Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (2)

1.

„Един човек живееше край църковен двор“ — това би било интригуващо начало за разказ без финал. Едуард Стивънс наистина живееше край църковен двор и то не само в буквалния смисъл — по-безпристрастно едва ли бих могъл да го напиша. В съседство се намираше една малка църквица, а и Деспард Парк открай време си бе спечелил необичайна слава, макар тя да не се разпростираше върху църквата.

Едуард Стивънс, човек не много по-различен от вас или от мен, седеше във вагон за пушачи на влака, който трябваше да пристигне на гара Брод Стрийт в 18:48. Беше трийсет и две годишен и един от отговорните редактори в издателството „Хералд и синове“ на Четвърто авеню. Бе наел апартамент в източната част на Седемдесето авеню и притежаваше къщичка край Криспън извън Филаделфия, където прекарваше повечето си почивни дни, защото и двамата с жена му много обичаха тази местност. Беше петък вечер (през далечната пролет на 1929 година) и той бе на път към вилата, където вече го чакаше Мари, а в служебното си куфарче носеше в ръкопис новата книга на Годан Крос, посветена на процеси за убийства. Горе-долу това са фактите. Сега вече и самият Стивънс признава, че е много лесно да излагаш факти, да се занимаваш с въпроси, които могат да се подредят или да се представят като диаграма.

Трябва още да подчертаем, че денят си беше като всички останали, най-обикновена петъчна вечер. А и той не вършеше нищо нередно, просто се прибираше у дома. Беше човек с късмет — имаше професия, съпруга и живот, които му допадаха.

Влакът пристигна на Брод Стрийт навреме. Стивънс се поразтъпка из гарата и на едно от черните информационни табла над входовете видя, че след седем минути може да хване влак за Криспън, чиято първа спирка бе Ардмор. Криспън бе на има-няма трийсетина минути, веднага след гара Хаверфорд. Така и не бе ясно защо между Хаверфорд и Брин Мор има спирка, дори отделна гара. Виждаха се само пет-шестина къщи, пръснати далеч една от друга нагоре по склона. Но те съставляваха обособено селище с поща, дрогерия и дори чайна, почти скрита сред благородните бакърени букове край завоя на Кингс авеню към Деспард Парк. Имаше дори и погребално бюро — нещо макар и не обичайно, но все пак не и символично.

Погребалното бюро открай време представляваше неразрешима загадка за Стивънс. Чудеше се защо изобщо е там и чие ли е. На витрината с дискретни букви като на визитна картичка бе изписано името Дж. Аткинсън. Вътре само от време на време се мяркаше човек или се забелязваше движение. През витрините се виждаха малки безформени мраморни блокове — вероятно за цветя — и черни кадифени завеси, окачени на медни пръстени, закриващи стъклата до половината. Естествено никой не би и очаквал едно погребално бюро да развива бурна дейност или да се оглася от гълчавата на нетърпеливи клиенти. И все пак по традиция собствениците на погребални бюра бяха все весели хора, а той никога не бе виждал Дж. Аткинсън. Дори му бе хрумвала идея за криминален разказ, в който един масов убиец се сдобива с погребално бюро, за да обясни изобилието от трупове в магазина си.

Вероятно именно Дж. Аткинсън бяха повикали за наскоро починалия Майлс Деспард…

Ако изобщо имаше някаква причина за съществуването на Криспън, това бе Деспард Парк. Беше наречен така на един от четиримата специални пратеници, пристигнали през божието лето 1681-во със задача да подготвят изграждането на голям град в току-що отстъпените земи на Пенсилвания, точно преди мистър Пен лично да дойде да сключи мир с всички, обитаващи величествените дебри между Скайлкил и Делауеър. По пътя насам умрял Уилям Криспън, роднина на Уилям Пен. А негов братовчед на име Деспард (според Марк Деспард името било от френски произход, но с годините претърпяло странни изменения) получил парче земя и оттогава насетне Деспардови живеели в Парка. Старият Майлс Деспард — този внушителен негодник, старейшина на рода — бе умрял преди по-малко от две седмици.

Докато чакаше влака си, Стивънс се запита дали Марк Деспард — оглавил вече фамилията — ще се отбие вечерта да си поприказват както обикновено. Къщичката на Стивънс бе близо до входа на Парка и преди две години двамата се бяха сприятелили. Но довечера едва ли щеше да види Марк или жена му Луси. Ясно бе, че те няма да си изплачат очите за покойния Майлс (той бе умрял от гастроентерит: след близо четирийсет години бохемски живот лигавицата на стомаха му бе заприличала на пихтия). Старият Майлс бе живял много време в чужбина и останалите от рода почти не го познаваха. Но около кончината му щеше да им се отвори доста врътня. Майлс си бе останал ерген — Марк, Едит и Огдън Деспард бяха деца на по-малкия му брат. Всеки щеше да получи внушително наследство, мислеше си Стивънс, колкото да минава времето.

