Джон Диксън Кар
Пламтящото съдилище (10)

9.

Сцената се запечати за цял живот в съзнанието на Стивънс: Луси Деспард, застанала на прага с ръка на дръжката на вратата, а зад нея се извисяват огромните брястове и фенерите догарят на пътеката. Спокойното, будно, открито лице на Луси излъчваше някаква сила. Най-напред човек забелязваше приветливите й светлокафяви искрящи очи, с тъмни като катран мигли — най-големият й чар. Самата тя бе дребничка и доста набита, но и непринудено изискана. Не беше красавица, но изражението й бе привлекателно и жизнено. Сега обаче толкова бе пребледняла, че се открояваха четири-пет лунички. Беше с едноцветен прав костюм, който, без да е моден, беше елегантен, и прилепналата шапка заедно с черните, спуснати над ушите коси й придаваше що-годе някакъв тен.

Луси остана на прага, докато Марк препрочете телеграмата.

— Някой си е направил шега — каза Стивънс. — Телеграмата е номер. Никой полицай няма да изпрати подобно изискано и любезно послание с покана да се върнеш у дома, все едно написана от семейния адвокат. Полицаят ще се обади по телефона в Ню Йорк и ще им каже да те издирят. Марк, има нещо подозрително около тази телеграма.

— Не може да бъде! — иронично избухна Марк и закрачи напред-назад. — Да, който и да я е изпратил, не е бил полицай. Я да видим. Подадена е в клона на Маркет стрийт, в 19:35. Това обаче нищо не означава…

— Но какво е станало? — изплака Луси. — Криптата е отворена. Не са ли тук? Няма… — тя впери поглед през рамото на Марк и замлъкна. — Том Партингтън — безучастно изрече Луси.

— Здравей, Луси — приятелски я поздрави Партингтън. Пристъпи откъм камината и тя инстинктивно му подаде ръка. — Май не сме се виждали от години!

— Така е, Том. Но защо си тук? Мислех, че си в Англия. Почти същият си. Е… не съвсем.

Партингтън й отвърна с обичайните комплименти. Изглежда бе заминал, преди те с Марк да се оженят.

— Просто прескочих да ви видя — обясни той. — Пристигнах следобед. Реших, че след десет години няма да възразиш да ме приютиш за някой и друг ден…

— Какво говориш, разбира се! Ние… — Луси погледна неволно над рамото си, като че ли се чудеше как да постъпи. Този път всички чуха приближаващите се стъпки и в стаята влезе Едит.

Едит бе по-красива, макар и не толкова непринудена. Не че откакто преди година и нещо мина трийсетте, стана по-скована и придирчива, просто с нея човек не се чувстваше толкова спокоен, колкото с Луси, а и настроенията й лесно се меняха. На Стивънс не му се и мислеше каква ще бъде след двайсет години. Тя бе по-висока от Луси и по-стройна, с фини черти. И маниерите, и видът й бяха като на типична Деспард — кестенява коса, сини очи, които сякаш всичко подминаваха отвисоко, също както тези на Марк. Беше много красива, макар край очите й вече да започваха едва-едва да се забелязват леки хлътнатини. Щом тя прекрачи прага, Хендерсън тутакси се отдръпна назад и загледа виновно. Но Стивънс веднъж бе оставал със странното впечатление, че зад решителното й поведение се крие уязвимост. Беше с кожено палто, без шапка. Дрехите й стояха като излети. Щом зърна Партингтън, тя се закова на място, но изражението й остана същото.

— Едит — поде Луси, припряно отваряйки и затваряйки ключалката на чантата си, — казаха, че всичко е наред. Според тях телеграмата е номер и полиция не била стъпвала тук.

Но Едит, без да откъсва поглед от Партингтън, му се усмихна и обяви с мелодичния си глас:

— Този път с ръка на сърцето мога да кажа, че предчувствието ми се сбъдна. Където и да идеш, ти носиш със себе си беди, не съм ли права?

Тя протегна лявата си ръка, после огледа останалите.

— Значи Марк е доверил тайната и на трима ви. Е, Марк, какво се е случило? С Луси се притеснихме до смърт, така че е редно и ние да знаем.

— Някой се е пошегувал, повярвай ми. Телеграмата…

— Марк — прекъсна го тя, — чичо Майлс отровен ли е?

