Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (20)

Крачехме. Крачехме. Крачехме неспирно.

Боже мой, питах се, докога ще вървим, докога ще говорим, докога ще продължава така?

Не, това е филм, казвах си, една от ония невероятни сцени, които нямат край — едните герои обясняват, другите им отвръщат и ония отново подхващат обясненията.

Не е възможно.

Възможно е.

Той не е сигурен в онова, което знам, аз не съм уверен, че го зная, и двамата се мъчим да отгатнем дали другият е въоръжен.

— И двамата сме страхопъзльовци — заяви Шранк.

Вероятно съм прошепнал нещо в този смисъл.

А Шранк е дочул и е обобщил.

— И двамата се боим да се изпитаме един друг.

Зидарят продължи напред. Мидата вървеше след него.

 

 

Крачехме.

Ала това не беше сцена от някой хубав или нескопосан филм, в която героите много дрънкат; бе истинска сцена, разиграваща се в късна нощ, луната се закриваше, за да проблесне пак в сгъстяващата се мъгла, а пък аз водех диалог с духа на лудия приятел на психиатъра на Хамлетовия баща.

Побърканият Шранк! Как ли бе стигнал дотук? Завършил си е образованието, затворил се е в малкия си свят като в мидена черупка, започнал е частна практика, по някое време е настъпил големият душевен срив — нищо чудно вече да не го и помни, годината, в която краката и умът му се пречупват и той се хлъзга по стръмния склон без шейна, по костеливия си гръб, между него и тъмната паст няма жена да омекоти сътресението, да облекчи нощните кошмари, да спре плача му в полунощ, омразата по зазоряване. Една сутрин се вдига от кревата и осъзнава, че се е озовал — къде?

Във Венеция, щат Калифорния, когато и последната година е отплувала, когато каналите вече са мазни от петрол и задръстени от стари циркови фургони, зад чиито решетки реват само вълните…

— Имам един малък списък. От него не се чува писък.

— Какво?

— Знам такава глупава песничка — казах. — Все едно, че е за теб. Ще ти олекне бремето, за теб работи времето. Наложил си им наказание заради тяхното страдание. Самотниците. Всички до един. Нареждай си ги в списъка, кой ще им чуе писъка? Вината им е, че са се предали или че не са се старали колкото трябва. Били са хора или посредствени, или неуспели, или пък безпомощни. И тяхното наказание, боже мой, си бил ти самият.

Започнал бе да пристъпва наперено като паун.

— Е, и? — обади се. — Е, и?

Заредих си езика, прицелих се и стрелях.

— Предполагам — казах, — че тук някъде е откъснатата глава на Скот Джоплин.

Не успя да възпре импулса, който тласна дясната му ръка към омазнения джоб на сакото. Потупа го, уж че го оправя, улови се да гледа доволно към ръката си, извърна очи и продължи напред.

С първия куршум улучих. Засиях. Детектив лейтенант Кръмли, помислих, съжалявам, че не си тук.

Стрелях втори път.

— Канарчета за продан — изрекох пискливо, като тънките избелели букви, изписани с химически молив върху картона на прозореца. — Канарчета.

Лявата му ръка се стрелна със скрита гордост към левия джоб на сакото.

Исусе! Мъкнеше старите вестници от дъното на кафезите със себе си!

Точно попадение!

Той крачеше. Аз го следвах.

Мишена номер три. Прицелване трето. Трети куршум.

— Лъвова клетка. Старик. Гише за билети.

Брадичката му се сведе към вътрешния джоб.

Там, бога ми, имаше билетни конфети от един изпуснат трамвай!

Шранк ореше напред в мъглата, изобщо не осъзнаваше, че залагам примка за престъпленията му. Бе като щастлив младенец в селенията на Антихриста. Обувчиците му чаткаха по талпите. Целият сияеше.

Кое бе следващото? Какво да избера? А, да!

Представих си Джими в коридора на оная къща, с новите ченета, ухилен до уши. Джими във ваната, преобърнат по очи, проснат под водата.

