Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Burning Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2013 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Пламтящото съдилище

Превод: Ирина Васева

Редактор: Красимир Василев

Художник: Виктор Паунов

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 13,5

Издателски коли: 11,34

ИК „Азинус“, 1993 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. —Добавяне

4.

— Приемаш го спокойно — наведе се Партингтън напред — и това е добър признак. Но доказателството ти ми се вижда много мъгляво.

Той внимателно бе проследил как Марк пресушава чашата. Стивънс разбра, че на Партингтън страшно му се пие, но не смее да посегне към бутилката и се преструва, че не забелязва чашата в ръката на Марк. Затова му сипа уиски със сода, а Партингтън пое чашата с небрежен жест, с характерната церемониалност на тихите закоравели пиячи.

— Та значи, казваш, мисис Хендерсън — продължи той, — онази старица, дето от години е у вас? А не допускаш ли, че тя…?

— Всичко допускам — отегчено го прекъсна Марк — в тази объркана история. Но според мен не говореше истерично и не лъжеше. То се знае, че е родена клюкарка, но да ти е правила някога впечатление на истерична? Още повече, както сам каза, тя дойде у нас с мъжа си, когато аз бях още хлапе, тя отгледа Огдън… Помниш ли брат ми Огдън? Когато замина, той беше в основното училище… Тя е много привързана към семейството ни. И Луси обича, не се съмнявам. Освен това на нея и през ум не й минава, че чичо Майлс е бил отровен. Според нея той е умрял от болестта си, а и онова, което е видяла, за нея не е особено страшно. Затова и с такъв труд успях да я накарам да си мълчи.

— Почакай — намеси се Стивънс. — Да не би тя да ти е разказала за онази тайнствена жена в старомодни дрехи, дето излязла през зазиданата врата?

— Точно така — призна Марк и неловко се размърда. — И точно това ме подтикна да разровя тази история. Защото в нея, именно в нея, има нещо, което с нищо не се връзва. Просто е безсмислено! Онзи ден ти я разказах, за да видя как ще реагираш, и после трябваше да обърна всичко на шега… Е, добре! Преценете сами — неспокойните му, широко заоблени пръсти пак се заровиха в кесията тютюн. Марк обичаше сам да си свива цигарите и го правеше почти с ловкостта на фокусник. — Ще ви разкажа цялата история от самото начало, защото тя е пълна с такива чудесии, че имам чувството, че чертая кръговете на самия ад. Най-добре да започна с няколко думи за рода ни. Между другото, Парт, ти виждал ли си някога чичо Майлс?

— Не — отвърна Партингтън, след като помисли. — Не съм. Той непрекъснато беше някъде из Европа.

— Чичо Майлс и баща ми бяха породени през една година: чичо Майлс през април седемдесет и трета, баща ми — през март седемдесет и четвърта. Ще разберете защо подчертавам тези подробности. Баща ми се оженил рано, на двайсет и една години, а чичо Майлс си остана стар ерген. Аз се родих през деветдесет и шеста, Едит през деветдесет и осма, а Огдън през деветстотин и четвърта. Приходите ни бяха от земя, Деспардови притежаваха солидни имоти във Филаделфия и околностите. Повечето наследи Майлс, но това ни най-малко не тревожеше баща ми. Той беше предприемчив добряк с широко сърце и постигна блестяща адвокатска кариера. И двамата с майка ми умряха преди шест години. Тя настоя да се грижи за него и сама се зарази.

— Помня ги — вметна Партингтън. Седеше закрил очи с ръка, сякаш споменът го измъчваше.

— Разказвам ви го — отекна гласът на Марк, — за да видите, че не е имало нищо необичайно в отношенията ни. Никакви задни помисли. Никакви роднински разпри. Никаква завист. Вярно, Майлс бе известен безделник, но високопарните му пиянства и флиртове бяха толкова старомодни, че в наши дни минаваха вече дори за скромни. Сигурен съм, че той нямаше нито един враг на този свят. Всъщност живя толкова години в чужбина, че едва ли и познаваше някого тук. Ако някой го е отровил, то е било просто заради удоволствието да гледа как умира човек… или заради парите му, естествено.

Марк ги погледна в очите.

