Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (8)

7.

Час по-късно те се запрепъваха по стъпалата нагоре, доволни от две открития:

1. Криптата нямаше таен вход и в нея от другаде не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

2. Трупът, вместо да си лежи тихо и кротко в някой ковчег, изобщо липсваше.

Бяха извлекли далеч встрани ковчезите от долния ред и внимателно ги бяха огледали един по един. Невъзможно бе да отварят всички, но от пласта прах и ръжда и от здраво скрепените им капаци бе ясно, че откакто са ги оставили тук, никой не ги бе пипал. Щом свършиха с долния ред, Партингтън ги остави и се върна в къщата, за да изпие още едно уиски. Но Хендерсън и Стивънс, обзети от неудържимо настървение, домъкнаха дървени стълби и се покатериха да нарушат спокойствието на покойниците от Деспардовия род в горните ниши; притесненият Марк отказа сам да троши костите на своите предци. Само че там всичко се разпадаше в ръцете им и скоро стана съвършено ясно, че няма как да е скрит труп. Накрая Марк дори изхвърли цветята, преобърнаха и урните, но пак без резултат. Вече и тримата се бяха уверили, че трупът не е в криптата — просто нямаше къде да е. Стояха в гранитната дупка и също както първата, много скоро и втората възможност бе отхвърлена: че някой се е промъкнал в криптата, неизвестно откъде, и е извадил трупа от ковчега му, увиснал за нишите като прилеп — сама по себе достойна за Гоя картина, — после по някаква необяснима причина се е опитал да го премести. Просто нямаше къде да го е оставил.

Малко преди един, надишали се на спарения въздух, четиримата свършиха с тършуването. Едва изкачиха стъпалата и Хендерсън тутакси се отправи към дърветата отвъд пътеката, а Стивънс чу покъртителен шум откъм брястовете. Отидоха в каменната къщичка на Хендерсън, влязоха в хола и запалиха лампите. След малко се появи и Хендерсън, бършейки мокро чело, и безмълвно се залови да прави силно кафе. Седнаха на масата в скромната стаичка пред чаша кафе — четирима мрачни възкресители, — без никой да обелва дума. Над камината сред разни снимки в рамки часовникът показваше един без десет.

— Я по-весело — заговори най-сетне Партингтън, макар сам вече да не бе в толкова добро настроение и клепачите му да бяха натежали. С много внимателни жестове запали цигара. — Господа, изправени сме пред един проблем — сериозен, истински, интересен проблем. Предлагам да се опитаме да го разрешим, преди Марк отново да потъне в мрачни догадки…

— Защо, по дяволите, не ме оставиш на мира с моите мрачни догадки? — сряза го Марк. — Все с тях се заяждаш. Според мен и през ум не ти минава да предложиш някакъв изход, а ще започнеш да ни убеждаваш да не вярваме на собствените си очи — той вдигна вперения си поглед от чашата. — Ти какво мислиш, Тед?

— Не ми се ще да ти казвам какво мисля — вяло отвърна Тед. Спомни си злокобната реплика на Мари: „Довечера ще отворите един гроб, но според мен в него няма да откриете нищо.“ Даваше си сметка, че не бива с нищо да се издава и трябва да се прави, че нищо особено не се е случило, докато обмисля мрачните догадки, изпълнили съзнанието му. Най-добре беше да остави Партингтън да теоретизира светските проблеми. Главата му бе като замаяна, а горещото кафе изгори гърлото му. Опита се да се облегне по-удобно, но нещо издуто в джоба му го притесняваше. Какво ли можеше да е? Оказа се тенекиената фуния, с която бе напълнил фенерите с газ. Спомни си, че тъкмо бе напълнил и втория фенер, когато останалите започнаха да му подават кирките и ковашкия чук, и той инстинктивно бе напъхал фунията в джоба. И сега се сети за чудатата, необяснима мания на Мари. Всеки път извръщаше очи от едно толкова обикновено нещо като тенекиена фуния. Откъде идваше тази странна прищявка? Бе чувал за хора, които не понасят котки или определени цветя, дори бижута. Но да не понасяш кухненски фунии е толкова налудничаво, колкото и да се плашиш от кофа за въглища или да не можеш да стоиш в стая с билярдна маса.

И докато се чудеше, се обърна към Партингтън:

— Имате ли някаква версия, докторе?

