Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (13)

12.

— Зле ли ви е? — съвсем естествено попита Бренън.

Тонът му бе толкова делови, че Партингтън на секундата се овладя, сякаш някой кукловод бе дръпнал конците му.

— От полицията значи… — повтори той, като изръмжа някак неопределено. — Ами да, разбира се. Не, нищо ми няма. Ако ви кажа причината, няма да ми повярвате.

— Защо да не ви повярвам? — последва напълно логичният въпрос на Бренън.

Партингтън попремига. Изглеждаше толкова смутен, че за момент Стивънс се запита дали не е пиян. Но на Партингтън му хрумна нещо друго и тутакси разсея подозренията му.

— Бренън значи! Знаех си аз, че името… Вие ли разпратихте телеграми до всички да си дойдат у дома?

Капитанът го погледна.

— Май нещо оплетохме конците — без да бърза, изрече той. — Мога ли да вляза, за да обсъдим положението, преди да се е заплело още повече? Не съм изпращал никакви телеграми. Но бих искал да знам на мен кой ми е изпратил. Мога ли да видя мистър Марк Деспард? Комисарят ме изпрати да се срещна с него.

— Капитане, докторът май не е съвсем на себе си тази сутрин — мазно занарежда Огдън. — Доктор Партингтън, ако случайно сте ме забравили, аз съм Огдън. Бях ученик, когато… заминахте. И пак, в случай че сте забравили, това е Тед Стивънс, с когото сте се запознали снощи. А това пък е мис Корбе, която се грижеше за болния ни чичо Майлс.

— Ясно — лаконично отговори Партингтън. — Марк!

Вратата на голямата гостна се отвори, в преддверието проникна лъч жълта светлина и Марк застана на прага. Сега всяко движение, всеки жест криеха някакво странно, забулено и сподавено значение, подобно на предупредителен намек. Сякаш виждаш как наближава някаква криза, а същността й ти се изплъзва. Марк стоеше отпуснат, но с изправен гръб, с наполовина осветено лице. Беше в дебел сив пуловер с голяма навита яка, който го правеше несъразмерно широкоплещест.

— Така, така, така — поде наново Огдън. — Като че ли нещо сме позагазили, братко. Това е капитан Бренън от отдела за убийства.

— Не съм от отдела за убийства — вече раздразнено рече Бренън. — Помощник съм на полицейския комисар. Вие ли сте мистър Марк Деспард?

— Да. Заповядайте, моля — покани го Марк и отстъпи встрани.

Със същия тон можеше да добави и „Докторът ще ви приеме след минута.“ А това просто не бе в характера му и беше лош знак.

— Тази сутрин сме малко пообъркани — продължи той. — Сестра ми прекара тежка нощ. Мис Корбе, бихте ли отишли да я видите. Пък и готвачката, и камериерката ги няма, така че се тъкмо се мъчехме да си приготвим нещо за закуска. Оттук. Тед… Партингтън… бихте ли дошли и вие? Огдън, ти не.

Огдън не повярва на ушите си.

— Я виж! Марк, какво те прихваща? Естествено, че и аз ще дойда. Не ми излизай с тези номера. В края на краищата…

— Огдън — продължи Марк, — понякога те обичам искрено, като брат. Ти можеш да бъдеш душа и сърце на почти всяка компания. Но има и случаи, когато само би пречил. И този е именно от тях. Иди в кухнята, намери си нещо да хапнеш. И внимавай.

Щом другите трима влязоха в стаята, Марк затвори вратата. Капаците на прозореца си стояха затворени още от предната вечер, лампите бяха запалени, като че още беше нощ. Марк покани Бренън с жест и той седна на един изтърбушен стол, а шапката и куфарчето си остави на пода отстрани. Без шапка Бренън изглеждаше на средна възраст, на вид проницателен, с прошарена, внимателно сресана коса, за да скрива едно оплешивяло петно на темето му, приятен овал и младеещо лице. Като че сам не знаеше как точно да подхване въпросите си. След миг пое дълбоко дъх и отключи куфарчето.

— Предполагам знаете защо съм дошъл, мистър Деспард, и доколкото разбирам, мога да говоря в присъствието на вашите приятели. Бих искал да ви прочета нещо — той извади от куфарчето плик и чисто изписан на машина лист за писма. — Получих това писмо горе-долу по същото време вчера сутринта. Както сами виждате, адресирано е лично до мен и е пуснато в сряда вечер в Криспън.

