марк. — Не спирайте дотук, мистър Деспард. Казахте „че ще отваряме криптата“. Аз честно и открито казах всичко каквото зная и очаквам да ми отвърнете със същото.

— Франк Лисицата… — поде Марк. Отвори уста, но веднага я затвори. — Да не искате да кажете, че и това знаете?

— Да. И точно това не ми дава мира. Не ми излиза от ума. И не разбирам що за… — Бренъновата кажи-речи слонска деликатност пред присъстващата жена му запуши устата и той избоботи някаква благословия, сякаш за да излее каквото му се бе насъбрало… — та да забъркате този кошмар, тази кръгла глупост, тази каша от чистопробни измишльотини! И изчаквах да ми кажете какво открихте в криптата.

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.

— Ще ви повярвам. Честна дума, ще ви повярвам, мистър Деспард! Знам всяка ваша и на приятелите ви крачка през вчерашния ден от момента, в който посрещнахте доктор Партингтън на 57-ми кей. Бяхме ви прикачили „опашка“.

— И знаете всичко и за снощи?

— Слушайте! — натърти Бренън с вдигнат пръст, като в същото време извади от куфарчето си друг лист. — С доктор Партингтън пристигате от Ню Йорк в 18:25. Влизате в къщата. В 20:05 излизате двамата с колата, отивате в бялата къщичка вляво от Кингс авеню, като застане човек с лице насам. Къщата е на мистър Стивънс… Доколкото разбирам, вие сте мистър Стивънс — добави той, обръщайки се към Стивънс с обичайния си любезен тон. — Оставате до 20:45. После с доктор Партингтън се връщате отново тук. Тримата с един прислужник на име Хендерсън започвате да събирате разни инструменти от голямата къща и от къщата на Хендерсън. В 21:30 към вас се присъединява и мистър Стивънс. В 21:40 започвате да копаете при криптата и точно в 23:45 я отваряте.

— Хендерсън каза, че някой ни наблюдава — неловко изсумтя Марк. После погледна Бренън — Но…

— Трима влизате вътре. Доктор Партингтън се връща до къщата и след две минути пак идва при вас. В 00:28 доктор Партингтън, мистър Стивънс и Хендерсън изхвърчат от криптата, като че някой ги гони, затова „опашката“ решила, че е станало нещо и ги последвала. Явно обаче е било от миризмата долу, те идват тук, вземат две дървени стълби и в 00:32 отново са при криптата. В 00:45 се разнася страхотен шум, докато вие сте преобръщали някакви мраморни урни. В 00:55 се отказвате и отивате в къщата на Хендерсън…

— Подробностите можете да ни спестите — изръмжа Марк. Гласът му звучеше малко припряно. — Интересува ме едно. Каквото сме правили и сами го знаем. Но как тази ваша „опашка“ ни е чувала? Долавяла ли е какво си говорехме?

— Докато сте били в криптата и у Хендерсън, човекът ви е чувал. Да ви припомня, че прозорците на хола у Хендерсън са били отворени. Така че е чул почти изцяло разговора ви.

— Всичко пропадна — заключи Марк след кратко мълчание.

— Не, не унивайте — посъветва го Бренън и пак си взе очилата. — Разказвам ви всички тези подробности… за да обясня защо рано-рано се озовах на прага ви. Нашият човек ви е следил до три часа призори. Не ви е пречил, така му беше наредено. Но оттук дойде право на Честнът хил, където живея, и ме събуди. Каза, че каквото и да става, няма да може и да мигне. Никога не бях виждал Бърк толкова сащисан. „Капитане — вика ми, — ония са смахнати. Чиста проба откачени. Говорят си за разни възкръснали мъртъвци. Разправят, че старецът сам бил станал от ковчега и излязъл от гробницата, затова тя сега била празна.“ И аз, реших да дойда незабавно тук.

Марк, който отново бе закрачил насам-натам из стаята, спря и впери в него сух ликуващ поглед.

— И сега следва най-важното. Стигнахме до първоизточника и първопричината. Капитане, вярвате ли, че сме смахнати?

— А, не е речено — умислено отговори Бренън, почесвайки се по носа. — Не непременно смахнати.

— Но ще се съгласите, че тялото го няма в криптата, нали?

