Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (8)

А. Л. Шранк не беше следващата жертва.

Нито пък жената с канарчетата прелетя из стаята си и се стопи.

Друг един изчезна.

И скоро след развиделяването лъскавите очи срещу моето изнурено жилище видяха появата на доказателството.

Пред дома ми имаше камион.

Недоспал и съсипан, аз го чух, размърдах се.

Някой почука на вратата на моя ковчег.

Някак си успях да левитирам, да се прихлъзна, да открехна вратата и да се вгледам с гурелясали клепачи в лицето на едър охранен вол. Лицето ме назова по име, потвърдих, че съм аз, волът ми даде да подпиша, турих подписа под нещо като болнично известие за кончина на пациент и останах да наблюдавам как приносителят изтрополява обратно до камионетката, измъква от нея един познат, опакован предмет и го примъква по пътеката.

— Божичко — възкликнах, — какво е това? Кой?…

Огромният денк на колелца се удари в прага и издаде музикален акорд. Грохнал, разбрах отговора.

— Къде да го поставя? — запита волът, оглеждайки моя претрупан дворцов салон. — Май все едно къде.

Изправи увития предмет и го опря на стената, презрително огледа издънения диван, голия под, пишещата машина, копитата му изтрополяха до камиона, а вратата остана да зее.

Видях през улицата стотиците светлосини, кафяви, златисти стъклени очи да наблюдават как издърпвам обвивката, за да се взра в…

Усмивката.

— Мили боже! — възкликнах. — Че на това пиано съм слушал да се свири…

Мелодията „Кленово листо“.

Тряс. Затръшна се вратата на камионетката. Замина си.

Сплесках се на и без туй сплескания диван, не можех да повярвам на широката, безсмислена, жълтеникава усмивка.

Кръмли, повиках го безгласно. Усетих колко гадно съм остриган — отзад прекалено високо, отстрани прекалено късо. Не си чувствах пръстите.

Какво има, малкия? — обади се Кръмли.

Не излязох прав, казах си. Кръмли, няма да е нито Шранк, нито старицата с канарчетата.

Я гледай, — възкликна Кръмли, — ами кой тогава?

Следващият е бръснарят Кейл.

Мълчание. Въздишка. Изведнъж…

Трак. Пиууу.

Поради което, зазяпан в реликвата от времето на Скот Джоплин, не изтичах да се обадя на моя приятел детектива.

Очите отсреща ме огледаха как съм подстриган и ме изчакаха да затворя вратата.

Ама че идиотщина, казах си, та аз и „Котешкият, марш“ не умея да дрънкам.

 

 

Бръснарницата беше отворена и празна. Мравките, осите, термитите и роднините бяха минали оттук още сутринта.

Стоях загледан в пълното изтърбушване. Сякаш някой бе вкарал гигантска прахосмукачка през входната врата и бе изсмукал всичко.

Пианото, разбира се, беше при мен. Питах се кой е прибрал или е поискал бръснарския стол, мехлемите, мазилата, лосионите, дето нашарваха огледалната стена с окраските и цветовете си. Чудех се, кой ли е взел косите?

По средата на бръснарницата се мъдреше един мъж над петдесетте, собственикът, доколкото помнех, и прекарваше четка с дълга дръжка по празните плочки, просто ей тъй. Вдигна очи и ме видя.

— Кейл напусна — каза.

— И аз това виждам — отговорих.

— Копелето се изниза, а ми дължи за четири месеца.

— Значи работата толкова е намаляла?

— Не е от работата, ами от подстригването. Нямаше по-калпав бръснар в целия ни щат.

Опипах върха на главата и шията си и кимнах.

— Изниза се копелето, а има да ми дава за пет месеца. Съседът от бакалницата каза, че Кейл довтасал тук още в седем. От благотворителното пристигнали за бръснарския стол в осем. Армията на Спасението прибрала останалото. Бог знае кой е взел пианото. Ако го намеря, като го продам, ще си прибера поне част от парите. — Собственикът ме погледна.

Замълчах. Пианото си е пиано. Все едно по какви причини, Кейл го беше дал на мен.

— Според вас закъде е заминал?

— Чувам, че имал роднини и в Оклахома и в Канзас, и в Мисури. Ей сега мина един и разправи, че преди два дни Кейл се заканвал да кара, докато сушата свърши, а после да се цамбурне в Атлантика.

— Кейл няма да направи такова нещо.