Марк разгърна бавно писмото. Отначало сякаш само го оглеждаше, после, без да вдига поглед, зачете на глас:

Починалият на 12-ти април в Деспард Парк, Криспън, Майлс Деспард, не си отиде от естествена смърт. Беше отровен. Писмото, което държите в ръце, не е приумица. Ако са ви необходими доказателства, потърсете лабораторията по аналитична химия „Джойс & Редфърн“ на „Уолнат стрийт“ 218. В деня след убийството Марк Деспард е занесъл там за изследване стъклена чаша, в която е имало мляко, и втора, сребърна, с утайка от вино с разбито в него яйце. В тази втора чаша е открит арсен. Същата понастоящем е заключена в бюрото на Марк Деспард. След убийството той я открил в стаята на Майлс Деспард. В една цветна леха, източно от къщата, е погребан домашният котарак. Трупът му е заровен там от Марк Деспард. Вероятно животното е пило от сместа, съдържаща арсен. Марк не е убиецът, но се опитва да прикрие следите.

Убиецът е жена. Ако искате доказателство, обърнете се към мисис Хендерсън, готвачката. В нощта на убийството тя е видяла как една жена в спалнята на Майлс Деспард му подава същата сребърна чаша. Бихте могли да я пресрещнете вън от къщата и да я разпитате. Само че гледайте да не я объркате, тя не знае, че е станало убийство, а има какво да научите. В момента е отседнала у приятели във Франкфорд, „Лийз стрийт“ 92. Ще бъде от ваша полза да не пренебрегвате настоящото писмо.

Амор Юстицие

Марк остави писмото на масата.

— Интересно нещо е написал този Амор Юстицие. Само не е особено добре изпипано от гледна точка на композицията, какво ще кажете?

— Това не мога да преценя. Мистър Деспард, важното е, че е вярно… Момент — додаде по-рязко Бренън. — Длъжен съм да ви съобщя, че вчера разговаряхме с тази мисис Хендерсън в кметството. И тук ме изпраща комисарят, защото сте лични приятели, за да ви помогна.

— Ама че чудат детектив сте! — възкликна Марк и неочаквано прихна.

В отговор Бренън се усмихна широко. Едва ли не за пръв път пред очите на Стивънс някой за миг се отърсваше от цялото напрежение и от враждебността на инспектора не остана и помен. С известно закъснение той долови причината за това преобразяване, осъзна я и Бренън.

— Усетих какво си помислихте, още щом влязох — заяви той. Смутена усмивка се разля по цялото му лице. — Имам един въпрос. Да не би да сте очаквали да започна да сипя обвинения наред, да размахвам заканително пръст, да ви наричам какви ли не и да душа за кръв? Чуйте ме, мистър Деспард, ще ви кажа само едно: ако ченге си позволи подобно нещо, още преди да се усети, ще е изхвърчало от полицията. Особено ако става дума за хора с влияние или лични приятели на комисаря като вас. Онези, които съчиняват такива истории, като че ли забравят едно, и то е политиката. Но ние не можем да си позволим да я забравим. Освен това си имаме и конкретни задължения и се опитваме да ги изпълняваме възможно най-стриктно според силите си и ако питате мен, справяме се доста успешно. Полицаите не са нито смешници, нито циркаджии. А ако се случи някой амбициозен младок да представя полицията по този начин, за да се изфука, той просто не е за нея. Логиката е съвсем ясна. Както вече споменах, тук съм от името на мистър Картел, комисаря…

— Картел ли? — повтори Марк и се изправи на стола. — Но разбира се. Той беше…

— Ще мога ли да довърша? — заключи Бренън с изразителен жест. — Казах всичко това, за да знаете кой съм и защо съм тук. Комисарят настоятелно ме помоли да помогна с каквото мога в рамките на закона. Разбрахме ли се?

Това, помисли си Стивънс, е единственият начин човек да предразположи Марк Деспард. Капитан Бренън не само представляваше шефа на отдела, но бе и умен мъж. Марк кимна и Бренън отново отвори куфарчето.