Последва мълчание.

— Отровен ли? Мили Боже, разбира се, че не! Откъде ти хрумна? — Марк я погледна в очите: лицето й бе по-сдържано от изражението на Луси, макар и нейните нерви да изглеждаха опънати. Точно в този миг находчивият му ум изфабрикува една доста хитра лъжа, която щеше на мига да разсее всякакви подозрения у нея. Марк прегърна Луси през раменете, потупа я по гърба, после се обърна към Едит с укорна физиономия: — Рано или късно все ще разбереш, така че защо да не го чуеш и сега. Не е кой знае каква беда, няма никакво убийство, това са глупости… Чудя се само откъде ти дойде наум, че е убийство?… Нищо, което да интересува полицията. Е, не е и приятно. Някой има хоби да изпраща лъжливи телеграми… и писма. И аз получих писмо… анонимно, че тялото на чичо Майлс било откраднато от криптата. — Усетил, че лъжата му е доста плитка, той побърза да продължи: — Сигурно нямаше да му обърна никакво внимание, но Хендерсън бе забелязал някои странни нещица. Затова решихме да отворим криптата и да проверим. И колкото и да съжалявам, че трябва да ти го кажа, Едит, оказа се вярно. Трупа го няма.

Без да променя изражението си, Едит сякаш стана още по-нервна. На вид уж му вярваше, но вестта някак не й прозвуча убедително.

— Няма ли го? — повтори тя. — Но как… защо… искам да кажа?…

Партингтън, доловил какво цели Марк, галантно се намеси:

— Да, лоша работа, но и друг път се е случвало, макар, доколкото ми е известно, от петдесет години насам в Америка този вид изнудване да не е прилагано. Не си ли чувала, Едит, за случая Стюарт през 1878? Откраднали тялото на милионера от гробницата и искали откуп. Същата история се случила и в Дюнехт: ограбили една крипта, почти като вашата. Това не е изобретение на съвременните изнудвачи.

— Но това е ужасно! — викна Луси. — Да отвлечеш труп заради откуп!

— Мисис Стюарт предложи двайсет и пет хиляди долара, за да й го върнат — Партингтън говореше спокойно, заставяйки ги да се замислят над думите му, отклонявайки ги от същинската тема, като да ги бе повел за ръка. — В Дюнехт заловили един от бандата и открили трупа. Делото било доста странно, защото липсвал прецедент. Дотогава били известни случаи на отвличане на труп само с цел той да бъде продаден на някоя медицинска школа. Този път обаче историята била по-друга. Ако не се лъжа, осъдили заловения на пет години… Според мен във вашия случай са се намесили хора, които са били убедени, че не ще допуснете някой да поругае древната достопочтена гробница и ще платите мило и драго, само и само да ви върнат тялото.

Луси въздъхна дълбоко, освободи се от прегръдката на Марк и се надвеси над масата.

— Е, поне е по-добре, отколкото… онова… другото предположение. И няма защо да крия: отдъхнах си. Едит ми беше изкарала ума. — Луси се засмя на собствените си страхове, а след очевидното облекчение явно я избиваше на плач. — Естествено ще трябва да съобщим в полицията, но…

— Нищо подобно. Да не мислиш, че ще допусна — прекъсна я Марк — да размотават тялото на клетия Майлс като лисичи труп пред глутница псета? Никога! Щом са го отмъкнали изнудвачи, както казва Парт, аз съм готов да платя, но да не се вдига олелия. А сега усмихнете се, и двете.

— Аз пък ще ти кажа — много внимателно изрече Едит, — че не вярвам на една-единствена твоя думичка.

Невероятно е, че една такава красива жена може изведнъж да се окаже истинска вещица, чудеше се Стивънс. „Вещица“ бе много силно казано, направо смешно, защото Едит бе всичко друго, но не и вещица. Той просто имаше предвид красива жена с лице, помрачено от терзания, досущ като на сбръчкана зла магьосница.

— Тъй ли? Да не би още да ти се привиждат разни отрови?

— Моля те, да идем у дома — настоя Едит. После погледна Хендерсън. — Джо, в къщата е много студено. Би ли запалил парното?

— Разбира се, мадам. Веднага — покорно отвърна Хендерсън.

