Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (12)

11.

На другата сутрин в седем и половина, освежен след душа и с чисти дрехи, Стивънс тъкмо слизаше по стълбата, когато някой припряно затропа на входната врата.

Той спря с ръка на перилото, сякаш с внезапно вдървен език, и ни най-малко не му се искаше да отвори. Ако беше Мари, нямаше да знае какво да й каже, макар цяла нощ да бе преповтарял всевъзможни речи. Лампите на долния етаж още светеха, а холът тъмнееше от спарен дим. Не си беше лягал, сън не го ловеше. Главата го понаболяваше и едва успяваше да съобразява: цяла нощ да предъвкваш едно и също, и то когато ти предстои среща, не е много полезно, още повече, че колкото и внимателно да обмисляш какво ще кажеш, после никога не изричаш точно него. Дори преддверието сякаш виждаше за пръв път. Зората бе донесла със себе си студена белезникава мъгла, притиснала изцъкления си поглед в прозорците. Единственият стоплящ сърцето звук идваше от трапезарията — беше включил кафеварката и сега тя тихичко съскаше и бълбукаше.

Той слезе, отиде в трапезарията и внимателно изключи кафеварката от контакта. Как ухаеше само ранното сутрешно кафе! Едва тогава отвори вратата.

— Извинете за безпокойството — изрече непознат глас и сърцето му отново се сви. — Дали бих могла…

Пред него стоеше дребна набита жена с дълго синьо палто. Макар да не изглеждаше уверена, зад несигурността й се криеше сподавен гняв. Стори му се отнякъде позната. Лицето й, изпод малка синя шапка, нахлузена сякаш в гневен порив, далеч не бе красиво и все пак предразполагащо и интелигентно. Над живите й кафяви очи претрепваха сламеноруси мигли. Изглеждаше, а и действително бе пряма, пъргава и оправна.

— Не съм сигурна дали ме помните, мистър Стивънс — продължи тя, — но аз съм ви виждала неведнъж у Деспардови. Видях, че у вас свети и… Аз съм Мира Корбе. Грижех се за мистър Майлс Деспард.

— Боже мили, разбира се! Заповядайте.

— Нали разбирате — тя пак придърпа шапката си и хвърли поглед към Парка, — нещо май се е случило. Снощи някой ми е изпратил телеграма да дойда незабавно… — тя пак се поколеба.

Още една от ония проклети телеграми, досети се Стивънс.

— Но аз бях при болен и я прочетох едва преди около час, след като се прибрах. Тогава по ред причини — все по-ядосано звучеше гласът й — реших, че трябва веднага да дойда. Но като стигнах там, никой не ме чу. Тропах, тропах на вратата, но никой не ми отвори. Не проумявам какво може да е станало. И щом видях, че у вас свети, си помислих, че стига да не ви притеснявам, бих могла да поседна, докато чакам.

— Но моля ви, ни най-малко няма да ме притеснявате. Моля, заповядайте.

Той отстъпи и хвърли поглед към пътя. Сред леката белезникава мараня някаква кола бръмчеше нагоре по склона с пуснати дълги фарове. След миг колата свърна, сякаш наслуки, и спря до бордюра.

— Хей, има ли някой! — отекна нечий глас. Без всякакво съмнение това бе Огдън Деспард. Затръшна се врата на автомобил и по пътечката сред мъглата изплува длъгнестата фигура на Огдън. Беше със светло палто от камилска вълна, под което се подаваха крачоли на официален панталон. Огдън сякаш не бе от Деспардови. Във всеки род има такива хора, които не приличат на никого от останалите. Беше тъмнокос, винаги елегантен и с леко хлътнали бузи. Макар тази сутрин да не се беше бръснал, черната му коса бе грижливо сресана и блестеше като шлем. Под очите му се спускаха косо бръчици и лицето му бе толкова бледо, че се различаваше всяка пора по кожата. Тъмните му очи весело поглеждаха ту сестрата, ту Стивънс. Беше едва двайсет и една годишен и макар често да се правеше и на по-млад, изглеждаше по-възрастен от Марк.

— Добро утро — поздрави той и пъхна ръце в джобовете си. — Гуляйджията се завръща. Здравейте! Ама това да не е тайна среща на влюбени сърца?

Огдън беше цар на подобни подмятания. Не че беше неприятен човек, но хората около него винаги се чувстваха някак неловко. Тази сутрин на Стивънс най-малко му беше до него и той поведе мис Корбе през вестибюла, а Огдън с бавна крачка ги последва и затвори вратата.

— Извинете, че е толкова разхвърляно — обърна се Стивънс към сестрата, — работих почти цяла нощ. Мога да ви предложа обаче топло кафе. Ще пийнете ли?

— Благодаря, с удоволствие — отвърна мис Корбе и внезапно потръпна.

