Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (18)

17.

Вратата на каменната къщичка под брястовете, покрай която се виеше широката алея, настлана с плочи, бе широко отворена. От мъглата не бе останала и следа и сред хладния ден лекият ветрец развяваше като дантела младите листенца на брястовете. В края на плочника се открояваше на фона на бледосиньото небе порутеното параклисче със закована врата. Малко по-нататък, сред разпилян чакъл и камъни, над входа към криптата бе прострян брезентът от тенис корта, затиснат в краищата, за да не го отвее вятърът.

Вътре, в малката гостна, където се бяха събрали предната нощ, Хендерсън лежеше на кожено канапе, вторачил полуотворени очи в тавана. Върху лицето му се четеше мрачно упорство, примесено с чисто физическа болка. Лявото му хлътнало слепоочие бе ожулено до кръв, рядката му коса повече от всякога напомняше разбъркана паяжина. Беше облечен по същия начин, както и предната вечер, изглежда не се беше и мил. Одеялото го покриваше до гърдите, отгоре бяха отпуснати треперещите му ръце с изпъкнали като змии вени. Щом чу отвън стъпки, извърна рязко глава, но сякаш без дори да помръдне тялото си, и си остана на канапето по гръб.

На прага застанаха Марк, Стивънс и Бренън и го загледаха изпитателно.

— Добро утро, Джо! — язвително го поздрави Марк.

Лицето на Хендерсън потрепна, може би и от обида, но изражението му сякаш казваше, че неговите мъки не са по силите на смъртен човек и остана с присвити, мрачно вперени в тавана очи.

— Спокойно, старче — понечи да го успокои Марк с известно съчувствие. Пристъпи до канапето и сложи ръка на рамото му. — Май ти дойде множко. Вече си на години, а работиш като вол… Какви са тези измислици, бил си видял чичо Майлс?

— Вижте какво, мистър Деспард — тихо се намеси Бренън, — защо веднъж говорите едно, после друго? Защо казвате, че са измислици? Допреди пет минути за духове и живи покойници приказвате, а като стане нещо, изведнъж се отмятате.

— Не знам — сепна се Марк от думите му. — Освен… досещам се какво ще си помисли. Предположението на Тед направо ви стъписа. И когато се окаже, че един от Хендерсънови е видял дух, ще кажете, че се събират прекалено много случайности — Марк се обърна към стареца и продължи язвително: — Кураж, Джо! Както и да се чувстваш, помъчи се да се съвземеш. Полицията е тук.

Хендерсън ококори блеснали очи, а по изражението му сякаш се четеше негодувание, че това е вече прекалено и толкова тормоз той не може да понесе. Погледна ги така, като че всеки момент щеше да се разплаче, привдигна се полуседнал и вторачи в тях насълзени очи.

— Полиция ли? Кой ги е повикал?

— Жена ви — кратко отговори Бренън.

— Не е тя! Няма да ме преметнете. Не го вярвам.

— Да не спорим — продължи Бренън. — Сега ме интересува онова, което сте казали на мистър Огдън Деспард за духа на чичо му…

— Не беше дух — възрази Хендерсън и нещо заседна в гърлото му. С известна неловкост Стивънс усети, че градинарят е изплашен до смърт. — Поне никога не съм чувал за духове като този. Да беше дух, нямаше така да ми изкара ума. Той беше… беше…

— Жив?

— Не знам — унило отвърна Хендерсън.

— Разкажи ни какво си видял — обади се пак Марк, — каквото и да е то. Не се вълнувай, Джо. Къде го видя?

— Там, в спалнята — той посочи вратата. — Ето как стана. Първо да помисля, за да не забравя нещо. Нали си спомняте, че снощи дойдоха мис Едит и Луси, докато ние… такова, това го знаете. И всички отидохме в къщата. Мис Едит ми каза да напаля хубаво парното. Така и сторих. А вие приказвахте в предната гостна и преди три заранта се разотидохте. Нали така беше?

— Да.