— Не съм доктор, ако не възразявате — отвърна той и се загледа в цигарата си. — Но поразително напомня предишната история със заключената стая, само че този път е още по-заплетено. Сега трябва да обясним не само как някакъв убиец влиза и излиза от заключена стая, без никой да усети, а и нещо повече. В случая става дума не за обикновена заключена стая, а за иззидана от гранит гробница, без прозорец, и не с каква да е врата, а с почти половинтонен каменен блок, над който лежат близо педя чакъл и пръст, а най-отгоре — споена с цимент настилка, за която един очевидец е готов да се закълне, че не е пипана от човешка ръка.

— Това аз го казах — заяви Хендерсън, — готов съм и да го повторя.

— Чудесно! Мисля, че ще трябва да си обясним не само как е влязъл и как е излязъл убиецът, но и как е преминал самият труп. По-хубаво не би могло и да бъде… Е, вече знаем почти всички съвременни трикове и уловки — изрече Партингтън и им се усмихна с нескрито недоверие. — Бихме могли да се ограничим с възможните начини за проникване вътре. Съществуват само четири и нека се захванем само с тях. Първите два спокойно можем да оставим настрани, тъй като те изискват консултация с архитект. Но можем да приемем, че таен вход няма и че в момента трупът не е в криптата. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — потвърди Марк.

— Казахме, че засега се занимаваме с две възможности. Първата: независимо от твърденията на мистър Хендерсън, в когото ни най-малко не се съмнявам, и въпреки че те с жена му спят на пет-шест метра от настилката, някой все пак е успял да се промъкне през нощта и да върне плочите на място без следа от разместване.

Хендерсън го слушаше с такова презрение, че дори не отговори. Беше се настанил малко настрани във висок и скърцащ люлеещ се стол с плетена облегалка, скръстил бе здраво ръце и се полюшваше толкова равномерно и отривисто, че столът играеше насам-натам.

— Така… в това и аз много не вярвам — призна си Партингтън. — Значи стигнахме до последния и единствено сигурен вариант: тялото изобщо не е било внасяно в криптата.

— Как! — възкликна Марк, потропвайки с пръсти по масата. После додаде: — Това пък на мен не ми се вярва.

— Нито на мен — обади се Хендерсън. — Мистър Партингтън, не че искам все да се навирам, да досаждам и да преиначавам всяка ваша дума, но, ей Богу, досега това е най-шантавата ви идея. Не защото аз го казвам, а защото да твърдите, че покойният не е бил свален долу, означава да набедите и гробаря, и двамата му помощници. Пък и с ръка на сърцето, мистър Партингтън, нали сам разбирате, че това е невъзможно? Ето как стана всичко. Мис Едит ми заръча да наглеждам гробарите и който и да ме вика, да не мръдвам от тялото на мистър Майлс. Така и сторих. Вижте, в наши дни вече не излагат ковчега в гостната, за да се простят хората, както едно време. Оставят тялото, както е подготвено, в леглото на умрелия, докато не дойде време да го погребат. Чак тогава го слагат в ковчега, затварят капака и носачите го свалят по стълбите. Разбирате ли? Така сториха и когато умря мистър Майлс. А докато те го слагаха в ковчега, аз бях в стаята и не се отделих от тях… И без друго се бях разпоредил предварително, та нямах много работа. С госпожата ми седяхме цяла нощ да бдим, нощта преди погребението… Та сложиха го те в ковчега, затвориха здраво капака с болтове и щом свършиха, дойдоха носачите и го вдигнаха. Свалиха го по стълбите, а аз ги следвах неотлъчно — разпалено разказваше Хендерсън, опитвайки се да предизвика най-искреното им уважение. — Имаше сред носачите съдии, адвокати, лекари, надявам се, не бихте заподозрели точно тях в някакви нечисти дела? Свалиха го право долу, изнесоха го през задния вход и после по пътеката веднага го спуснаха, където си му е мястото — той посочи с пръст към пода. — Останалите, дето не слязохме там, изчакахме горе край изхода да чуем опелото. Когато то свърши, те до един излязоха и всичко приключи. Моите помощници, Бари и Маккелси, заедно с младия Том Робинсън, веднага се захванаха да насипват чакъла и да подреждат обратно плочите, а аз се прибрах, колкото да се преоблека, и веднага се върнах при тях, за да им казвам кое как да свършат. Това беше.

Люлеещият се стол се придвижи с последен жалостив стон към прастарото радио, върху което стоеше някаква саксия с цвете, и позабави клатенето си.

— По дяволите! — викна Партингтън. — Ако не е едното, трябва да е поне другото. Да не би да вярвате в духове?

Простенващият стол замлъкна.

