Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (16)

15.

Бренън се сведе над стола на мис Корбе и, подпрян на облегалката му, се обърна към Луси:

— Мисис Деспард, опитвах се да проследя логиката на мислите ви. Всичко се изписва на лицето ви. Когато ви попитах за пръв път, вие се изненадахте на въпроса ми, но се замислихте за мисис Стивънс. И колкото повече мислехте, толкова повече не ви излизаше от ума и ви вбесяваше, защото непрекъснато ви се натрапваше една и съща мисъл и не можехте да се отървете от нея. После някой заговори за маскарадния костюм и как никой не би могъл за толкова кратко време да снеме модела и да го ушие. Тогава сякаш се успокоихте, че въпросът е ясен. И бяхте убедена, че мисис Стивънс не може да е замесена в подобна история. Сега обаче вече не сте толкова сигурна. Прав ли съм или греша?

— Аз… — Луси нервно закрачи напред-назад из стаята, после скръсти ръце. — Но това е невероятно нелепо! Откъде да знам? Тед, кажи и ти.

— Не се тревожи, ще кажа. Капитане, ще ми разрешите ли да се включа в разпита? — това си беше трик. За кръстосан разпит и през ум не му минаваше.

— Щом имате въпроси, моля. А сега, мис Корбе, да довършим темата. Кога мисис Стивънс ви попита откъде би могла да купи арсен?

— Преди около три седмици. Май беше една неделя следобед.

— Как стана. Разкажете ми всичко.

— Трите с мисис Стивънс и мисис Деспард седяхме в хола. Беше в края на март, духаше студен вятър и затова седяхме пред запалената камина. Ядяхме препечени филийки с масло, поръсени с канела. Точно тогава беше станало някакво убийство в Калифорния, за което пишеха и вестниците, и ние говорехме за него. После заприказвахме за убийци. Мисис Деспард ме разпитваше за разни отрови…

— Искате да кажете, мисис Стивънс — понечи да уточни Бренън.

— Не, не искам да кажа мисис Стивънс — тросна му се сестрата и рязко се обърна към него. — Искам да кажа, мисис Деспард. Попитайте нея самата. Мисис Стивънс през цялото време дума не изрече. Само веднъж се намеси в разговора. Разправях им за един от първите си пациенти като стажантка, който се бе натровил със стрихнин и какво правеше, когато го докараха, и мисис Стивънс попита дали според мен се е мъчил много.

— Точно това исках да чуя. И как се държа тя? Как изглеждаше?

— Красива.

Бренън ядосано се втренчи, хвърли поглед към бележките си и отново вдигна глава.

— Що за отговор е това? Май не схващате за какво ви питам? Красива била! И какво трябва да значи това, според вас?

— Ами това, което казвам. Тя… Мога ли да говоря направо?

— Разбира се.

— Имаше вид — поде свидетелката със студен равномерен тон — на полово незадоволена жена.

Леден гняв прониза Стивънс и го погълна като експлозия или силен алкохол. Но не откъсна поглед от сестрата.

— Момент — намеси се той. — Май отидохме твърде далеч. Мис Корбе, бихте ли ни обяснили как, според вас, изглежда една незадоволена жена?

— А, не! — почти му се сопна Бренън, а лицето на сестрата така посърна, че заприлича на матова повърхност. — Бъдете по-деликатен! Дръжте се като джентълмен. Нямате основание да я нападате с обиди. Тя просто се опитваше да…

— Не съм искал да я обидя. Ако някой се е почувствал засегнат, моля да ме извини. Имах предвид само, че подобно определение не означава нищо или по-скоро, че може да му се припише каквото си поискате значение. Искам просто да зная какво означава то в случая. Обвинявайте когото желаете, но не правете всички ни на тъпи психопати. И така, мис Корбе, с две думи. Мислите ли, че жена ми е вманиачен убиец?