— И все пак сигурно ще искате да узнаете резултатите от разследването, за да сте сигурни, че това не е номер. Както вече споменах, получих писмото вчера сутринта. И понеже знам всичко за семейството ви — мой братовчед живее в Мернон, — занесох писмото право на комисаря. Той реши, че няма нищо тревожно, както и аз, но все пак сметнах за уместно да се отбия и при химиците, „Джойс & Редфърн“. Тъй или инак — Бренън прекара пръст по изписания лист — тази част отговаряше на истината. Вие сте били при тях в сряда, 13-ти април. Занесли сте им една стъклена и една сребърна чаша и сте обяснили, че според вас котката ви е била отровена, като е лизнала от една от двете чаши. Помолили сте ги да не споменават никому за посещението ви и на следващия ден сте отишли за резултата. Със стъклената чаша всичко се оказало наред, но в сребърната открили кристалчета арсен. А ето и описание на самата чаша: около десет сантиметра в диаметър, висока към седем-осем сантиметра, от масивно сребро, с инкрустирани цветя в най-горната част, много стара. — Той вдигна поглед. — Дотук всичко вярно ли е?

През следващите минути Бренън доказа несъмнен подход към Марк. По-късно Марк казваше, че имал чувството, че опитен продавач го е изкусил да си вземе нещо така леко и неусетно, че преди да се осъзнае, вече бил обещал да купи стоката му. Бренън — мил и любезен като котка, готов да изслушва, свел прошарена глава над бележките си — говореше поверително като дипломат от Балканите. Дори и за времето можеше да спомене, поднасяйки думите си като съкровено излияние. И макар да им разказа доста неща, научи не по-малко. Неусетно Марк започна да му разправя историята на Майлсовата болест, за смъртта му, за всичко, случило се през онази нощ — как намерил чашата в стаята на чичо си и решил, че ако той изобщо е погълнал отрова, трябва да я е изпил именно от тази сребърна чаша.

После Бренън продължи с показанията на мисис Хендерсън. Имаше нещо неясно около появата й в кметството. Но Стивънс се досети, че Бренън сто на сто е отишъл във Франкфорд и се е представил за приятел на Марк, срещнал се с мисис Хендерсън, подпитал я, а тя, и без друго любителка на клюките, му е разправила какво е видяла. Защото, както призна Бренън, мисис Хендерсън дори не допускала нещо нередно, когато я поканил да се яви в кметството и да повтори показанията си пред полицейския комисар. Призна още, че си тръгнала обляна в сълзи и истерично се проклинала, че е предала семейството и че вече няма да може да ги погледне в очите.

Бренън взе едно напечатано на машина копие и им прочете показанията на мисис Хендерсън относно станалото през нощта на 12-ти април. То, в общи линии, напълно съвпадаше с онова, което бе разказала на Марк. В показанията липсваше само, едно — не се споменаваше нищо за витаещата наоколо неуловима атмосфера. В доклада нямаше и намек за свръхестествени или дори свръхнормални явления. В него се посочваше само, че в 23:15 мисис Хендерсън надникнала през една пролука на завесата и видяла в стаята на Майлс жена. Тогава Майлс бил съвсем здрав. Гостенката била дребничка, със „странни старомодни дрехи“ или може би с маскараден костюм. Мисис Хендерсън предположила, че е или мисис Луси Деспард, или мис Едит Деспард. Знаела, че същата вечер и двете били на бал с маски, но току-що се била върнала от Кливланд и не ги била виждала, така че не знаела какви костюми са облекли. Гостенката със „странните старомодни дрехи“ държала сребърна чаша, чието описание съвпадаше с намерената по-късно с остатъци от арсен, и я подала на Майлс Деспард. Видяла как Майлс поема чашата, макар всъщност да не го видяла да отпива.

Изложени по този начин, показанията изглеждаха още по-съкрушителни, защото в тях нямаше и дума за атмосферата нито някакво предположение. И все пак Стивънс се чудеше как ли Бренън с неговата деловитост би се отнесъл към финала на разказа на мисис Хендерсън — излизането на гостенката през несъществуваща врата.

Бренън заговори точно за това.

— И така, мистър Деспард — все тъй поверително звучеше гласът му, — стигнахме до единствения неясен момент. Мисис Хендерсън твърди, че жената излязла през стената. Ето, пише го — „излезе през стената“. Дали не можеше, дали не искаше, но не изясни какво има предвид. Каза, че „стената сякаш се преобрази и после пак си стана същата“. Разбирате ли? Така. Тогава комисарят се опита да й помогне и й каза: „Мисля, че ви разбирам. Говорите за таен вход, така ли?“ Естествено така всичко си дойде на мястото. И сам зная, че къщата ви е много стара.

