Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Burning Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2013 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Пламтящото съдилище

Превод: Ирина Васева

Редактор: Красимир Василев

Художник: Виктор Паунов

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 13,5

Издателски коли: 11,34

ИК „Азинус“, 1993 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. —Добавяне

10.

Тръгнаха по алеята под сплетените клони на огромните дървета, покрай храсталаците. Известно време крачеха мълчаливо. Марк бе отишъл да поговори за последен път с Хендерсън и да покрие входа към криптата с брезента от тенис корта. Стивънс се чудеше какво ли се върти в главата на спътника му, ако Партингтън изобщо имаше нещо предвид, и поде пръв.

— Да имате някаква версия за изчезването и връщането на шишенцето освен тази, която изложиха дамите?

— А? — сепна се умисленият Партингтън. Беше се загледал в звездите и вървеше, влачейки крака по чакъла, сякаш търсеше пътя. Замисли се. — Ами, както вече споменах, обичам да разглеждам фактите в простички схеми. Известно ни е, че шишенце с вещество, което, ако се погълне в голяма доза, може да бъде смъртоносно, бива откраднато и след време — върнато. Друго не знаем и едва ли ще узнаем, докато не се срещнем с медицинската сестра. Не знаем дори дали е съдържало таблетки, прах или течност, а това е най-важното. Колкото до самото вещество, има две възможности. Първо, може да е бил сърдечен стимулатор от рода на стрихнин или дигиталин. Ако е така… честно казано, е лошо. Би могло да означава, че отровителят, ако изобщо има такъв, не е довършил делото си.

— Така е — кимна Стивънс. — И аз мислих за това.

— Но длъжен съм да кажа — сухо продължи Партингтън, — че това е малко вероятно. Ако бе изчезнал такъв медикамент, лекарят би обърнал къщата наопаки, за да го намери, или поне да разбере какво е станало с него. А нито той, нито сестрата явно са се притеснили особено от изчезването му. По-скоро просто им е станало неприятно. Слушате ли ме? Откраднатото не може да е било и възбуждаща отрова като антимон, защото тогава за нищо на света не биха издали на Майлс смъртен акт, в който да пише, че е умрял от естествена смърт. Изключено. Втората версия е много по-вероятна. А именно, идеята на Марк, че са били откраднати три-четири таблетки морфин.

— И Майлс ли ги е откраднал?

Партингтън се смръщи. Този въпрос като че ли го смущаваше най-много.

— Не е изключено. А и това е най-лесният отговор. Нали всички търсим лесното? — изпъкналите му, искрящи от любопитство очи се извърнаха към Стивънс в осветената от звездите нощ. — Само че някои подробности сочат противното. Да речем, как намират шишенцето. Знаем, че стаята на Майлс и стаята на сестрата са били една до друга. Знаем още, че след като шишенцето изчезва, сестрата започва да заключва стаята си, тоест вратата на стаята си към вестибюла. Но има и още една врата, която води направо към стаята на Майлс и нея сестрата едва ли е заключвала, защото там е нейният пациент. Тогава, ако шишенцето го е откраднал Майлс, защо не е влязъл после в стаята й през междинната врата, за да го остави на място? Защо ще го оставя на масичката във вестибюла?

— Защото сестрата веднага би разбрала кой го е взел. Единствено той е имал достъп до стаята й.

Партингтън спря насред алеята и тихо изруга.

— Май с годините оглупявам. Разбира се, че е така. Пък и сестрата може да е заключвала и междинната врата. Възможно е да е подозирала и самия Майлс.

— Да, но дори да сте прав, какво от това?

— Търся мотива — упорстваше Партингтън. Направи лек жест, като интелигентен човек, на когото му убягват точните думи. — Причината да откраднат морфина. Взел го е или Майлс, или някой друг. Ако е бил Майлс, причината е ясна. Но ако е бил друг? За какво би му послужил? За да убие още някого? Изключено! Липсвали са само две-три таблетки. Ако са били откраднати повече, лекарят би вдигнал олелия. По принцип морфинът се дава на четвъртинки. За да отровиш някого, са нужни две-три таблетки, а за да си сигурен — четири. Значи не може да е било с цел убийство. Няма смисъл да обсъждаме дали в къщата няма наркомани. Ако беше така, нито шишенцето, нито дори част от съдържанието му щеше да се появи отново. Възможно е някой просто да е страдал от безсъние. Но ако е така, защо да пие толкова силно лекарство, което направо поваля човек и се предписва само в краен случай? Защо да не вземе обикновен веронал, още повече, че в банята е имало? Но във всеки случай, защо на крадеца е било нужно с такава тайнственост да отмъква морфина?… И ако всичките ми догадки са безсмислени, то за какво му е бил необходим този морфин?

— Е?

