Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (4)

През около сто и петдесетте дни в годината слънцето във Венеция пробива ръмежа чак по пладне.

През около шейсет дни в годината слънцето изобщо не се показва от мъглата до към четири-пет, когато вече е поело да залязва на запад.

През около четиридесет дни то въобще не се показва.

В останалото време, ако си късметлия, слънцето изгрява както изгрява за Лос Анжелис и за Калифорния, към пет и половина — шест сутринта и си остава на небето през целия ден.

Онези четиридесет, или шейсетдневни цикли са, които ти капят в душата и карат стрелците да си зареждат пушките. Стариците си купуват отрова за плъхове на дванайсетия безслънчев ден. Ала на тринадесетия, тъкмо когато се готвят да подсладят с нея сутрешния си чай, слънцето изведнъж изгрява и се чуди от какво са тъй разстроени всички, а бабичките нахранват плъховете край канала и се отпускат в креслата, с чаша бренди в ръка.

През четиридесетдневните цикли сирената за мъгла, залутана някъде в залива, свири, свири, свири, докато накрая започваш да усещаш как мъртъвците в местното гробище започват да се въртят в гроба. Или пък, късно нощем, щом сирената писне, някакъв звяр-амфибия взривява инстинктивните ти импулси и се запътва към сушата. Плува нанякъде, закопнял за слънце. Всички благородни животни са се преселили на юг. Ти си изхвърлен на студените дюни с една празна пишеща машина, с изцеден банков влог и ледена постеля. Боиш се, че скритият звяр може да се вдигне някоя нощ, докато спиш. За да се отървеш от него, ти се вдигаш в три сутринта и го описваш в разказ, но с години. Не го изпращаш на никое списание, защото се боиш. Не Смъртта — Отчаянието във Венеция трябваше да опише Томас Ман.

Все едно вярно ли е, или си го въобразявам, но умният човек живее колкото може по-навътре в сушата. Пълномощията на венецианската полиция спират там, докъдето стига и мъглата — някъде около Линкълн Авеню.

Там, на границата, където свършваха и венецианската територия, и лошият климат, имаше градина, която бях виждал веднъж-дваж.

Ако имаше къща в градината, тя не се виждаше. Така бе потънала сред храсти, дървета, тропически гъсталаци, палмов листак, тръстика и папируси, че трябваше да си проправяш пътя с коса. Нямаше алея, само едва отъпкана пътечка. Навътре все пак имаше бунгало, скрито сред избуяла до раменете неокосена трева, но то бе толкова нататък, че от улицата наподобяваше слон, хлътнал в катранена яма миг преди да потъне. Отвън нямаше пощенска кутия, пощальонът очевидно току-що бе метнал пощата през оградата и бе побързал да се измъкне, преди нещо от джунглата да се е хвърлило връз него.

От този зелен рай лъхаше на зрели кайсии и портокали. Освен на портокали и кайсии дъхаше на разцъфтели кактуси, на орхидеи и на жасмин. Тук не бе бръмвал звук на тревокосачка. Не беше съскал сърп. Мъгла не се вестяваше. На междата на венецианския влажен, непресекващ здрач бунгалото оцеляваше сред лимони, които грееха като коледни свещи през цялата зима.

А понякога на минаване ти се струваше, че чуваш бяг и тропот на окапи през платото Серенгети, че зърваш големи привечерни облаци от фламингови ята, подплашени от нещо, виещи се в златна светлина.

В това място, сведущ за климата и вдаден в грижи за своята навеки опалена от слънцето душа, живееше един четиридесет и четири годишен мъж с олисяващо теме и дрезгав глас, чието занимание, когато поемеше към морето и вдъхнеше мъглата, бе да се оправя с нарушени порядки, погазени закони и с някой и друг смъртен случай, който би могъл да е и убийство.

Елмо Кръмли.

Открих и него в дома му, защото десетки хора бяха откликнали на въпроса ми, кимнали бяха сговорчиво и ме бяха упътили.

Всички потвърждаваха, че привечер ниският детектив се вмъквал в зелената джунгла и изчезвал вътре сред рев на вдигащи се хипопотами и приземяващи се фламингови ята.