— Нека си спомня всичко точно — кимна Хендерсън. — С вас се канехме да довлечем брезента от навеса при тенис корта, та да покрием дупката към онова място. Но си рекох, че сигурно сте капнали от умора, пък и той не е кой знае колко тежък и ви казах да идете да си лягате, а аз ще свърша работата. Вие ми рекохте благодаря и ме почерпихте едно питие. Всичко си беше наред, докато не излязох през задната врата и не ви чух да я заключвате… Изведнъж ме хвана страх, като си помислих, че тепърва трябва да мина по тая алея и да спя сам в къщичката. А и кортът е чак при южната ливада, та трябваше да мина през оная горичка, дето открай време не я обичам. Но тъкмо се запътих, се сетих, че всъщност не е нужно да ходя чак там. Бях донесъл брезента у дома, да го позакърпя, та като почне сезонът, да е готов и той си беше още тук, под шевната машина, ей я там. Та, върнах се аз и си влизам. Лампата обаче беше загасена, а като се опитах да я запаля, крушката не светна. Ядосах се, но имах фенер. Измъкнах брезента изпод шевната машина и бързо отидох да покрия оная дупка. Гледах да свърша колкото може по-скоро, затиснах и краищата с камъни, щото си рекох: ами ако нещо изтика брезента отдолу, да речем някой тръгне да излиза? Свърших и, ей Богу, олекна ми. И друг път съм ви казвал, че аз от такива неща страх нямам. Нали ви разправях и за мистър Болинджър, дето ми рече преди години: „Джо, от мъртвите няма защо да се плашиш, варди се от живите негодници.“ Ама докато наглася брезента, все нещо ме свиваше под лъжичката. Та щом свърших, се прибрах и заключих вратата. Опитах пак да запаля лампата, но тя не щя да светне. Видя ми се тъмно и рекох да изкарам фитила на фенера. Но трябва нещо да съм объркал или ръката ми да е трепнала, защото го превъртях наопаки и фенерът угасна. Нямаше за кога да си играя с него. И в спалнята има лампи, а ми се щеше да ида и да се заключа в нея. Та отидох в спалнята и още с влизането си чух люлеещият се стол да поскърцва. Той поскръцва едно такова жално, не може човек да го сбърка. Столът стои край прозореца. Гледам аз, гледам и виждам, в стола нещо седи и се полюшва напред-назад. Не беше чак толкова тъмно и познах чичо ви. Седеше си там и се люлееше, както когато идваше да ме навести. Лицето му видях като вашето сега. И ръцете му видях. Бяха бледи, но кожата не бе лъскава и изглеждаха гладки. Сигурен съм, защото протегна към мен ръка да се здрависаме. Аз хукнах презглава накъдето ми видят очите, само да не стоя там, и затръшнах вратата зад гърба си. Обаче ключът беше от вътрешната страна. Чух го да става и да се приближава към вратата подпре ми. Спънах се в нещо и си ударих главата. Оттам насетне почти нищо не помня. Сещам се, че се блъснах в ръба на канапето, а на него имаше одеяло или нещо друго. Май ми мина през акъла да се прехвърля от другата страна и да се скрия зад него. Но нищо не си спомням, докато не дойде брат ви Огдън — беше прескочил през оня прозорец и ме раздрусваше.

Хендерсън измърмори още нещо неразбираемо, все така подпрян на лакът, с плувнало в пот чело и изпъкнали като пълзящи змии вени. После се отпусна назад и затвори очи.

Марк потупа Хендерсън по рамото, а останалите се спогледаха. Бренън сякаш не знаеше какво да предприеме. Поколеба се, после прекоси стаята и натиска контакта на лампата — светна. Натисна я още няколко пъти, поглеждайки ту нея, ту Хендерсън. Стивънс мина край него и излезе на чист въздух сред дърветата. Пътьом зърна Бренън да се насочва към спалнята. След минута-две и той излезе.

— Ако няма да имате нужда от мен в момента — каза Стивънс, — ще отскоча до дома да закуся.

— Вървете — отвърна Бренън. — Но днес искам да се срещна и с вас, и с мисис Стивънс. Затова бих ви помолил да не се отдалечавате. Дано се прибере от този пазар до довечера. А дотогава имам да свърша куп неща. Цяла камара трябва да разровя — добави той, изричайки думите провлачено и натъртено.