— Ами, да речем, налага се да свършите нещо през нощта — продължи Партингтън, този път като че обясняваше на хлапе. — Но някой ваш близък или съсед може да ви види или чуе. Само че ако упоите този някой с четвърт таблетка морфин, теренът ще е чист, не е ли така?

Той отново спря и се извърна, свел намръщено лице. Впери поглед в Стивънс и той усети, че го пронизва някакво предчувствие за онова, което ще последва. В миг пред очите му се занизаха като на лента епизоди от нощта, когато бяха отровили Майлс: тази нощ двамата с Мари прекараха във вилата си на по-малко от четвърт миля, същата нощ, когато без каквато и да е причина така му се доспа, че си легна преди десет и половина.

— Вижте — внезапно продължи Партингтън, — размишлявах над най-сериозния ни проблем — как е била отворена криптата и отвлечен трупът. Ами ако и мистър, и мисис Хендерсън са били приспани с морфин, биха ли чули крадците? Кажете, биха ли чули нещо?

— Ами да, разбира се, че не! — с неудържимо облекчение възкликна Стивънс. Но след миг се поколеба. — Само че…

— Искате да кажете, че в голямата къща биха чули шума, така ли? Пък и клетвите на Хендерсън, че входът към криптата не е разбиван. Добре, да приемем, че той казва истината. Но това не е единственият ми довод. Вярно, ние вдигнахме голям шум. Но не забравяйте как я отворихме. Изкъртихме плочите с клинове и чукове. Не забравяйте и как бяха настлани плочите. Те са доста тънки и споени с хоросан като слепени части на детска мозайка. Под тях няма бетон, който да ги съединява, а само пръст и чакъл. Не би ли могло да се изреже един голям блок от настилката и да се повдигне наведнъж? Е, спойката ще се поизкърти малко, но то ще е нищо и никаква тънка ивица по краищата само. И ако целият блок се повдигне настрана, после може да се постави пак, също както входният камък под него. А Хендерсън е видял настилката горе-долу цяла и се кълне, че е непокътната. Ако тръгнеш да копаеш пръстта и чакъла, не може да не останат следи, но нали са отваряли криптата едва предната седмица?

Стивънс искрено искаше да му повярва, тъй както Партингтън очевидно си вярваше. Някъде из съзнанието му се прокрадваха съмнения, но в момента не можеше да мисли спокойно. Тревожеше го друг проблем, далеч по-личен. С Партингтън вече стигнаха входа на Парка. Спряха и се загледаха в разлюляния от лекия ветрец мрак на Кингс авеню, в премигващите далечни улични лампи и в катраненото шосе, проблясващо като черна река под краката им. Партингтън, който се бе отърсил от предишната си нерешителност, изведнъж отново се притесни и тихо рече:

— Извинете ме за многословието. Въпросът е, че все в нещо трябва да сме сигурни. Едит вече спомена, че съм материалист. И не намирам нищо обидно в това. Такъв съм, признавам. Преди години Едит ми наприказва какво ли не. Открай време е убедена, че съм направил аборта на онова момиче, защото то е забременяло от мен и то само защото девойчето работеше в клиниката ми. Е, питам ви, кой от двама ни се оказа тогава по-голям материалист?

Преди да тръгнат, бе обърнал още едно питие и сега езикът му се развързваше. От време на време в гласа му се прокрадваше известно напрежение, но той мигом се овладяваше — с годините явно се бе научил безупречно да се контролира.

— Да, така е. За него ти бе кат иглика край реката, иглика с нежножълти цветове: поне за мене беше така и не защото някой стар мъдрец ми бе казал това да виждам в нея. Е, игликата не е символ на цялата природа нито пък загадъчните й цветчета — извинение за нескопосано стихоплетство. Има толкова неща, къде-къде по-красиви за човешкото око, например галопиращ кон или отражението на Ню Йорк в небето. А тази нищо и никаква иглика е просто едно хубавичко цвете, което можете да сложите във ваза, за да ви краси масата. Така ли е?

— Да, сигурно сте прав.

— Следователно и всичките ни приказки за духове, за живи покойници и… — той млъкна и се усмихна непохватно, леко запъхтян. — Повече нищо няма да кажа, ще си наложа и ще мълча — добави Партингтън. — Честна дума, намерих отговора на загадката около криптата. Естествено, ако гробарят не е направил някой фокус.

— Гробарят ли? — повтори Стивънс. — Искате да кажете, Дж. Аткинсън?

Забеляза докторът да повдига вежди.

— Старият Джоуна ли? Да, той. Сигурно го познавате, голям чешит е. Трябва да е погребал няколко поколения Деспардови, но вече е много стар. Затова и приятелят ни Хендерсън така сприхаво отрече гробарят да е скроил някой номер, защото става дума за Аткинсън. Снощи, като идвахме насам, Марк пак ми показа къщата му. Каза, че синът на стария Джоуна се е разтичал да посъживи работата. Бащата на Марк много обичаше стария Джоуна, все го майтапеше дали още се върти в „невинната си чайна“, или в „кьошето“, както казваше той. Не знам какво е имал предвид. Нищо чудно… Извинете, пак се отплеснах, лека нощ.