Марк се бе облегнал някак сковано, с ръце в джобовете и вперени в детектива очи. Лицето му, както и лицето на Бренън, бе съвсем неразгадаемо.

— И какво отговори мисис Хендерсън? — попита той.

— Каза, че сигурно е било така. Точно това исках да ви помоля. Наслушал съм се на истории за тайни входове, но никога не съм виждал с очите си. Един мой приятел разправяше, че имал таен вход на тавана си, но се оказа празна работа — това бяха просто бушоните и електромерът и вратичката дори се виждаше, ако човек се вгледа по-внимателно. Затова и разказът на мисис Хендерсън ме заинтригува толкова. В онази стая сто на сто има тайник, нали?

— Чувал съм, че имало.

— Но дали наистина има? Не бихте ли ми го показали?

Марк сякаш за пръв път почувства, че стъпва на свой терен — спорът бе по-скоро с думи, а не с факти.

— Съжалявам, капитане. През седемнайсети век не е имало нито бушони, нито електрически табла. Да, тук навремето наистина е имало врата. Тя водела към едно крило на къщата, което по-късно изгоряло до основи. Лошото е, че така и не открих ключалката или пружината, с която се отваря.

— Е, здраве да е — рече Бренън, без да сваля от него очи. — Попитах само защото, ако можехте да докажете, че мисис Хендерсън явно лъже, нямаше да имаме причини да подозираме когото и да било освен нея самата.

Настана мълчание, сред което Марк сякаш безмълвно проклинаше.

— И така — продължи след минута-две Бренън — това е всичко, с което разполагаме. Ако бяхме приели думите й за чиста монета, случаят щеше да е съвсем ясен — колко такива сме имали. Няма смисъл да ви уверявам, че й повярвахме. Подушвам лъжеца отдалече — махна той с ръка, оглеждайки стаята. — Имахме часа, в който е извършено убийството, 23:15. Знаехме, че чичо ви е държал в ръка чашата с арсен. Имахме и описание на роклята на жената…

— С една дума, разполагали сте с всичко без личните ми показания, че изобщо е извършено убийство.

— Точно така! — съгласи се Бренън и потупа куфарчето. Изглеждаше много доволен, че Марк осъзнава проблема. — Така че сам виждате в какво положение се озовахме. Най-напред позвънихме на доктор Бейкър и го попитахме допуска ли Майлс Деспард да е бил отровен. Той отговори, че сме си загубили ума и че е изключено, макар да призна, че симптомите около смъртта на мистър Деспард биха могли да се породят и от отравяне с арсен. Естествено мнението му бе категорично, пък и кой ли семеен лекар би признал с охота такава история, ако има възможност да я потули. Е, ако получим разрешение за ексхумация и аутопсия и се окаже, че не е бил прав, толкова по-зле за него. После комисарят се опита да се свърже с вас, да чуе вашето становище. Но не ви намерен нито тук, нито в кабинета ви…

— Да — Марк го наблюдаваше неотклонно, с най-голямо внимание. — Бях в Ню Йорк. Трябваше да посрещна един приятел от Англия. Всъщност той е тук, мистър Партингтън.

Партингтън, който седеше до камината със скръстени на коленете ръце, вдигна глава. Сенките по челото му открояваха дълбоки бръчки. Той обаче не каза нищо.

— Да. И това разбрахме — лаконично изкоментира Бренън. — Сега да се върнем към фактите. В стаята е имало жена в маскараден костюм. От мисис Хендерсън знаем, че същата вечер заедно със съпругата и сестра си сте били на бала с маски в Сейнт Дейвидс. На пръв поглед не може да е бил друг освен някоя от тях двете и най-вече вашата съпруга, тъй като на следващия ден мисис Хендерсън видяла костюма на мисис Деспард от бала и призна, че е бил същият който носела жената в онази стая. Спокойно. Просто изброявам какво знаем. Но вчера не можахме да се свържем нито със сестра ви, нито със съпругата ви, защото и те били в Ню Йорк. Затова комисарят реши да провери кога къде сте били през нощта на 12-ти април. Разбра, без да вдига шум, защото домакинът на бала му е познат и знае повечето от гостите. И така, мистър Деспард, разполагам с пълна справка за трима ви и най-вече за фаталното време около 23:15. Ако желаете, ще спомена само основното.