— Зъбни протези — изрекох. — Горна. Долна.

Слава богу, този път Шранк не се потупа по джобовете. Сигурно щях да се изкикотя ужасено, ако излезеше, че носи със себе си мъртвешката усмивка. Погледът, който хвърли през рамо, ми даде да разбера, че са (в чаша с вода) у дома му.

Мишена пета, прицел, огън!

— Танцуващи чихуахуа, наперени папагали!

Краката му пробягнаха в кучешки танц по кея. Погледът му отскочи към лявото рамо. Там личаха следи от птичи нокти и от курешки! Една от птиците на Пиетро Масинело бе оттатък в бараката.

Мишена шеста.

— Мароканско укрепление на брега на Арабско море.

Гущерското езиче мина по жадните му устни.

Бутилка от шампанското на Ратиган бе складирано зад гърба ни, до замаяния от опиум Де Куинси, до потиснатия от опиум Харди.

Духна вятър.

Потреперих, защото изведнъж усетих, че десет хиляди бонбонени книжки, до една мои, се веят подире ни, призраци на лакомията ми от минали времена, шумолящи по нощния кей.

Накрая дойде ред да кажа, не събирах сили да ги изрека, но най-накрая се насилих и ги изрекох — ужасните, решаващите тъжни думи, които ми разраниха езика, а в гърдите ми нещо се скъса.

— Заспалата сграда. Пълният хладилник. Тоска.

Като гигантска плоча, запратена от другия край на града, първата страна на Тоска се блъсна, изтърколи се и се мушна под среднощната врата на А. Л. Шранк.

Списъкът бе излязъл дълъг. Едва сдържах истерията, паниката, ужаса, възхитата от собственото си прозрение, отвратата от себе си, личната си скръб. Всеки миг бях готов да затанцувам, да удрям или да закрещя.

Но Шранк ме изпревари — очите му бяха замечтани, нашепнати арии на Пучини се въртяха в ума му.

— Дебеланата почива в мир. Нуждаеше се от този мир. Аз й го дадох.

 

 

Едва си спомням какво стана после.

Някой изкрещя. Аз. Някой друг изкрещя. Той.

Ръката ми отскочи напред, стиснала бастуна на Хенри.

Убий го, заповядах си. Смажи го!

Шранк се отдръпна в мига, в който стоварих бастуна, той чатна по кея, стреснат от моята непозната длан. Падна, изтрополя, Шранк го ритна и бастунът прехвръкна над ръба на кея и се зарови долу в пясъка.

Нахвърлих се връз човечето с голи юмруци, но спрях, когато то се дръпна, защото последната струна се бе скъсала вътре в мен.

Задавих се, заплаках. Оня плач под душа, плачът в морето преди няколко дни бяха само начало. Сега най-сетне истински се разридах. Всичко у мен се срина. Стоях и хълцах, а Шранк, смаян и удивен, за малко не присегна да ме пипне и да промърмори хайде, недей, недей така.

— Не се вълнувай — обади се накрая. — Тя почива в мир. Би трябвало да си ми благодарен за това.

Луната се скри зад дебело валмо от мъгла и ме остави да дойда на себе си. Нямах сили да мръдна. Плетях език и едва виждах.

— Искаш да кажеш — измънках накрая, като изпод земята, — че всички са мъртви и аз трябва да ти благодаря за всички тях. Така ли?

Представям си какво облекчение е било за него след месеците или годините, в които е чакал да го изрече пред някого, все едно кой, все едно къде, все едно как. Луната най-сетне се показа. Устните му трепкаха от подновения светлик и от нуждата да се излее.

— Да. Аз помогнах на всички тях.

— Господи! — ахнах. — Помогнал им! Помогнал!

Краката ми се подкосиха. Помогна ми да седна и се надвеси над мен, зачуден на слабостта ми, загрижен за мен и за развоя на тази нощ, човекът, който благославяше хората с убийство, предпазваше ги от страдание, слагаше край на самотата, приспиваше ги да избягнат ориста си, спасяваше ги от живота. Даряваше им залези.