— Ако е било заради парите, ще кажете, че всички сме заподозрени и най-вече аз. Всеки от нас получи солидна сума в наследство. И знаехме, че ще я получим. Както ви казах, разликата между Майлс и баща ми бе толкова малка, че те са отраснали като близнаци и останаха много близки. След като баща ми се сдобил с наследници, Майлс и не е помислял да се жени. Никога не сме се карали за каквото и да било. И в този спокоен дом някой започва да го тъпче с арсен.

— Имам два въпроса — намеси се Партингтън. Гласът му беше все така погаснал, но вече говореше по-гладко. — Първо, как ще докажеш, че наистина е поглъщал арсен? Второ, на няколко пъти намекваш, че напоследък чичо ти се държал някак странно: затварял се в стаята си и така нататък. Кога започна това?

Марк пак се поколеба — разпери ръце, после пак ги сключи.

— Страх ме е да не ви подведа неволно — каза той. — Не мислете, че изведнъж е станал особняк или че се вманиачил, че е започнал да ни тормози. Цял живот се гордееше с изисканите си обноски. Предполагам, че се е променил още преди време. За пръв път забелязахме тази промяна преди по-малко от шест години, когато се върна от Париж след смъртта на родителите ми. Вече не бе едновремешният жизнерадостен чичо. Не че бе унил, просто изглеждаше отнесен или объркан, като че нещо го мъчеше. Но още не се усамотяваше. Това започна… ммм — Марк се замисли. — Между другото, Тед, откога живеете в тази къща?

— От около две години.

Марк кимна, развеселен от съвпадението.

— Е, започна да се затваря няколко месеца след това. Не че се заключваше, просто обядваше и вечеряше горе и вечер си стоеше в стаята. Нали знаеш как живееше? Слизаше за закуска, после, ако е хубаво времето, излизаше в градината и запалваше пура. Често ходеше и в галерията с картините. През цялото време изглеждаше някак объркан. Като да се движеше сред мъгла. По пладне се качваше в стаята си и оставаше там цял ден.

— Но какво правеше там толкова време? — намръщи се Партингтън. — Четеше ли? Проучваше ли нещо?

— Не, едва ли. Не обичаше много книгите. Прислугата разправяше, че просто си седял в плетения стол и гледал през прозореца. Казваха и че часове наред се преобличал, явно за да убие времето. Имаше огромен гардероб. Много се гордееше с дрехите и осанката си. Преди месец и половина го налегнаха кризите — повръщания, спазми и така нататък. Не искаше и да чуе за лекар. Все разправяше: „Нищо и половина! Не ми е за пръв път. Една синапена лапа и чаша шампанско и ще се оправя.“ Но след време така го сви, че спешно извикахме доктор Бейкър. Той поклати глава и каза че е сто процента гастроентерит. И то тежък. Наехме медицинска сестра и независимо от причините за неразположението му, трябва специално да отбележа, че оттогава започна да се оправя. Към края на първата седмица, беше през април, вече бе здрав и престанахме да се тревожим. И така до нощта на 12-ти април. У дома бяхме осем души: Луси, Едит, Огдън, аз, старият Хендерсън (помниш ли го, Парт, той се грижи за къщата и за градината, изобщо за целия имот), мисис Хендерсън, медицинската сестра мис Корбе и камериерката Маргарет. Както ви казах, с Луси и Едит ходихме на бал с маски. Така се случи, че тази нощ в къщата нямаше да остане почти никой. Мисис Хендерсън бе заминала за около седмица. Беше кръстница на целия род на някакви нейни роднини в Кливланд, обичаше да кръщава хлапета. Щеше да има голямо семейно тържество и тя се забави заради него. Дванайсети се падаше сряда, а в сряда вечер мис Корбе почива. Неочаквано един възлюбен се обади на Маргарет и й определи среща, а тя е залудяла по него и без много приказки убеди Луси да я пусне за срещата. Огдън щеше да ходи в града на някаква веселба. И така у дома щяха да останат само старият Хендерсън и чичо Майлс. Едит, то се знае, не смееше да ги остави сами. Като всички жени и тя смята, че ако някой е болен, само жена може да се оправи с него и реши, че ще си остане у дома. Майлс обаче не даде и дума да се издума. Още повече, че мисис Хендерсън щеше да се върне същата вечер с влака, който пристига в Криспън в 21:25. Тогава Едит пак се разтревожи, понеже Хендерсън щеше да иде с форда да посрещне жена си на гарата и цели десет минути къщата щеше да остане празна. Обаче Огдън се обади с отегчение и се съгласи да изчака пристигането на мисис Хендерсън. И така всичко се уреди. Маргарет излезе рано-рано, както и мис Корбе, като остави бележка с инструкции за мисис Хендерсън, в случай на нужда. Към осем часа с Луси, Едит и Огдън хапнахме, а Майлс бе казал, че няма да вечеря. Пак нещо го беше прихванало и всеки момент можеше да избухне. Все пак се съгласи да пийне чаша топло мляко. След вечеря се качихме да се облечем и Луси му го занесе на табла. Точно тогава стана нещо, което не бива да пропусна — на площадката Едит я настигна и й каза: „Не знаеш кое къде стои дори в собствената ти къща. Сипала си от прокисналото мляко.“ Но след като и двете го опитаха, се оказа, че млякото си е съвсем наред.