— Това е важното — ядосан и изумен се притече на помощ Марк Деспард. — Не съм съвсем наясно какво точно става тук. Вижте, капитане, ако смятате, че в случая виновната е Мари Стивънс, защо разпитвате нас? Защо не попитате нея? Тед, звънни на Мари, помоли я да дойде и сама да каже.

— Така, така — обади се нечий глас за пръв път. — Попитай го. Попитай го защо не й се обади.

Откъм вратата с нехайна провлачена крачка пристъпи Огдън Деспард, размахал глава като кон, та издължената му брадичка стигаше чак до яката. Все още беше с палтото от камилска вълна, не се бе и преобличал. Той впери изпитателно очи в Стивънс и макар изражението му бе прекалено безпристрастно, за да изрази удоволствие, очевидно бе на върха на щастието от факта, че собствената му персона доминира цялата стая.

— Ако не възразявате, Бренън — отбеляза той, — бих задал на този човек няколко въпроса. Ще ви бъдат от полза, защото, гарантирам ви, за не повече от минута ще го усуча на възел. И така, Стивънс, защо всъщност не й се обадиш?

Той зачака, както се изчаква да отговори дете. Стивънс трябваше да се овладее и да прикрие гнева си. Не заради Бренън, той беше добряк. Но Огдън бе съвсем друго нещо.

— Както виждате, не отговаря — заключи Огдън. — Значи ще трябва да го принудя. Защото не си е у дома, нали? Избяга, така ли е? И тази сутрин не е у вас, прав ли съм?

— Не, не е у дома.

— А сутринта — опули се насреща му Огдън, — когато се отбих при теб в седем и половина, ми каза, че още не била станала.

— Не е вярно — спокойно изрече Стивънс.

Отговорът му стъписа Огдън и за части от секундата той се чудеше какво да каже. Обичаше първо да се увери, че подозренията му са основателни и едва тогава да обвинява, при което жертвата му обикновено признаваше истината и веднага започваше да се оправдава, а това му доставяше огромно удоволствие. Но да отрече някой негово обвинение не му се бе случвало.

— Я стига — покровителствено поде той. — Без лъжи. Сам знаеш, че го каза. И други те чуха, така че по-добре си признай. Мис Корбе, не каза ли, че жена му още спи?

— Не знам — най-спокойно отвърна сестрата. — И двамата бяхте в кухнята и наистина не зная какво е казал. Не мога да ви помогна да го докажете.

— Така да бъде. Но признай, че не е у вас. Къде е?

— Сутринта замина за Филаделфия.

— Заминала за Филаделфия значи? Защо?

— Да купи едно-друго.

— Точно това чаках да кажеш. Значи е станала преди седем и половина и е хукнала на пазар. Мислиш ли, че някой би се хванал? — попита Огдън, потърквайки брадичката си о яката и присмехулно поглеждайки към останалите. — Да се е случвало Мари Стивънс поне веднъж да се измъкне от топлата постеля по това време и да тръгне на пазар?

— Не, не се е случвало. Мисля, че ти казах и пред мис Корбе, че и двамата цяла нощ не сме лягали.

— Но тя реши, че рано-рано призори трябва да тръгне по магазините. Защо?

— Защото днес е събота и по обед затварят.

Огдън се ухили самодоволно.

— Аа, събота било! И понеже е събота, тя взе, че те заряза. Я престани да си измисляш! Или не знаеш, че снощи тя те заряза, така ли?

— На твое място — назидателно поде Стивънс — не бих продължил да ровя и да чопля — той обърна поглед към Бренън. — Имате ли други въпроси към мен, капитане? Жена ми наистина слезе тази сутрин до града. Ако до следобед не се върне, ще призная обвинението в убийство. Не бих приел насериозно думите на приятеля ни Огдън. Между другото точно той е авторът на анонимните писма и телеграми, така че сам преценете доколко може да се разчита на него.

Лицето на Бренън изглеждаше забулено от мрачни съмнения. Гледаше ту Огдън, ту Стивънс.