— Но и ти помогна — продължи убедително. — Ти си писател. Любознателен си. Оставаше ми само да те следвам и да събирам книжките подир теб. Знаеш ли колко лесно е да следиш някого? Хората не поглеждат назад. Никога. Ти също. Така и не разбра. По-често, отколкото предполагаш, ти беше вярното ми куче към смъртта. За година и нещо. Посочваше ми хората, които подбираше за твои герои. Всички те — камъчета по пътя, плява, носена от вятъра, празни черупки по брега, зарове без точки, карти без образи. Без минало, без настояще. Затова аз им давах безбъдеще!

Погледнах го. Силите ми се връщаха. Тъгата ми се бе разпръснала. Гневът ми се надигаше бавно.

— Признаваш си всичко, така ли?

— Защо не? Това е като лош дъх, пуснат по вятъра. Ако след като свършим тук, взема да дойда с теб в участъка, което и ще сторя, няма да имаш ни едно доказателство за думите ми. Изпуснат въздух под налягане.

— Не съвсем — отговорих. — Не си се въздържал и си прибрал по нещичко от всяка жертва. Гадната ти бърлога е натъпкана с грамофонни плочи, шампанско и ченета.

— Кучият му син! — изсъска Шранк и млъкна. Изсмя се, сякаш излая, и се ухили. — Хитро. Измъкна го от мен, а?

Залюля се на пети, обмисляше.

— Е, сега вече — заяви — не ми остава друго, освен да те убия!

Скочих. Бях с трийсет сантиметра по-висок и не бях храбър, ала той отскочи назад.

— Не — заявих. — Не можеш да го сториш.

— Защо да не мога!

— Защото не можеш да ме надвиеш със сила — заявих. — И тях не си надвивал. Ставало е с вдигнати ръце. Сега разбирам. Целта ти е била да караш хората сами да се унищожават или си ги убивал, но непряко. Така ли е?

— Така е! — Гордостта наново го облада. Забрави за мен и се вгледа в светлото си и славно минало.

— Старикът от билетното гише. Достатъчно е било просто да го напиеш, нали? А сетне да му чукнеш главата о̀ ръба на канала, да скочиш вътре и да се увериш, че е в лъвовата клетка.

— Точно така!

— Старицата с канарчетата. Навел си се над нея и си правил страшни физиономии, нали?

— Точно така!

— Сам. Налял си го с достатъчно концентрат, за да го вкараш в болница.

— Точно така!

— Джими. Погрижил си се да изпие три пъти повече, отколкото е могъл да понесе. Не е трябвало дори да го обръщаш във ваната. Обърнал се е сам, удавил се е.

— Точно така!

— Пиетро Масинело. Писал си до градската управа да го приберат — него и цялата сюрия кучета, котки и птици. Ако още не е умрял, скоро ще умре.

— Точно така!

— И бръснарят Кейл!

— Аз откраднах главата на Скот Джоплин — похвали се Шранк.

— А Кейл, подплашен до смърт, побягна от града. Джон Уилкис Хопууд. С гигантското си его. Писал си му на хартията на Констанс Ратиган, накарал си го да се явява гол на брега всяка нощ. Та да подплаши Констанс и тя да се удави?

— Именно!

— А сетне си се отървал от Хопууд, защото си му дал да разбере, че си го видял на брега в оная нощ, когато Ратиган изчезна. В добавка му изпрати и онова гадно, мръсно писмо, с най-гнусни епитети.

— Писах, което си беше.

— И Фани Флориана. Пуснал си й обявлението пред вратата. А като е позвънила и сте си уредили среща, нахлул си в стаята й, както при старицата с канарчетата, стреснал си я тъй, че да побегне заднишком, да, да се строполи и да не може да се вдигне и ти е оставало само да се надвесиш отгоре й и да я пазиш да не стане, нали?