Докато слушаше отмерения глас на Марк, Стивънс лесно си представи сцената в Деспард Парк, на площадката на дървената стълба под големия прозорец. На стената висеше голям портрет, а подът бе застлан с тежка дебела индийска рогозка, в нишата пред прозореца стоеше масичка с телефон. Стивънс се учуди защо в мислите му все изплуваха масички с телефон? Представи си Луси — пъргава, привлекателна, събрала черните си коси на една страна, загатнатите лунички — истинско олицетворение на „чудесна партия“. Представи си и Едит — по-висока, с кестенява коса, тя все още младееше, но кожата й бе започнала да изпръхва и очите й едва забележимо хлътваха; беше доста припряна и обичаше надълго и на широко да говори за доброто възпитание. Представяше си ги как беззлобно се препират около чашата с мляко (в тяхното семейство не знаеха какво е скандал), а младият присмехулник Огдън стои някъде зад тях с ръце в джобовете. Огдън бе по-ведър и по-леконравен от Марк. А и беше незаменим за веселба…

Но през цялото време мисълта на Стивънс бе обсебена от един-единствен въпрос: сигурен ли съм къде прекарахме онази нощ с Мари? Знаеше отговора, макар той да не му харесваше. Бяха прекарали нощта тук, във вилата в Криспън. Рядко идваха от Ню Йорк през седмицата. Но тогава се наложи да дойдат по работа — трябваше да говори с издателите на списание „Ритенхауз“ за правата върху серийните издания. За това с Мари дойдоха с колата, пренощуваха и рано сутринта се върнаха в Ню Йорк: дори за смъртта на Майлс научи чак след два дни. Онази вечер не се отличаваше с нищо особено — останаха си у дома, бяха само двамата и си легнаха доста рано. Да, съвсем спокойно си легнаха.

Осъзна, че Марк подема отново разказа си.

— И пак ще кажа, млякото си беше съвсем наред — повтори той, поглеждайки ту единия, ту другия. — Луси го занесе и почука на Майлс. Тъкмо се канеше да го остави на масичката (вече стана дума, че той не отваряше веднага), когато той отвори и сам взе подноса. Изглеждаше съвсем здрав. От замъгления му поглед, когато сякаш търсеше нещо, без сам да знае какво, нямаше и помен. Ти не си го виждал, Парт. Представи си красив застаряващ джентълмен с поизмършавял врат, прошарени мустаци и високо чело. Онази вечер бе дори със син ватиран старомоден халат с бяла яка и шалче около врата.

— Сигурен ли си, че няма да те свие криза? — попита го Едит. — Не забравяй, че мис Корбе си отиде и няма кой да чуе звънеца долу. Ако ти дотрябва нещо, ще трябва сам да си го вземеш. Ще можеш ли? Няма ли да е по-добре да оставя бележка на мисис Хендерсън, щом си дойде, да седне в горното фоайе?

— Скъпа моя — рече чичо Майлс, — да седи там до два-три през нощта ли? Глупости! Вие тръгвайте, а на мен си ми е много добре тук. Вече му надвих на този стомах.

В този миг котаракът на Едит, Йоахим, който дебнеше нещо невидимо в антрето, се промъкна покрай крака на Майлс и се шмугна в стаята му. Майлс обичаше котарака. Измърмори нещо, че той му стигал за компания, пожела ни приятна вечер и затвори вратата. И ние отидохме да се обличаме.

— Не спомена ли — Стивънс поде очевидно неуместния си въпрос, — че Луси се е маскирала за бала като мадам Дьо Монтеспан?