— Вече е късно — поде Стивънс, — надявам се, ще ме извините…

— Не! — в миг се обърна Едит. — И вие трябва да дойдете, Тед, непременно. Трябва да разнищим тази бъркотия заедно. Марк, накарай го да дойде. Не разбирате ли, че става нещо отвратително, нещо подло. Който и да е изпратил тази телеграми, просто ни разиграва и ни се присмива. Гангстери не биха откраднали труп заради пари. Кому е притрябвало да ни изпраща такава телеграма? Предусещах, че нещо подобно ще се случи още щом… — тя млъкна, пак хвърли поглед към все още светещите фенери и цялата потръпна.

Всички безмълвно тръгнаха по пътеката. Партингтън понечи да заприказва Едит, но макар отстрани да се държаха съвсем естествено, помежду им се издигаше стена. Единствена Луси сякаш бе склонна да приеме случилото се не толкова фатално. Безспорно не бе приятно, беше дори ужасно, но не си струваше да се съсипе човек. Който и да бе изпратил тази телеграма, „просто ни разиграва и ни се присмива“ — тези думи не излизаха от ума на Стивънс.

Влязоха в къщата, минаха през просторното преддверие и се озоваха в предната библиотека. Стаята изобщо не бе подходяща за подобна среща. В нея миналото просто заставаше помежду им със своя мирис. Библиотеката бе много дълга и широка, но не толкова висока, със скосен таван. Стените бяха боядисани и после напръскани с убито зелено, та да изглеждат по-модерни. Но от разни причудливи ниши и ъгълчета, дори от камината изплуваше едновремешният дух на помещението. Едит седна на тапициран стол до ярка лампа, загърбила затворените с капаци прозорци. От гледна точка на префинения съвременен вкус, за който красотата е в модерното обзавеждане, библиотеката изглеждаше претрупана с всевъзможни дрънкулки и дреболийки, които Майлс и Марк бяха събрали от пътешествията си из далечни земи, но прочувственият седемнайсети век, привързан към играчки и украшения, би се чувствал тук като у дома си.

— Слушай, Едит — настойчиво поде Луси, — трябва ли да се ровим пак в тази история? Не одобрявам това, което си намислила. Не ми харесаха и приказките ти във влака. Не може ли просто да забравим всичко и…

— Не, не може — остро отсече Едит. — Не по-зле от мен знаеш, ме из цялата околност е плъзнал слух за нещо нередно, което става тук.

— Слух ли? — подсвирна Марк.

— И според мен го е пуснала Маргарет… — додаде Едит. — Е, признавам, не го е направила нарочно. Просто се е изтървала. Може да е дочула разговора ми със сестрата или на сестрата с лекаря. Не ме гледай така учудено, Марк. Да не би да чуваш за пръв път, че докато беше у нас, сестрата ни подозираше до един и затова заключваше стаята си?

Марк подсвирна отново и неловко погледна Партингтън и Стивънс.

— Бездна след бездна — рече той. — Или кръг след… Като че всеки крие по нещо. Била ни подозирала. Защо?

— Защото нещо изчезнало от стаята й — поясни Едит.

— Защо не кажеш всичко, каквото знаеш, вместо да ни сервираш на час по лъжичка? — ядосано рече Марк след известно мълчание. — Винаги си говорила направо, без да си поплюваш. Изчезнало! Какво? Кога? Как?

— В съботата, преди чичо Майлс да умре. Мисля, че се падаше осми — тя стрелна Стивънс с очи. — Помниш ли, Тед? С Мари бяхте у нас на бридж, само че Марк развали играта и дявол знае защо пак запрежѝвяхме разни истории за духове?

— Спомням си — обади се Луси. Тя се мъчеше да прикрие неловкостта си зад изражение на задоволство. — Марк бе прекалил с питиетата, затова и играта се разтури. Но защо казваш „запрежѝвяхме“? Беше много весело.

— На другата сутрин — продължи Едит — мис Корбе дойде при мен и каза, че не може да си намери нещо, вероятно го е забутала някъде. Тонът й ми се стори доста рязък и я попитах какво е това нещо. Тогава заговори по-конкретно. Попита дали случайно някой не бил взимал нещо от стаята й по грешка — нещо, което лекарят бил предписал за Майлс в случай на еди-какво си, но не уточни какво. Каза само, че било в малко четвъртито шишенце. После добави, че не би послужило никому, защото действало смъртоносно, ако се сбърка дозата и че може някой да го е помислил за амонячна сода, а според нея най-вероятно точно така било станало и че би била крайно благодарна, ако този някой й го върне. Това беше. Не мисля, че наистина ни подозираше. Според нея някой бе бърникал из стаята й просто така.

