Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Burning Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2013 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Пламтящото съдилище

Превод: Ирина Васева

Редактор: Красимир Василев

Художник: Виктор Паунов

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 13,5

Издателски коли: 11,34

ИК „Азинус“, 1993 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. —Добавяне

2.

Постоя така, без да отрони дума, загледан внимателно ту в надписа, ту в чертите на лицето. После още веднъж и още веднъж, смътно съзнавайки, че все още седи във вагона за пушачи на влака за Криспън, който трябва да пристигне в 19:35. Но все така имаше усещането, че е попаднал в някакво безгранично празно пространство.

След малко вдигна поглед, прихвана по-здраво ръкописа на коленете си и обърна очи към прозореца. Чувстваше се, както се е случвало всекиму, все едно седнал на зъболекарски стол, след като са му извадили зъб — позамаян, с леко ускорен пулс и толкова. Дори не си даваше сметка колко е сащисан. Забеляза, ме сред дрънченето на релсите се носят през Оувърбрук и зърна няколко улични лампи, осветили асфалта в ниското.

Не можеше да е съвпадение или грешка. Това бе нейното име: Мари д’Обре. И чертите бяха нейните, и изражението на лицето му бе познато. Жената на снимката, гилотинирана преди седемдесет години, може би беше роднина на съпругата му — да речем, прабаба, като вземем предвид годините помежду им. Но и чертите, и дори изражението бяха досущ като на внучката и такава поразителна прилика вече бе необичайна.

То се знае, съвпадението нямаше абсолютно никакво значение. Дори собствените й майка, баща и чичовци да са били качени на злокобния ешафод, все едно. Още повече, в наши дни едно седемдесетгодишно злодейство вече носи привкуса на история и сме склонни да го приемем снизходително, като най-обикновено, без всякаква връзка с днешното всекидневие, подобно на изкуствен череп, използван за преспапие върху нечие бюро. И все пак снимката бе поразителна, виждаше се дори едва забележимата бенка точно под ухото и едновремешната гривна, която Мари бе носила стотици пъти. Още повече, нямаше да е много забавно издателството, в което сам работи, да издаде книга със снимката на жена му точно срещу заглавната страница, и то в компанията на цяла редица престъпници. Дали това бе имал предвид Морли, като му каза, ако иска, да се отбие при него, щом пристигне на работа в понеделник?

Не, това нямаше нищо общо. Тъй или инак…

Стивънс се вгледа отново в снимката и я извади от кламера, за да я разгледа по-отблизо. Но защо още с докосването на снимката го обзе странно усещане? Всъщност макар да не си даваше сметка за това, той в миг осъзна, че все още я обича от цялата си душа, че я обича със същата пламенност. Снимката бе на дебел картон и тук-там сивият пунктир на гравюрата бе изпъстрен с кафяви точици. На гърба с врязани в картона букви бе изписано името на фотографа: Perrichet et Fils; 12 rue Jean Goujean, Paris, VII. Напряко на клеймото с разлати овъртени букви, чието мастило бе избеляло с годините, някой бе написал: Ма tres, tres chere Marie; Louis Dinard, le 6 janvier 1858[1]. Някой любовник? Или съпруг?

Но онова, което неудържимо струеше от снимката и гротескно сливаше минало и днешно, бе изражението на жената. То бе все така живо, въпреки надутата поза. Снимката бе в едър план, до кръста, на фона на дървета и гълъби. Жената бе застанала неестествено, сякаш всеки момент щеше да се претърколи настрана, лявата й ръка лежеше върху кръгла масичка със скромна драпирана покривчица. Роклята й бе затворена и с висока якичка от тъмна тафта, която падаше богато и проблясваше тук-там. А над якичката главата бе леко отметната назад. Макар тъмнозлатистите коси да бяха сресани в по-различна прическа (две-три къдрици й придаваха сковано старовремски вид), това все пак бе косата на Мари. Беше с лице към обектива, но гледаше малко встрани. Сивите й очи с възтежки клепачи, големите зеници и катраненочерните ириси излъчваха, както той твърдеше, нейната вътрешна „одухотвореност“. Устните й бяха разтворени в лека усмивка. Погледът неизменно следеше наблюдателя, както при известния трик на художниците портретисти. Но усещането бе съвършено различно. Снимката бе жива. Сякаш Стивънс стискаше бутафорна маймунска лапа в ръка и изведнъж откриваше, че дланта му се раздрусва.

Пак спря поглед върху надписа „гилотинирана за убийство“. Жените, гилотинирани за убийство, се брояха на пръсти. А и те бяха получили такава присъда просто поради липса на друго наказание за злодеянието си.

„Цялата тая история е просто шега или някаква измишльотина. Дявол да го вземе, това наистина е Мари. Някой ми крои номер“ — си каза Стивънс.