— Кафе! — презрително изпуфтя Огдън. — Така не се посреща човек след гуляй. Е, ако ви се намира по-твърдо гориво…

— Отзад в кабинета ми има уиски — отвърна Стивънс. — Сипи си.

Забеляза сестрата и Огдън да си разменят странни погледи, но никой нищо не каза и в стаята започна все по-осезателно да се възцарява напрежение. Мис Корбе с безизразно лице отиде в хола. Стивънс влезе с кафеварката в кухнята и започна да тършува за чаши. Докато се чудеше къде ли са, Огдън бутна летящата врата и се появи със солидно питие в ръка. Тананикаше си нещо, но очите му бяха нащрек. Докато отваряше вратата на хладилника, за да провери няма ли някоя бира, заговори съвсем естествено.

— Значи и нашата Мира е получила телеграма от полицейския участък да се яви тук. Също като мен.

Стивънс мълчеше.

— Моята пристигна снощи — продължи Огдън, — но ме чакаха няколко страхотни преживявания и беше изключено да зарежа пийването заради нея. И все пак радвам се, че ченгетата са попаднали на следа. Накрая ще открият онова, което всеки знае — той извади формичката за лед, очука я о ръба на мивката и внимателно, като да вземаше нещо на мушка, пусна едно кубче в чашата си. — Между другото, доколкото разбирам, с Марк цяла нощ сте се потили да отворите криптата.

— Защо мислиш така?

— Да не съм глупак.

— Не си. Далеч не си глупак.

Огдън остави чашата. Бледото му лице изглеждаше някак необичайно разкривено.

— Какво искаш да кажеш? — тихо попита той.

— Слушай — извърна се Стивънс с лице към него, — тази сутрин хич не съм в настроение и с огромно удоволствие бих те наврял в оня килер, пък и всеки, който реши да ми лази по нервите. Не започвай да се препираш в седем и половина сутринта, иначе и твоята, и моята глава ще си изпатят. Би ли ми подал сметаната от хладилника?

Огдън се засмя.

— Извинявай. Само че не виждам защо си се наежил така… Това са просто детективските ми догадки. Като отидох за уискито, видях в кабинета ти няколко свити на ръка цигари. На Марк са, нали? Зърнах и малка скица на настилката над криптата, сигурно и нея Марк я е правил. Да, имам набито око. Много е полезно. Знаех, че Марк е намислил нещо подобно, затова и държеше през нощта да няма никой у дома — издълженото му лице стана напрегнато и злобно. — А какво казаха полицаите, когато ви завариха да си играете с кирки край плочника?

— Полицаи не е имало.

— Какво?

— Дори телеграмите сто на сто не са от полицията.

Захапал долната си устна, Огдън го погледна изпод вежди. Нещо проблесна в очите му и той поомекна.

— Така, да, и това ми мина през ума. Само че… слушай, Стивънс, по-добре ми кажи, защото тъй или инак, щом се прибера, ще разбера. Били сте трима. В кабинета ти видях три чаши. Кой е третият?

— Някой си доктор Партингтън.

— Я виж! — възкликна Огдън. Сякаш се замисли и във вида му се долавяше задоволство. — Ще стават големи работи. То се знае, прокуденикът. Мислех, че по живо, по здраво си стои в Англия. Ако изобщо открие… Трябваше и сам да се сетя. Сега ми е ясна картинката, гледай ти, гледай ти. — Огдън имаше досадния навик често да говори предвзето. — Ами да, Марк е искал той да… как се казваше, да надникне в карантиите на Майлс и всичко останало. Хайде, не бъди потаен. Какво открихте?

— Нищо.

— Как така?

— Не открихме буквално нищо. В криптата нямаше помен от трупа.

Огдън се изопна, а върху бледото му лице съвършено ясно се изписа неверие. Стивънс не помнеше друг път да го бе втрисало от изражението му така, както в този момент. Огдън поогледа хладилника, после пъхна ръце, тържествено извади купичка ябълково пюре и я намести на дъската до другата, за да се изцеди.

— С други думи — каза той, — заедно с верните си приятели и съюзници, строени под бойното знаме, сте установили, че клетият чичо Майлс е бил натъпкан с отрова. И за да не се разчуе, сте скрили трупа му. Знам какво мисли Марк за полицията. А моето мнение интересува ли те?

— Не. Само ти казах какво стана… Ще задържиш ли вратата да изляза с чашите?

Очевидно стъписан, Огдън потъна в мисли и разсеяно дръпна вратата. Стивънс усещаше как мозъкът му трескаво тършува из разни кътчета, за да открие пролука, и впери в госта си обезкуражителен поглед.

— Между другото къде е Мари?

— Амин, още не е станала.

— Странно — отбеляза Огдън.