Как да постъпя, запитах се. Дали да не застана на границата на тази девствена земя и да му викна?

 

 

Но Кръмли викна пръв.

— Исусе Христе, това ти ли си?

Измъкваше се от своята джунгла и се провираше по буренясалата пътека тъкмо когато се появих пред неговата порта.

— Аз съм.

Докато детективът пристъпяше по занемарената пътека, стори ми се, че долавям звуците, които ми се бяха счували, когато съм минавал оттук: бяг на газели, тропот на подплашени зебри зад гърба ми и мирис на златна урина, носен от вятъра — лъвове.

— Доколкото си спомням — измърмори Кръмли, — тази сцена я изиграхме вчера. Да ми се извиниш ли идваш? Или да кажеш нещо още по-гръмко и по-невероятно?

— Ако поспреш и ме изслушаш — казах.

— Гласът ти е много звучен, признавам. Една позната, на три крачки оттам, където си открил удавника, разправя, че от крясъците ти онази нощ котките й още не са се прибрали. Дадено, заковавам се тук. Е, и?

При всяка негова дума юмруците ми потъваха все по-дълбоко в джобовете на жилетката. Някак си не искаха да мръднат оттам. Навел глава, извърнал поглед, опитвах се да поема дъх.

Кръмли си погледна часовника.

— Онази нощ зад мен в трамвая имаше един човек — ревнах изведнъж. — Той е, който е натъпкал стареца в левовата клетка.

— Говори по-тихо. Как го разбра?

Юмруците ми се раздвижиха в джобовете.

— Усещах как ръцете му се протягат зад мен. Усещах как умолително размърдва пръсти. Искаше да се извърна и да го видя! Нали всеки убиец копнее да бъде разкрит?

— Това го разправят писачите на евтини психологически криминални историйки. А ти защо не го погледна?

— Пиян човек е безполезно да се гледа в очите. Той просто идва, сяда и ти дъха в лицето.

— Точно така. — Кръмли остави любопитството му да проличи. Измъкна кесия с тютюн и цигарени книжки и започна да свива цигара, но умишлено не поглеждаше към мен. — Е, и?

— Трябваше да му чуеш гласа. Ако беше го чул, щеше да ми повярваш. Божичко, беше като духа на Хамлетовия баща от дъното на гроба, който викаше: не ме забравяй! Нещо повече — виж ме, познай ме, арестувай ме!

Кръмли запали цигарата и ме погледна през дима.

— Тоя глас ме състари с десет години само за няколко секунди — продължих аз. — Никога не съм бил по-сигурен в чувствата си!

— Всеки на този свят има чувства. — Кръмли огледа цигарата, сякаш се чудеше вкусна ли му е или не. — Всяка баба си съчинява пиянски песнички и ги напява монотонно дотогава, докато на теб ти дойде да вземеш, че да ритнеш бабишкерата по тумбака и да изплискаш бирата оттам. Писачи на песнички, поети, любители детективи, всеки глупак си въобразява, че е и трите, събрани в едно. Ти знаеш ли на какво ми приличаш, сине? На оная тумба от идиоти, дето се мъкнели подир Александър Поуп^[1], размахвали стихове, романи и есета и търсели съвета му, докато най-накрая Поуп тъй се влудил, че седнал и написал „Есе за критиката“.

— Ти си чел Александър Поуп?

Кръмли въздъхна тежко, хвърли цигарата и я стъпка.

— Ти май мислиш, че всички детективи са безмозъчни копои, глухи за всичко останало. Да, представи си — Поуп! Четях го нощем под завивката, защото нашите щяха да ме вземат за педераст. А сега, хайде чупка.

— Искаш да ми кажеш, че всичко е било напразно? — креснах. — Ти не желаеш да спасиш стареца? — Почервенях, като усетих какво съм изтърсил. — Исках да кажа…

— Разбрах какво искаше да кажеш — прекъсна ме Кръмли търпеливо.

Погледна надолу по улицата, сякаш оттук виждаше и жилището, и бюрото ми, и пишещата машина върху него.