Марк за малко не се издаде. Стивънс усети, ме думите са на езика му и всеки момент ще ги изрече.

— Но кой държи арсен за лечение? — изговори той бързо и успя овреме на затвори уста. Марк смутено погледна към Партингтън, после отново към Луси. — Ти знаеше ли за това, Луси?

— Не — тревожно отговори тя. — Но нищо чудно. Искам да кажа, че в такива случаи се обръщат по-често към Едит, отколкото към мен, пък и всеки би постъпил така. Ако не бях Луси, а някой друг, и аз бих се обърнала към нея, разбирате ли какво имам предвид?

Марк обходи помещението с втренчен поглед.

— По дяволите, все някой трябва да… — той млъкна, без да се доизкаже. — Едит, а ти какво каза на мис Корбе? Какво направи?

— Казах й, че ще проуча.

— И проучи ли?

— Не — обикновено лицето й излъчваше практичен дух, но сега на него отново се бяха изписали слабост, съмнение, нерешителност. — Като че ли се… уплаших. Да, знам, че звучи глупаво, но така беше. Не че съвсем нищо не направих, подпитах един-два пъти, съвсем небрежно, като да ставаше дума за обикновено шишенце с лекарства на чичо Майлс, но никой не се и сети за шишенцето на сестрата. За отрова не говорих. Просто не ми се обръщаше езикът да изрека думата.

— Ама че каша — рече Марк, — изключено е обаче да… Хм, слушай, Парт, това е по твоята част. Какво може да е имало в шишенцето?

Партингтън сбърчи вежди.

— Зависи как лекарят е очаквал да се развие болестта. Не познавам цялостната му диагноза. Може да е имало различни лекарства. Момент. Едит, сестрата оплака ли се за изчезналото шишенце на лекаря?

— На доктор Бейкър, ли? Разбира се. И, естествено, на мен и през ум не ми мина, че…

— Но доктор Бейкър категорично определи, че чичо ви е умрял от гастроентерит, така ли? С други думи, не е изразил никакви подозрения.

— Никакви!

— Тогава няма място за тревога — рязко заключи Партингтън. — Обзалагам се, че не е бил медикамент, който да предизвика същите симптоми като оплакванията на чичо ви, преди да издъхне — както би подействал, да речем, антимонът. Това е от ясно по-ясно. В противен случаи и лекарят, и сестрата начаса щяха да вдигнат олелия… Така че вероятно е било нещо успокояващо или пък стимулатор за сърдечната дейност като дигиталин или стрихнин. И едното, и другото могат да се окажат смъртоносни, както сами знаете, но те са от групата на така наречените нервни отрови и, повярвайте, не могат да предизвикат симптомите, с които е умрял чичо ви. Ни най-малко! И така нямате причини за тревога.

— Знам — унило промърмори Едит, постъргвайки с маникюра си ръчката на стола. — Знам го и през цялото време си го повтарях, знаех, че е изключено. Никой не би направил такова нещо! — тя се усмихна или поне се помъчи да го направи. — Но мис Корбе след инцидента започна да заключва стаята си всеки път, когато излизаше, заключи я и вечерта, когато умря Майлс, въпреки че шишенцето вече се бе намерило…

— Намерило ли? — на секундата повтори Марк. — Тъкмо това щях да те питам. Какво стана с шишенцето? Бейкър едва ли е допуснал то да се мотае из къщата, а той да се подсмихва под мустак? Та, казваш, намерило се, така ли?

— Да. Сигурно в неделя вечер. Нямаше го само едно денонощие, затова и нямаше време да се вдигне голяма олелия. Да, неделя вечер беше, помня го покрай Мари, тя тъкмо бе звъннала да се сбогуваме, защото на сутринта с Тед се връщаха в Ню Йорк. Към девет излязох от стаята си и в горния вестибюл срещнах мис Корбе. Тя каза: „Благодарете на когото трябва от мое име, шишенцето се появи. Някой го е оставил на масичката пред стаята на мистър Деспард, искам да кажа, на Майлс.“ Попитах я дали всичко е наред и тя отговори: „Да, като че ли всичко е наред.“

— Сега разбирам — заяви Марк, — това ще рече, че сам Майлс го е откраднал.