Стивънс си даде сметка, че зад въпроса му не се крие подтекст, че Огдън го е попитал просто така, както си му беше навик, за да те накара да се почувстваш неудобно дори от един най-обикновен въпрос, но въпреки това нервите му се опънаха. Стивънс взе двете чаши и тръгна към хола. Огдън, явно наумил си вече нещо, го заобиколи и поздрави мис Корбе с чаша в ръка.

— Искаше ми се да си поговорим, скъпа мис Корбе — поде той, — но първо трябваше да пийна за кураж. Наздраве.

Ако не престане с тези блудкави фразички, май ще излея уискито на главата му, помисли си Стивънс. Мис Корбе седеше, спокойно сключила ръце на скута си, и само погледна Огдън, без очевидно думите му да й правят някакво впечатление.

— Щеше ми се да си поговорим за тази история с телеграмите — продължи Огдън. — Какво пише във вашата?

— Защо мислите, че съм получавала телеграма? — отговори тя на въпроса му с въпрос.

— На всеки поотделно ли да обяснявам? Добре, така да е. Защото и аз получих. Както вече казах на нашия приятел, пристигна снощи. Но понеже трябваше да обиколя няколко гуляя…

— Щом сте обикаляли от гуляй на гуляй — поде мис Корбе съвсем практичния си въпрос, — как стигна телеграмата до вас?

Огдън присви очи. На езика му сякаш тегнеха тежки саркастични думи, които или да сразят, или да вбесят събеседника му, но беше достатъчно проницателен, за да си даде сметка, че не си струва.

— Като че ли искате да ме притиснете до стената, а? — запита той. — Ами така се случи, че наминах в клуба „Калибан“ и телеграмата ме чакаше там. Не, наистина, защо не ми кажете честно? Вижте, тъй или иначе, щом се прибера, ще разбера. А пред Тед Стивънс можете спокойно да говорите, той знае всичко. Пък и нищо чудно да се окаже полезно, че са ви повикали. Може би показанията ви биха били важни за полицията. Знам ли?

— Благодаря — мрачно изрече сестрата. — Показанията ми за какво?

— За отравянето на чичо Майлс, естествено.

— Нямате никакво основание за подобно твърдение! — скочи тя и кафето й се разля. — Ако имате да кажете нещо, кажете го на доктор Бейкър. Нямате никаква причина да смятате… — тя млъкна за миг, после продължи: — Признавам, че след това изпитвах угризения. Не заради някакви подозрения, просто не бях там, когато се случи, и…

— И — прекъсна я Огдън, като скочи внезапно от стола, — грижливо бяхте заключила стаята си, та в случай, че има криза, никой да не може да влезе за лекарствата му. Излиза, че в известен смисъл сте убила собствения си пациент. Ако това не е престъпно нехайство, не знам как иначе да го нарека. А когато всичко се разчуе, едва ли ще допринесе за репутацията ви.

Точно от това се бе опасявала — че всички знаят, — а Огдън майсторски продължаваше да я оплита.

— Е, признавам, имали сте основание да постъпите така. Всъщност се предполагаше, че чичо Майлс вече е оздравял. Пък и след като бе откраднато онова шишенце със смъртоносната отрова от стаята ви… сигурно сте била права да я заключвате, за да не се повтори. И все пак не се ли усъмнихте в нещо? Знам, че Бейкър е стар педант и е на път съвсем да се вдетини, но и той ли нищичко не заподозря? В неделя открадват от стаята ви отрова. В сряда през нощта чичо Майлс умира. Ако питате мен, странно съвпадение.

Огдън бе извънредно доволен — явно успя да я обърка, а той целеше именно това, не да изясни случилото се. Тя обаче разбра и лицето й отново стана абсолютно невъзмутимо.

— Вие като че ли знаете повече от всички — отегчено изрече тя. — Тогава знайте също, че първо, ако изобщо нещо е изчезвало, то не би довело до чиято и да е смърт и в никакъв случай не би породило оплакванията на мистър Деспард.

— Аха, така си и мислех. Значи не е било арсен. А какво беше?

Тя не отговори.

— Пък и не може да не подозирате кой…

Много внимателно мис Корбе остави празната си чаша на масата. Стивънс, който тази сутрин имаше чувството, че е осенен от шесто чувство, усети, че нещо става. Кой знае защо сестрата оглеждаше стаята, хвърляше поглед към стълбището, сякаш изчакваше или се вслушваше и явно гореше от желание да говори, стига да го нямаше Огдън.

— Представа нямам — спокойно отвърна тя.

Огдън обаче не отстъпваше.

— Хайде. Сама знаете, че е по-добре да ми кажете. Хем ще ви олекне на съвестта, хем аз ще открия…

— Номерът ти май се е поизтъркал — троснато се намеси Стивънс. — Не можеш ли да се държиш човешки? Да не си полицай? Още повече, че пет пари не даваш да разбереш какво се е случило с чичо ти…

Огдън се извърна чевръсто с усмивка.