Този път не се осмели да потвърди, гък не каза, защото ме видя, че се изправям — бях отмалял, но гневът ме правеше силен.

— Сбъркал си един-единствен път през всички тези седмици. Когато си изпратил вестниците на Фани, оставил си й ги с очертаното обявление. Когато си се сетил и си влязъл в стаята, не си ги намерил. Само в хладилника не ти е дошло наум да потърсиш. Обявлението беше под бурканите, да събира подлизнали капки. Там го открих. Затова съм тук. А не за да ме сложиш в твоя списък. Или твоите намерения са други?

— Да.

— Не, и знаеш ли защо? По две причини. Първо, аз не съм Самотник. Не съм от неуспелите. Не съм пропаднал. Аз ще се преборя. Ще бъда щастлив преди всичко. Ще се оженя, ще имам добра жена и деца. Ще напиша страшно хубави книги и мен ще ме обичат. Виждаш ли, не ти влизам в схемата. Няма как да ме убиеш, проклет, тъп изрод такъв, защото всичко ми е наред. Ясно ли е? Аз ще живея вечно. Второ, с пръст не можеш да ме бутнеш. Досега никого не си докосвал. Докоснеш ли ме, разваляш си репутацията. Убивал си чрез страх и сплашване. А пък сега, ако искаш да ме спреш да ида в полицията, ще трябва да извършиш истинско убийство, лудо копеле такова, и то веднага, начаса!

Отцепих напред, той хукна подире ми.

Следваше ме съвсем объркан. Само дето не ме подръпна за ръкава, да го изслушам.

— Прав си, прав си. Преди две години за малко не те убих. Видях те, проследих те. Но ти приеха разказите в списанията, после срещна тази жена и предпочетох само да те следвам и да си набелязвам жертви, да, тъй беше. Наистина започна оная нощ, в трамвая за Венеция, в бурята, бях пиян, старикът беше в лъвовата клетка, и…

Господи, да, онази нощ в дъжда, а Шранк зад мене, невидян, изрича думите, които ще запомня за цял живот.

— Колко близо беше до мен през нощта в трамвая — продължаваше Шранк. — Можех да те пипна. Не го сторих. Избягах. Дъждът шуртеше и ако се беше обърнал, но ти не се обърна, щеше да ме видиш, да ме разпознаеш, но не го стори, и…

Бяхме напуснали кея, стигнали бяхме до уличката и канала и с бързи крачки прекосявахме моста. Булевардът беше пуст. Нямаше нито коли, нито осветление. Подтичвах напред.

По средата на моста, над канала, до лъвовите клетки, Шранк спря и се улови за перилата.

— Моля те, разбери ме, помогни ми! — проплака. — Исках да те убия, признавам. Но то означаваше да убия самата Надежда, а нея трябва да я има на света, нали, дори за хора като мен?

Извърнах се и го погледнах.

— Не и след тази нощ — отвърнах.

— Защо? Защо? — изхълца той, вперил очи в студените мазни води.

— Защото си напълно и съвършено луд!

— Сега ще те убия!

— Не — отговорих натъжен. — Остана само един за убиване. Последният Самотник. Последният неуспял. Последният свършен човек. Ти!

— Аз ли? — изкрещя човечето.

— Ти!

— Аз ли? Проклет, проклет, проклет да си!

Завъртя се. Вкопчи се в перилата. И скочи.

Тялото му падна в мрака.

Потъна във водите, мазни и мръсни като палтото му, ужасни и тъмни като душата му, скри се и изчезна.

— Шранк! — изкрещях.

Той не се показа.

Върни се, понечих да викна.

Но изведнъж ме достраша, че ще се върне.

 

 

— Шранк — прошепнах. — Ей, Шранк! — надвесих се през перилата, загледан в зеленикавата пяна и мръсния прилив. — Знам, че си там.