— Да. Но… всички знаехме — отвърна Марк и кой знае защо, за пръв път сякаш се сепна. Погледна Стивънс. — Не знам каква муха й бе влязла на Едит, но държеше Луси да е като мадам Дьо Монтеспан. Може да си бе наумила, че е по-достолепно — изкриви той устни в широка усмивка. — Всъщност роклята си я уши Луси. Моделът взе изцяло от един портрет в цял ръст в галерията. Той е на някаква дама от времето на Монтеспан, макар никой да не е сигурен точно коя е. Повечето от лицето и част от рамото й са заличени с някаква киселина, явно още преди години. Помня, дядо ми веднъж разправяше, че се опитали да възстановят изображението, но се оказало невъзможно. Така или иначе май е оригинал на Кнелер и затова го пазим, макар в този вид да е едно нищо и половина. Предполага се, че е портрет на някоя си маркиза Дьо Бренвилие… Какво ти стана, Тед? — ядосано скочи Марк, сякаш нервите му вече не издържаха.

— Сигурно е от глад — нехайно отговори Стивънс. — Няма нищо. Продължавай. Имаш предвид французойката — отровителка от седемнайсети век, така ли? Откъде се е взел неин портрет у вас?

Партингтън си промърмори нещо под нос. Сведе се с обичайната си непохватност и този път не се поколеба да си налее сам.

— Ако не се лъжа — вдигна глава Партингтън, — родът ви има нещо общо с нея. Или пък се е свързала с някого от твоите предци в далечното неясно минало?

Марк губеше търпение.

— Да. Не съм ли ти казвал, че името ни е било друго, после са го променили, за да звучи по английски? Някога се е пишело Деспре и е френско по произход. Но да оставим сега мадам маркизата. Споменах портрета само защото Луси взе модела за костюма от него и го уши сама за три дни. Излязохме към девет и половина. Луси беше с нейните труфила, Едит с широката си фуста на Флоранс Найтингейл, а аз в някакви измислени парцали, за които продавачът в градското заемно бюро за костюми заяви че са сто процента „рицарски доспехи“. Въпреки че на вид бяха много опърпани, се оказаха учудващо удобни, пък и кой би се отказал да препаше сабя, стига да му падне случай? Тръгнахме към колата, а Огдън ни обсипваше с подигравки от осветената горна веранда. Тъкмо излязохме на шосето и срещнахме форда на Хендерсън, който се връщаше от гарата заедно с мисис Хендерсън. Балът се оказа доста умряла работа. Нямаше нито бесни танци, нито кой знае колко пиене, както подобава на маскарад. Ей Богу, побърках се от скука и повечето време седях и зяпах, а Луси танцува. Тръгнахме си малко след два. Нощта беше хубава, имаше луна и сред прохладата най-сетне се почувствах добре. Едит бе скъсала дантелените си панталони, или както му викат на това, дето го носят под широкофустите рокли, и се бе вкиснала малко, но Луси пя през целия път до нас. Цялата къща изглеждаше тъмна. Вкарах колата в гаража и видях там форда, но Огдъновият буик още го нямаше. Дадох на Луси ключовете от входната врата и двете с Едит изтичаха напред да отворят. Аз останах на алеята, за да подишам още малко. Там е моето царство и аз си го харесвам. Тогава Едит се провикна от верандата. Заобиколих, изкачих стъпалата и влязох в преддверието. Луси бе застинала с ръка на ключа за лампата, вдигнала леко очи към тавана, изглеждаше уплашена.

— Чух някакъв ужасен шум — каза ми тя. — Наистина! Чух го само преди секунда.

