Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burning Court, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Васева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Пламтящото съдилище
Превод: Ирина Васева
Редактор: Красимир Василев
Художник: Виктор Паунов
Компютърен дизайн: Тодорка Петрова
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 13,5
Издателски коли: 11,34
ИК „Азинус“, 1993 г.
ISBN: (липсва)
История
- —Добавяне
16.
Известно време Бренън не каза нищо. От усилията лицето му бе пламнало и дори брадичката му сякаш бе провиснала. Той постоя, втренчен в стената, после крайно пренебрежително извади носна кърпичка и попи потта по челото и врата си, сякаш изпълняваше някакъв ритуал.
— Никога не бих повярвал — каза накрая той. — Да не го бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. Да не би пък да има врата или капак някъде другаде в стената и свидетелката просто да не я е видяла?
— Ами ще изкъртим цялата ламперия, та да са уверим — отговори Марк. Усмивката му бе толкова язвителна, че приличаше на озъбване. Потътри крака към сивкавата светлина на прозореца, въртейки едно длето в ръка. — Но според мен, капитане, ви се разтрепериха панталоните, колкото и да не искате да го признаете. Какво бихте дали сега, за да може всичко на този свят да се пипне и види с просто око?
Бренън пристъпи и унило загледа вратата на скрина.
— Не — промърмори си той под нос. После отново изви врат. — Изтръгнали сме лампата над ламперията. Тя била ли е запалена, когато нашата гостенка се е промъкнала през несъществуващата врата? Не, момент! Онази жена каза…
— Точно така — потвърди Марк. — Не е била запалена. Светела е само нощната лампичка над леглото, а тя е много слаба. Затова и не знаем повече за гостенката. Не знаем дори косата й каква е била на цвят. Както виждате, други лампи в стаята няма. Според мисис Хендерсън…
Стивънс усети, че го обзема някакъв сляп гняв. Не беше убеден, че след като не намериха таен проход, ще се сложи край на тази бъркотия. Нищо чудно да беше и така. Но неудържимия си гняв усещаше съвсем осезателно.
— Не ви ли прави впечатление — намеси се той, — че в цялата тази дяволска история всичко е подчинено на „мисис Хендерсън каза“ и, ей Богу, главата ми се цепи вече, като чуя „според мисис Хендерсън“. Коя е мисис Хендерсън? Коя е тя? Да не би да е оракул или вещер, или чрез нея да говори божественият разум? Къде е мисис Хендерсън? Непрекъснато се измъква като великата фокусничка. Не сме й виждали очите тук, макар да се чувствала гузна задето е насочила полицията насам и е вдигнала такава шумотевица. Обвинихте съпругата на Марк в убийство. После и моята. Проверихте и най-малката дреболия, свързана с тях, въпреки че Луси има непоклатимо алиби и че съвсем незаинтересовани свидетели доказаха, че Мари при никакви обстоятелства не би могла нито да намери, нито да си ушие дреха като роклята на Бренвилие. Отлично. Но щом според мисис Хендерсън кръвта се стича отдолу нагоре, или че има врата там, където с очите си се убедихме, че няма и помен от изход, вие й вярвате просто защото е разказала една безумна небивалица.
— Разказът й не е чак толкова невероятен, колкото изглежда на пръв поглед — поклати глава Марк. — Ако лъжеше, защо й е да го украсява с толкова подробности? Защо просто не кажеше, че е видяла жената в стаята на Майлс да му подава питието и толкова? Защо да разправя неща, за които може да се докаже, че са неверни и никой не би й повярвал?
— Ти вече отговори на въпроса си. И то защото още вярваш в тази идиотщина, не съм ли прав? Или просто не ти се спори с мен?
Възцари се мълчание.
— Не е там работата обаче — продължи Стивънс. — Питаш защо мисис Хендерсън ще се кълне толкова категорично, че е видяла една покойница да влиза през тухлена стена. А мога ли аз да те попитам защо мистър Хендерсън ще се кълне толкова категорично, че един мъртвец бил минал през гранитна стена? Защо толкова настойчиво твърди, че от настилката над криптата не е пипана нито една плоча? И едното, и другото са еднакво абсурдни: първо, жената изчезва от стаята и, второ, трупът изчезва от ковчега. И странно, но единствените очевидци и в двата случая са Хендерсънови.