Не можех да повярвам, че е свършило. Бе прекалено лесно. Той непременно се спотайваше там някъде в мрака, притихнала гигантска жаба отдолу под моста, вдигнал очи, изчаква, зелен в лицето, диша едва-едва. Ослушвах се. Ни капка. Ни вълничка. Ни въздишка.

— Ей, Шранк — прошепнах.

Шранк, отекнаха гредите под моста.

Надолу по брега огромните петролни чудовища вдигнаха глави при моя глас, после пак клюмнаха под плисъка на дългата погребална вълна по брега.

Не губи време, счу ми се да казва Шранк. Тук долу е прекрасно. Най-сетне се успокоих. Решавам да остана.

Лъжец! Ти ще се върнеш, когато вече не те чакам.

Мостът пропука. Светкавично се извъртях.

Нищо. Нищо освен мъгла, понесла се над пустия булевард.

Бягай, си казах. Изтичай да телефонираш. Повикай Кръмли. Защо не е тук? Но не. Ако го сторя, Шранк може да изскочи, да побегне. Ще трябва да остана.

Оттатък, на две мили оттук, големият червен трамвай се хласкаше по релсите, свиреше, вайкаше се, досущ като ужасното чудовище от моя сън, идваше да изтръгне времето, живота, бъдещето ми и да се понесе нататък към черната катранена яма в края на линията.

Взех едно малко камъче и го пуснах.

Шранк!

То падна и потъна. Тишина.

Избяга ми. А исках да си плати за Фани.

Пег, сетих се. Обади й се.

Не, и тя ще чака.

Сърцето ми блъскаше така шумно, че се боях да не развълнува водите и да не вдигне мъртвите. Боях се, че дъхът ми ще събори петролните кранове. Задържах ударите на сърцето и дъха си, укротих ги, затворих очи.

— Ей, Шранк, излез! Фани е тук и те чака. Жената с канарчетата — чака те и тя. Старикът от гишето за билети е до мен. Джими е дошъл за зъбите си. Пиетро си иска животинките. Знам, че си долу. Излизай! И аз съм тук с останалите, чакам те!

Шранк!

Колко бях глупав.

Този път ме беше чул.

Излезе да ме хване.

 

 

Изхвръкна от черната вода като гюлле от трамплин. Подскочи с невероятна траектория.

Господи, помислих, глупак такъв! Защо го повика? Защо остана да го чакаш?

Висок бе десет метра, дракон, излюпен от джудже. Грендел^[1] в ролята на бивш жокей.

Сграбчи ме като Фурия с острите си нокти. Цапардоса ме като балон с вряла вода, метна се с крясък и вик. Напълно бе забравил копнежа си за разкаяние, добрите си намерения, собствения си мит, убийствения си интегритет.

— Шранк — изкрещях, да ме питаш защо.

Вдигаше се със забавени движения и в това имаше нещо ужасно, сякаш бих могъл да го спра във всяко отделно квадратче на мултипликацията, да огледам удивителната му извивка и големина, искрящия му поглед, омразата, изписана на устните му, беса в сгърчените му ръце, докато сграбчваха сакото, ризата, вратовръзката ми с железни нокти. Устата му кървеше от името ми, като се стрелкаше към мен. Катранените води чакаха. О, господи, не там, помолих се. Лъвовите клетки — и те чакаха със зейнали врати.

— Не!

Бавното движение секна. Дойде ред на главоломното падане.

Взривени от гнева му, полетяхме, поемайки дълбоко дъх.

Плеснахме долу като две статуи от бетон, потънахме, вкопчени в пристъп на луда страст, катерехме се един връз друг, всеки се опитваше да държи другия под водата, използувахме се като стъпала, да си поемем въздух и светлина.

Докато падахме, счу ми се, че хленчи, проплаква:

— Влизай тук, влизай тук, влизай — като момченце, играч в жестока игра без правила, които нарушавах. — Влизай!

Но под водата не се виждахме. Въртяхме се в кръг, крокодили, пипнали се за шиите. Погледнати отгоре, трябва да сме били въртоп пирани, изяждащи се една друга, огромно разцентровано витло, подлудяло сред разноцветни пръски от петрол и катран.