Вратите за перона се отвориха с трясък, Стивънс пъргаво се качи на влака и се запъти към вагона за пушачи. Сивата пролетна привечер се бе претопила в тъмна нощ. Но дори сред прахоляка на гарата, дори сред задухата на вагона с белезникавите студени лампи на тавана се долавяше възбуждащото кръвта ухание на пролетта. Влакът, няма и наполовина пълен, както обикновено навяваше на дрямка — някои прошумоляваха с дебели вестници, други издишаха дима от цигарите си през рамо. Стивънс се настани и сложи куфарчето си на коленете. С безгрижното любопитство на доволен от живота човек реши да прехвърли наум две случки, които го преследваха целия ден. Бе от оня тип хора, които не се мъчат на всяка цена да открият първопричината, а просто гледат да стигнат до някакво възможно обяснение, с което да се задоволят.

Какви бяха случките ли? Ами например в куфарчето си носеше в ръкопис новата книга на Годан Крос. Гореше от нетърпение да я изчете. Годан Крос (колкото и странно да звучи, това бе истинско име) бе откритие на Морли, шефа на редакторския отдел. Крос май бе саможивец, потънал в истории на действителни убийства. Най-голямото му достойнство бе умението да води живо разказа, все едно че сам е бил очевидец, и с дяволско майсторство да представя неща, които не е виждал. Но това често подвеждаше. Един изтъкнат съдия веднъж наивно писа, че човекът, обрисувал Нийл Крийм в Господа съдебните заседатели, без съмнение е присъствал на процеса. Коментарът в „Ню Йорк Таймс“ гласеше: „Тъй като Крийм е осъден през 1892 година, а мистър Крос, доколкото ни е известно, е на четирийсет, то явно трябва да е бил действително много развито за възрастта си дете.“ Но за книгата това бе добра реклама.

Тъй или иначе Крос дължеше своята популярност не толкова на стила, колкото на темите си. За всяка книга избираше един-два прословути случая, но повечето му разследвания бяха свързани с ярки престъпления, за които изглежда малцина бяха чували, въпреки големия шум на времето. Снимките и документалните свидетелства не пречеха някои от разказите му да са толкова живописни, че един критик обяви писанията му за многословни измислици. Отново се вдигна малко шум, който и този път направи добра реклама, когато бе доказано, че Крос нищичко не е измислил. Тогава ставаше дума за едно зверско престъпление в Брюксел през осемнайсети век и усъмнилият се критик получи гневно писмо от кмета на града, който много се гордееше с местното чудовище. И така Годан Крос, без да е автор на бестселъри или писател на годината, беше едно от неизменните имена в каталозите на „Хералд“.

Този петък следобед бяха извикали Стивънс в кабинета на главния редактор. Морли седеше зад бюрото си в звукоизолираната стая и мигаше срещу спретната купчина листа в светла кожена папка.

— Това е последната книга на Крос — каза той. — Ще я вземеш ли да й хвърлиш едно око през почивните дни? Иска ми се да кажеш някоя и друга дума за него на конференцията за майските разпродажби. За такива неща ти си най-запален.

— Ти чел ли си я?

— Да — изрече Морли и с известно колебание додаде: — В известен смисъл това е най-доброто, което е писал. — Подвоуми се пак и продължи: — Естествено ще трябва да променим заглавието. Неговото е много дълго, звучи технически и няма да продава книгата, но за това ще мислим по-нататък. Разказва за цяла серия жени отровителки. Чете се на един дъх.

— Чудесно! — искрено се зарадва Стивънс.

Морли, все така разсеян и пообъркан, се оглеждаше из стаята. Явно нещо го глождеше.

— Виждал ли си някога Крос? — попита той.

— Не. Май съм го мяркал веднъж-дваж в редакцията, иначе не съм — отговори Стивънс и в паметта му изплува един широк гръб, който се скрива зад ъгъла или се е устремил към изхода.

— Даа… необикновен човек. Имам предвид договорите му. Всеки път държи на една не много обичайна клауза. Иначе не го е грижа, ако питаш мен, дори не си дава зор да изчете целия договор. Условието е на задната корица на всяка негова книга да има голяма снимка на автора.

Стивънс се прокашля. Стената бе цялата в полици с пъстроцветни книги. Той се протегна и взе екземпляр от Господа съдебните заседатели.