Бренън тихичко си подсвиркваше през зъби. Бръкна в джоба си, извади пакет цигари и им предложи. И двамата си взеха по една, както противници при дуел вземат шпагите.
— Продължавайте — подкани го Бренън.
— Да разгледаме убийството, ако е било убийство, откъм чисто физическата му страна — продължи Стивънс. — Вие, капитане, твърдите, че убиецът трябва да е бил външен човек. Не мога да се съглася. Според мен убиецът непременно е бил човек, който живее в къщата. Като че ли всички пренебрегваме едно: как е била дадена отровата. Тя е била в коктейл от разбито яйце, мляко и порто.
— Вече ми се изяснява… — поде Бренън, но Стивънс го прекъсна.
— Така. Първо, възможно ли е външен човек да се промъкне в къщата, да вземе яйца от хладилника, да ги разбие, да им добави мляко от камерата и вино от избата, та да направи сместа? Или външен човек да прекоси целия Парк, понесъл в купа отровната смес, за да извади от вашия шкаф сребърна чаша и да я сипе в нея? И стигаме до най-трудното: как външен човек би накарал Майлс да изпие течността? Знаеш какви въртели ви е правил, и то за неща, които са били за негово добро, особено онази вечер. Ако външен човек бе решил да го отрови, той би избрал питие, което Майлс обича и ще изпие, да речем шампанско или бренди. Не. Тази нищо и никаква бърканица с яйце и вино би хрумнала само на човек от къщата, който, първо, би я измислил и, второ, би успял да накара Майлс да я изпие. Може да е била Луси или Едит, или сестрата, че дори камериерката. Само че по това време Луси танцува в Сейнт Дейвидс, Едит играе бридж, мис Корбе се весели в клуба на младите християнки, а Маргарет — във Феърмаунт Парк. А ние хвърлихме съмнение върху алибито им. Само за двама не проверихте нито се усъмнихте в алибито им. Няма нужда да уточнявам кои. Само най-учтиво ще отбележа, във връзка с непретенциозния коктейл, че едната е готвачката. А и двамата — мисля, че ти го спомена — получават сериозно наследство според завещанието на чичо ти.
Марк сви рамене.
— Не мога да повярвам, изключено е — отвърна той. — Първо, те живеят тук от години. Второ, ако те са убили чичо Майлс и са скалъпили някакво обяснение, колкото да скрият деянието си, защо им е такава свръхестествена история? Каква полза биха имали от нея? Изглежда крайно необичайно и романтично — най-обикновени убийци не успяват да се скрият зад голи лъжи.
— Добре тогава, кажи ми снощи, когато ни преразказваше нейната история за тайнствената гостенка и за това как жената й се сторила „особена“, дори забавната подробност, че вратът на гостенката сякаш не бил прикрепен здраво към раменете…
— Какво? — подскочи Бренън.
— Кажи ми, Марк, но помисли. Ти ли й внуши това, както ни се стори снощи, или тя ти го наби в главата?
— Не знам — рязко отвърна Марк. — Точно това се мъча да осмисля.
— Но ако не ти я е внушила тя, на теб би ли ти дошло подобно нещо наум?
— Може би не. Не знам.
— Но едно знаем всички. Криптата отворихме четирима. Кой от нас се кълнеше със собствената си уста, че вярва в духове? Кой се мъчеше да придаде нещо свръхестествено на цялата история, та дори сподели, че някакви сили ни наблюдавали? Кой се кле сто пъти, че никой не се бил доближавал до криптата? Не беше ли Джо Хендерсън?
— Да, май си прав. Само че така стигаме до задънена улица. Да не искаш да ме убедиш, че двама почтени прислужници на възраст внезапно се превъплъщават в истински демони…
— Ни най-малко. Те не са демони, ти току набъркваш разни зли духове. Признавам, че са много дружелюбни хора. Но са известни и немалко симпатични и обичливи убийци. Признавам, че са верни на семейството. Но на Майлс не дължат никаква вярност. Той толкова дълго е живял в чужбина, че и те, също като вас самите, почти не са го познавали. А според завещанието на баща ти, са щели да получат наследство единствено от Майлс. Колкото до свръхестествената история, тя откъде се взе?