Настана мълчание, което сякаш всеки миг можеше да изригне. В стаята като че ли се бяха спотаили и внимателно слушаха цели два века и беше много горещо. С крайчеца на окото си Стивънс забеляза вратата да помръдва и отначало си помисли, че някой сигурно подслушва. Реши, че е Огдън. Но вратата се отвори още по-широко и на прага се появи Луси. Тя влезе с лека стъпка и застана в ъгъла до вратата, отпуснала ръце отстрани. Беше бледа като платно и едва забележимите й лунички се открояваха върху лицето, а косата й, сресана сякаш с гневен замах на една страна, изпъкваше на фона му, катраненочерна. В душата й като че вреше и кипеше.

— Да започнем с вас, мистър Деспард — продължи Бренън, без да погледне Луси. Може и да не я беше забелязал. — Да, да, знам, че едва ли някой би ви взел за дребна на ръст жена с дълбоко изрязана рокля, но за да докажем, че липсват всякакви нечисти игри, нека караме по ред. Вашето алиби за цялата вечер е непоклатимо, още повече, че не сте били с маска. Поне двайсет души на драго сърце биха се заклели къде сте се намирали във всеки един миг. Няма смисъл да ви запознавам с всички подробности, защото това не е от значение. Установихме, че не бихте могли да напуснете бала, за да дойдете дотук. Засега това е всичко.

— Продължете — подкани го Марк.

— Следващата е мис Едит Деспард — Бренън плъзна поглед по листа. — Появила се на бала заедно с вас към 21:50. Била е с бяла широкопола дълга рокля с черни гарнитури, бяло боне и черно домино. Между 22 и 22:30 са я виждали на дансинга. Към 22:30 домакинята говорила с нея. Сестра ви си била скъсала дантелените кюлоти ли, панталони ли, нещо такова, дето се обува под полата…

— Точно така беше — потвърди Марк. — Като се прибрахме, още мрънкаше.

— И е била ядосана. Затова домакинята й казала, че в съседната стая има маси за бридж и я поканила, ако иска, да поиграе карти. Тя приела, отишла, където й посочила домакинята, и там свалила маската си. Откъм 22:30 докъм два след полунощ, когато всички сте се прибрали, играла бридж. Сума хора са готови да го потвърдят. Следователно алибито й е неоспоримо.

Бренън се прокашля.

— Сега дойде ред на съпругата ви, мисис Деспард. Тя е била с копринена рокля в синьо и червено, широка пола с нещо като диаманти по нея. Не е носела шапка, а спуснат назад воал. Имала е и синьо домино, обточено с дантела. Още с появата си се впуснала да танцува. Към 22:35-22:40 я потърсили по телефона…

— По телефона! — извика високо Марк и се изопна, все едно бе глътнал бастун. — Търсили са я по телефона в чужд дом, така ли? И кой я е търсил?

— Точно това не можем да установим — изсумтя Бренън. — Не можем да разберем кой е вдигнал телефона. Присъстващите са запомнили тази подробност покрай някакъв мъж, предрешен като градски глашатай, но изглежда никой не го познава, включително и двамата домакини. Той се появил на дансинга и имитирайки глашатай, оповестил, че търсят мисис Деспард на телефона. Тя излязла. Към 22:45 икономът твърди с абсолютна увереност, че я видял да влиза в предния вестибюл. Друг човек във вестибюла нямало. Тя се отправила към входната врата без маска на лицето. Икономът я забелязал най-вече защото била тръгнала сама и той отишъл да й придържа вратата, но тя го изпреварила и изтичала навън. Икономът си останал в преддверието. След около пет минути мисис Деспард се върнала, все още без маска. Влязла в салона за танци и я поканил някакъв мъж, маскиран като Тарзан. След това я поканили други двама кавалери, чиито имена са ни известни. В 23:15 танцувала с едного, когото всички забелязали — снажен, висок над два метра, слаб като върлина и с маска на череп…

— Боже мили, ами разбира се! — напевно възкликна Марк и удари по ръчката на стола. — Спомних си. Беше старият Кениан… съдията Кениан от Върховния съд. После пийнахме по едно питие с него.

— Да. И това установихме. Забелязали са ги, защото по едно време домакинът възкликнал пред един от гостите: „Виж, Луси Деспард танцува със Смъртта.“ И двамата ги видели, защото мисис Деспард се поотдръпнала и свалила доминото си, за да разгледа по-добре Смъртта. И както вече казах, било точно 23:15. Следователно… — Бренън остави листа настрана — алибито й е неоспоримо.