— Ето каква била причината, значи — изрече той. — Все се чудех, но като че ли на никого не му се говореше за това. Никакви биографични данни, само голяма снимка с името под нея и то още с първата му книга — загледа се в снимката. — Лице на силен човек, интелектуалец, бива си го. Но защо толкова се гордее с него, та иска да го разлепват навред?…

Без да помръдне, Морли поклати глава.

— Не е въпрос на гордост. Той не е от онези, дето търсят реклама. Съвсем друг тип е. Не е в това работата — Морли отново го погледна особено, но взе нещо от бюрото си, с което даде да се разбере, че темата е изчерпана. — Остави сега това. Вземи ръкописа и внимавай, вътре има снимки. А… ако искаш, ела да поговорим, щом дойдеш в понеделник.

Така разговорът им приключи, както всеки подобен разговор, и Стивънс си тръгна. Вече в носещия се с гръм и трясък към Западна Филаделфия влак Стивънс поотвори закопчалката на куфарчето си да хвърли око на ръкописа. Но се поколеба — мислите му все още блуждаеха около всевъзможни загадки.

Ако делата на Годан Крос не бяха толкова важни, пък и не особено ясни, историята на Майлс Деспард бе още по-мъглява. Стивънс мислено се пренесе в Деспард Парк, край старите опушени камъни сред буковете и градините, събуждащи се от зимен сън. Спомни си как предното лято старият Майлс се разхождаше из избуялата градина зад къщата. „Старият“ Майлс всъщност не бе чак толкова стар. Когато захлупиха ковчега му, бе едва петдесет и шест годишен. Но заради педантичността си, заради мършавия си врат, изшилен сред неизменните снежнобели островърхи яки, покрай навития си сив мустак и безграничната весела жизненост, не изглеждаше на годините си. Стивънс си спомни как повдигаше церемониално елегантната си шапка за поздрав в горещите дни. Очите му сякаш бяха подути и тревожни.

От гастроентерит се умира мъчително. Майлс Деспард се бе върнал у дома, след като бе обходил света, и тук го посрещна бавна и жестока смърт, но той я прие с такъв стоицизъм, че готвачката не се стърпя и с възхищение заразправя наляво и надясно за него. Мисис Хендерсън бе и готвачка, и икономка, и страхотна деспотка. Та тя говореше, че от време на време, но много рядко, Майлс Деспард викал от болка. Погребали го бяха в криптата под семейния параклис, при подредените в редици като ненужни книги девет поколения от рода Деспард. После отново бяха запечатали криптата с каменната плоча. Но нещо явно бе направило много силно впечатление на мисис Хендерсън. Преди да издъхне, Майлс Деспард държал в ръце една нищо и никаква връвчица, завързана на равни разстояния на девет възела. После я намерили под възглавницата му.

— Видя ми се толкова мило — бе доверила мисис Хендерсън на готвачката на Стивънсови. — Сигурно си е представял, че е нещо като молитвена броеница. Е, техният род не са католици, естествено, но въпреки това ми стана мило.

Имаше и още нещо, от което мисис Хендерсън бе изпаднала в истерия, но и досега никой не бе успял да разбере какво е точно. Стивънс го знаеше от Марк Деспард, племенника, който му го бе споменал с раздразнение, но и със задоволство.

Стивънс бе видял Марк само веднъж след смъртта на Майлс. Старият Деспард бе починал през нощта на 12-ти април, сряда — Стивънс помнеше датата точно, защото тогава с Мари бяха останали да спят в Криспън, а те рядко ходеха на вилата в делничен ден. На сутринта се качиха в колата и заминаха за Ню Йорк, без да чуят за нещастието, и едва от вестниците разбраха за трагедията. Когато пак дойдоха в Криспън, в съботата, петнайсети, посетиха семейството да изкажат официалните си съболезнования, но на погребението не присъстваха — Мари изпитваше почти вцепеняващ ужас от смъртта и от вида на покойници. А вечерта след погребението Стивънс бе срещнал Марк да се разхожда по мрачното безлюдно Кингс авеню.

— На нашата мисис Хендерсън — неочаквано му каза той, — й се привиждат разни работи.

Беше сурова ветровита привечер, дърветата, сред които Кингс авеню извиваше нагоре към Деспард Парк, бяха едва напъпили и като привидения поклащаха и махаха огромните си клони над главата на Марк. Двамата стигнаха една улична лампа и на светлината й лицето на Марк изглеждаше бледо, дори развълнувано. Той се облегна на стълба с ръце в джобовете и повтори:

— На нашата мисис Хендерсън й се привиждат разни работи. Дори сам не знам със сигурност какво й се е привидяло, защото говори само с недомлъвки и непрекъснато се моли. Но излиза, че в нощта, когато чичо Майлс умря, в стаята му имало жена, която му говорела нещо.