— Откъде се взе ли? — намеси се Бренън, насочил накриво горяща цигара, сякаш отражение на собствените му повратни мисли. — Думи, думи, думи. Но както и да е, май се досещам накъде бие мистър Стивънс. Ето как го разбирам аз. Когато старецът умира, никой не подозира, че е бил отровен освен вас — той кимна към Марк. — Защото намирате сребърната чаша в скрина. И мисис Хендерсън тутакси притичва и ви разказва някаква история за таласъми и жени, минаващи през стени… Пред мен нищо не спомена за врата на жената, който сякаш не се крепял здраво на раменете й, каквото и да би означавало това. Но всичко друго съвпада. Та идва тя и ви разправя тази история. Защо? Дали не защото поне донякъде сте готов да й повярвате? Или за да ви накара още по-дълбоко да потулите всичко? Най-много да отворите криптата. И щом се уверите, че таласъмите явно са откраднали трупа на стареца, сто на сто ще скриете всичко. Може ли това да обясни всяка дума на Хендерсънови?
Марк го наблюдаваше, внезапно развеселен.
— Излиза — рече той, — че целият цирк от лъжи и откраднати трупове е бил скалъпен, за да ме стреснат и аз да си затварям устата, така ли?
— Нищо чудно.
— Бихте ли ми обяснили тогава защо вчера, дори преди да сме отворили криптата, мисис Хендерсън е изприказвала дословно същото пред полицейския комисар?
Те се спогледаха.
— Прав си — призна Стивънс.
— Не бих казал същото. Мистър Деспард, не забравяйте брат си, мистър Огдън — напомни Бренън. — Той е прозорлив младеж и също е подозирал нещо. А никой не знае какво точно нито пък колко близо е бил до истината според Хендерсънови. А те сто на сто са си дали сметка, че той не би мълчал. Може би мисис Хендерсън се е паникьосала и е постъпила съвсем по женски: гузна от постъпката си, е решила да изпробва как вие ще приемете версията й.
Бренън пак се приближи до гардероба и се загледа в него, но този път с войнствен вид.
— Искам да разбера каква роля играе този гардероб. Защото, приятели, имам някакво предчувствие. Не че не е в ред. Но нали в него намерихте чашата от отровата? Защо убиецът я е оставил вътре? Защо и невинната стъклена чаша от мляко и не чак толкова безобидната сребърна чаша с арсен на дъното са били на едно място? Защо и котката е влязла в гардероба и явно е отпила от сребърната чаша? — Бренън размести закачените костюми. — Солиден гардероб е имал чичо ви, мистър Деспард.
— Да. Снощи разказвах, че много вероятно е прекарвал часове наред в преобличане, просто за самочувствие. Но се пазеше някой от нас да не разбере, че е толкова…
— Но не само с това се е занимавал — изрече нечий друг глас.
В стаята, през вратата откъм вестибюла, бе влязла Едит Деспард, но толкова тихо, че никой не я бе чул и не защото се бе промъкнала като крадла. Изражението й им се видя непонятно и щяха да разберат защо изглежда така едва след време. И въпреки че очите й бяха леко подпухнали от безсъние, фините черти на лицето й излъчваха някаква безмълвна увереност. Кой знае защо на Стивънс тя му се стори много по-млада от предната вечер. Под мишница бе стиснала две книги и лекичко почукваше по кориците им с пръстите на другата си ръка. Приличаше на деликатно въплъщение на модата. Беше красива, с бижута, макар по-късно Стивънс да не можеше да си спомни с какво точно бе облечена. Помнеше само, че дрехата й бе черна.
Марк се сепна.
— Едит, какво търсиш тук? — разсърди се той. — Обеща днес да не ставаш от леглото. Луси каза, че цяла нощ не си мигнала, само веднъж си била задрямала, но те стреснал някакъв кошмар.
— Така беше — отвърна Едит и се обърна към Бренън с деловито любезен тон. — Ако не се лъжа, вие сте капитан Бренън, нали? Преди малко ми казаха за вас, след като сте отпратили останалите — усмивката й бе пленителна. — Но мен, сигурна съм, няма да отпратите.
Бренън гледаше дружелюбно, но като че си бе глътнал езика.
— Вероятно вие сте мис Деспард. Извинете ме, аз… — той посочи с глава изкъртената стена и се прокашля.