Но някъде в сърцевината на това давене светлееше искрица надежда, сега тя избухна и припламна в ума ми.

Това е първото му истинско убийство, изглежда, съм помислил, но имал ли съм време за това? Обаче аз съм жива плът и няма да му се поддам. Страхувам се от мрака повече, отколкото той от живота. Сигурно го знае. Трябва да победя.

Ще можеш ли?

Превъртяхме се и се блъснахме в нещо, което ми сплеска дробовете. Лъвовата клетка. Той ме тикаше, риташе ме към вратата. Аз се отбранявах. Премятахме се във вълните и в бялата пяна и изведнъж си казах: Господи, вътре съм. В клетката. Всичко свършва както започна. Кръмли идва и намира — мене! Помахвам му с ръка иззад решетките на зазоряване. Исусе! Огън ми изду дробовете, преметнах се да се освободя. Исках да му кресна с последния си дъх. Исках да…

Изведнъж всичко свърши.

Шранк отхлаби хватката.

Какво стана, сепнах се, какво? Какво!

Той ме пусна.

Сграбчих го, за да го блъсна, но сякаш хванах кукла, изгубила способността да ръкомаха. Все едно, че държах труп, изскочил ненадейно от гроба, който искаше да се върне пак там.

Предал се е, помислих. Премислил е и се е предал. Знае, че той трябва да е последният. Знае, че не може да ме убие, това не се полага.

Такова е било решението му наистина и сега, придържайки го, огледах лицето му, бяло и призрачно, и гримасата, с която казваше: най-сетне си свободен, потегляй към нощта, въздуха и живота. Видях в мрака очите да се смиряват пред ориста си, когато устата се отвори, сви ноздрите и пусна последния му дъх. Всмукна черна вода и потъна, изгубено същество, поело да дири последната си загуба.

Като бездушна кукла го оставих в клетката и сляпо се заблъсках към вратата, измъкнах се, издигнах се нагоре с безумното желание да бъда вечно жив, да срещна мъглата, да срещна Пег, да я открия в тоя ужасен, прокълнат свят.

Излязох на повърхността и се озовах сред мъглата, която се превръщаше в дъжд. Подавайки глава, издадох силен крясък — от радост и от скръб. Душите на всички ония хора, умрели, но не желаещи да мрат през миналия месец, простенаха чрез мен. Задавих се, повърнах, едва що не потънах, ала успях да стигна до брега, измъкнах се навън, седнах и зачаках на моста.

 

 

Някъде в горния свят чух да спира кола, врата да се затръшва, бягащи стъпки. Дълга ръка се протегна в дъжда, нечии пръсти ме сграбчиха за рамото и ме разтърсиха. Лицето на Кръмли, като на жаба през стъкло, се появи във филмов грос. Приличаше на полудял баща, надвесващ се над удавения си син.

— Добре ли си, жив ли си, добре ли си?

Кимнах задъхан.

Зад него се появи Хенри, душеше въздуха, търсеше гадни миризми, но напразно.

— Добре ли е? — запита Хенри.

— Жив съм — обадих се и го осъзнах. — О, боже, жив съм!

— Къде е Подмишниците? Имам да му връщам един заради Фани.

— Вече му го върнах, Хенри.

Кимнах към лъвовата клетка, където едно прясно привидение се поклащаше като прозрачно желе зад решетките.

— Кръмли — казах, — бараката му е натъпкани с доказателства.

— Ще проверя.

— Къде, по дяволите, изчезнаха и двамата?

— Оня идиот шофьорът излезе по-сляп и от мене. — Хенри опипа бордюра на канала и седна от едната ми страна. Кръмли седна от другата, краката ни почти опираха до черните води. — Не можа да намери участъка. Къде е той? И него трябва да набия.

Засмях се хрипливо. От ноздрите ми рукна вода.

Кръмли се наведе да ме огледа.