Стивънс направи няколко крачки и пак се обърна.

— Какво мислите за… — кимна той към къщата.

— Ще ви кажа, не е тайна. Ако този човек лъже, по-изкусен лъжец от трийсет години не съм срещал.

— Ясно. Е… до следобед.

— До следобед. И гледайте жена ви да се е прибрала до тогава, мистър Стивънс.

Стивънс закрачи бавно през парка и продължи надолу по хълма. Не бързаше, но когато погледна часовника си, видя, че минава единайсет. Мари може и да се бе прибрала вече. Но щом стигна до вилата, разбра, че я няма. Елен беше идвала и бе разтребила. Беше му оставила и бележка (пак бележки), на която с изострени букви пишеше, че закуската му е във фурната.

Хапна на масата в кухнята — пържени яйца с бекон. Дъвчеше бавно. Насред закуската си стана и отиде във входното антре. Там на масичката с телефона все така лежеше ръкописът на Крос, наполовина измъкнат от папката и от куфарчето. Никой не го бе пипал. Извади го да хвърли поглед на заглавната страница. Изследване на възможните мотиви за отровителство през вековете, Годан Крос, Фийлдинг Хол, Ривърдейл, Ню Йорк. Стивънс подреди внимателно листата, седна до масичката и вдигна телефонната слушалка.

— Централата ли е? Централа, имате ли информация дали от този номер снощи се е провеждал междуградски разговор?

Очевидно имаха.

— А знаете ли с кой град?

— Да, господине. С Ривърдейл, триста шейсет и едно — веднага отговори телефонистката.

Остави слушалката на вилката, отиде в хола и извади от полиците с книги екземпляр на „Господа съдебните заседатели“. От задната корица го гледаше лицето на Крос — изпито, интелигентно, малко мрачно, с хлътнали очи и едва прошарена тъмна коса. Спомни си думите на начетения съдия, цитирани в бележките за автора на книгата, че човекът, описал делото на Нийл Крийм, не може да не е присъствал в съдебната зала. Спомни си и коментара в пресата при последвалия спор, че според известните данни, Крос е четирийсетгодишен. Върна книгата обратно, пъхна я сред останалите на полицата и се качи горе. В спалнята отвори гардероба на Мари и започна да оглежда закачените в него рокли една по една. Повечето й дрехи бяха в апартамента в Ню Йорк, така че тук нямаше много за гледане.

Часовниците и на двата етажа неспирно тиктакаха. В банята чешмата капеше, както винаги. Стълбите току проскърцваха и припукваха като на игра. И сред всички тези шумове на празната къща изплува всепоглъщаща самота. Опита се да почете. Пусна радиото. Подвоуми се дали да не пийне нещо, но и без друго се чувстваше замаян и се отказа. В четири часа, за своя радост, установи, че е свършил цигарите и ще трябва да иде до дрогерията да си купи. Защото цял бе слух, все очакваше да чуе стъпките на Бренън по пътеката. Всичко беше потънало в тишина. Като че Деспард Парк пак бе обсебен от някакви демонични прокоби.

Навън усети капки дъжд по лицето си. Прекоси Кингс авеню и тръгна нагоре към гарата. Върхарите на извисилите се дървета кимаха и танцуваха наоколо, сякаш всичко бе забулено в сумрак. Вече почти бе стигнал дрогерията и виждаше лампите, запалени зад подредените на витрината червени и зелени големи стъкленици, когато чу същия глас, който му се бе счул предната вечер — някой го викаше от улицата. Вратата между двете витрини с надпис „Дж. Аткинсън, погребален агент“ беше отворена и някой му кимаше от прага.

Пресече улицата. Мъжът, който го бе повикал с ръка, бе пъргав, делови, на средна възраст, вече понапълнял, с елегантен, строго официален костюм. Рядката му черна коса, сресана на път по средата и старателно пригладена, уподобяваше главата му на рибешка. Лицето му бе по детински топчесто и открито. Държеше се любезно.