— Това се очакваше. Тук се крие отговорът на вашите проблеми — внимателно докосна тя книгите под мишницата си. — Чух ви да казвате, че според вас гардеробът играе някаква роля. И сте напълно прав. Снощи намерих в него тези книги. Вторият том почти сам се отвори на една глава и реших, че чичо Майлс, въпреки че едва ли някой би го нарекъл запален читател, е открил в нея нещо интересно. Искам да ви прочета няколко пасажа. Може да ви се стори скучно, написано е академично и доста сухо. Но според мен трябва да го чуете. Тед, би ли затворил вратата?
— Книга ли? — учуди се Марк. — Каква книга?
— „История на магьосничеството“ от Гримо — уточни Едит.
Тя седна в плетения стол до прозореца и заговори с такъв извинителен и стеснителен тон, като че изброяваше бельото за пране. Но тъкмо преди да започне да чете, вдигна очи към Стивънс и той се стъписа от любопитството и вниманието към него, които прочете в тях, сякаш Едит търсеше някакъв отговор. Гласът й, макар не много изразителен, звучеше ясно и плавно.
Вярата в съществуването на живи покойници (pas-morts) изглежда води началото си от Франция, през последните две десетилетия на седемнайсети век. Пръв за тях споменава Sieur de la Marre през 1737 година (Traite sur la Magie, Sortileges, Possessions, Obsessions et Malefices). В продължение на няколко години те се превръщат в тема за сериозни дискусии дори на учени. А един криминален процес през 1861 година отново поражда полемика относно същността им.
Накратко, живи покойници са лица, най-често жени, осъдени на смърт заради отровителство и изгорени на клада, независимо живи или предварително умъртвени. Именно тук криминологията и магьосничеството се припокриват.
Още от най-древни времена използването на отрови се смята за магьосничество и лесно може да се проследи произходът на това схващане. Открай време магьосниците са прикривали деянията си зад безобидни неща като „любовен еликсир“ или „отвара на ненавистта“. А според римското право предписването и на безвредна доза любовен еликсир е наказуемо (вж. Paulus, „Sententiue“, т. V, с. 21–23). През средните векове използването на подобни отвари е приемано за ерес. През 1615 година в Англия все още съдят отровителите като магьосници. По време на процеса срещу Ан Търнър, обвинена че е отровила сър Томас Оувърбъри, пред върховния съдия Коук е показан „чародейственият й арсенал“ — оловни фигурки, късове пергамент, парче човешка кожа и присъстващите усетили полъха на черната магия.
В момента, когато изложили гореспоменатите аксесоари, както и различни магьоснически книги и изображения — пише очевидецът, — откъм ешафода се чуло изскърцване и всички застинали от страх, възбуда и смут. Всеки се страхувал, че ще го сполети беда, сякаш самият Сатана се бил явил, разгневен, че непосветени в неговите науки излагат на показ изтънченото му изкуство (вж. „Процесът на вдовицата Ан Търнър в Кралския съд, 7 ноември 1615 година“).
Но убийствата чрез магия стигат връхната си точка във Франция през втората половина на седемнайсети век. Изтъкна се, че в Лисабон имало толкова много практикуващи вещици, че те дори живеели в отделен квартал (вж. „Енциклопедия на окултните науки“, Париж, 1924). В Италия, където дамите от тайното посестримство Тофана отравят шестстотин души, се прославят Глазер и Екзили, които се опитвали да открият философския камък и търгували с арсен. В една от предходните глави вече проследихме как дамите от двора на Луи XIV стават пламенни и верни поклоннички на сатанизма и най-вече на жертвоприношението на дете върху тялото на жена по време на черна литургия (вж. Монтагю Сомърс, „История на магьосничеството“). Тайни обреди се изпълняват в потайни салони. Вещицата Лавоазен вика духове в Сен Дьони. Посветените в сатанизма вече не са, по определението на Гаул „непрестанно мърморещи старици със сбръчкани лица, дълбоко набраздени чела, беззъби, с присвити очи и пискливи гласове“, а най-красивите в околността жени, от шивачки до придворни дами (Джон Гаул, викарий на Грейт Стотън, изобличил Матю Хопкинс). Съпрузи и бащи гинели един след друг.
