Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (21)

20.

Цяла вечер Стивънс обикаля Филаделфия с колата си, за да търси Марк, а навън пак вилнееше буря. Разбира се, Марк можеше да е заминал и извън града, но не бе взел нито колата си, нито дрехи. А можеше и да е тръгнал просто накъдето му видят очите. Отначало Стивънс реши, че на Марк не са му издържали нервите от това дяволски оплетено разследване и е отишъл да пийне. Но нито в любимите му клубове, нито в кантората му, нито в кое да е от местата, където често се отбиваше, нямаше следа от него и Стивънс започна да се тревожи.

Вир-вода и унил, Стивънс се прибра в Криспън много късно. Бяха се разбрали Крос да нощува у тях, но той се появи едва към полунощ. Отиде първо до Деспард Парк и измисли нещо за Марк, колкото да успокои Луси. В къщата цареше пълна тишина, като че ли само Луси още не си бе легнала. Когато си тръгна към вилата, Стивънс завари Крос и Бренън в същата луксозна лимузина точно пред дома му.

— Открихте ли?… — обърна се той към тях.

Бренън изглеждаше много мрачен.

— Да, мисля, че знаем кой е убиецът. Но трябва да се уверя в още нещо. Отивам в града, за да го проверя. А после… после май всичко ще излезе наяве.

— По принцип не приемам подобни човеколюбиви схващания — Крос пъхна глава през прозореца, — които нямат абсолютно нищо общо с разследването на едно престъпление, а в този случай пък съвсем не мога да се съглася с лисичестия си приятел. Това, господине, е едно грозно дело, дяволски гнусно и долно деяние и никакво съжаление не ще изпитам, когато видя лицето на електрическия стол. Мистър Стивънс, съжалявам, че няма да мога да се възползвам от гостоприемството ви тази нощ, но съм ви много признателен за поканата да споделя покрива ви. Трябва да продължа с Бренън, за да докажа хипотезата си. Но ви предлагам като възмездие утре точно в два часа да дойдете с благоверната си съпруга в Деспард Парк, за да ви представя убиеца… Хенри, тръгвай. Дай газ.

Мари си призна, че не съжалява задето Крос не е останал да нощува у тях.

— Беше изключително любезен и съм му безкрайно благодарна — каза тя, — но у него има нещо потайно. Сякаш чете мислите ми.

Въпреки че си легнаха едва към полунощ и че предната нощ не бе мигнал, Стивънс не можа да затвори очи. Беше прекалено напрегнат и уморен. В спалнята отекваше тиктакането на часовника. До среднощ бурята не стихна, а и около къщата като че ли се бяха събрали всички котки от околността и надаваха страхотен вой. Мари се унесе в неспокойна дрямка и към два след полунощ започна да се мята и да говори нещо насън. Стивънс запали нощната лампа, за да я събуди, ако сънува кошмар. Лицето й беше бледо, а тъмнорусите й коси лежаха в безредие на възглавницата. Дали от светлината или заради дъжда, а може би и заради тягостното време, но му се стори, че мяучещите котки са обградили в плътен кордон къщата. Огледа се да намери нещо, което да хвърли по тях, и намери само едно празно бурканче от крем или нещо подобно в чекмеджето на тоалетката на Мари. Отвори прозореца и отпрати втория си снаряд за този ден, но го посрещна такъв ураган от сякаш човешки неистови писъци, че той побърза да затръшне. Към три, макар и неспокойно, се унесе и се събуди едва когато чу неделните черковни камбани.

Малко преди два, издокарани като за черква, двамата тръгнаха към Деспард Парк. Денят бе доста задушен и пролетен, слънцето се криеше зад облаци, но пък бе топло и приятно. Цял Криспън, а и Парка бяха притихнали в неделен покой.

Отвори им мисис Хендерсън.

Стивънс впери в нея любопитни очи, сякаш я виждаше за пръв път. Беше едра, нито хубава, нито грозна, със сурово, но добродушно лице, със сиви букли над ушите, с налят бюст и сприхаво вирната брадичка. От пръв поглед си личеше, че вероятно е много мърмореща и досадна жена, но че едва ли й се привиждат духове. Беше с най-новите си дрехи (нали беше неделя) и те сякаш прискърцваха по снагата й. Явно скоро бе плакала.