— Господ да ме прости — бавно и натъртено изрече Хендерсън, — май вече вярвам.

— Глупости!

Все така със скръстени пред гърдите ръце, Хендерсън намръщено се вторачи в масата.

— Вижте какво — поде той, — много-много не ме е грижа има ли духове, няма ли. Мен от тях не ме е страх, ако това имате предвид, ако ще и в този миг някой призрак да нахълта в стаята. Не съм суеверен, а от духове се страхуват суеверните. — Позамисли се и продължи. — Знаете ли, преди четирийсет години в Пенсилвания, дето съм се родил, един мистър Болинджър ми каза нещо, дето цял живот ще го помня. Този мистър Болинджър трябва да имаше деветдесет години и вечно ходеше с елегантен цилиндър. Като всички и той все нещо правеше — я градината ще плеви, я нещо около къщата ще работи. Но един ден направо ни взе акъла. Беше се покатерил навръх покрива, на двайсет метра и отгоре — а пък и покривът му стръмен, — да прережда керемидите, по риза и с цилиндъра на глава, на деветдесет години. Наблизо имаше едно старо гробище, където вече не погребваха никого, и го бяхме позабравили. И дотрябваше ли му на мистър Болинджър нов камък за пода на мазето, прескачаше оградата и примъкваше някоя стара надгробна плоча. Вземаше си и окото му не мигаше. Та, помня, минавам покрай задната ограда на двора му и го виждам да копае. Викам му: „Мистър Болинджър, не ви ли е страх, че тези надгробни плочи ще ви навлекат някоя беля?“ А мистър Болинджър се подпира на лопатата, плюе към половин кило тютюнев сок и вика: „Джо, аз от мъртвец страх нямам, а и ти няма защо да се плашиш от тях. Пази се от живите проклетници.“ Тъй ми рече. Ако са умрели, нищо не могат да ти сторят. Поне на мене не, така знам аз. А виж, духове има ли, няма ли, оная вечер слушах по радиото, че Шекспир бил казал…

Без дума да промълви, Марк го сепна с втренчения си любопитен поглед. Хендерсън не отместваше очи от ръба на масата с безизразно неразгадаемо лице и продължаваше да се люлее бавно и достолепно. Не се знаеше дали от мъртвите или от живите, но се виждаше, че е много уплашен.

— Искам да те попитам нещо — припряно заговори Марк. — На теб мисис Хендерсън разказа ли ти историята, която ми разправи на мен?

— За жената в стаята на мистър Майлс през нощта, когато той умря ли? — попита Хендерсън, без да отмества поглед от ръба на масата.

— Да.

Хендерсън сякаш се замисли.

— Разказа ми я — призна той.

— Преди малко ви казах — обърна се Марк към другите двама, — че засега ще запазя историята в тайна, защото няма да ми повярвате. Вече обаче сам не зная на какво да вярвам, затова ще ви я разкажа. Май вече споменах, че мисис Хендерсън бе отсъствала цяла седмица и онази вечер се прибра, след като ние вече бяхме тръгнали за бала с маски. От всичко дотук това е най-важното, защото тя няма откъде да знае с какви костюми са били Луси и Едит… Момент! — той погледна Хендерсън. — Освен ако ти не си й казал. Каза ли й за бала, когато се върна?

— Аз ли? Не съм — викна Хендерсън. — Аз сам не знаех как сте се маскирали. Знаех, че жените майсторят някакви маскировки. Но на мен всичките ми се виждат еднакви. Нищо не съм й казвал.

Марк кимна.

— Та, ето какво ми разказа. Онази вечер, в сряда, тя пристигнала от гарата към десет без двайсет и пет. С влизането обиколила навред, за да се убеди, че всичко си е на мястото. Всичко било наред и тя почукала на вратата на Майлс. Той не й отворил, но отвърнал през вратата. Също като Едит, и мисис Хендерсън се разтревожила. Ако си идела, тоест ако дойдела тук, нямало да го чуе, освен ако той не се провикне през прозореца. И тя като Едит искала да остане във вестибюла или поне на долния етаж, но той, сто на сто ядосан, не искал и да чуе за такова нещо и й се сопнал: „Ти, по дяволите, за безпомощен инвалид ли ме имаш? На всеки поотделно ли трябва да кажа, че нищо ми няма? Върви си у дома!“ — или нещо подобно. Тя се учудила, понеже той винаги се държеше невероятно любезно, та чак ставаше смешен. „Е, щом е тъй — отговорила му тя, — ще намина пак към единайсет да видя как сте.“ И в единайсет тя наистина тръгнала към стаята му. И сега идва главното. Вече цяла година, откак го излъчват, всяка сряда вечер, точно от единайсет, тя слуша едно предаване по радиото. Като че ли се казваше — Марк говореше по-скоро с някаква язвителна нескрита омраза, а не с насмешка — „Един час спокойствие с нежната музика на Ингелфорд“, а всъщност е само половин час и музиката е най-малко нежна, но винаги рекламират някакъв сироп за успокояване…

Хендерсън примига, искрено стъписан.