От изповедалнята до Великия папски трибунал в Париж заприиждали намеци за тези подмолни занятия. В Арсенала, близо до Бастилията, било установено прочутото „Пламтящо съдилище“, което отмъщавало, като изпращало злосторничките на колелото за мъчения или на кладата. Тайнствената смърт на мадам Дьо Монтеспан, любимката на Луи XIV, през 1672 година отприщила нова вълна от процеси за отровителство. От 1672 до 1680 година не една от най-знатните дами на Франция била призована пред Пламтящото съдилище, а между тях и двете племеннички на кардинал Мазарини, херцогиня Булон и графиня Соасон, майка на принц Йожен. Но едва тримесечният процес от 1676 година разкрива пред света всички потайности. Процесът е срещу маркиза Дьо Бренвилие.
Деянията на маркиза Дьо Бренвилие станали достояние покрай внезапната смърт на нейния любовник, капитан Сен Кроа. Сред вещите на Сен Кроа се намерила кутийка от тиково дърво, към която била прикрепена бележка с молба след смъртта му кутийката „да бъде предадена на маркиза Дьо Бренвилие, живуща на улица Ньов Сен Пол“. Кутийката била пълна с отрови, сред тях разяждащ сублимат, антимон и опиум. Мадам Дьо Бренвилие избягала, но в края на краищата я открили, благодарение находчивостта на един детектив на име Деспре и била изправена пред съда и обвинена в масово отровителство. Макар метр Нивел да я защитавал много вещо, Деспре открил доказателства, довели до окончателната й присъда. Представил в съда писмени самопризнания, поверени му от нея. Това били неврастенични писания, които, освен потресаващ списък на действително извършени деяния, съдържали и дела, които явно не е могла да осъществи. Присъдата й била обезглавяване и изгаряне на клада (вж. „Процесът на маркиза Дьо Бренвилие“, 1676 година; Александър Дюма, „Прочути убийства“; Мадам Дьо Севине, „Писма“; Филип Лефроа Бари, „Дванайсет чудовищни престъпници“; Лорд Бъркънхед, „Прочути процеси“).
След процеса, за да изтръгнат имената на съучастниците й, я подложили на „водно мъчение“. Това било узаконен метод: жертвата била привързвана на маса, в устата й пъхали кожена фуния и наливали вода, докато…
За миг Едит Деспард вдигна поглед от книгата. Сивкавата светлина от прозореца падаше право върху косата й, а на лицето й бяха изписани единствено огромно любопитство и интерес. Мъжете стояха като вкаменени. Стивънс се бе вторачил в шарките на килима. Сега си спомни адреса в Париж, на който го бе пратил доктор Уелдън заради интереса му към известни престъпления. Улица „Ньов Сен Пол“, номер 16.
Мадам Дьо Севине лично я видяла, когато я откарвали към лобното място: заливала се от смях и непрестанно говорела. Самобичувала се сред тълпата, пред Нотр Дам се покаяла в дългата си бяла риза, боса, със запалена свещ в ръка. Тогава била на четирийсет и две години и моминската й хубост вече била повехнала. Но била въплъщение на покаянието и смирението, с което умилостивила сърцето на благородния абат Пиро. Ала на Деспре явно не била простила и когато се изкачила на ешафода, измърморила нещо, без някой да успее да разбере точно думите й. Изгорили тялото й на площад Грев.
Благодарение на разкритията по време на процеса, властите успели най-сетне да проникнат в мрежата от магьоснички, таящи се в двора на великия монарх. Лашосе, слугинята на Сен Кроа, вече била издъхнала с изпотрошени кости на колелото за мъчения. Вещицата и отровителката Лавоазен, заедно със съучастничките си, била изгорена жива през 1680 година. Не останал и помен от танцьорките на Сатаната, пепелта им била разпиляна. И всемогъщият дявол останал самотно да се усмихва от Нотр Дам.