— Нямам избор. Бърк ми го повтори сто пъти. Каза, че сте обсъждали всичко, за което биха се сетили и в полицията. Според мен дотолкова е обезумял от страх, та не е посмял да слезе след вас в криптата и всичко му се е сторило като история за призраци. Особено… — Бренън хвърли поглед към куфарчето си и внезапно млъкна.

Марк беше цял слух.

— Така! Един момент. „Особено“ какво? Целият ни разговор е една безкрайна поредица от неочаквани фокуси. Ще повторя въпроса на Луси отпреди малко: има ли още номера във фокусническата ви шапка?

— Да — спокойно рече Бренън. — Например зная по часове кой какво е правил през нощта на 12-ти април. Всеки, който живее в къщата — замълча за миг и после продължи: — Вашата грешка, мистър Деспард, е че сте били обсебен от мисис Деспард. Искам да кажа — избоботи той и сякаш извинително затвори очи, — от вероятността тя да е виновна. Както и сестра ви. Но в къщата е имало и други хора. Да насочим вниманието си към тях. Да започнем с брат ви, мистър Огдън Деспард, както сторихме и преди малко. Така. От мисис Хендерсън разбрах, че вчера не е бил в града, затова не можах да го разпитам или поне реших, че няма да успея. Но пратих един човек да го следи и понеже ни провървя, успяхме да разберем какво е правил през нощта на убийството.

— Доколкото си спомням — замисли се Марк, — имаше намерение да ходи на вечеря със съученици от основното училище в „Бел Стратфорд“ в града. Само че ние го накарахме да остане и да изчака завръщането на мисис Хендерсън от Кливланд, така че сигурно е пропуснал вечерята. Спомням си, че когато тръгнахме за бала, в девет и половина, още беше тук.

— Не мога да разбера… — поривисто поде Луси, но веднага млъкна.

— Какво не можете да разберете, мисис Деспард?

— Нищо. Продължавайте.

— Тъй или инак вие сте нрав — съгласи се Бренън. — Мисис Хендерсън си спомни къде е отивал. Тръгнал е към 21:40 със син буик към града и в 22:35 е пристигнал в хотел „Бел Стратфорд“. Вечерята вече била свършила, но речите още продължавали. Видели го да влиза. Изглежда някои от съучениците му били запазили стаи в хотела и продължили да празнуват. Той се присъединил към тях и от 22:35 до два след полунощ може да се докаже точно какво е правил. Следователно и той има неоспоримо алиби. И пак бих посочил, че и него едва ли някой би сбъркал с тайнствената посетителка, както и вас. Но това вече са подробности. Следващата в списъка е мис Мира Корбе, опитна медицинска сестра — Бренън вдигна поглед от бележките си, усмихна се и махна с ръка. — Не че допускам медицинските сестри да тръгнат да убиват пациентите си, но трябваше да проверим и нея. Пратих един изпитан агент и — натърти Бренън — успяхме не само да уточним кога къде е била, но и да поговорим с нея.

— Значи — вметна Луси след кратка пауза — сте я разпитвали какво е ставало в къщи, докато е била у нас, така ли?

— Точно така.

Луси го погледна, сякаш се опасяваше от клопка.

— Излиза, че криете още нещо — укори го тя. — Тя… тя спомена ли за едно шишенце, което бе откраднато от стаята й?

— Да.

— И? — настоя Марк, изчерпал вече цялото си търпение. — Тя знае ли кой е откраднал част от съдържанието на това шишенце?

— Според нея може да са го сторили двама души — отвърна Франк Лисицата, без да сваля умисления си поглед от тях. — Но за това ще стане дума след малко. Първо, какво е правила тя. На 12-ти вечерта, както всяка сряда, се падало да не е на работа. Проследихме я до появата й в… хм… бърлогата й на Спринг Гардън стрийт, клуба на „Младите християнки“. Пристигнала към седем. Вечеряла в клуба, към 19:30 отишла с приятелка на изложба и към 22 се прибрала и си легнала. Това потвърди друга милосърдна сестра, която спи в една стая с нея. Още едно неоспоримо алиби. И накрая стигаме до Маргарет Лайтнър, камериерката ви, която в момента е при родителите си в Западна Филаделфия…

— Маргарет! — викна Луси. — И нея ли проследихте? Да, спомням си. Онази вечер я пуснах да иде на среща с приятеля си.

