Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (23)

Епилог

Нежната безоблачна есенна вечер беше преминала в нощ. Когато изви вятърът, по дърветата все още се крепеше тук-там по някое листенце, обагрено в нюансите на печена глина. Долината бе цялата кафява. В топлата подредена стая на бюрото имаше календар, обърнат на 30-ти октомври — нощта преди празника на Вси Светии.

Върху масите в стаята бяха поставени свещници с тумбести абажури, столовете бяха покрити с пъстри червено-оранжеви калъфи, над камината висеше сполучлива репродукция на „Влюбените“ от Рембранд. На дивана лежеше отворен вестник, от чиито страници наред със заглавията се четеше и откъс от репортаж:

МИЛОСЪРДНА СЕСТРА ДЕМОН ИЗБЯГВА ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯ СТОЛ

Невинна съм като новородено, твърди Мира.

Без да се признава за виновна, Мира Корбе, „Сестрата демон“, осъдена на смърт на 9-ти октомври за убийството на писателя Годан Крос, получи днес известие, че Касационната комисия е заменила смъртната й присъда с доживотен затвор. Нейният адвокат, Дж. Л. Шапиро, призна, че…

По черните заглавия трепкаха отраженията на пламъците — единствената светлина в стаята идваше от камината. В нейното зарево всичко изглеждаше разкривено и непознато. Пред задния прозорец стоеше една жена и гледаше към градината. Лицето й се отразяваше в тъмното стъкло. То бе закръглено и красиво, обградено с тъмнозлатисти букли. Позамъгленото отражение разкриваше тежки клепачи, изпод които гледаха сиви очи, а изражението й можеше да се нарече одухотворено. На устните й трепкаше лека усмивка. Тя си мислеше:

„Жалко, че тя няма да умре след всичко, което се случи. Заслужаваше си го, дори само задето наприказва какво ли не за мен. Тогава сбърках, като попитах за рецептата на стареца, но пък и не я бях прилагала от толкова време. Жалко и че не беше истински виновна, иначе щеше да стане и тя една от нашите. Сега трябва да сме хиляди, милиони.“

Навън сред градината леко се носеше октомврийският дим от комините. И небето бе мрачно, грееха само три звездички, а над ожънатите нивя отсреща се стелеше мъгла. Без жената да обръща глава, нежната й ръка се плъзна и докосна една малка тоалетка между прозорците.

„Хубаво е, че започвам да си припомням. Отначало спомените ми бяха много смътни, като отражението ми в това стъкло. Веднъж, когато димът се вдигна по време на една литургия в Гибур, ми се стори, че си спомних — тук едно око, там парче от нос или ребра със стърчащ от тях нож. Интересно кога ли ще видя пак Годен. Това беше изкривено отражение. Лицето му май беше по-различно, но веднага го познах. Поне разбрах недвусмислено, че точно него трябва да помоля за помощ. Вярно, този път нямаше опасност да попадна в ръцете на адвокатите им. Но не ми се искаше мъжът ми да се сети, рано е още. Обичам го, толкова го обичам. След време и той ще стане от нашите, ако успея да го преобразя безболезнено, или поне без да го боли прекалено много.“

Ръката се приплъзна по писалището, стиснала ключ. Започна да отключва някакви чудати чекмедженца, едно зад друго, но жената все така не обръщаше глава. Сякаш ръката живееше отделен живот и се движеше сама. В последното чекмедженце имаше кутийка от тиково дърво и едно малко бурканче.

„Да, познах Годен. Като че ли и той ме беше търсил. Никога не съм отричала, че е умен. Много хитро измисли чисто материалистично обяснение, с големини, размери, каменни стени за неща, за които аз нямах готов отговор. И как дяволски го свърши! Аз не съм умна. Жалко, че обвинението се стовари върху Марк Деспард, той ми харесваше.

Може и да не съм умна, както казват, но в края на краищата мисля, че засега го държа в ръцете си. Годен сам си го търсеше, защо му трябваше да се стреми към възмездие? Та той би бил непоносим любовник. И докато не пуснах в ход мехлема, нищичко му нямаше. След време пак ще си бъде жив и здрав, но засега здраво го държа.“

Бялата ръка с плавни змиевидни движения докосна първо кутийката, после бурканчето. Закръгленото лице се отразяваше в стъклото все така нетрепващо, макар да се усмихваше особено… Чу се превъртане на ключ във входната врата, после някой влезе в хола. Странното зарево, тази прозирност, обгърнала и стената, и прозореца — всичко изчезна в мига, когато ръката се отдръпна от бурканчето. Лицето й се превърна в лице на хубава съпруга и тя изтича да посрещне мъжа си.

Пътьом бутна с полата си вестника от дивана на пода, страницата се отгърна и разкри продължението на репортажа:

… че от „призрачния й съучастник“ Марк Деспард и до днес не е открита никаква следа, но добави, че не ще пожалят усилия да го открият. Съобщава се, че адвокатът Шапиро е представил нови доказателства. Кулминацията на процеса срещу „Сестрата демон“ беше речта на адвоката Шапиро, който се опита да докаже, че не е изключено писателят Крос, решен да обвини сестрата в отровителство, без да има доказателства за това, сам да е сипал цианид в чашата си.

„Ако защитата — заяви прокурорът Шиълдс — наистина смята, че който и да било човек би си сложил сам четири кристалчета калиев цианид в чашата, за да докаже едно свое предположение, засега се въздържам от коментар.“

„Защитата смята — отговори Шапиро, — че Крос може да е имал съучастник, който да му е доставил отровата, уверявайки го, че това е слаб арсен, от който само ще му прилошее, а всъщност го е убил. Във вид на капсули…“

В този момент настана оживление и съдията Дейвид Р. Андерсън заяви, че ако още веднъж в съдебната зала се чуе смях, ще нареди тя да бъде опразнена.