Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (21)

ЗА ЖИВОТА, СТРАХОВЕТЕ И САМОТАТА

(Вместо послеслов)

— Защо решихте да напишете криминален роман, господин Бредбъри?

— Още от десетгодишна възраст обичам Шерлок Холмс, както и творби на много други автори на криминални романи. От четиридесет години мечтая да напиша нещо като книгите на Дашиъл Хамет или Реймънд Чандлър. И въпреки това, общо взето, винаги съм се отнасял някак снобски пренебрежително към криминалната литература. А всъщност нима на света има нещо по-страшно от убийството? Най-голямата драма в литературата, „Хамлет“, е и най-голямата криминална загадка в историята на света.

Започнах да работя върху „Смъртта е занимание самотно“ още преди тридесет години, без да ми е много ясно в каква насока ще се развие фабулата. Постепенно, с времето, пред мен започнаха един подир друг да се явяват героите — докато станаха осем или девет на брой. Единият твърдеше, че бил най-великият слепец на света, другата — най-великото сопрано, трети пък — най-големият Шекспиров актьор. Всички тези персонажи дойдоха при мен преди пет или шест години, изправиха се и ми казаха: „Окей, Рей, вмести ни в романа и го завърши“. Всяка сутрин към седем часа гласовете им ме будеха, аз започвах да разигравам наум смешни сценки между тях и щом тези сценки придобиваха ясна форма, скачах от леглото, втурвах се към машината и ги сграбчвах сякаш в мрежа за пеперуди, запечатвах ги върху хартията, за да не избягат. За година и половина завърших първия вариант, после за година го преработих, намалявайки 600-те на 300 страници — и ето го готов.

— Героите на романа са хора, които вие сте срещали в живота си, които са оставили траен спомен. Например детективът Кръмли…

— Той бе мой учител по физкултура. Наричаше се Албърт Кръмбли. Не зная дали е още жив, ако е, трябва да е прехвърлил осемдесетте. Избрах го именно защото изобщо не прилича на традиционния детектив, бе просто един много мил към мен учител.

— … И още Констанс, актрисата от немите филми…

— Очарователна жена: комбинация от старите звезди на киното, които познавах по времето, когато живеех в Холивуд. Колийн Мур — тя все още е жива. Кармел Майърс, която бе майка на един мой приятел, и разбира се, Глория Суонсън. Констанс е комбинация от всички тези екстравагантни жени, от които винаги съм се възхищавал.

— Ами Фани, дебелата певица?

— Истинското й име бе Флориана. Живееше в сградата, където живеех и аз преди четиридесет години. Умря много отдавна, а и сградата вече е разрушена. Бе голяма сграда в центъра на Лос Анжелос, там живееха филипинци, китайци, японци, евреи…

— И вълноломът, и лунапаркът „Санта Моника“, които са описани в книгата, вече от двадесет години ги няма…

— Със съпругата ми живеехме във Венис, т.е. Венеция, щата Калифорния, в апартаментчето, където живее героят на моята книга, и също като него използувахме обществения телефон на бензиностанцията от другата страна на улицата, защото собствен не можехме да си позволим. Ден след ден бяхме свидетели на унищожаването на лунапарка, на демонтирането на трамвайната линия, която свързваше стария център на Лос Анжелос с морето. Петнадесет години пътувах между центъра и Венеция с този трамвай. Обичах най-много дъждовните нощи, обичах гръмотевиците и светкавиците. Една нощ героят ми ми прошепна на ухото: смъртта е занимание самотно. Надявам се, че е лично моя фраза, а не цитат от Шекспир. Но дори да е, звучи великолепно като заглавие.

— А в коя тенденция на криминалния роман се вписва вашата книга?

Хамет и Чандлър наистина оставиха своя отпечатък върху криминалната литература. И още Джеймс Кейн („Пощальонът звъни винаги два пъти“, „Двойно обезщетение“) — те създадоха нова школа. Аз все още не съм се издигнал до тяхното равнище, все още принадлежа към низшата класа. Засега съм някъде по средата — нито суров като типичния герой на криминален роман, да речем Сад Спейд, нито изискан като Шерлок Холмс.

— И всичко това сте подплатили с носталгичните си спомени за Лос Анжелос…

Та аз живея недалеч от Холивуд още от дете, месеци, години съм прекарал на летни кънки около „Парамаунт“ и „Кълъмбия“, която тогава се намираше на две крачки от Булеварда на залеза, познавал съм толкова прочути личности. И въпреки това никога не бях писал за всички тези хора. Но ето че дойде момент, когато си казах: „Окей, сега трябва да ги опишеш всичките“. Ето защо книгата, която написах, и другата, която сигурно ще напиша, са смесица от спомени за хората, които познавах, за живота в киното. Проблемът е, че светът на филмовото студио е много сложен. Не е лесно да го опишеш. Може би той може да бъде описан именно в криминален роман, използуван като метафора.

— Метафора за какво?

— Този мой нов роман, всичките ми романи са изградени върху „изкуството да се отклонява вниманието“. Не върху основната сюжетна интрига, която в тази книга е доста повърхностна, а върху факта, че от време на време аз се отдалечавам за миг и казвам на читателя: ето едно усещане, пробвай да го изпиташ и ти. Наистина ли искаш да знаеш какви са гръмотевиците, светкавиците? Ето ги. Аз ти ги описвам, карам те да ги почувствуваш до мозъка на костите си. Дори затова да ми е необходима цяла страница.

Французите много ги бива в този род описания. А и при Шекспир най-интересна е не основната фабула, а фактът, че Хамлет от време на време излиза от кадър и ти казва: искаш ли да разбереш как се чувствувам в живота? Седни и ще ти разкажа. Ето защо и аз искам героите ми да носят глава на плещите си. А читателите ми, разгръщайки книгата, може би ще си помислят: вижда се, че този човек е прекарал живота си в библиотеката, обграден от класиците, вижда се колко много е преживял и всичко е попил като гъба. А сега ни разказва за своите привидения, за страховете си.