Явно обаче това не се понравило на всички. Макар и без неоспорими доказателства се твърди, че метр Нивел казал пред Папския трибунал: „В тях има нещо неуловимо. Видях ги как умират. Това не бяха обикновени жени никога няма да се умирят.“
Какво е това „неуловимо“? Дори в наши дни в Европа се забелязват съживяващи се пориви на сатанизма, както се сочи и в проучването на Марсел Надо и Морис Пелтие, проведено не през миналия век, а през 1925 година („Льо пти журнал“, май 1925 г. Вж. също Елиът О’Донъл, „Чудати култове и тайни общества в съвременен Лондон“). И без документирани данни се наблюдават периоди на масови отравяния и убийства, обикновено извършвани от жени, най-често без очевиден мотив. Например, както твърди Перо, през 1811 година в Бавария се прославя Анна Мария Шонлебен, а през 1868 в Швейцария се появява Мари Жанре (вж. Хенри Т. Ф. Роудс, „Геният и престъпникът“). Известна е и Фру Фан де Лейден, отровила двайсет и седем души. Срещат се и мъже отровители, да речем англичаните Палмър и Крийм (вж. Ф. Тенисън Джеси, „Убийството и неговите мотиви“; Х. М. Уолбрук, „Убийци и процеси за убийства“, 1812–1912. Вж. също процесите на Уилям Палмър и доктор Причард в поредицата „Прочути британски процеси“. Изглежда жертвите и на двамата са знаели, че поглъщат отрова.) Какво е подтиквало всички тези хора към престъплението? Когато престъпникът е жена, тя почти никога не е очаквала облага от смъртта на жертвите си нито пък се надявала на някаква изгода или възмездие. Тези жени съвсем не са луди, макар да не могат ясно да обяснят мотивите си.
Според едно предположение в основата на деянието им лежи жажда за власт и привързаността им към белите кристалчета на арсена се обяснява с това, че те им вдъхват самочувствие на кралици и повелителки на човешки съдби. Това обаче далеч не изяснява въпроса докрай. Ако жените са били обладани от желание да убиват, немислимо е да приемем, че жертвите им са искали да бъдат убити. Най-необяснимото във всички тези случаи е лекотата, усещането за някаква предопределеност, пълната готовност на жертвите да се подчинят, дори когато е изключено да не са знаели, че ги тровят. Фру Фан де Лейден съвсем открито предупреждава една от жертвите си: „След месец ще дойде твоят ред“, на което Йедаго отговорил: „Навред по света хората мрат.“ И въпреки всичко никой никого не издава. Сякаш сатанинска сила обвързва убиец и жертва, един вид магия или хипноза.
За пръв път, макар мъгляво, тази теория бива изложена от достопочтения Дьо Ламар през 1737 година във връзка с един процес, разбунил цял Париж. Едно деветнайсетгодишно момиче на име Терез Лавоазен, съименничка на прословутата магьосница, изгорена през 1680 година, е арестувано заради поредица убийства. Родителите на девойката били въглищари в горите край Шантии. Тя била съвършено неграмотна. Родила се като всички деца и до шестнайсетгодишна възраст с нищо не се отличавала от останалите. Но дори мудните детективи от онова време се раздвижили от осем поредни смъртни случая в този район. Странно, но под възглавницата или под одеялото на всеки покойник откривали връв — обикновено от коси, но също и от канап или сплетени конци, — завързана на девет малки възелчета.
Така разбрали. Както вече стана дума, девет е мистично число, кратно на три, и по цял свят се използва при магически ритуали. Според поверието връв, завързана на девет възела, омагьосва жертвата и тя се оставя изцяло в ръцете на магьосницата.
Когато упълномощените от властта пристигнали у тях, открили малката Лавоазен в близката гора, сгушена под един гъсталак, без дрехи и, както се изразява един от тях, „с поглед на вълк“. Отвели я в Париж и при разпита тя направила пълни признания. Само при вида на огън започнала неистово да пищи. И макар родителите й да твърдели, че е неграмотна, тя умеела и да чете, и да пише, при това говорела изискано като придворна дама. Признала, че тя е извършила убийствата. Когато я попитали за заклинанието, с което ги е омагьосала, отвърнала:
„Сега те вече са от нашите. Ние сме толкова малко. Трябват ни още. Те не са умрели наистина, живеят отново. Ако не ми вярвате, отворете ковчезите им и ще се уверите. Те не са там. Снощи един присъстваше на големия шабаш.“
Изглежда поне за ковчезите думите й се потвърдили. Друго чудновато събитие, свързано с този случай, било, че на процеса родителите на момичето пристъпили пред съда и се опитали да докажат нещо като алиби за дъщеря си при един от смъртните случаи, като се позовали на факта, че за да го е извършила тя, трябвало да измине два километра буквално за минута и някак да проникне в заключена с катинар къща. Тогава, както се твърди, Лавоазен отвърнала:
„Катинарът не може да ме спре. Скрих се в храстите, намазах се с мазилото, после си облякох онази рокля и влязох.“ Попитали я какво означава „онази рокля“ и тя отговорила: „Имах много рокли. Тази беше много хубава, но когато тръгнах към огъня, не бях с нея.“ Щом споменала за огън, сякаш в същия миг си спомнила коя е и истерично закрещяла…
— Стига. Не издържам повече — прекъсна я Бренън с дълбок глас и прекара ръка по лицето си, сякаш за да се увери, че още си е на мястото. — Извинете ме, мис Деспард, но ме чака работа. Сега е месец април, а не празникът Вси светии. Вещици, яхнали метли, в момента не ме интересуват. Ако искате да кажете, че някаква жена е омагьосала мистър Майлс Деспард със заклинание, натрила е тялото си с мехлем, надянала е рокля отпреди няколко века и накрая е излязла през тази врата… ще бъда принуден да ви отговоря, че разследвам случай, който трябва поне да може да бъде разгледан от съда.