Каза си го, макар чудесно да знаеше, че не е така. В края на краищата понякога се случваше потомци да приличат досущ на свои предци и в това нямаше нищо чудно — просто си приличаха като две капки вода и толкоз. Прабаба й била екзекутирана, и какво от това!

Бяха женени вече три години, но той знаеше много малко за нея. Пък и не бе кой знае колко любопитен. Знаеше, че е от Канада, от стар западнал род, подобен на Деспардови, срещнаха се в Париж и след по-малко от две седмици се ожениха. Запознаха се (някак романтично и случайно) в двора на една стара празна постройка, недалеч от сергиите със зеле на улица Сент Антоан. Не можеше да си спомни обаче името на самата улица и как, разглеждайки стария Париж, се бе озовал там. Улицата беше… беше… Момент! Покрай името на улицата се сети за едно предложение на приятеля си Уелдън — колежански преподавател по английски и също запален по процеси за убийства. Преди три години Уелдън му бе казал: „В Париж ли ще прекараш лятото? Тогава, ако обичаш жестоки сцени, иди на улица еди-коя си, номер еди-кой си.“ „А какво има там?“ „Ще разбереш, ако намериш кой да ти каже. Ако ли не, това е загадка за теб.“

Той така и не отгатна, а и бе забравил после да попита Уелдън. Но в онзи дом срещна Мари, която също като него се разхождаше безцелно. Каза му, че не познавала мястото. Видяла полуотворените врати на някакъв старовремски двор и влязла. За пръв път я зърна седнала на парапета на пресъхнал фонтан насред обраснал в трева двор. От три страни я заобикаляха перилата на галериите и очуканите каменни лица, изваяни в стените. Макар да не приличаше на французойка, той се учуди, когато тя го заговори на чист разговорен английски и „одухотвореният“ й вид в миг се оживи от усмивка. В известен смисъл това бе съблазънта на бликащото здраве.

Но защо никога не му бе казвала? Защо беше тази безсмислена тайнственост? Вероятно в онази къща е живяла Мари д’Обре през 1858 година. По-късно семейството изглежда се е преселило в Канада и Мари, потомката, се бе върнала на злокобното място, водена от естественото любопитство да научи нещо за своята предшественичка. Ако съдеше по писмата, които получаваше от дъжд на вятър от разни братовчеди и лели, животът й трябва да е бил много скучен. Понякога разправяше някоя смешна история за близките си, но, честно казано, той никога не се бе замислял много-много за тях. В душата си тя таеше чудати кътчета и неочаквани приумици — не можеше например да понася фунии, най-обикновени кухненски фунии. Защо ли?

Аа, тази работа няма да я бъде. През цялото време усещаше погледа на другата Мари д’Обре от снимката, сякаш тя му се присмиваше с безплътната си усмивка. Да видим какво е направила тази първа Мари д’Обре, без да се смущаваме от този издокаран като на великденска картичка истукан, чиято глава бе хвръкнала на гилотината. Защо да отлага? Стивънс взе пак ръкописа и пъхна снимката сред листовете след първата глава. Явно, мислеше си той, Крос не го бива за заглавията. Не само бе сложил тромаво заглавие на цялата книга, ами после бе решил да я „поосвежи“ с по-сензационни наименования на отделните глави. Всяка глава бе наречена „Историята на еди-кого си“, а първата бе кръстил Историята на знатната жива покойница, което звучеше злокобно.

Въведение нямаше, още с първото изречение Крос навлизаше в същинското повествование:

Наричат арсена отрова на глупците и едва ли има по-неподходящо наименование.

Така твърди мистър Хенри Т. Ф. Роудз, редактор на „Практически наръчник на химика“, с когото е съгласен и доктор Едмон Локар, директор на Лионската полицейска лаборатория. По-нататък мистър Роудз заявява:

„Арсенът не само не е отрова на глупци, но и далеч не дължи популярността си на липсата на въображение у престъпниците. Един отровител рядко бива глупак или лишен от въображение. Напротив, свидетелствата сочат точно обратното. Арсенът все още се използва просто защото и до днес е най-сигурната отрова. На първо място, при отравяне с арсен най-трудно се определя диагнозата, освен ако лекарят няма основание да предположи употребата му. При внимателно увеличаване на дозата симптомите почти напълно съвпадат с тези на гастроентерита…“

При тези думи погледът на Стивънс се закова върху страницата. Редовете се сляха в безсмислена чернилка пред очите му, защото в съзнанието му нахлуха куп други преживелици. Човек не може да се противи на връхлетели го мисли. Можеш да се присмиваш на себе си, да се наричаш луд или чисто и просто предател, но кой може да спре внезапно избликнала идея? Гастроентерит — от него преди две седмици бе умрял Майлс Деспард. В главата на Стивънс се въртеше една доста безвкусна шега…

— Здравей, Стивънс — чу той нечий глас зад рамото си и се сепна.