— Видях ви да идвате по пътеката — с достойнство ги посрещна тя. — Всички са горе. Само мисис Деспард я няма. Защо й… — поде жалостиво мисис Хендерсън, като да оплакваше някого, но бързо подтисна мъката си, за да не помрачава неделния ден. Обърна се, обувките й изскърцаха и тя ги поведе напред. — Но от мен да знаете — мрачно добави тя през рамо, — неделята не е ден за разни нечестиви фокуси.

Очевидно имаше предвид дрезгавия глас, който кънтеше от горния етаж. Явно това бе радиото на верандата, накъдето ги поведе тя. Докато прекосяваха преддверието на втория етаж на западното крило, Стивънс зърна някаква фигура да се шмугва през една врата. Беше Огдън. Забеляза, че лицето му беше много бледно. Той очевидно нямаше да присъства на верандата, а щеше да подслушва. Сянката му ги последва и след чупката на антрето по петите им сякаш вървеше дълговрат жираф.

Верандата представляваше просторна стая, западната й стена бе почти изцяло стъклена. През дръпнатите тъмнорозови пердета навлизаха насълзените от дъжда бледи слънчеви лъчи. На отсрещната стена бе френският прозорец от стаята на медицинската сестра — единствено през него вътре влизаше естествена светлина. В дъното на дългата страна бе стъклената врата за стаята на Майлс. Макар кафявата завеса да я закриваше, на Стивънс му се стори, че забелязва две пролуки, през които се прокрадваха снопчета жълта светлина.

Тук мебелите бяха плетени, боядисани в бяло, с пъстри калъфи, а край тях унило клюмаха няколко цветя в саксии. Присъстващите изглеждаха объркани, сковани и затворени. В ъгъла смирено стоеше Хендерсън. Едит се настани малко превзето в едно кресло, а до нея на канапето се отпусна Партингтън, този път трезв и с почти мефистофелски вид. Капитан Бренън неловко се бе подпрял на рамката на един прозорец. Мис Корбе, не по-приветлива от останалите, поднасяше шери и бисквити. От Луси и Огдън нямаше и следа, макар всички да чувстваха присъствието на Огдън нейде зад кулисите. Но отсъствието на Марк се усещаше осезателно — сякаш в обичайната атмосфера бе зейнала някаква празнина, някаква пустота и от нея навяваше хлад.

Тъй или инак дори само заради театралните си маниери сред всички изпъкваше Крос. Той се бе свел над радиото в дъното на верандата, все едно над фенер или писалище. Плешивата му глава с един-единствен дълъг и потрепващ косъм на средата стоеше сведена настрани, а маймунските му черти излъчваха изтънчена вежливост. Мис Корбе му подаде чаша шери, но той я остави върху радиото, сякаш се бе заслушал в нещо много интересно и не желаеше да го прекъсват. От радиото продължаваше да звучи дрезгав глас. Някакъв свещеник четеше проповед.

— Дойдоха — оповести с тържествен тон мисис Хендерсън и посочи двамата новопристигнали. Едит мигом впери очи в Мари. Двете си размениха нещо тайнствено с поглед, но никой не наруши мълчанието. — И на шабаша ли трябва да гърми това радио… — не издържаха нервите на мисис Хендерсън.

Крос натисна копчето. Гласът секна толкова рязко, че тишината сякаш зазвънтя. Ако целта му бе да си поиграе с нервите им, успя.

— Мила ми госпожо — бавно се изправи Крос, — по колко пъти ще трябва да просветлявам невежите, че неделята не е шабаш! Шабаш е еврейското наименование на събота. Тогава между другото става и шабашът на вещиците. Ала съвпадението на двете наименования е случайно. Сега да обсъдим въпроса за магиите и лъжемагиите. През цялото разследване вие, мисис Хендерсън, сте единственият загадъчен очевидец. И затова тъкмо вие можете да разрешите нашите проблеми. Разказахте ни една конкретна, макар и непоследователна история за онова, което сте видели през тази врата…

— Не ви вярвам — прекъсна го мисис Хендерсън. — Нашият свещеник му вика шабаш и в Библията го пише шабаш, така че не ми разправяйте глупости. Колкото до това какво съм видяла, то не е ваша работа. Знам си аз какво съм видяла и какво не, без някой да ми подсказва…

— Алтеа — спокойно изрече Едит.

Жената млъкна насред думата. Очевидно всички имаха страх от Едит, която си седеше все така изопната, като да бе глътнала бастун, и барабанеше с пръст по ръчката на стола. Партингтън неохотно отпиваше шери.