— Точно така. Установихме го. Открихме и приятеля й и още една двойка, с която са имали уговорка да се видят. Четиримата прекарали цялата вечер, без да излизат от колата, карайки накъдето им видят очите. Към десет и половина спирали някъде сред храсталаците във Феърмаунт Парк. Така че би било немислимо камериерката — а тя е от датски род, от Пенсилвания, не знаехте ли? — да е била гостенката в стаята на чичо ви в 23:15.

Марк не сваляше очи от него, леко свъсил вежди.

— Не виждам какво общо има датският произход и това, че е от Пенсилвания — отбеляза той. — Но безкрайните ви подмятания вече ужасно ме дразнят. Вижте, вярвате ли, че мисис Хендерсън казва истината?

— Да — замислено кимна Бренън. — Вярвам й.

— И не мислите, че старият Джо Хендерсън, нейният мъж, е замесен, нали?

— Не е.

— Тогава зачеркнахте всички ни — рече Марк с юмруци на кръста. — Доказахте алибито на всеки един от къщата или свързан с къщата. Не остана кой да го е извършил. Ако полицаите повярват, че тази история е свръхестествена…

— Уважаеми — Бренън изпадна в ужасно сприхаво настроение, — не можете ли да си избиете това от главата и да проумеете ясно и просто какво точно се е случило тук онази нощ! Обяснявах дума по дума като на невръстни хлапета, защото с повод и без повод сте готови да скочите насреща ми и докато не престанете да търсите вина у близките си или да намесвате разни врели-некипели за духове и не знам още какво, няма да си отговорите на нито един въпрос. Исках само да ви покажа, че в цялата история няма нищо странно. Щом я чух, разбрах, че е от ясна по-ясна. Външен човек ви е скроил този номер — той замълча и продължи с общи приказки: — Не ме гледайте така вторачено. Не се ли радвате? Разсъдете сами. Отровителката е жена. Знае, че през нощта на 12-ти в къщата няма да има почти никой. Знае, че мисис Деспард ще ходи на бал с маски, знае и с какъв костюм ще отиде. Сигурна работа: дори си ушива костюм досущ като на мисис Деспард, включително и с отметнатия назад воал. Идва, вероятно с маска на лицето, спокойна, че дори някой да я забележи, ще я вземе за мисис Деспард. Точно така е станало. Но не се е задоволила само с това. Мисис Деспард е щяла да иде на бала, и то с маска. Това е сигурно. Но не би било изключено всички на бала да я разпознаят и после тя да има безукорно алиби. Затова отровителката скалъпва някакво лъжливо повикване на телефона за мисис Деспард — той впери остър поглед в Луси. — Но не знаем кой я е търсил нито за какво са говорили. На мисис Деспард сякаш не й се иска да ни каже.

Луси понечи да отговори, лицето й цялото пламна и тя се заколеба.

— Ала това не е толкова важно. Главата си залагам, че повикването е било фалшиво. Трябвало е просто да се изведе мисис Деспард от салона, да бъде пратена за зелен хайвер, та после тя да не може да докаже къде е била. Не забравяйте кога я викат на телефона — в единайсет без двайсет. И ако беше излязла някъде за половин или един час… Разбирате ли какво имам предвид? Само че мисис Деспард се отказва и се връща, без да говори по телефона. Действителната убийца (или може би ще е по-точно да кажа убийци) не се е страхувала, че ще я видят. И ще ви кажа защо: защото е влязла през таен вход. Но изведнъж се появява мисис Хендерсън, за да слуша радио. В завесата на прозореца към верандата има пролука, но това не тревожи гостенката, защото дори и да я забележат, ако никой да не зърне лицето й, ще я вземат за мисис Деспард. Мисис Хендерсън надълго и нашироко разправяше как жената стояла съвсем неподвижно, като че ли изобщо не помръдвала. Бас държа, че е било така. Не е помръдвала, защото обърне ли се, биха я разпознали. Дотук ви приказвах, приказвах… Сега оставям на вас да помислите. Трябва да се сетите за човек, който познава къщата като петте си пръста, който ви е близък приятел и знае кой какво е щял да прави онази нощ. Да ви идва нещо наум?

Луси и Марк се спогледаха втренчено.

— Не може да бъде! — възрази бурно Луси. — Вижте, ние повечето време сме сами. Рядко излизаме. Аз обичам, но Марк мрази да ходи където и да било. Онзи бал с маски беше нещо като подарък. А и нямаме толкова близки приятели, освен…

Тя застина.

— Освен… — подкани я Бренън.

Луси бавно извърна глава и погледна Стивънс право в очите.