— Няма да допусна, стигнем ли до нещо важно, да ме отклоняват от въпроса — изръмжа той, — но с това отклонение май си струва да се позанимая. Вярно ли е това, млади човече? Вие ли ми написахте онова писмо и вие ли изпратихте на всички телеграми да се приберат?

Какъвто и да беше Огдън, смелост притежаваше за трима. Отстъпи две крачи, все така хладнокръвно оглеждайки стаята. Пъргавият му ум очевидно обмисляше различни варианти, но лицето му си остана безизразно.

— Нищо не можете да докажете — сви той рамене. — И на твое място бих си мерил приказките. Искаш да ме злепоставиш. Или може би да ме оклеветиш? Все не мога да запомня разликата между двете, но което и да е, внимавай какво говориш.

Бренън се вгледа в него отблизо. Постоя така, без нищо да каже — як и набит, подрънквайки някакви монети в джоба си. После поклати глава.

— Млади момко, прави ми впечатление, че се опитваш да подражаваш на детективите от любимите си романчета. Но запомни от мен едно, те са чист боклук. В тях няма грам истина. Ако аз действах както ти мислиш, че трябва да постъпва един полицай, досега да съм те тикнал зад решетките, преди да си успял да гъкнеш. Колкото до доказателства, лесно ще се намерят. Просто ще разберем кой е подал телеграмите.

— Научете законите, татенце Лисица — имитирайки го клатеше глава Огдън с бледа усмивка. — Онези телеграми не могат да минат за измама. Според закона измамата е такова действие, в което може да се докаже наличието на пряка лична облага за изнудвача. Ако напиша бележка на президента на националната банка: „С настоящата ви уверявам, че мистър Огдън Деспард е мой доверен пратеник и ви моля да му дадете десет хиляди долара“ и подпиша бележката от името на Джон Д. Рокфелер, това ще е измама. Но ако в същата бележка просто пише: „С настоящата ви представям мистър Огдън Деспард, комуто моля да окажете необходимото съдействие“ и я подпиша със същото име, вече няма да е измама. Струва си да се замислите. В телеграмите няма и една-единствена думичка заради която да можете да ме обвините и да ме изправите пред съд.

— Значи наистина вие сте ги изпратили?

Огдън пак сви рамене.

— Никога нищо не признавам. Да признаваш е лоша тактика. Гордея се с упоритостта си и наистина съм много упорит.

Стивънс хвърли поглед към Марк. Той се бе облегнал лениво на библиотеката до камината. Светлосините му очи гледаха благо и умислено. Беше тикнал юмруци в джобовете на сивия си дебел пуловер и той бе провиснал.

— Огдън — рече той, — не разбирам какво ти е станало. Луси е права, никога досега не си бил толкова злобен. Да не те е подкокоросала някоя и друга шепа от парите на чичо Майлс? Като нищо. Останем ли насаме, ще те видя колко си упорит.

— Не те съветвам — извърна се в миг Огдън към него, сякаш отскочи. — Моята цена се крие в онова, което знам. Просто съм любознателен. И според мен сглупи, като доведе Том Партингтън. В Англия живот си живееше, пресушаваше избите на кръчмите и си мислеше за минали преживелици. Така и нищо не научи. Но сега може да чуе и нещо ново за Джанет Уайт. След като веднъж си изпати, не ти ли стига? Пак ли ще започнеш да ровиш?

— Коя е Джанет Уайт? — бързо се намеси Бренън.

— А, една дама. Не я познавам, но доста съм чувал за нея.

— Вие знаете много неща — избухна Бренън, — а знаете ли нещо, свързано със случая? Нещо повече? Не. Сигурен ли сте? Добре. Щом сте сигурен, да продължим с въпроса за арсена и за мисис Стивънс. Мис Корбе, разказвахте, че една неделя, преди три седмици, сте говорили за отрови. Бихте ли продължили.