— Попитах ви — все така невъзмутимо продължи Крос, — защото бих искал да сте сигурна какво наистина сте видели. Идете сега при вратата и надникнете. Ще забележите, че съм нагласил завесата така, както ми бе обяснено, че е била в нощта на 12-ти април, сряда. Най-любезно ви моля да ми кажете, ако нещо ви се стори по-различно от тогава. Ще забележите още, че в стаята свети лампа. По-точно лампата над главата на мистър Майлс Деспард. Пердетата са дръпнати, така че вътре е горе-долу достатъчно тъмно. Бихте ли се приближила да погледнете през пролуката отляво на завесата и да ми кажете какво виждате.

Мисис Хендерсън се подвоуми. Съпругът й понечи да вдигне ръка. А някъде зад стената Стивънс дочу приближаващите се стъпки на Огдън Деспард, но никой дори не се озърна. Леко пребледняла, мисис Хендерсън хвърли поглед към Едит.

— Направи каквото той каза, Алтеа — отвърна Едит на безмълвния й въпрос.

— И за да възпроизведем по-точно ситуацията от онази нощ — продължи Крос, — трябва отново да включа радиото. Ако не се лъжа, тогава са предавали музика, нали? Чудесно. Ето…

Докато мисис Хендерсън пристъпваше към другия край на верандата, Крос завъртя копчето на радиото. От високоговорителя с грохот се понесоха на талази глухи, пресекващи, преплитащи се звуци, звънливо подрънна банджо и нечий сладникав глас запя: Отидох чак на юг, при моята любима Сал. Тя весело припява си по цял ден и играй. А Сал е хубаво момиче и цял ден пее… В този миг писъкът на мисис Хендерсън заглуши радиото.

Крос щракна копчето и се възцари тишина. Мисис Хендерсън с тъп и питащ поглед избяга от прозореца и се спусна към тях.

— Какво видяхте? — запита я Крос. — Останалите, по местата си! Не ставайте! Какво видяхте? Същата жена ли беше?

Мисис Хендерсън кимна.

— И вратата ли беше същата?

— Аз… да.

— Помислете пак — неумолимо настоя Крос. — Погледнете още веднъж. Не се помайвайте, иначе тежко ви! Хайде отначало.

Че съм на път за Луизиана, при моята любима Сузи Ана, тя весело…

— Това е — отсече Крос и пак изключи радиото. — Искам да повторя, моля никой да не става от мястото си. Франк, спри онзи младеж, че е луда глава.

Иззад ъгъла на верандата бе излязъл Огдън и макар лицето му да не бе за пред хора, той очевидно нехаеше за него. Отправи се към стъклената врата, но Бренън небрежно му препречи пътя с ръка и го спря.