— Захванал си се с добро дело или поне тъй мислиш. И това не ти дава мира. Искаш да се метнеш в стария червен трамвай и пак да се возиш в него някоя нощ и да спипаш оня пияница и да го задържиш, но сториш ли го, той няма да е там или пък, ако е там, няма да е същият, или пък няма да го познаеш. И поради това сега разкървавяваш пръсти от блъскане по твоята машинка и написаното излиза чудесно, както вика Хемингуей, и интуицията ти пуща дълги антени и те са ужасно чувствителни. Е, добре де — и какво от всичко туй?

Той се запъти да заобиколи колата си, също като при вчерашния ми провал.

— О, не, този път няма! — изревах аз. — Не и този път. Ти знаеш ли какво ти е? Завиждаш!

Главата на Кръмли едва не се откъсна от врата му. Той се извъртя.

— Какво?

Ръката му посегна към пистолета, който не си беше на мястото.

— И… и… и… — заекнах аз. — Никога няма да успееш!

Наглостта ми едва не го събори. Главата му се изви и той ме изгледа остро над покрива на колата.

— В какво няма да успея?

— Каквото си се заловил да правиш, ти — няма — да — го — постигнеш!

Изведнъж млъкнах, поразен. Не си спомням да съм крещял така на ни един човек. В училище бях първи страхопъзльо. Щом някоя учителка стиснеше устни, прибелявах от притеснение. Обаче сега…

— Докато не се научиш… — продължих унило, усещайки как по лицето ми плъзва червенина, — да… ъ-ъ-ъ… да слушаш стомаха, а не главата си.

— „Норман Рокуел^[2] — Философски съвети за вятърничави ченгета“. — Кръмли се отпусна върху колата, сякаш тя бе единственото на света, което го задържаше да не се строполи. От устните му изригна кикот, който той запря с ръка и каза приглушено: — Продължавай.

— Ти не желаеш да слушаш.

— Мило дете, отдавна толкова не съм се смял.

Устата ми се заключи. Затворих очи.

— Хайде, давай — настоя Кръмли, този път по-дружелюбно.

— Ами просто — продължих отчетливо — още преди години осъзнах, че колкото повече разсъждавам, толкова по-лошо пиша. Всички си мислят, че непрестанно трябва да си напъваш ума. Не, аз се оставям да чувствам, написвам го така, пак се отпущам да чувствам, пак си го написвам, а после, чак в края на деня, разсъждавам върху написаното. Мисленето идва след това.

По лицето на Кръмли заигра странна светлина. Той наклони глава, огледа ме, после я наклони обратно също както маймуна в зоологическата наднича през пръчките на клетката и се чуди какво ли е странното същество пред нея.

А сетне, без нито дума, без смях, без усмивка, просто се вмъкна на седалката, хладнокръвно врътна ключа, запали, леко натисна газта и бавно, бавно потегли.

След десетина метра удари спирачка, позамисли се, даде на заден, надвеси се през прозореца да ме огледа и викна:

— Господи боже, Исусе Христе! Да го вземат дяволите. Доказателства.

При което тъй бурно изтеглих дясната си ръка от десния джоб, че едва не го отпрах.

Накрая протегнах юмрук и разтворих разтреперани пръсти.

— Ето ги! — заявих. — Ти знаеш ли какво е това? Не. Аз знам ли какво е? Да. Зная ли кой е старецът? Да. Ти знаеш ли го как се казва? Не.

Кръмли оброни глава върху кръстосаните си на кормилото ръце. Въздъхна.

— О кей, слушам те.

— Това тук — казах, впил очи в боклуците на дланта си — са мънички А-та и дребнички Е-та, и ситни С-та. Азбуки, букви, продупчени, за различни влакове и трамвайни линии. Понеже се возиш в кола, ти от години си забравил какво са, а понеже аз, откакто съм слязъл от ролковите кънки, непрекъснато слизам и се качвам в трамваи, до гуша съм заринат в тези билетни конфети.

Кръмли вдигна глава, но много бавно, не искаше да издаде любопитството и нетърпението си.

Продължих:

— Този именно старец, долу от билетната каса, неспирно си тъпчеше джобовете с тия неща. Обсипваше с конфетите народа по Нова година или пък през юли^[3] и крещеше „Честит празник!“ Когато те видях да обръщаш джобовете на стария нещастник, веднага разбрах кой е той. Сега да кажеш нещо?