— Жена ли?

— Не, не е каквото си мислиш — сдържано каза Марк. — Чисто и просто някаква жена според мисис Хендерсън, в чудновати старомодни дрехи, била в неговата стая и му говорела. Естествено в това няма нищо странно. Онази вечер с Луси и Едит бяхме на местния бал с маски в Сейнт Дейвидс. Луси се бе маскирала като мадам Дьо Монтеспан, фаворитката на Луи XIV. Едит беше с боне и широка пола с обръчи, май се бе направила на Флоранс Найтингейл. С жена ми като великата куртизанка и със сестра ми като прочута милосърдна сестра бях в сигурни ръце. Само че — добави той и се смръщи — доста невероятно е. Ти не познаваше стария Майлс отблизо, нали? Той беше един приветлив стар дявол. Живееше си сам в стаята и, както си чувал, не пускаше никого в нея, макар да бе неизменно учтив. Дори яденето му качваха горе. То се знае, когато състоянието му се влоши, извиках опитна сестра. Той, без да повиши тон, го превърна в исторически въпрос. Настанихме сестрата в стаята до неговата и едва го склонихме да не заключва междинната врата, защото не искаше тя да влиза по което време реши… Оттам и привидялата се на мисис Хендерсън жена в чудновати старомодни дрехи, макар да не е изключено…

Стивънс не проумяваше какво го тревожи.

— Не виждам нищо кой знае колко странно — каза той. — Питал ли си Луси и Едит? Пък и щом не е пускал никого, как мисис Хендерсън би могла да види тази жена?

— Мисис Хендерсън твърди, че я видяла през прозореца към една от горните веранди, който Майлс държеше все със спусната завеса. А пред Луси и Едит не съм и споменавал — той се поколеба, после гръмко се разсмя. — И имам много основателна причина. Тази история не ме интересува толкова. Ни най-малко не се опитвам да я превърна в загадка. Но ме озадачава друго в разказа на мисис Хендерсън. Според нея жената в старомодните дрехи, сега слушай с четири уши, си поприказвала с Майлс, а после се обърнала и излязла от стаята през врата, която не съществува.

Стивънс го изгледа. Изпитото лице на Марк Деспард с орловия нос изглеждаше извънредно сериозно, едва ли не гротескно.

— Не думай — уклончиво изрече Стивънс. — Да не намекваш за духове?

— Искам да кажа — Марк сви леко вежди и се замисли как да се изрази най-ясно, — че тази врата е зазидана и покрита с ламперия от двеста години насам. И ето че някакъв тайнствен посетител просто я отваря и влиза през нея. Духове! Не, съмнявам се, че са духове. Толкова години вече в рода се справяме без духове. Над нас тегне проклятието на прекалено почтен род. Как си представяш почтен дух? За семейството може и да е чест, но би обидило гостите. Ако питаш мен, най-вероятно на мисис Хендерсън нещо й се е разхлопало.

Той рязко закрачи по авенюто.

Това се бе случило преди седмица. Сега, във влака за Криспън, Стивънс си припомни разговора им, прехвърляйки разсеяно наум отделните късчета на мозайката. Сещаше се за едно, за второ — разговора в кабинета с Морли, после с Марк Деспард на пътя — и се мъчеше не да си ги обясни, а да ги свърже, допускайки, че подобно на отделни вестникарски статии те нямат нищо общо помежду си. Но те не му даваха мира: един саможив писател, Годан Крос, който не от суета държи да вижда на кориците на книгите си собствената си снимка, един саможив милионер, Майлс Деспард, умрял от стомашно възпаление, като под възглавницата му намерили връв, завързана на девет възела, и накрая някаква жена в старомодни дрехи (без да се знае точно от коя епоха), за която се говори, че била излязла от стая през врата, зазидана преди двеста години. Е, кой ще е този майстор на перото, който би свързал толкова различни факти или измислици в цялостен сюжет?

Стивънс се отказа. Но любопитството по отношение на Крос още го глождеше и той отвори служебното си куфарче и извади ръкописа в кожената му папка. Беше доста обемист. Навярно около сто хиляди думи. И като всеки ръкопис на Крос — подреден с почти педантична прецизност. Листата бяха перфорирани и стегнати в папката, а факсимилетата, снимките и скиците — закрепени към тях с кламери. Хвърли поглед на съдържанието, спря се на заглавието на първата глава и едва не изпусна папката — но не заглавието го стъписа.

Към листа бе прикрепена стара, но съвсем ясна снимка на жена. Под нея със ситни четливи букви беше изписано:

Мари д’Обре, гилотинирана за убийство, 1861 година.

В ръцете си държеше снимка на собствената си жена.