— Хубава си е музиката — сърдечно се възпротиви той. — Чудесна е, да не сте казали втори път подобно нещо. Човек се отпуска, докато я слуша — и се обърна за помощ към другите. — Аз тук си имам радио и то си е много хубаво. Само че една-две седмици нещо се беше повредило и госпожата ми попита бива ли да слуша предаването на Ингелфорд по радиото в голямата къща.

— Точно така — потвърди Марк. — А колкото до предаването, изтъкнах го само за да подчертая, че в цялата история няма и помен от… от някакви нечисти помисли или нещо нередно. Нали разбирате? Ако приемем, че силите на злото действително имат власт над нас, че могат да ни позорят или да се вмъкнат в лудото ни всекидневие дори през подобни сладникави баналности като предаването на Ингелфорд… то излиза, че те наистина са могъщи и страшни. Мушим се в разни градове, чиито милиони светлини лумтят като огън под откритото небе, слушаме как някой отвъд океана ни пее, за да не се чувстваме самотни, истински омагьосан кръг без помен от пусти степи, сред които да се залуташ в бурна нощ. Но я си представете, че ти, Тед, се прибираш една вечер в апартамента си в Ню Йорк или ти, Парт, в своя в Лондон, или някой си Джон Смит в къщата си, където и да е тя, отваряте най-обикновената врата на жилището си и чувате странен глас. Да речем, решавате да не надничате зад стойката за чадъри, не ви се ходи и до печката в тъмното, защото току-виж зърнете нещо да се катери нагоре?

— Като казах, че ще се впуснеш в мрачни догадки, имах предвид точно това — отчетливо прозвуча гласът на Партингтън.

— Да, може и да си прав — съгласи се Марк с усмивка и кимна. Пое дълбоко въздух и продължи. — Добре, да се върнем към разказа на мисис Хендерсън. Тя бързала да не изпусне началото на предаването в единайсет. Трябва да уточня, че радиото е на веранда на втория етаж. Няма да навлизам в подробности, защото мисля да ви заведа на самото място. Ще ви кажа само, че в единия край на верандата към стаята на Майлс води френска врата. Хиляди пъти сме го питали защо не използва верандата, за да се пече на слънце, без някой да го безпокои, самите ние почти не се качваме на нея, но по някаква причина той открай време не я обичаше. И неизменно спускаше пред стъклената врата дебела завеса. Верандата е най-обикновена и доста по-модерна и по-добре обзаведена от всяко друго помещение в къщата — с плетени столове, пъстри сенници, цветя и всичко, както си му е редът. Мисис Хендерсън се качила и понеже се бояла да не изтърве началото на предаването, без да се бави из антрето, направо почукала на вратата, попитала го добре ли е и щом чула да отговаря: „Да, да, всичко е наред“, продължила по коридора, завила и излязла на терасата. Да не пропусна, Майлс никога не е имал нещо против да слушаме радиото, дори често, без никой освен него самия да знае защо, настояваше, че му харесва, така че мисис Хендерсън нямало от какво да се притеснява. Запалила лампата до радиото, а тя е в най-отдалечения от стъклената врата на Майлс край, и седнала. И докато загрее апаратът, тоест за две-три секунди, чула зад стъклената врата на Майлс женски глас. Едва не припаднала от изненада. Знаеше, че Майлс за нищо на света не пускаше хора в стаята си, освен това знаела, че в къщи няма никой… поне всички бяха казали, че излизат. Както ми разправи на другата сутрин, първо си помислила, че сто на сто е Маргарет, камериерката. Чувала, че Майлс се слави като голям фустопоклонник. А Маргарет е хубавица и мисис Джо се кълне, че неведнъж е улавяла Майлс да я сподиря с поглед. А и единствена Маргарет от време на време биваше допускана в стаята. С изключение на медицинската сестра, но мис Корбе трудно може да бъде наречена хубавица, а и флиртовете не й допадат. И така седяла си там мисис Джо, докато радиото започнало да припуква и, вторачена в него, на бърза ръка прехвърлила всички подозрителни улики наум: нетърпението на Майлс да не го безпокои никой тази вечер, раздразнението му, когато някой почука на вратата и… всичко това не й харесало.