— И аз не вярвам — по-скоро ще потъне някъде на скришно място. Много му здраве! Не, по-вързан бръснар не съм виждал.

Пристъпих по чистите бели плочки, по обезкосмената територия и сам не знаех за какво се оглеждам.

— А вие кой сте? — попита собственикът и насочи метлата като за стрелба.

— Писателят — отвърнах. — Знаете ме, Щурия.

— По дяволите — не ви познавах. Кейл ли ви издокара така?

Гледаше ми прическата. Усетих, че пламвам.

— Да, вчера.

— Да вземеш, че да го застреляш!

Минах през салона и се вмъкнах зад дървената преграда, която скриваше задната част на кофите за боклук и стаичката за почивка.

Надникнах в кофата и намерих онова, за което се оглеждах.

Снимката на Кейл и Скот Джоплин, затрупана от едномесечни космарлаци, които не бяха и много.

Бръкнах и взех фотографията.

В последвалите няколко секунди целият се вкочаних.

Защото Скот Джоплин вече го нямаше.

Кейл си беше там, вековечно на петнайсет, усмихнат, разперил тънките си пръстчета върху клавишите.

Ала оня, надвесеният над него, ухиленият.

Не беше Джоплин.

Беше съвсем друг човек, чернокож, по-млад, с по-порочно изражение.

Взрях се отблизо.

Където по-рано се намираше главата на Скот, личаха следи от старо лепило.

Мили боже, помилвай Кейл, мина ми през ума. Никой от нас не се бе и сетил да се взре отблизо. А пък и снимката беше под стъкло и висеше чак горе на стената, трудно бе да се пресегнеш и да я откачиш.

Някога, кой знае кога, Кейл е изнамерил снимка на Скот Джоплин, изрязал я е и я е лепнал връз лицето на оня другия, глава върху глава. Явно подправил е и подписа. И през всичките тия години ние сме я зяпали, въздишали сме, цъкали сме и сме възклицавали: „Ах, Кейл, страхотно! Кой като тебе?! Гледай какво нещо!“

И през всичките тия години Кейл я е поглеждал, знаейки, че е лъжлива, че и той е лъжльо, и е продължавал да ни стриже тъй, сякаш ни е скубала предачна машина и ни е сресвал откачен жътварски комбайн.

Обърнах снимката наопаки, бръкнах по-надолу и се разрових за отрязаната и липсваща глава на Скот Джоплин.

Знаех си, че няма да я намеря.

Някой я беше взел.

И тоя, който я бе отлепил от фотографията, той беше телефонирал и бе заплашвал Кейл. Разкрит си! Разголен си! Изобличен си! Спомних си как му звънеше телефонът. И как Кейл, разтреперан, не желаеше да го вдигне.

Влиза си той в бръснарницата — и какво? Преди два-три дни, поглеждайки мимоходом към фотографията, Кейл получава ритник в слабините. Щом я няма главата на Скот, няма вече и Кейл.

Не му е оставало друго, освен да благотворителства бръснарския стол, да спасителства мазилата и лосионите, да ми пианова пианото си.

Престанах да ровя. Сгънах снимката на Кейл без Джоплин и отидох оттатък да наблюдавам как хазяинът мете обезкосмените плочки.

— Кейл — казах.

Собственикът запря метлата.

— Кейл не е… — продължих. — В смисъл, Кейл не би… Искам да кажа, Кейл е все още жив, нали?

— Подлец — възкликна хазяинът. — Жив, ама вече е отпрашил на четиристотин мили източно оттук, а има да ми дава наем за цели седем месеца!

Слава богу, помислих, поне за този няма аз да трябва да съобщавам на Кръмли. Засега. Бягството не е убиване, не е и като да си убит.

Не е, тъй ли?

А нима Кейл не е мъртвец, който кара автомобил?

Излязох.

— Хей — подвикна ми собственикът. — Какво току влизаш и излизаш — зле ли ти е?

Не чак толкова, колкото на някои други, казах си аз.

Ами сега накъде — вкъщи оная усмивка е задръстила цялата ми стая, а пък аз знам да свиря само на машина!

 

 

Телефонът до бензиностанцията иззвъня в два и половина същия следобед. Изнурен от безсънната предишна нощ, бях полегнал.

Лежах и се ослушвах.

Телефонът не желаеше да млъкне.