Огледа се. Влакът намаляваше скорост за първата си спирка в Ардмор. На пътеката стоеше доктор Уелдън, опрял ръка върху облегалката, и го гледаше с любопитство — доколкото неизменното му, добре отрепетирано изражение позволяваше да се разбере. Лицето му бе слабо, скулесто като на аскет с остро очертани челюсти, ходеше с подрязани мустаци и пенсне без рамка, а физиономията му бе почти каменна, с изключение на редките случаи, когато разправяше някаква история и се усмихваше широко или прихваше неудържимо. Тогава ококорваше широко очи и пурата, която почти никога не излизаше от устата му, щръкваше нагоре. Уелдън бе от Нова Англия, бляскав преподавател, зад чиято сдържаност се криеше дружелюбно сърце. Винаги се обличаше с вкус и също като Стивънс носеше куфарче.

— Не те видях да се качваш във влака — рече той. — Как сте у дома? Добре ли е мисис Стивънс?

— Седни — покани го Стивънс, доволен, че е скрил снимката. Уелдън слизаше на следващата спирка, но приседна внимателно на облегалката. — Благодаря, добре сме — някак вяло добави Стивънс. — А у вас?

— Да речем, добре. Дъщерята прекара лек грип, но и нас не ни подмина в това време — отвърна Уелдън безучастно.

Докато си разменяха обичайните любезности, Стивънс трескаво се питаше какво ли би казал Уелдън, ако разгърнеше ръкопис и намереше в него снимка на собствената си жена.

— Между другото — поде Стивънс някак рязко, — нали хобито ти са бележити убийци? Чувал ли си за отровителка на име Мари д’Обре?

Уелдън извади пурата от устата си.

— Мари д’Обре… А, да. Това е моминското й име, разбира се — извърна се той ухилен и скулите му изпъкнаха още повече. — Та като спомена за нея, все забравям да те питам…

— Гилотинирана е през 1861 година.

Уелдън се сепна.

— Значи говорим за различни хора — внезапният обрат на разговора от грипа към убийства сякаш го пообърка. — 1861… Сигурен ли си?

— Ами тук така пише. Аз само се чудех. Това е новата книга на Годан Крос. Помниш ли какъв шум се вдигна преди няколко години — дали си измисля фактите или не. Просто полюбопитствах…

— Щом Крос го казва, значи е така — заяви Уелдън, загледан през прозореца, докато влакът набираше отново скорост. — На него вярвам напълно, макар тази да не съм я чувал. Единствената Мари д’Обре, за която знам, е по-известна с името си по мъж. Всъщност тя е класическа отровителка. Не може да не си чувал за нея. Не помниш ли, нали те пратих да видиш къщата й в Париж?

— Остави сега къщата. Продължавай.

Макар Стивънс да не го бе попитал нищо, Уелдън се смути.

— Тя била уважаваната маркиза Дьо Бренвилие, една надарена чаровница, която нищо чудно да си остане най-красивата и нежна убийца. По нейно време да си французин било почти равнозначно на отровител, толкова случаи имало, че се наложило да учредят специално съдилище… — той замълча. — Потърси делото и прочети за кутийката от тиково дърво, за стъклената маска и за всичко останало. Тъй или инак пратила на оня свят мнозина, включително роднините си, опитала се да се докопа и до пациенти в болницата. Ако не се лъжа, използвала арсен. Самопризнанията й на процеса биха били любопитно четиво за днешните психолози като особен вид истерия. Между другото там има и невероятни изявления по въпросите на пола. Е, сега вече знаеш.

— Да — рече Стивънс, — спомням си нещо такова. А кога умира?

— През 1676 я обезглавяват и изгарят — Уелдън стана, изтръсквайки падналата на сакото му пепел, а влакът започна отново да намалява. — Трябва да слизам. Ако нямаш предвид нещо по-интересно, звънни утре или вдругиден. Жена ми все ми напомня да ти кажа, че е намерила рецептата за кейка, която мисис Стивънс искаше. Лека нощ.

Спирката на Стивънс беше само на две минути. Той механично прибра ръкописа в папката и го сложи в куфарчето. Цялата тази история бе толкова объркана и безсмислена. Пък и какво общо имаше тук маркиза Дьо Бренвилие, мислеше си той. В главата му отекваше едно-единствено изречение: „При внимателно увеличаване на дозата, симптомите почти напълно съвпадат с тези на гастроентерита.“

Някъде откъм началото на влака отекна призрачен глас: „Крис-пън!“ и влакът спря с продрънкваща въздишка. Той стъпи на перона и осъзна, че тъмната хладна нощ поглъща цялата тази безсмислица. Слезе по бетонните стъпала и се озова на малката уличка. Дрогерията бе по-нататък и тук бе доста мрачно, но Стивънс зърна запалените фарове на познатия му малък спортен крайслер, спрян до бордюра.