Стивънс реши, че спътникът му е прекрачил смътната граница между подпийналия здравомислещ човек и несвързаните бръщолевици, пожела му на свой ред лека нощ и тръгна бързо надолу по авенюто. Престори се, че бърза. Всъщност искаше да остане сам. Но докато не заглъхнаха скърцащите по чакъла стъпки на Партингтън и алеята не потъна в тишина, не забави крачка.

Прииска му се да направи нещо, та да излее смущението си: да размаха юмрук или да удари по нещо, или просто да стисне зъби, объркан и безпомощен. Всичко беше толкова оплетено. Де да можеше като Партингтън да вкара всичките си съмнения в някаква схема, да поговори с някой умен хладнокръвен познат, който да задава прости и ясни въпроси — тогава може би все нещо щеше да проумее. Опита се сам да си задава въпроси: „Наистина ли с Мари става нещо? И какво точно е това «нещо»? И как се проявява?“ Така стигна до момента, в който съзнанието, почти физически, като от огън, се отдръпва и просто се затваря в себе си. Не намираше отговор на въпросите си, защото не можеше да ги изрече на глас. До един бяха кой от кой по-невероятни. И в крайна сметка през каква ли странна пролука в съзнанието му се бе промъкнала тази идея? Имаше ли действително доказателство? Всичко се въртеше около една снимка, картонче трийсет и пет-четирийсет квадратни сантиметра, на жена със същото име и с досущ сходни черти… да, и това, че снимката бе изчезнала. Толкова.

Вече бе стигнал собствената си вила и стоеше втренчен в нея. Лампата над входната врата не светеше. Цялата къща тънеше в мрак и само през прозореца на хола се процеждаше алена игрива светлинка. Изглежда Мари бе запалила камината, което бе много необичайно, защото се страхуваше от огън. Усети, че го обзема тревога.

На входната врата бе пуснато само резето. Отвори я и влезе в тъмното антре, осветявано единствено от отблясъците от хола вдясно. Цареше пълна тишина. Чуваше се само едва доловимото припукване и съскане на дървата в камината. Трябва да бе сложила сурови.

— Мари! — подвикна той.

Отговор не последва. Все така неловко влезе в хола. Явно бе запалила сурови дърва. Огънят бе голям, почти задавен в гъст жълтеникав пушек, през който се промушваха злобни и къдрави огнени езичета. Чу как стеклите се по дървата капчици съскат и пукат. Каменната камина бе обгърната нагоре в лек дим. Странно, помисли си той, как тези раздвоени езичета преобразяват до болка познатата стая. Все пак беше достатъчно светло, за да различи до комина на една табуретка поднос със сандвичи, термос и чаша.

— Мари!

Върна се в антрето с толкова тежки стъпки, както му се струваше, че твърдото дюшеме непрекъснато проскърцваше. Спусна се към масичката с телефона и механично сложи ръка върху куфарчето, което още беше на нея. Този път усети, че е отворено, а ръкописът лежеше в него леко изместен, сякаш някой го бе вадил и връщал на мястото му бързешком.

— Мари!

В тишината отекваха дори стоновете на стъпалата под краката му. Качи се в спалнята, обърната към задния двор. Нощната лампа светеше, но в стаята нямаше никой и дантелената покривка на леглото не бе пипана. Едно неуморно часовниче на камината нарушаваше с живото си тиктакане тишината: беше три и пет. Тогава зърна на бюрото подпрян илик.

Скъпи Тед (гласеше бележката), трябва да изляза. Тази нощ няма да се прибера. От това зависи спокойствието ни. Ще се върна утре. Моля те, не се тревожи, просто е ужасно трудно да ти обясня. Каквото и да си помислиш, ще сгрешиш. Обичам те!

Мари

 

П. С. Налага се да взема колата. Оставила съм ти нещо да хапнеш и термос с кафе в хола. Утре сутринта Елен ще ти приготви закуска.

Сгъна бележката и я остави пак на бюрото. Внезапно почувства ужасна умора, седна на кревата и огледа стаята пред себе си — всичко си бе на мястото, но му се стори ужасно пусто. После стана и пак слезе долу, като палеше всички лампи, покрай които минаваше. Прегледа още веднъж куфарчето в антрето — оказа се точно както бе очаквал. Книгата на Крос се състоеше от дванайсет глави. Сега в ръцете си държеше само единайсет. Главата, посветена на Мари д’Обре, гилотинирана за убийство през 1861 година, липсваше.