Звъня две минути, после отново цели три. Колкото звънеше, толкова повече се вкочанявах. Докато се измъкна от леглото, докато си нахлуя банските и притичам през улицата, треперех като застигнат от виелица.

Вдигнах слушалката, усетих Кръмли далеч някъде в оня край и без да е продумал, разбрах какво има да ми казва.

— Случи се, нали? — попитах.

— Откъде разбра? — Гласът му бе на човек, и той немигнал цялата нощ.

— Защо отиде там?

— Преди час, докато се бръснех, връхлетя ме предчувствие. От ония, за които си ми казвал. Още съм тук, чакам следователя. Ще наминеш ли да ми кажеш „аз нали ти казах“?

— Не, но идвам.

Затворих.

Като се върнах вкъщи, Нищото все още висеше на вратата на коридора към банята. Дръпнах го, тръшнах го на пода и стъпих отгоре му. Тъй му се падаше, защото се бе измъкнало през нощта да навести жената с канарчетата и се бе върнало току преди разсъмване, без дума да ми каже.

Исусе, помислих, стъпил сковано върху хавлията, сега вече всички клетки са празни!

 

 

Кръмли стоеше на единия бряг на река Нил, край пресъхналото корито. Аз бях застанал на другия. Една полицейска кола и линейката от моргата чакаха долу.

— Това ще те разстрои — обади се Кръмли.

Замълча в очакване да му кимна, за да вдигне чаршафа. Попитах:

— Ти ли ми звъня посред нощ?

Той поклати глава.

— Откога е мъртва?

— Според нас отпреди седем-осем часа.

Пресметнах. Четири сутринта. Когато телефонът на улицата звънна. Когато Нищото ми се обади да ми извести нещо. Ако бях притичал да се обадя, леден вятър щеше да духне от слушалката, за да ми съобщи това.

Кимнах. Кръмли отметна чаршафа.

Жената с канарчетата беше и не беше там. Една част от нея бе побягнала в мрака. Останалото представляваше ужасна гледка.

Очите й бяха приковани в някакво страховито Нищо, нещото на ръба на вратата към коридора, невидимата тежест на края на леглото ми. Устата, шептяла доскоро отворена — качи се, влез, заповядай, сега зееше в уплаха, в протест. Искаше да отмахне нещо, да го пропъди, не го желаеше край себе си!

Хванал чаршафа, Кръмли ме погледна.

— Май ти дължа едно извинение.

— За какво?

Мъчително беше да се разговаря, защото тя бе заковала поглед помежду ни към нещо ужасяващо там, на тавана.

— За това, че ти позна. И за това, че аз не вярвах.

— Не беше трудно да позная. Това е брат ми — мъртъв. Дядо ми и лелите ми — мъртви. Майка ми и баща ми, също. Всички смърти са еднакви, не е ли така?

— Дааа. — Кръмли пусна чаршафа, снежен навей над долината на Нил в есенен ден. — Ала това е най-обикновена смърт, момчето ми. Не е убийство. Такъв израз на чертите се среща при всякакви хора, кога то са усещали как сърцето им се взривява от инфаркт.

Готов бях да го засипя с опровержения. Прехапах език. Нещо, което съзрях с крайчеца на окото, ме тласна да се извърна и да отида при празните кафези. Отне ми време, докато осъзная какво търся.

— Боже мой — прошепнах. — Хирохито. Адис Абеба. Няма ги.

Извърнах се да погледна Кръмли и да обясня.

— Някой е отмъкнал старите вестникарски заглавия от клетките. Оня, който е влязъл, не само я е уплашил до смърт, ами е взел и вестниците. Господи, той колекционира сувенири. Обзалагам се, че е скътал пълен джоб с билетни конфети и отлепената глава на Скот Джоплин.

— Какво на Скот Джоплин?

Кръмли пристъпи неохотно да огледа дъното на клетките.

— Намери тия вестници и ще го откриеш — казах.

— Фасулска работа — изпъшка Кръмли.

Поведе ме надолу край обърнатите към стената огледала, които не бяха видели никой да се качва по стълбите и не го бяха видели да си отива. До най-долната площадка бе прашният прозорец с онова обявление. Необяснимо защо, пресегнах се и го отлепих. Кръмли ме наблюдаваше.

— Това мога ли да го взема? — попитах.

— Всякога, щом го погледнеш, ще те пробожда в сърцето — каза той. — О, по дяволите. Вземи го, щом искаш.