Марк се поколеба и проницателно изгледа Хендерсън, преди да изрече последните три думи. Хендерсън неловко се намести в стола си.

— Затова станала и тихо, на пръсти, се приближила до стъклената врата. Чувал се някакъв глас, но едва-едва, и понеже радиото вече било загряло, не могла да чуе какво казва. Тогава съзряла тесен процеп. Вратата била плътно закрита от тежката кафява кадифена завеса, но пък тя била издърпана малко накриво. Горе вляво, съвсем до касата на вратата, завесата била набрана и се образувал процеп, а вдясно, малко по-ниско, имало и втори. И през двете се виждало вътре с едно око. Тя надзърнала първо през лявата пролука, после пристъпила и надникнала през дясната. Освен лампичката в другия край на верандата, навън било съвсем тъмно, така че отвътре едва ли някой можел да я забележи… И онова, което видяла, успокоило моралните й принципи, защото се уверила, че вътре не се вихрят оргии. Както ми каза, очаквала да зърне обичайната като за надничащ през ключалка сцена, и то с прословутия за женена жена в такава ситуация ужас. Може и да се е заблудила, но онова, което видяла, било съвсем неочаквано… През пролуката вляво се виждала само отсрещната стена на стаята. На тази стена, а тя е на гърба на къщата, има два прозореца. Между тях има много висок чудноват каролински стол, а на стената с орехова ламперия висеше малка глава от Грьоз, която Майлс много харесваше. Виждала ясно и стената, и картината, но не се мяркала жива душа. Тогава надникнала през процепа вдясно. Този път видяла Майлс и още някого. Видяла леглото, опряно до стената вдясно, успоредно на вратата към верандата. В стаята светела единствено мъждивата нощна лампа над кревата. Майлс бил седнал в леглото по нощница, захлупил отворена книга в скута си, и гледал право към стъклената врата и мисис Джо, но не в нея. С гръб към вратата, с лице към него, стояла дребна жена. Не забравяйте, че светлината е била слаба и тя се откроявала като силует. Жената стояла неподвижно, като някакъв облак, но и някак странно, защото изобщо не помръдвала. Все пак мисис Джо била достатъчно близо и огледала и най-малката дреболия по костюма й. И както казва тя, той бил досущ като онзи в галерията и обясни, че имала предвид портрета, който се предполага, че е на маркиза Дьо Бренвилие, но без да изрича името й, също както ти — Марк погледна Хендерсън, — никога не споменаваш криптата, а й викаш „онова място“. Първото, което не можах да проумея, бе защо изобщо е решила, че там става нещо странно. Знаеше, че и Луси, и Едит същата вечер са отишли на бал с маски, макар да не знаеше с какви костюми и би било напълно естествено веднага да си помисли, че е някоя от двете. И както сама призна, след време тя наистина решила, че е или Луси, или Едит и се сетила за бала с маски. Държа обаче да изтъкна, че тя изобщо не приема станалото за нещо злокобно, а само за миг й минало през ума, че е някак необичайно. Решила да проумее какво е необичайното и си казала, че може би е изражението на Майлс: върху неговото лице, добре осветено от нощна лампа, ясно бил изписан страх.

Настана мълчание и през отворените прозорци долетя поривистото шумолене на дърветата.

— Но, за Бога, човече — наруши мълчанието Стивънс, като се мъчеше да владее гласа си и да не вика, — ами жената? Мисис Хендерсън нищо повече ли не каза за нея? Да речем брюнетка ли е била, блондинка ли?

— Там е работата. Не можа да определи дори това — отвърна Марк, без гласът му да потрепне, и сключи ръце пред себе си. — Като че ли жената била забулена с някакъв ефирен воал… не лицето, а косите и гърбът й някъде малко над талията, скривайки не особено дълбокото й деколте. Но и воалът й се сторил някак „много особен“, не забравяйте, че аз просто цитирам объркания разказ на мисис Хендерсън. По-скоро изглеждал като схлузила се забрадка. Доколкото съдя по думите на мисис Хендерсън, това са само догадки, и то бегли, защото миг след като зърнала воала, я поразил неестественият врат на жената. Едва успях да изтръгна от мисис Хендерсън какво толкова необичайно й направило впечатление и чак няколко дни по-късно тя се престраши да подметне, че вратът на жената сякаш не стоял здраво на раменете й, все едно, че част от него липсвала.