Възцари се продължително мълчание.

— По дяволите. — Кръмли сякаш потъна в молитва, затворил очи, както аз ги бях затворил миг преди това. — Бог да ми е на помощ. Влизай.

— Какво?

— Влизай, ти казвам! Сега ще ми докажеш думите си. За идиот ли ме вземаш?

— Да. Искам да кажа — не. — Рязко отворих вратата, борейки се с левия си юмрук в левия джоб. — Нося ти и това друго нещо — водорасли, — оставени пред вратата ми нощеска, и…

— Млъквай и хващай картата.

Колата подскочи напред.

Така се метнах вътре, че едва не си счупих врата.

 

 

Елмо Кръмли и аз се вмъкнахме в тютюневите ухания на вечния тавански здрач.

Кръмли се вторачи в празното място между старците, облегнати един на друг като разсъхнати ракитови столове.

Пристъпи, протегна ръка и им показа изсъхналите азбучни конфети.

Старците вече два дни бяха размишлявали над празната седалка помежду им.

— Кучи син — прошепна единият.

— Щом едно ченге ми показва такова нещо — тихо изрече другият, примигвайки при вида на спитените хартийки, — измъкнал го е значи от джобовете на Уили. Искате да дойда и да го разпозная ли?

Другите двама се отдръпнаха от оня, който заговори, сякаш бе изрекъл нещо нечисто.

Кръмли кимна.

Старецът придърпа бастуна под треперещите си длани и се надигна. Кръмли понечи да помогне, но гневният му поглед го отмести.

— Пази се!

Старикът заудря дървения под с бастуна, сякаш го наказваше за лошите вести, и се измъкна из вратата.

Последвахме го в ония влага, мъгла и дъжд, сред които божият светлик току-що бе загаснал във Венеция, щат Калифорния.

Влязохме в моргата с един старик на осемдесет и две, ала когато излязохме, той беше на сто и десет и вече не умееше да си служи с бастуна. Гневът в очите му бе угаснал, затова не ни и отпъди, като поискахме да го подкрепим до колата, и не спираше да се вайка.

— Боже мой, кой го е подстригал тъй ужасно? Кога е станало това? — Бъбреше, имаше нужда да се излее. — Ти ли му го стори? — викна, без да знае на кого. — Кой го стори? Кой?

Аз зная, помислих, но не го изрекох, докато го измъквахме от колата и го оставяхме да се настани на мястото си върху студената пейка, където го очакваха останалите старци, преструвайки се, че не забелязват завръщането ни, вперили погледи в тавана или в пода, едва изтърпявайки да си тръгнем, за да решат настрана ли да стоят от чужденеца, в който се бе превърнал техният стар другар, или пък да се скупчат край него, за да го стоплят.

Кръмли и аз не продумахме по пътя към всъщност пустата къща с канарчета за продан.

Чаках отвън, а Кръмли влезе да огледа празните стени в стаята на стареца, да изследва онези безбройни имена, имена, имена, Уилиям, Уили, Уил, Бил, Смит, Смит, Смит, изчегъртани с нокът в мазилката, за да се обезсмъртят.

Когато излезе, Кръмли остана вгледан назад в ужасно празната стая.

— Исусе — прошепна той.

— Прочете ли думите на стената?

— До една. — Кръмли се огледа, удиви се, че се намира пред вратата, загледан вътре. — „Той стои в коридора“. Кой е стоял там? — Кръмли се извърна и ме измери с очи. — Ти ли си бил?

— Знаеш, че не съм — настръхнах аз.

— Мога и да те арестувам за влизане с взлом.

— Но няма да го сториш — отвърнах нервно. — Вратата, всички врати тук не се заключват от години. Всеки може да влезе. И някой е влязъл.

Кръмли пак погледна към празната стая.

— А откъде да знам дали ти сам не си надраскал тези думи по стената, за да ми изкараш ума и да ме убедиш в шантавата си теория?

— Почеркът на писаното е разкривен; старчески почерк.