Но макар и с известно презрение Едит не се предаде.
— Нима? Тогава ето ви такъв случай. Онова, което всъщност исках да ви прочета, следва точно сега. Но щом не смятате, че ще ви е от полза, няма защо да си правя труда. Става дума за една жена на име Мари д’Обре, съименничка на маркиза Дьо Бренвилие, гилотинирана през 1861 година. И каквото и да си мислите за седемнайсети и осемнайсети век, според мен хората едва ли са останали все така непросветени и през шейсетте години на деветнайсети век.
— Да не е била екзекутирана за магьосничество?
— Не. Екзекутирали я за убийство. Подробностите никак не са приятни и не ми се ще да се впускам в тях. Но искам да ви прочета само описанието й от очевидец на процеса. Ето какво пише той:
Процесът привлече стотици хора не само защото обвиняемата беше красива и заможна, а и защото бе много свенлива, толкова срамежлива, че когато веднъж обвинителят се обърна към нея с непристойни думи, тя се изчерви като ученичка. Стигаме до основното: Тя прекрачи прага на съдилището и плахо кимна към председателя на трибунала… Беше с извита като лодка шапка от кафяво кадифе с увиснал воал и кафява копринена рокля. В едната си ръка държеше шишенце за благовония със сребърна капачка, а на другата си китка имаше странна старинна гривна със закопчалка във формата на котешка глава, захапала рубин. Когато свидетелите започваха да дават показания за това как е протичала черната литургия в горния салон на вилата във Версай и отравянето на Луи Динар, неколцина свръхвъзбудени зрители завикаха: „Не, не!“ Направи впечатление, че единственият признак за нервността й бе, че заопипва с пръсти гривната на китката си.
Едит шумно затвори книгата.
— Истината все ще излезе наяве, Тед. Ти чудесно знаеш кой има точно такава гривна.
И Стивънс наистина знаеше. Спомни си, че видя същата гривна на изчезналата снимка на Мари Д’Обре от 1861 година. Но вече беше толкова объркан, че не можеше да изрече и дума.
— Даа — глухо се обади Марк. — Досещах се и аз за нещо такова и сега, като излезе наяве, не мога да го преглътна.
— Аз пък мога — рязко изрече Бренън. — Разбирам какво имате предвид и искрено съчувствам на мистър Стивънс. Според мен нямате причина за тревога, приятелю, ако заради това гледате така стъписано. Странно. Преди да беше чул или дори да се беше сетил за тези небивалици, мистър Деспард най-разпалено я защитаваше. Аз пък, преди да изслушам същите тези глупости, неотстъпно я нападах.
— Отричате ли, че в миналото се е практикувало магьосничество? — гласът на Едит прозвуча рязко.
— Естествено, че не — неочаквано каза Бренън. — Дори сега, в съвременна Америка, още се практикува. Знам всичко за заклинанието с вързана на девет възела връв. Нарича се „бримката на вещицата“.
Марк го гледаше, без да мига.