Сгънах го и си го пъхнах в джоба.

Горе клетките не сееха песни.

Нахлу следователят — свирукаше си и лъхаше на следобедна бира.

 

 

Беше заваляло. Валеше над цяла Венеция, докато колата на Кръмли ни отвеждаше далеч от нейния дом, далеч от моя дом, далеч от телефони, които звънят по никое време, далеч от мрачното море и пустия плаж и спомена за удавените плувци. Предното стъкло на колата бе като огромно око, което плаче и само се бърше, пак заплаква, щом чистачката пробяга и спре, пробягва, спира и скръцва пак, когато тръгва. Взирах се право пред себе си.

В тропическото бунгало Кръмли ме погледна, прецени, че се нуждая от бренди, а не от бира, наля ми и кимна към телефона в спалнята.

— Имаш ли пари да се обадиш в град Мексико?

Поклатих глава.

— Сега вече имаш — каза. — Обади се. Поприказвай с момичето си. Затвори вратата и си поприказвай.

Сграбчих му ръката и едва не я счупих от благодарност. После набрах Мексико.

— Пег!

— Кой е?

— Аз съм, аз!

— Божичко, звучиш много особено, много отдалеч.

— Аз съм много далеч.

— Жив си, слава богу.

— Ами да.

— Нощес имах такова лошо чувство. Не можах да мигна.

— По кое време, Пег, по кое време?

— В четири часа, защо?

— Господи!

— Защо?

— Нищо. Ох, колко е хубаво да ти чуя гласа.

— Кажи нещо.

Казах нещо.

— Кажи го пак.

— Защо крещиш, Пег?

— Не знам. Да, всъщност знам. Абе ти кога най-сетне ще ми предложиш да се омъжа за теб?

— Пег! — възкликнах удивено.

— Кога, кажи!

— С трийсет долара седмичен доход, четирийсет, ако имам късмет, по седмици без нищо, цели месеци ни пукната пара?

— Ще положа клетва за бедност. Как не.

— Казвам ти. След десет дни се връщам и ще положа и двете клетви.

— Десет дни като десет години.

— Защо все жените трябва да искат ръката на мъжете?

— Защото сме страхливци и по-боязливи от вас.

— Аз ще те закрилям.

— И това ако е разговор! — Спомних си за вратата нощеска, за нещото, увисено на вратата, и за онова, в края на леглото ми. — Добре е да побързаш.

— Помниш ли как изглеждам? — запита тя внезапно.

— Какво?

— Помниш, нали, защото, нямаш представа, преди час ми се случи това ужасно, отвратително нещо. Не можах да си спомня лицето ти, нито цвета на очите ти, и осъзнах каква идиотка съм, че не съм си взела ни една твоя снимка и всичко се е изличило. Това ме плаши до смърт — мисълта, че мога да забравя. Никога няма да ме забравиш, нали?

Не й казах как миналия ден бях забравил какъв цвят са й очите и как в продължение на цял час съм се разтърсвал и как това е било нещо като смърт, без да мога да определя кой пръв е умрял — Пег или аз.

— Помага ли ти, като ми чуваш гласа?

— Да.

— Усещаш ли, че съм при теб? Виждаш ли ми очите?

— Да.

— Заклевам те, веднага щом затвориш, изпрати една снимка. Не искам повече да се плаша…

— Имам само една жалка снимчица от уличен фотоавтомат, която…

— Прати я!

— Изобщо не трябваше да идвам тук и да те оставям без закрила.

— Говориш ми, сякаш съм ти дете.

— А какво друго си?

— Не знам. Любовта може ли да закриля, Пег?

— Трябва да може. Ако не те закриля, няма да му простя на дядо господ. Дай да си говорим още. Докато говорим, любовта е с нас и ти си добре.

— Аз вече съм добре. Ти ме оправи. Днес ми беше зле, Пег. Не нещо страшно. От някаква храна. Но сега съм здрав.

— Щом се върна, идвам да живея при теб, все едно искаш ли ме или не. Ако се оженим, добре. Само ще трябва да приемеш, че аз ще работя, докато завършиш Великия Американски Епос, и да не съм чула нито дума, млък! Някой ден, след време, тогава пък ще ме издържаш ти!

— Командваш ме, така ли?

— Ами да, защото не ми се ще да затварям, искам да си приказваме цял ден и знам, че ти струва луди пари. Кажи го пак, онова, дето искам да го чуя.