— С ваше позволение — поде отново Крос — ще започна с най-дребните, най-очевидните подробности около случая, които можем да приемем за стечение на обстоятелствата, а не за част от предварителния план на извършителите. Напротив, единствено шансът (или малшансът) е довел до тях, при това те за малко не са осуетили намеренията на убиеца. Всичко се обяснява с un spectre malgre lui^[1]. През цялото разследване непрекъснато са ви били втълпявани два факта, свързани с мистър Майлс Деспард и стаята му. Първо, че прекарвал часове наред заключен в стаята си и понеже нямало с какво да се занимава, непрекъснато обличал ту бежов, ту сив, ту син, ту кафяв спортен или официален костюм. Той наистина е бил много чувствителен по отношение на външния си вид. Второто е крайно оскъдното осветление в стаята му. Има само две лампи, и двете със слаби крушки. Едната — над леглото, втората — закачена високо между прозорците. И накрая, Майлс Деспард оставал сам в стаята си най-често вечер. Ако си направите труда да съсредоточите интелекта си (което за всички ви несъмнено ще бъде много изтощително занимание) върху тези две подробности, поне смътно ще доловите тяхното значение. Кои са двете неща, необходими на човек, който обича да се любува на осанката си и непрекъснато се преоблича? Освен самите дрехи той се нуждае от още две неща: светлина, за да се вижда, и огледало, за да се оглежда. В онази стая действително има едно бюро и огледало. Но бюрото е поставено така, че през деня би се оказало осветено много слабо, а вечер до него изобщо не би стигала светлина. Тук обаче се крие нещо любопитно. Между прозорците виси лампа, без да осветява друго, освен една картина и един фотьойл. И каква е тази лампа? Точно такива обикновено висят над писалищата. А ако за да се вижда по-добре, бюрото нощем се премести между двата прозореца?… Но тогава ще се наложи картината (а тя е много ценна) да се сложи временно другаде, докато бюрото не бъде върнато обратно на мястото си. Къде другаде би могъл да я закачи човек? На всички куки и пирони в стаята виси по нещо. Освен на един, на пирона, забит във вратата към стаята на сестрата. Днес следобед видях на него един син халат, приблизително на височината на картината. Но и фотьойлът не може да остане на мястото си. За да не го изненада някой (а доколкото се простират сведенията ни, мистър Деспард е мразел да му се влиза в стаята) фотьойлът може да се премести пред вратата към стаята на сестрата и с облегалката му да се залости дръжката. И така налице са следните обстоятелства: лампата над бюрото е загасена и стаята се осветява единствено от слабата крушка над леглото, при което е толкова тъмно, че очевидката не успява да различи дори какъв цвят е косата на жената вътре. В завесата има тесен процеп, през който се вижда само високо над равнището на пода и загадъчната посетителка е забелязана единствено от кръста нагоре. Срещу огледалото на бюрото, в ламперията, обхващаща цялата стая, има врата. Тази врата води към стаята на милосърдната сестра и се отразява смътно в огледалото. Освен това тя също е облицована с ламперия. На вратата към стаята на сестрата виси картината на Грьоз, а под нея е фотьойлът. Всичко това става почти в пълен мрак. Всякакъв шум от нечии стъпки, превъртане на ключ в ключалка или затваряне на врата се заглушава от музиката по радиото. И така очевидката със сигурност е видяла именно отражението на вратата към стаята на милосърдната сестра в огледалото на бюрото. Мисис Деспард — добави Крос, — мисля, че вече можете да влезете…

Стъклената врата в дъното на верандата се отвори, чу се прошумоляване на фусти и на верандата излезе Луси в мрачно проблясваща рокля от сатен и кадифе. Тъмночервените и сините цветове пламтяха от блестящите изкуствени диаманти. Луси отметна воала от лицето си и бавно огледа събралите се.

— Мисис Деспард — продължи Крос, — най-любезно ми помогна за този малък експеримент. Тя просто влезе и излезе от онази стая в почти пълна тъмнина и фигурата й бе отразена в огледалото на бюрото, което преместих между прозорците. Но дори да приемем тази хипотеза дотук — продължи той с такова задоволство, че блестящите му маймунски очички се ококориха, — се изправяме пред друг очевиден абсурд. Както и да е влязла тайнствената гостенка в стаята, абсолютно сигурно е, че я е напуснала по най-нормалния път, през вратата към стаята на мис Корбе. Вече изяснихме, че мисис Хендерсън е видяла отражението й, когато тя е излизала. Но точно тази вечер мис Корбе предприела някои мерки. Първо, пуснала резето на тази врата откъм своята страна, а след това заключила и другата врата на стаята си, като разглобила бравата и наново я сглобила така, че само тя да може да отключва. Излиза, че налице са две врати, през които не може да се мине. След като е отровила Майлс Деспард, загадъчната жена не би могла да излезе през затворена с резе врата. Но дори и да се е справила с това препятствие, нямало е как да премине през втората, надеждно заключена врата към вестибюла. Стаята има прозорци, но тя не би могла да скочи през тях така, че да останат затворени отвътре, а и мисис Хендерсън е била на верандата. Ето защо няма съмнение, че само един човек би могъл да извърши убийството. И този единствен човек, който е можел да го извърши, се е върнал в къщата към единайсет часа, отворил е стаята на милосърдната сестра към вестибюла с ключ, а единствено сестрата е знаела как точно да завърти този ключ, та вратата да се отключи, минал е през собствената си стая, вдигнал е резето на междинната врата към стаята на Майлс Деспард, влязъл е с чаша с отрова под претекст, че носи на болния лекарство, заставил го е да изпие течността, както стотици пъти преди това, после е минал отново през собствената си стая, залостил е пак междинната врата от своята страна, излязъл е от стаята и е заключил другата врата…

Крос плавно сложи ръка върху радиото, толкова внимателно, че чашата дори не потрепна. Поклони се леко. После обяви:

— Мира Корбе, с най-голямо удоволствие ви уведомявам, че сте арестувана. Но както ми се струва, по-редно ще е съдебната заповед да се издаде не на приетото ви впоследствие име, а на името ви по рождение — Джанет Уайт.