Сестрата се замисли.

— Поприказвахме още малко и дойде време да се кача да дам на мистър Майлс Деспард говеждия му бульон. Вече бях в преддверието, а там беше доста тъмно и мисис Стивънс ме последва. Тръгна след мен по стълбите и в миг ме хвана за китката. Ръката й пареше като огън. Тогава ме попита откъде би могла да купи арсен — мис Корбе се поколеба. — Отначало ми се стори странно, защото не разбирах за какво всъщност ме пита. Отпървом не го нарече арсен. Викаше му нечия си рецепта. Чия точно… забравила съм името. Нещо френско беше като че ли. После ми обясни какво иска да каже. Точно тогава мисис Деспард излезе от трапезарията и мисля, че мисис Стивънс я чу.

Бренън се обърка.

— Нечия рецепта? Бихте ли ни помогнали, мисис Деспард?

Луси неловко се намръщи. Погледна, като че ли умолително Стивънс.

— Не мога да добавя нещо повече, макар да я чух. Не знам кое име беше, но, ако не се лъжа, започваше с Г. Нещо като „Гласе“, но то май не означава нищо. А и толкова бързо говореше, че едва разпознах гласа й. Звучеше различно.

Точно в този момент Марк Деспард обърна глава и се огледа бавно. Премига, сякаш го заслепяваше ярка светлина, после като че ли се опита да привикне с нея. Извади ръце от джобовете си и с едната избърса чело.

— Не може ли поне едната от двете да си спомни точно какво е казала? — не се отчайваше Бренън. — Виждате колко е важно.

— Аз не мога — отвърна сестрата с лека тревога и раздразнение. — Всичко бе толкова объркано и тя говореше много особено, точно както каза мисис Деспард. Изрече нещо като: „У кого е сега? В предишния ми дом не беше трудно, но старецът вече умря.“

Бренън, както си записваше нещо с молив, се смръщи насреща им.

— Пълна безсмислица! — изпъшка Бренън. — Не разбирам… А, момент! Значи, казвате, трудно й било да се изразява на английски, така ли? И се казвала Мари. И е споменала някакво френско име. Излиза, че е французойка?

— Не, нищо подобно — възрази Луси. — Тя говори английски не по-зле от вас и мен. Канадка е, както се разбира от само себе си, от френски произход. Май веднъж спомена, че моминското й име било Мари д’Обре.

— Мари д’Обре… — повтори Марк.

На лицето му бе изписана някаква страховита промяна. Пристъпи крачка напред и заговори провлачено, но съвсем отчетливо, отбелязвайки всяка дума с леко движение на показалеца.

— Луси, моля те, помисли пак, и то хубаво помисли, защото може да се окаже фатално за някого. „Нечия рецепта.“ Би ли могло да бъде „Глазеровата“? Би ли могло?

— Да. Май така я нарече. Но защо? Какво те прихваща?

— Ти познаваш Мари най-добре от всички ни в къщата — продължи той, пронизвайки я с втренчен поглед. — През цялото време на вашето приятелство забелязвала ли си нещо особено у нея? Каквото и да е, което ти е направило впечатление? Та ако ще да звучи налудничаво.

В това време Стивънс се чувстваше, сякаш бе завързан на железопътна линия и виждаше как влакът лети насреща му, но не можеше нито да се отдръпне от релсите, нито да откъсне поглед от хипнотизиращото око на локомотива. Тътена обаче чуваше. И все пак реши да не стои безучастен.

— Не ставай глупак, Марк — обади се той. — Това май е заразно. Има един отколешен принцип: „Целият свят е откачил, само ние сме с ума си, но и ти ми се виждаш особен.“ Тръгнеш ли по тази логика, ще трябва да доказваш, че всички ние не сме наред и най-вече ти самият.

— Луси, отговори ми — не отстъпи Марк.