— Майлс? — безучастно повтори Едит.

— Точно така — изрече Марк, въодушевен от новата идея. — Слушай, Парт, възможно ли е в шишенцето да е имало таблетки морфин?

— Като нищо. Сам казваш, че е имал сериозни кризи и не е можел да спи.

— Нали си спомняте — викна Марк, обръщайки се към останалите с вдигнат показалец, — свиеше ли го болката, чичо Майлс все искаше повече морфин, отколкото лекарят му предписваше? Така беше, нали? Да речем, че Майлс е откраднал шишенцето, взел е няколко таблетки и го е върнал. Почакайте! Нощта, когато умря, викаше, че таблетките му са в банята и молеше някой да му ги донесе, за да го отпуснело. Защо пък да не предположим, че в банята при лекарствата е бил сложил откраднатите таблетки морфин, та сестрата да не ги намери в собствената му стая?

— Не може да бъде — намеси се Луси. — В банята нямаше таблетки морфин. Имаше само най-обикновени таблетки веронал, които си стоят там открай време.

— Това добре, а останалото от хипотезата ми как ви се струва?

— Напълно е възможно — съгласи се Партингтън.

— Какво ви е прихванало всички? — попита Едит. Започна спокойно, но постепенно гласът й се превърна в писък. — Не виждате ли какво става? Първо ми казвате, че трупът на чичо Майлс е откраднат. Откраднат, изваден от онази крипта и нарязах на парчета или Бог знае какво. И това е най-малкото, най-простото, което може да се е случило. Но вие го приемате съвсем спокойно и се опитвате да ме пързулнете с благи приказки. Да, да, точно това правите. Усещам. Кажи и ти, Луси. Ще ми скъсате нервите. Искам да знам какво става, защото съм сигурна, че е нещо ужасно. През последните две седмици ми се събра прекалено много. Том Партингтън, ти пък откъде се взе, та и ти да ме тормозиш? Сега само Огдън ни липсва, с неговите шегички, и картинката ще е съвсем пълна, нали? Казвам ви, ще полудея.

И ръцете, и вратът й се тресяха: беше се превърнала отново в красивата магьосница, цялата разтреперана в големия стол, а сълзите напираха в очите й. Луси я наблюдаваше с неизменно искрящите си кафяви очи. Стивънс забеляза блясъка им, изразяващ огромно, неизразимо съчувствие. Марк тромаво се приближи до Едит и я прегърна през раменете.

— Всичко ще се оправи, момичето ми — нежно й заговори той. — Имаш нужда само от един веронал и хубаво да се наспиш. Защо не се качите горе с Луси, тя ще ти даде хапче. Нали ни имаш доверие — каквото и да се е случило, ще се оправим. Нали знаеш?

— Да, знам — отвърна Едит, след като помълча известно време. — Глупаво бе да избухвам така, но сега наистина ми поолекна. Понякога човек го налягат такива мисли, че съвсем се обърква — като да говореше самият Марк. — Знам, идиотско е да се мисля за луда, макар веднъж една циганка да ми каза, че съм. Но знаех, че не е на добро, дето Луси си уши рокля по онзи портрет и я облече. Открай време такива неща носят нещастие. Знам, че в наши дни би трябвало да сме превъзмогнали подобни суеверия, но не ми се ще да живея и да крепя здравия си разум като ведро вода на главата и да не смея нито да се обърна, нито да се наведа, от страх да не го разлея. Но нали и науката доказа, че лунните фази пряко се отразяват на определен тип хора?

— Защото луната е майка на лунатиците — замечтано изрече Партингтън, — дала им е и името си… Поне някои твърдят, че е така.

— Винаги си бил материалист, Том. И все пак има нещо вярно. А има ли нещо по-странно и неземно в свръхестественото… — Стивънс забеляза, че при тези думи физиономиите на приятелите му се смениха, а не се и съмняваше, че и с неговото изражение е така… — отколкото влиянието върху нечие съзнание през хиляди и милиони мили на едно… едно… — продължаваше Едит.

— Парче зелено сирене — подсказа й Партингтън. — Едва ли, но откъде те обзеха толкова мистични мисли?