— Но, за Бога, човече! Нали казахте, че…
— Да не би да сте забравили къде се намирате? — прекъсна го Бренън с въпрос. — Поне вестници не четете ли? Точно тук свършват владенията на датчанката от Пенсилвания и местната магьосница и до ден-днешен прави восъчни фигурки и заклинания на крава. Ами нали съвсем наскоро стана онова убийство с магия? Едно от нашите момчета отиде да се посъветва с тях. Ако си спомняте, преди известно време наблегнах на факта, че камериерката ви Маргарет е по произход датчанка и е родом от Пенсилвания, а вие ме попитахте какво общо има това със случая. Може да се окаже и много тясно свързано, макар според мен момичето да няма нищо общо. Щом чух за онази връв с деветте възела, си помислих, че някой нескопосник, от ония, дето правят заклинания за дъжд, се мъчи да омагьоса или поне се прави, че ще омагьоса чичо ви. И като се замисля за хипотезата на мистър Стивънс за Хендерсънови, май знам кой може да е този нескопосник. За това и исках да ви попитам, откъде са Хендерсънови?
— Доколкото знам, произхождат от Рийдинг — отвърна Марк. — Част от рода се е преселила в Кливланд.
— Хубаво градче е Рийдинг — с мек глас изрече Бренън, — а и там няма такива смахнати дръвници. Но все пак е работа на датчанката от Пенсилвания.
— Да пукна, ако схващам нещо, капитане. Вие непрекъснато ни сервирате какви ли не изненади — изръмжа Марк. — Излиза, че действително допускате намесата на магьосници, така ли? Защото, ако е така…
Бренън скръсти ръце и загледа Марк със сведена на една страна глава. В очите му отново проблесна пламъче, сякаш си спомни нещо.
— Като дете — започна той — си мечтаех да имам револвер. Ако знаете колко исках да го имам, голям „Айвър Джонсън“ с шест патрона и дръжка от слонова кост. За нищо друго не мечтаех така, както за този револвер. В неделното училище ни учеха, че ако искаш нещо от все сърце, е достатъчно да се молиш за него и ще го получиш. И аз се молех. Молех се, молех се дни наред, все за този револвер, едва ли някой някога се е молил толкова горещо, колкото аз. По онова време баща ми често ми разправяше какво ли не за дявола, особено като го поотпуснеше махмурлукът и се заканеше повече да не близне. Баща ми беше много набожен и веднъж каза, че дяволът бил проточил шия иззад вратата на всекидневната в ъгъла, посочил го и му рекъл: „Шамъс Бренън, ако още веднъж изпиеш и една-единствена глътчица уиски, ще дойда да те прибера.“ Каза още, че дяволът бил целият в червено и имал вити рога, над педя дълги. Тъй или инак си помислих, че ако дяволът се появи пред мен и ми предложи да му продам душата си срещу големия револвер с шест патрона и дръжка от слонова кост от витрината на магазинчето в градчето, ще се съглася. Но колкото и да си мечтаех и да се молех за този револвер, така и останах без него. Та същото е и сега. Магии ли? Естествено, че и аз мога да правя магии, стига да поискам. Ще направя восъчни фигурки на всички, които не обичам, и най-вече на онези от Републиканската партия, но това не означава, че ако набода фигурките с карфици, хората ще умрат. Затова, като ми разправяте как чичо ви бил убит и омагьосан, та след смъртта си да се присъедини към някаква банда вампири… как излязъл от ковчега си в криптата и едва ли не всеки момент може да влезе в тази стая… Просто трябва да се простя…
Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък и те наскачаха, а от устата на Марк се изтръгна цветиста ругатня. На касата на вратата, сякаш леко позеленял и целият в пот, се облегна Огдън Деспард. Щом той се появи, без каквато и да е обяснима причина, Стивънс изпита такъв ужас, какъвто в живота си не помнеше да го бе обземал. Огдън притисна чело с ръкава на палтото си.
— Хендерсън… — едва дишаше Огдън.
— Какво Хендерсън? — не издържа Марк.
— Нали ме прати до къщата им, да доведа Хендерсън и да вземем и някакви инструменти. Опитах се да го доведа, но нищо чудно, че тази сутрин не се е вясвал тук. Имал е припадък или нещо подобно. Не може или пък не иска да каже какво точно е станало. Най-добре да слезете при него. Разправя, че видял чичо Майлс.
— Искате да кажете — попита с предишната си деловитост Бренън, — искате да кажете, че е намерил трупа му?
— Не. Не искам да кажа това — кисело натърти Огдън. — Искам да кажа… той каза, че е видял чичо Майлс.