— Питам се ти пък какво криеш? Сто на сто има нещо. Откакто съм тук, няма и помен от веселия добряк Тед. Да не би да е заради оная небивалица, дето ми наприказва, че трупът на чичо Майлс бил изчезнал? Или има и друга причина? Ще се въздържа да изказвам мнение — сестрата стана и той отмести поглед към нея. — Да не би да тръгвате? Ще ви закарам до къщата.

— Не, благодаря.

Напрежението растеше. Огдън все така ги наблюдаваше като защитник, който пази двама играчи. Бе извил врат в обърнатата яка на палтото си от камилска вълна, а по устните му трепкаше неизменната скептична усмивка. Отбеляза, че компанията му сякаш е нежелана. Благодари на Стивънс за уискито, като шеговито вметна, че въпреки всичко не било лошо и си тръгна. Едва когато входната врата се затвори, сестрата отиде при Стивънс в антрето. Хвана го за ръка и заговори припряно.

— Всъщност дойдох, защото исках да поговоря с вас. Знам, че не е важно, но си рекох, че все пак е по-добре да ви предупредя за…

Внезапно входната врата се отвори и на прага се появи Огдън.

— Извинете — изрече той с вълча усмивка. — Но вашето наистина прилича на тайна любовна среща. Възмутително, жена ти спи горе, а вие… Или не спи? Доколкото забелязах, колата я няма в гаража. И в името на благопристойността наистина смятам, че ще е най-добре да не се отделям от вас.

— Върви си — спокойно изрече Стивънс.

— Виж ти, виж ти — със задоволство продължи Огдън. — А и видях, че в спалнята ви всички лампи са запалени. Да не би Мари да спи на лампа?

— Махай се!

Макар с нищо да не показа, че би променил намеренията си, сякаш нещо подсказа на Огдън, че ще е по-добре наистина да си тръгне. И все пак се възползва чудесно от ситуацията — подкара едва-едва, следвайки ги по пътя към Парка. Макар мъглата да се бе поразредила, на повече от два-три метра нищо не се виждаше. Сред белезникавата дрезгавина изплуваха храсти, дървета, улични лампи, а в самия Парк цареше мъртвешка тишина. И в мъртвешката тишина внезапно се разнесе отчетливото равномерно чукане на клепалото на входната врата. Звукът му отекваше злокобно сред стелещата се мъгла.

— Господи! — провикна се Огдън. — Да не мислите, че всички са?…

Стивънс така и не разбра каква толкова остроумна шегичка бе измислил Огдън този път, но колата, както се движеше едва-едва, за малко не се блъсна в един от стълбовете на входа. На предната веранда, пристъпвайки от крак на крак, докато изчакваше някой да отвори, стоеше възпълен мъж с куфарче в ръка. Щом наближиха, той се обърна и ги изгледа подозрително. Тъмносиньото палто и меката сива шапка му отиваха. Изпод спуснатата периферия на шапката ги гледаха весели очи, виждаше се бледо лице с широка челюст. Отстрани косата му бе попрошарена, но изглеждаше младолик. Нямаше вид на угнетен човек.

— Някой от вас да живее тук? — обърна се той към тях. — Знам, че е рано, но в къщата като че ли няма никой. — Замълча за малко и продължи: — Казвам се Бренън. От полицията съм.

Огдън подсвирна, сякаш се успокои, но Стивънс чувстваше, че това е по-скоро мигновена защитна реакция.

— Виж ти, виж ти! Сигурно снощи са будували до късно и сега още спят. Нищо, трябва да имам ключ някъде. Аз живея тук. Казвам се Огдън Деспард. А какво ви води насам тази сутрин, инспекторе?

— Капитан — уточни Бренън, вперил поглед в Огдън. Тази сутрин Огдън като че ли никому не се харесваше. — Предполагам, че човекът, когото искам да видя, е брат ви, мистър Деспард. Ако…

Входната врата се отвори така неочаквано, че ръката на Бренън, както си стоеше на дръжката, увисна във въздуха. Преддверието беше още по-мрачно и тъмно, гледано от потъналата в мъгла веранда, въпреки че от комините се виеше гъст катранен дим, който изпълваше мъглата със сажди. Облечен и толкова гладко избръснат, че кожата му изглеждаше като щавена, от прага ги измерваше с очи Партингтън.

— Какво обичате? — рече той.

Капитанът се прокашля.

— Казвам се Бренън — представи се повторно той. — От полицията съм…

В миг Стивънс реши, че сигурно целият свят се е побъркал. Лицето на Партингтън стана пепеляво. Хвана се за дръжката на вратата и я натисна, та да е по-стабилен, сякаш ако я пуснеше, щяха да му се подкосят краката.