— Ранен ли си?

Да, но невидимо, помислих. Подир десет години, в някоя тъмна нощ всичко ще изплува. Не вярвам Пег да се подразни от малко викове, тъкмо ще си приложи майчинските чувства.

Изведнъж ми се прииска да й позвъня. Пег, ще кажа. Омъжи се за мен. Ела тази вечер, върни се у дома. Ще гладуваме, но ще живеем. Омъжи се за мен най-после, Пег, опази ме от самотниците, Пег.

И тя ще кимне и ще си дойде.

— Не съм ранен — отговорих.

— Добре — каза Кръмли, — защото кой ще ми чете романа, ако теб те няма?

Изкисках се.

— Прощавай. — Кръмли сви глава в раменете, засрамен от тази откровеност.

— По дяволите! — Сграбчих му ръката и я сложих отзад на врата си, да му посоча къде да ме разтрие. Обичам те, Кръм! Обичам те, Хенри!

— По дяволите — разчувствуван рече Кръмли.

— Бог да те поживи, синко — обади се слепецът.

Спря кола. Дъждът намаля.

Хенри пое въздух.

— Познавам миризмата на тази лимузина.

— Боже господи — викна Констанс Ратиган от кормилото. — Ама че картинка. Най-видният марсианец на света! Най-великият Слепец! И копелето на Шерлок Холмс!

Всеки откликна както можа на думите й, нямахме сили да й отвърнем съответно.

Констанс слезе от колата и застана зад мен, с поглед във водата.

— Свърши ли всичко? Това той ли е?

Всички кимнахме, като зрители в среднощен театър, неспособни да отместим очи от водите на канала, от лъвовата клетка и от привидението зад решетките, което се люшкаше и ни махаше с ръка.

— Божичко, вир-вода си; ще се разболееш. Да вървим да го преоблечем и да го стоплим. Може ли да го заведа у дома?

Кръмли кимна.

Сложих ръка на рамото му и го стиснах.

— Първо шампанско, после бира — става ли? — запитах го.

— Ще ви чакам в моята джунгла — каза Кръмли.

— Хенри — обади се Констанс, — идваш и ти, пали?

— И да не искаш, идвам — отвърна Хенри.

Прииждаха коли, полицаите се готвеха да се гмурнат и да измъкнат онова нещо от клетката, Кръмли се бе запътил към бараката на Шранк, а пък аз стоях и треперех, Констанс и Хенри смъкнаха мокрото ми сако и ме тикнаха в лимузината, понесохме се край тъмния бряг между високите, стенещи петролни сонди, зад нас остана малкото апартаментче, в което работех, зад нас остана тъмната малка барака, в която чакаха Шпенглер, Чингис хан, Хитлер, Ницше и петдесетина стари обвивки от вафли и шоколадчета, зад нас остана затвореното гише за билети, в което утре щяха да се появят пак неколцина старци, да чакат последните трамваи на нашия век.

По пътя ми се стори, че виждам себе си: как преминавам, яхнал велосипеда, дванайсетгодишен, запътил съм се да разнасям вестници в ранното утро. Малко по-нататък по-възрастното ми аз, деветнайсетгодишно, се прибираше у дома, залитайки по електрическите стълбове, измазано с червило, пияно от любов.

Малко преди да свием към арабското укрепление на Констанс, насреща по бреговата автострада се зададе друга лимузина. Префуча като светкавица. Пак аз ли съм това след няколко години? До мене седи Пег, връщаме се от танци, така ли ще е? Но другата лимузина изчезна. Бъдещето трябваше да почака.

Когато спряхме в пясъчния заден двор на Констанс, обзе ме благодарност за обикновеното ми настояще и пълно щастие от това, че съм жив.

Стояхме до лимузината и го чакахме да излезе, а Хенри размаха ръка.

— Отдръпнете се!

Отстъпихме.

— Позволете слепецът да ви водя.

Поведе ни.

Усмихнати, тръгнахме след него.