— Мистър Стивънс, ако не се лъжа — заговори мъжът. — Не се познаваме, но съм ви виждал. Аз съм мистър Аткинсън… Джоуна Аткинсън Младши. Баща ми вече се оттегли от занаята. Бихте ли влезли за миг? Май имам нещо за вас.

Дискретните тъмни завеси зад витрината подвеждаха. Оказаха се по-високи, отколкото си ги бе представял Стивънс. Зад тях се намираше малка приемна — стихнала, с мек килим на пода, навяваща странно приспивно усещане. От нея лъхаше спокойствие, вероятно така и е била замислена, и нищо не издаваше какво всъщност представлява, освен огромните урни от двете страни на вратата, почти като урните в гробницата. Джоуна Аткинсън, който вършеше всичко дискретно, отиде до една масичка в дъното на помещението. Дори да се прокрадваше бегло любопитство в поведението му, той чудесно го прикриваше.

Върна се и подаде на Стивънс снимката на Мари д’Обре, гилотинирана за убийство през 1861 година.

— Помолиха ме да ви я предам — каза той… — За Бога! Да не ви е зле? — додаде след миг.

Как може човек да обясни обзел го кошмар? Дори благият на вид Джоуна Аткинсън с черните си рибешки коси покрай скосеното чело навяваше страховити мисли. Не беше само заради снимката. На масичката, откъдето мъжът я взе, Стивънс бе забелязал няколко най-обикновени списания, но от едно се подаваше усукана връв, навързана на неравни разстояния.

— Не, не. Няма нищо! — Стивънс си припомни фантасмагоричния детективски разказ за това бюро, който се канеше да напише. — Как попадна тази снимка у вас?

— Не знам дали си спомняте — усмихна се Аткинсън, — но снощи пристигнахте в Криспън с влака в 19:35. Тъкмо бях дошъл да оправя едно-друго в приемната, надникнах през прозореца и случайно ви видях…

— Да, да, забелязах нечия фигура.

Аткинсън сякаш се смути.

— От другата страна на улицата ви чакаше кола. Колата тъкмо зави и чух някой да вика от улицата. Стори ми се, че някой вика и маха откъм стълбището за перона на гарата. Отворих вратата да разбера какво става. Вече бяхте заминали, когато дойде продавачът на билети, дето работи на час. Доколкото разбрах, сте изпуснали тази снимка от някакъв ръкопис или книга във влака. Кондукторът я намерил и я подхвърлил точно преди да потегли влака на продавача на билети, който тъкмо се прибирал след смяната си.

Стивънс си припомни пътуването предната вечер. За да огледа снимката по-отблизо, я бе откачил от кламерчето. Но когато го заговори Уелдън, на бърза ръка я смуши в ръкописа…

— Човекът дотича — продължи Аткинсън с известно раздразнение, — но вие тъкмо бяхте заминали. Бях още на прага и понеже той си отивал, ме помоли, ако ви видя, да ви я предам. Каза, че тази на снимката вършела странни работи, показа ми я и рече, че на мен тя по-прилягала, отколкото на него — Аткинсън посочи надписа в долната част на снимката, гил… — Това е. Помислих си, че може да ви дотрябва.

— Думи нямам да ви се отблагодаря — бавно изрече Стивънс. — Де да можеха всички проблеми да се решат така лесно. Слушайте, искам да ви задам един въпрос, само да не решите, че съм напълно полудял. Много е важно — Стивънс посочи към масата. — Как е попаднала тази връвчица тук? Тази, с възлите?

Аткинсън, който явно беше любопитен за жената на снимката, стана и се огледа. Смота връвчицата от масата със сумтене и я пъхна в джоба си.

— Тази ли? Това е работа на баща ми. Навик му е, където мине, да оставя някоя. С годините по-рядко… нали разбирате. Откакто го помня, все усуква канапчета… Току вземе някое и започне да го връзва на възли, също както други пушат или си въртят копчетата, или подрънкват с ключове, колкото да се върши нещо. Едно време му викаха Стареца в ъгъла. Четете ли криминални романи? Помните ли онзи разказ на баронеса Орзи за един старец, който си седи в ъгълчето в „невинната чайна“ и все връзва и усуква някакви връвчици? — Аткинсън го стрелна с поглед. — Такъв си е, но напоследък стана разсеян. Защо ме попитахте?