Антрето е много старо и понякога нощем навява какви ли не мисли. Но този път беше друго. Изтичах горе, сабята още беше на кръста ми. Горният вестибюл беше тъмен, но нещо не беше наред. Не че се бе променил, ставаше нещо необичайно вътре в него. Имали ли сте някога чувството, че нещо минава край вас с бавна стъпка и че е нещо злокобно? Едва ли… Тъкмо се запътих към ключа за лампата, чух как нещо сякаш се блъсна, като че някой превъртя ключ в ключалка и вратата на чичо Майлс внезапно се открехна. Вътре светеше мъждива светлина, която смътно очертаваше силуета му. Все още стоеше на крака, но се бе превил одве, притискайки корем с ръка, а с другата бе хванал дръжката на вратата. Видях издутите му вени. Както се бе провесил и се клатушкаше, свит на две, събра сили и понадигна глава. Кожата около носа му бе като пергамент, очите му сякаш бяха станали двойно по-големи и челото му плуваше в пот. Всяко вдишване сякаш го разтърсваше от глава до пети и дробовете му просвирваха. После ме погледна някак безжизнено и реших, че ме вижда, но когато отвори уста, заговори, без да се обръща към никого. Каза: „Не издържам вече. Не мога повече да търпя тази болка. Ей Богу, не издържам.“ При това говореше на френски. Притичах и го хванах, преди да се е строполил. Вдигнах го, а той, дявол знае защо, замахна и започна да се бори колкото може със скопчилия го спазъм, и го отнесох на леглото в стаята му. Той сякаш се мъчеше да ме види, дърпаше ме да ме разгледа и… как се казваше?… да ме разпознае, да ме различи сред мъглата. Първото, което изрече като уплашено до смърт дете, бе: „И ти ли?“ Казвам ви, думите му просто ме прорязаха. Но той очевидно се съвземаше — погледът му се избистри, като че ли вече виждаше лицето ми на слабата нощна лампа над леглото и се свиваше като дете. Стана съвсем, съвсем друг, не мога да го опиша. Но заговори завалено, на английски. Спомена нещо за „ония таблетки в банята, дето ще надвият болката“ и ми викна да му ги дам, че няма сили да стигне до тях. Таблетките бяха веронал — по-рано му давахме при тежка криза. Луси и Едит стояха на прага, пребледнели като платно. Луси го чу и се втурна за таблетките. Всички съзнавахме, че той умира. Обърнете внимание, никому не бе дошло наум, че е отровен. Сякаш беше старата му болест, а удари ли тя някого толкова зле, не ти остава нищо друго, освен да му дадеш лекарството и да стиснеш зъби. Прошепнах на Едит веднага да позвъни на доктор Бейкър и тя, без дума да каже, бързо отиде при телефона. През цялото време не ми даваше мира изразът на лицето му — какво ли бе видял или бе решил, че вижда, та го бе ужасило толкова? Откъде се бе взело това изражение на подплашено ангелче? Сигурно от желание да отвлека мислите му от болката го попитах: „Откога си така?“ „От три часа“ — отговори той, без да отваря очи. Лежеше на една страна, свит на кълбо. От възглавницата едва го чувах. „А защо не извика някого, защо не отвори вратата и…?“

„Не се и опитах — изрече той към възглавницата. — Знаех, че рано или късно ще се случи. Реших, че ще е по-добре да стане сега, отколкото да живея в очакване. Само че болката се оказа непоносима.“ После като че ли се посъвзе. Погледна ме, сякаш от дъното на някаква бездна. Още го беше малко страх, дишаше все така неравномерно и гърдите му свиреха. Каза: „Слушай, Марк, аз си отивам.“ Не искаше и да чуе изтърканите ми утешения. „Марк, мълчи и слушай. Ще ме погребете в дървен ковчег. Разбра ли, дървен. Закълни се, че ще се погрижиш за това.“

Толкова държеше да се закълна, че дори когато Луси донесе хапчетата с чаша вода, не свали вперения си поглед от лицето ми. Беше се вкопчил в сакото ми и повтаряше ли, повтаряше за дървения ковчег. Едва преглътна таблетката — беше повръщал много, но най-сетне успях да го накарам да я изпие. После измърмори, че му е студено, да го завия с юргана и затвори очи. Юрганът бе сгънат в краката му. Луси безмълвно го вдигна и зави Майлс. Станах и се огледах да го наметна с още нещо. В стаята има един голям скрин гардероб, където той държеше повечето от префърцунените си дрехи, и си рекох, че на най-горната полица може да има одеяло. Вратата бе открехната. Одеяло нямаше, но намерих нещо друго. На пода на скрина, точно пред строените една до друга обувки с калъпите, лежеше подносът, който му бяхме донесли, преди да излезем. Пак там беше и чашата — празна, замацана с млякото. Но имаше и нещо, което никой не бе внасял тук: тежка сребърна чаша с диаметър към десетина сантиметра — чудата гравирана дреболия, доколкото знам, без особена стойност. Откакто се помня, тя си стои долу в бюфета. Не знам дали сте я забелязвали? В чашата се бе утаила някаква лепкава на вид течност. А до нея бе проснато тялото на Йоахим, котарака на Едит. Побутнах го, но животното бе мъртво. И тогава разбрах.