Казах го пак.

И тя си отиде, телефонната линия бръмчеше, аз стисках една жица, дълга две хиляди мили, затаила в себе си милиард призрачни шепоти, устремени към мен. Пресякох им пътя, преди да ми стигнат до ухото, преди да ми се вмъкнат в главата.

Отворих вратата и излязох, а насреща ми Кръмли, застанал пред хладилника, тършуваше за храна.

— Изненадан си, нали? — засмя се той. — Забрави, че си в моя дом, толкова се захласна в приказки.

— Забравих.

И поех каквото ми подаваше от хладилника, а носът ми течеше и от простудата се усещах като парцал.

— Вземи си книжна кърпичка, синко — обади се Кръмли. — Вземи цялата кутия. И докато не са ти излезли от ума, дай другите имена от твоя списък.

— Нашия списък — натъртих.

Присви очи, прокара нервно ръка по олисяващото си теме и кимна.

— Онези, които следва да умрат, по реда на екзекутирането.

Затвори очи, налегнат от тежко бреме.

— Нашия списък — каза.

Изчаках, не му разправих веднага за Кейл.

— И докато не ти е излязло от ума… — Кръмли сръбна от новата кутия с бира — …напиши името на убиеца.

— Трябва да е някой, който познава цяла Венеция, щат Калифорния — заявих.

— Значи може да съм и аз — ухили се Кръмли.

— Не говори така.

— Защо?

— Защото — отвърнах — ме плашиш до смърт!

 

 

Направих списъка.

Направих два списъка.

Първият списък беше кратък и съдържаше вероятни убийци, но в ни едно име не бях убеден.

Вторият — „Избери си жертвата“ — бе доста дълъг, за ония, които биха могли да умрат в скоро време.

И докато го съставях, осъзнах, че отдавна не съм оглеждал внимателно особняците на Венеция. Затова изписах цяла страница за бръснаря Кейл, преди да ми е излязъл от ума, и друга за Шранк, както го бях видял да подтичва по улицата, и трета за всичкия оня народ, дето се бе покатерил с мен на влакчето от Пратера и политаше към ада, и четвърта за киното като нощен параход, прекосяващ река Стикс, за да се вклини в Острова на мъртвите и (направо немислимо!) да потопи господин Шейпшейд!

Изрекох прощално слово за госпожица Чурулик, натраках страница за стъклените очи, после събрах всички листи и ги сложих в Говорещата кутия. Това бе кутията до моята машинка, в която лежаха идеите ми и ми приказваха в ранната утрин, разправяха ми накъде искат да тръгнат, какво им се ще да направят. Лежах в полусън, слушах ги, а сетне ставах и отивах да им помогна посредством машинката да тръгнат накъдето най-много ги тегли и да извършат своите необикновени подвизи; така си пишех разказите. Един път куче ще поиска да рови в гробище. Друг път машина на времето трябва да се върне в миналото. Трети път ще е човек със зелени криле, който може да хвърчи само нощем, защото иначе ще го забележат. Понякога това ще съм самият аз, обзет от копнеж по Пег в моето саркофажено ложе.

Отнесох един от списъците на Кръмли.

— Че защо не го написа на моята машина? — зачуди се Кръмли.

— Твоята още не е свикнала с мен и само ще ме препъва. Моята е взела преднина, а пък аз тичам да я догоня. Прочети това.

Кръмли прочете списъка ми на вероятните жертви.

— Боже мой, наблъскал си тук цялата Търговска камара на Венеция, всички членове на клуб „Лъв“, Цирка на бълхите и собствениците на крайморски развлекателни павилиончета от цяла Америка.

Сгъна го и си го пъхна в джоба.

— А защо не включи и някои приятели от къщата, където си живял, в оня краен квартал на Лос Анжелис?

Ледена жаба подскочи в гърдите ми.

Помислих си за жилищната сграда и тъмните й коридори, и добродушната госпожа Гутиерес, и милата Фани.

Жабата пак скочи.

— Не казвай това! — възкликнах.

— Къде е другият списък, на убийците? И в него ли си намърдал Търговската камара?

Поклатих глава.

— Боиш се да ми го покажеш, защото и мен си тикнал наред с останалите, нали? — рече Кръмли.

Измъкнах този списък от джоба, погледнах го и го скъсах.

— Къде си хвърляш боклука? — попитах.