— Чисто и просто, ако ми се посмеете, може би ще си ги избия от главата — мрачно отвърна Едит. — Ще ми се да видя отблизо парче зелено сирене. Луси, помниш ли какво пълнолуние имаше през нощта, когато чичо Майлс умря, и как му се възхищавахме, а ти, Марк, пя на връщане? Замисли ли се човек за живите покойници…

— За кого? — на секундата я прекъсна Марк с искрено учудване, като че ли никога не бе и чувал за тях, но гласът му прозвуча малко по-силно от обичайното. — Откъде знаеш за тези измислици?

— Ами, четох го някъде… Горе няма да се кача, но ще ида да хапна нещо. Хайде, Луси. Уморена съм, направо съм като пребита. Би ли направила някакви сандвичи?

Луси веднага скочи и смигна на Марк през рамо. Когато двете излязоха, Марк умислен обиколи два пъти стаята с тежки стъпки, после спря край камината и започна да си свива цигара. Скрит радиатор запука и затропа — Хендерсън бе разпалил котлето в мазето.

— Всеки крие по нещо от другите — рече Марк и драсна клечка кибрит о камъка. — Забелязахте ли, че изчезването на трупа на Майлс сякаш не ги учуди кой знае колко… поне Едит нямаше вид на стъписана. Изобщо не попитаха за повече подробности. Нито поискаха да надникнат. Дори не… Да му се не знае, какво ли й се върти на Едит в главата? Същото, каквото и в нашите ли? Или пък е само някакъв кошмар и нервност? Де да можех да разбера!

— Аз ще ти кажа — изръмжа Партингтън. — И тя го е чела някъде. Живите покойници. Чела е за тях, също както и ти — той погледна Стивънс. — Да не е била същата книга?

— Надали. Аз го четох в един неотпечатан още ръкопис. Последната книга на Крос — Годан Крос. Сигурно и вие сте чели нещичко от него.

Марк застина и се втренчи в Стивънс с горящата клечка в ръка. Държеше я полегато, сякаш инстинктивно далеч от очите си, и малко преди тя да опари пръстите му, я угаси, но без да сваля от Стивънс широко отворените си вторачени очи.

— Как се пише името му? — припряно рече той. После се поправи: — Не може да бъде. Парт, имаш право. Нервите ми вече не издържат и скоро тези фантасмагории ще ме докарат до успокоителни. Доказателство за това е, че съм виждал името му стотици пъти, но никога, когато съм бил на себе си, не съм правил такава връзка. Годан Крос… Годен Сен Кроа. Ха-ха-ха! Някой да ме ощипе, че ще полудея.

— Е, и?

— Не виждате ли? — някак припряно и весело натърти Марк, но така, че да ти настръхнат косите. — Захванеш ли се с подобна история, просто остави въображението си на воля и то ще ти покаже всичко, каквото ти се иска да откриеш. Ето ви например Годан Крос, най-обикновен потомък на еди-кого си и добър писател. Но видиш ли името му, в мислите ти нахлуват куп живи покойници и неизменно се сещаш за какви ли не убийци и жертви… Годан Крос. А Годен Сен Кроа, ако представлява за вас интерес, е прочутият любовник на Мари д’Обре, маркиза Дьо Бренвилие, който пръв я въвежда в изкуството на отровителството. Той умира преди нея в лабораторията си над собственото си котле с отрови. Иначе биха му изпотрошили костите на колелото за изтезания или трибуналът, основан за процеси срещу отровители, наречен Пламтящото съдилище, щеше да го изпрати на кладата. Именно при неговата смърт, в някаква кутийка от тиково дърво, намират доказателства, уличаващи госпожата. С времето й било дошло до гуша от него и не можела да го понася. Но това са врели-некипели. Сен Кроа умира някак… Според Дюма се опитвал да направи отровен газ, но стъклената маска се изхлузила от лицето му и той се строполил на място от па̀рите, с глава в собствения си котел… Тогава се разтичали да дирят маркизата.

— За една вечер се наслушах на подобни истории — отсече Стивънс. — Ако не възразявате, сега ще си ида, а гробницата ще затворим утре сутрин.

— Приятна нощ — погледна го Партингтън. — Ще ви изпратя до пътя, за да се поразтъпча.