Мари бе в колата и придържаше вратата отворена. Щом я видя, всичко пред очите му се смали и промени. Онази снимка трябва да носеше някаква пъклена магия, която изопачава дори обикновената човешка плът. Всичко това бе вече зад гърба му. Забрави и снимката, и преживелиците си, постави крак върху стъпалото на автомобила и весело я загледа. Тя беше с кафява пола и пуловер, върху раменете й като пелерина бе наметнато манто. Слаб лъч светлина от близката витрина осветяваше тъмнозлатистите й коси. Тя се втренчи смутено в него. Макар и крехка на вид, гласът й бе плътен и го върна в реалния свят.

— Защо, по дяволите, стоиш там и се хилиш? — малко раздразнено, но шеговито поде тя. — Престани! Колко чашки си обърнал?… — каза сърдито, но после се поддаде на неговото безпричинно весело настроение.

— Не те е срам! Я се виж, пиян до козирката, а аз умирам за един коктейл, но те чакам да се прибереш, та да се насвяткаме заедно…

— Не съм пиян — гордо изрече той. — Нито до козирката, нито до където и да било. Просто си мислех нещо. Я виж!

Той погледна през рамото й да види откъде идва слабият лъч, озаряващ косите й. Лъчът струеше от една витрина. Различи няколко дребни и като че ли безформени мраморни блока и черни раздърпани пердета, провиснали до половината на човешки бой от медните пръстени на железен корниз. Бледата светлина сякаш се процеждаше между тези завеси и падаше не толкова върху пръстените, колкото върху корниза. Досами завесата се очертаваше неподвижният силует на мъж в цял ръст. Той като че ли гледаше към улицата.

— Боже мили! — възкликна Стивънс. — Най-сетне да видя Дж. Аткинсън!

— Не че си много пиян — рече тя, — но ми се виждаш отнесен. Скачай! Елен е приготвила нещо специално за вечеря — тя хвърли поглед през рамо към неподвижната фигура зад витрината. — Аткинсън ли? И какво от това?

— Нищо. Просто никога не бях виждал вътре жива душа. Май чака някого.

Тя обърна колата, въртейки както винаги със замах волана. Поеха край брястовете и меднообагрените букове, прекосиха Ланкастърското шосе и продължиха сред мрака към завоя на Кингс авеню, което половин миля нагоре по хълма излизаше пред входа на Парка. Докато пътуваха, му се счу, че някой от улицата го вика по име. Беше готов да се закълне, че е чул името си. Но след завоя Мари натисна газта и ауспухът така затрещя, че сигурността му се поразсея. Подаде глава да погледне назад, но пред Мари не спомена и дума — улицата беше съвсем пуста. Мари се държеше толкова естествено и така му се зарадва, когато го видя, че Стивънс започна да се пита дали той самият е наред. Чудеше се дали пък не му се привиждат и счуват разни неща от преумора. Но това бяха глупости — здрав си беше като бик, а както Мари понякога се оплакваше, също толкова умен.

— Колко е приятно, приказно направо! — възхищаваше се тя. — Усещаш ли как мирише? А край голямото дърво до оградата са нацъфтели приказни минзухари. Да знаеш какви иглики видях следобед! О, тук е истински рай! — тя вдъхна дълбоко, изопна шия и отметна глава назад. После се обърна към него с усмивка: — Уморен ли си?

— Никак.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се!

Мари изглеждаше смутена от нещо.

— Тед, скъпи, защо си толкова рязък? На теб наистина ти трябва един коктейл. Тед, довечера нали няма да ходим никъде?

— Надявам се. Защо?

Без да откъсва очи от пътя, Мари леко се намръщи.

— Ами Марк Деспард те търси няколко пъти тази вечер и искаше да говори с теб. Настояваше да те види. Било много важно, но на мен не ми каза за какво става дума. Струва ми се все пак, че ще е нещо, свързано с чичо му Майлс. Говореше много особено.

Тя извърна към него така добре познатия му „одухотворен“ поглед и очите й, озарени за миг от една улична лампа, широко отворени и вперени право в него, придадоха на лицето й съвършена прелест.

— Тед, нали каквото и да иска той, няма да му обръщаш внимание?

Бележки

[1] Моя много, много мила Мари; Луи Динар, 6 януари, 1838 г. (фр.). — Бел.пр.