— Може да си го премислил и да си имитирал старчески драскулки.

— Може, обаче не съм. Боже мой, какво още искаш, за да се убедиш?

— Не си въобразявай, че като съм настръхнал, съм повярвал.

— В такъв случай — отвърнах и пак мушнах ръце в джобовете, свих ги в юмруци, а водораслите бяха скрити, но си чакаха реда — останалото е на горния етаж. Качи се. Погледни. Слез долу. И кажи каквото си видял.

Кръмли наклони глава да ме измери по маймунски, сетне въздъхна и пое нагоре, като амбулантен кърпач на обувки, помъкнал по една наковалня във всяка ръка.

На горната площадка се закова като лорд Карнарвън^[4] пред неотворената гробница на Тутанкамон. Накрая влезе. Причу ми се, че духовете на мъртвите птици шумолят с криле и надзъртат към нас. Причу ми се шепот на мумия, надигаща се от речните утайки. Ала това бе моята задрямала Муза, жадна за нови изживявания.

А всъщност долавях стъпките на Кръмли в стаята на старицата, приглушени от засипания с бял прахоляк под. Птича клетка издрънча на метал като камбана — бе я докоснал. После го чух как се навежда и надава ухо към вятъра на времето, долитащ от една изсъхнала и страдаща уста.

И най-накрая чух звука на името върху стената, прошепнато един, два, три пъти, сякаш старицата с канарчетата сричаше египетските йероглифи, символ по символ.

Когато слезе, Кръмли мъкнеше наковалните в стомаха си и лицето му бе изморено.

— С тая история повече не се занимавам — отсече той.

Чаках.

— „Хирохито се възкачва на трона“ — процитира заглавието от стария вестник, прочел го току-що на дъното на клетката.

— Адис Абеба! — допълних аз.

— Нима наистина е било толкова отдавна?

— Е, сега видя всичко — казах. — Какво ти е заключението?

— Какво трябва да е?

— Нима не го прочете по лицето й? Нима не видя?

— Какво?

— Тя е следващата.

— Какво?

— Всичко е там, в очите й. Тя знае за оня, който стои в коридора. Ходил е до нейната стая, но не е влизал вътре. Чака го и се моли да дойде. Вледенен съм от глава до пети и не мога да се стопля.

— Това, че излезе прав за боклуците от билетните конфети, че откри тази къща и че разпозна човека, не означава, че ти си шампионът прорицател на виджи^[5] за изминалата седмица. Вледенен бил от глава до пети! Вледененият съм аз, ако искаш да знаеш! С твоите измишльотини и моите тръпки не се купува кучешка храна и на умряло куче!

— Ако не сложиш охрана тук, до два дни тя е мъртва.

— Ако разставяхме охрана край всеки, който ще е мъртъв до два дни, няма да ни остане полиция. Знаеш ли какво ще ме направи капитанът, ако отида да му давам ум как да си разпределя хората? Ще ме изрита по стълбите и ще запрати подир мен полицейската ми значка. Слушай какво — тя е никой! Неприятно ми е да го кажа така. Но такъв е законът. Ако беше някой, може би щяхме да поставим…

— Тогава ще я охранявам аз!

— Чуй се какви ги приказваш! Нали ще трябва да ядеш, да спиш. Не може да си постоянно тук, и ти го знаеш. В мига, в който изтичаш за един кренвирш, той, оня, който и да е, какъвто и да е, ако съществува, ще се вмъкне вътре, ще я накара само да кихне и тя е свършена. Тук не е идвал никой! Било е валмо косми, вардаляно от нощния вятър. Старикът пръв го е чул. Сега го чува госпожа Канарче.

Кръмли погледна нагоре по тъмното стълбище към мястото, осиротяло от птича песен, от пролетта в Скалистите планини, от некадърния органист, свирещ за малките си жълти другарчета в отдавна забравени дни.

— Дай ми време да помисля, синко — обади се той.

— И да те оставя да станеш съучастник в убийство, тъй ли?

— Ето го, пак започна! — Кръмли блъсна вратата и тя се отвори с писък. — Абе как става тъй, че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?

— Така ли ти действам? — попитах.

Но той си беше отишъл.