— Не, не съм — веднага отговори тя. — Сигурна съм. Не съм. Тед е прав за едно, ти се държиш така, сякаш трябва теб да обследват. Чувала съм Мари да казва, че увлечението ти по разни процеси за убийства и тем подобни е подтискащо и тягостно. А колкото до нея, никога не съм забелязвала нищо чудато в поведението й. Е, разбира се, освен…

— Освен какво?

— Нищо особено. Не може да понася домакински фунии. Веднъж мисис Хендерсън правеше туршии и изцеждаше зарзавата и… ами и през ум не ми бе минавало, че Мари има толкова бръчки край очите и че устните й могат така да се разкривят.

Настана ледено мълчание. Марк все още стоеше с ръка пред очите. Когато я свали, лицето му изглеждаше съвсем обичайно, сякаш нищо не се бе случвало.

— Бренън, най-бързо ще приключим с тази неразбория, ако ви разкажем какво се крие зад нея… Нека всички излязат, ако обичате, и да останат само Тед и капитанът. Много ви моля да не спорим точно сега. Просто ме послушайте. Огдън, ако искаш да помогнеш с нещо, иди до къщичката на Хендерсън и го доведи. Той май още не е станал. Кажи му да донесе малката си брадвичка и един секач. Мисля, че тук в кухнята има една по-голяма брадва, аз ще взема нея.

В очите на Бренън ясно се четеше подозрение, че Марк трябва да се е побъркал. Погледът му бе тревожен, после тревогата му се смени с някакво пренебрежение, но оставаше с изпънати рамене, сякаш готов да се справи със ситуацията. Така или иначе останалите се подчиниха на разпореждането на Марк.

— Не се страхувайте, никого няма да трепя с брадва — успокои ги Марк. — Бихме могли да повикаме архитект да огледа стената между прозорците в стаята на Майлс и да каже дали там има таен вход. Но това само ще ни забави и ще загубим време. Най-бързо ще разберем, ако разкъртим стената и проверим сами.

Бренън пое дълбоко дъх.

— Боже мили! Щом сте съгласен да разбием стаята…

— Искам обаче да ви задам един въпрос. Дотук всичките ви хипотези бяха доста тривиални. Няма да кажа нищо предварително, ще ви оставя да прецените сам. Но ето какво бих искал да попитам. Да допуснем, че не открием никаква тайна врата нито в стената, нито където и да е в стаята. Какво ще си помислите тогава?

— Ще си река, че госпожа Хендерсън лъже — на секундата отговори Бренън.

— И нищо друго?

— Не.

— И това ще ви убеди, че Мари Стивънс е невинна, така ли?

— Амин — внимателно започна Бренън и вдигна рамене. — Засега не бих могъл да бъда толкова категоричен. Но бих допуснал, че е невинна. Ако вие се окажете прав, това ще срине всичките ми хипотези. Не можеш да внесеш дело в съда, когато защитата е в състояние елементарно да докаже, че главният ти свидетел лъже. Но знам едно: няма човек, който може да премине през каменна стена.

— Това поне е хубава новина, нали, Тед? — обърна се Марк към Стивънс. — Да вървим.

Излязоха във високото, потънало в сумрак преддверие. Бренън и Стивънс изчакаха мълчаливо Марк да притича до кухнята и да насъбере какви ли не инструменти в един кош, включително и брадва с къса дръжка.

Вратата за стаята на Майлс Деспард се падаше в дъното на галерията, вляво от стълбите, ако се качваш нагоре. Стивънс зърна портретите по стените на галерията, но в тъмнината не успя да види точно онзи, който го интересуваше. Марк отвори вратата на стаята на Майлс и миг-два тримата я поогледаха от прага.