През последните няколко минути в съзнанието му се нижеха какви ли не отминали преживявания. Спомни са как снощи Партингтън, когото взе за подпийнал, му разказваше за Джоуна Аткинсън Старши: „Бащата на Марк много обичаше стария Джоуна, все го подпитваше на шега дали не се върти още в «невинната си чайна» или в «кътчето», както казваше той. Не знам какво е имал предвид.“

— Бих ви помолил в замяна на услугата — не отстъпи Аткинсън — да ми кажете защо се интересувате от това? Може за мен да се окаже важно. Имало ли е някакви… — той млъкна. — Знам, че сте много близки с Деспардови. Ние извършихме погребението на мистър Деспард. Имало ли е в къщата някакви?…

— Неприятности ли? Не — чудеше се дали да споменава нещо от случилото се през онази нощ и след нея и какво точно. — А мислите ли, че подобна връвчица би могла… да попадне в ковчега на Майлс Деспард?

— Като нищо. Официално баща ми все още ръководи бюрото — отговори Аткинсън и добави, с някаква нехарактерна за гробар нотка: — Ама че дяволска работа! Това е непростимо! Надявам се…

Да, но можеше ли да се предположи, че Аткинсън Старши, просто така винаги връзва връвчици на девет възела? И може ли неговият навик да обясни намерената под възглавницата на Майлс Деспард връв през нощта, когато той издъхва, преди близките му да потърсят услугите на Дж. Аткинсън? За Стивънс, който разсеяно се съгласяваше с всичко, което му кажеше Аткинсън Младши, почти всичко си оставаше все така неясно.

Тази среща поизбистри едно, заплете още повече друго. Тя обясняваше изчезването на снимката. Ако снощи бе знаел, може би щеше да намери отговор на всички объркани въпроси. Но сега… Имаше поне възможност да се увери дали тялото на Майлс наистина е било в ковчега, когато са го свалили в криптата. И без да дръзва да се разпростира пред погребалния агент, го попита. Отговорът на Аткинсън бе категоричен.

— Знаех си аз — леко почука той с ръка по масата… — Чувствам, че в Парка става нещо странно! Целият град говори. А, да, разбира се, че всичко ще си остане между нас. Но мога със сигурност да ви уверя, че няма никакво съмнение относно наличността на тялото на мистър Деспард в ковчега. Аз лично помагах да го положим. И веднага след това носачите го вдигнаха. Това ще потвърдят и моите помощници. А както сте разбрали, носачите го свалиха право в криптата.

Входната врата тихичко се отвори и от улицата влезе един мъж.

Навън бе мрачно и по витрината се стичаха струи и размазани вадички дъжд. Сред тази сивота се открои силуетът на новодошлия. Той бе много дребен и въпреки че бе с дебело кожено палто — съвсем крехък. Нещо в екстравагантното му кожено палто и претенциозната му кафява мека шапка неприятно напомняше за Майлс Деспард. Но мъртъвците не се разхождат с лимузини от рода на мерцедеса, спрял отвън до бордюра, при това с шофьор на волана. Пък и щом новодошлият пристъпи в приемната, се разбра, че не е Майлс Деспард.

Оказа се, че палтото съвсем не е екстравагантно, а просто старомодно, като онези, с които ходеха консервативните мъже преди трийсет години. Човекът бе прехвърлил седемдесетте. Лицето му беше невероятно грозно — съсухрено и въпреки големия клюновиден нос напомнящо за шимпанзе. Но не беше отблъскващо. Стивънс имаше чувството, че му е познато, че го е виждал стотици пъти, но не можеше да си спомни къде. В спомените му то бе някак замъглено, като нарисувано. Искрящите, цинични и доста дивашки маймуноподобни очи на новодошлия в миг огледаха цялата стая и се спряха на Стивънс.

— Моля да извините вмешателството ми — проговори мъжът. — Мога ли да поговоря с вас, господине? Видях, че влизате тук и ви последвах. Идвам отдалеч, за да се срещнем. Казвам се Крос… Годан Крос.