Беше около двайсет квадратни метра и като всички останали стаи таванът й бе по-нисък, според вкусовете от края на седемнайсети век. Подът бе застлан с пъстър килим в синьо и сиво, вече избелял и замърсен. Изпод краищата му се подаваха неравните дъски на дюшемето. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно орехово дърво на височина около два метра и половина, а над ламперията и стените, и таванът бяха варосани, като изпъкваха само ореховите греди. В левия ъгъл напряко бе поставен огромен скрин или гардероб. Той бе от резбован орех и през открехнатата му врата с медна дръжка се виждаха окачени един до друг костюми и множество обувки с пъхнати в тях калъпи.

Двата прозореца с малки стъкла бяха на стената вляво, която беше и задната стена на къщата. Помежду им бе сложен висок каролински фотьойл от черно орехово дърво. Над него на стената висеше картината от Грьоз — овален портрет на къдрокосо дете в светла рамка. От тавана над горната табла на кревата висеше къс шнур с фасунга и завинтена в нея електрическа крушка. Пред по-далечния прозорец стоеше голям плетен стол.

На отсрещната стена бе креватът с долната табла към вратата. Над него висяха медна грейка и резбована гравюра от седемнайсети век. В десния ъгъл, в дъното, бе стъклената врата, извеждаща на верандата, все още с дръпната завеса от кафяво кадифе. На дясната стена се набиваше на очи недодялана газова печка — в стаята камина нямаше, — а до нея бе междинната врата със синия ватиран халат на Майлс, увиснал на закачалка. И накрая зад вратата на стаята към вестибюла имаше бюро, което почти не се виждаше от нахвърляните по него безброй вратовръзки.

Те се вгледаха в ламперията на стената, върху която съвсем невинно се открояваха картината и столът. В долната й част дървото едва-едва се бе изкорубило и се очертаваше нещо като каса на врата.

— Ето — посочи Марк. — Нали ви казах, че някога тази врата водела към друго крило от къщата, но в началото на осемнайсети век то изгоряло. Тогава зазидали вратата и облицовали стената с ламперия, но рамката била каменна и затова още личи.

Бренън се приближи до стената, огледа я внимателно и удари по нея с юмрук.

— Като че ли е съвсем плътна — рече той и се огледа. — По дяволите, мистър Деспард, ако не излезе нищо… — той пристъпи до стъклената врата на отсрещната стена и огледа завесата, мерейки я на око. — Дали завесата си стои както когато мисис Хендерсън е надничала през нея?

— Да. Вече надникнах.

— Доста теснички са пролуките — сумтеше Бренън недоверчиво, надничайки ту оттук, ту оттам. — Има-няма, колкото монета. И би ли видяла през тях друга врата на отсрещната стена, според вас? Да речем, вратата на гардероба?

— Изключено — отговори Марк. — Вижда се само портретът отсреща, горната част от облегалката на фотьойла и очертанията на касата на вратата от издутините по ламперията. Тя и не каза, че е видяла друго. Както и да извиваш врат, не е възможно да надникнеш под друг ъгъл. Дори да не бяха картината, столът и очертанията от касата на едновремешната врата, никой не би сбъркал паянтовата врата на гардероба с медната дръжка и таен вход… Какво има, капитане? Да не би да ви е страх?

Марк с нескривана насмешка зае войнствена позиция, стиснал брадвата под ъгъл пред гърди. Все едно, че стената го бе блъснала и сега той я гледаше като жив човек. Замахна с брадвата и я заби с такова настървение в ламперията, че не би било чудно, ако в този миг нейде от къщата долетеше болезнен стон.

— Сега доволен ли сте, капитане? — попита далечен, далечен глас.

Стаята се изпълни с облаци прахоляк и парливата миризма на разбит хоросан. Облаците прах приличаха на разсейващата се навън мъгла, сред която пред прозорците вече се очертаваха тучните градини, плочникът по пътечката и обсипаните в цвят дървета в парка. Не остана и помен нито от ламперията, нито от стената. След като изкъртиха ламперията, търсачите забиха в зидарията дървени чукове и секачи, разбиха тухлите, изкъртиха и тях. Тук-там през стената прозираше гола дневна светлина.

Тайна врата нямаше.