Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (17)

През нощта в един без десет някой дойде и застана пред вратата ми.

О, Исусе, помислих си, стреснат от сън. Моля те. Нека не започва пак.

Разнесе се силен удар, после як удар, накрая се чу страхотен удар по вратата. Някой отвън искаше да влезе вътре.

Боже! Страхливец такъв! Сложи му край най-после! Сега вече…

Скочих и рязко отворих.

— Направо си неотразим в тези гадни скъсани долни гащи! — възкликна Констанс Ратиган.

Сграбчих я и изкрещях:

— Констанс!

— Че кой друг можеше да бъде?

— Но, но аз бях на твоето погребение.

— И аз бях. По дяволите, сега е времето на Том Сойер. С ония кретени на брега и този гаден орган. Пъхай задника в панталоните! Трябва да се махаме оттук. Шавай!

Докато взривяваше мотора на очукания Форд, Констанс ми нареди да си затворя ципа.

Носехме се на юг край морето, а пък аз не спирах да се вайкам:

— Значи си жива!

— Отлагай погребението и си избърши носа — тя се ухили на пустото шосе пред нас. — Исусе господи, успях да заблудя всички ви.

— Но защо, защо?

— Ами защото, гълъбче, оня мръсник продължи да кръстосва по брега нощ подир нощ.

— А ти не му ли беше писала, искам да кажа, не го ли беше поканила да…

— Да го поканя ли? Боже мой, ти нямаш никакъв вкус.

Спря колата зад тъмното арабско укрепление, запали си цигара, издухваше дима през прозореца, оглеждаше се.

— Чисто ли е?

— Той няма да се върне вече, Констанс.

— Добре! Всяка нощ изглеждаше все по-зле и по-зле. Когато стане на сто и десет години, мъжът — това са само неговите панталони. Освен туй май наистина го разбрах кой е.

— Била си права.

— И реших да оправя работата веднъж завинаги. Складирах си храна в едно бунгало на юг оттук, закарах там и този форд. После се върнах.

Изскочи от колата и ме поведе към задния вход на дома си.

— Запалих всички лампи, пуснах музика, сготвих храна, отворих прозорците и вратите и щом оня се показа, изтичах долу, викнах му: хайде да се състезаваме до Каталина! И се гмурнах. Той така се обърка, че не ме последва, а може да е влязъл до някъде, но се е предал. Преплувах около двеста метра и се отпуснах по гръб. Виждах го на брега още около половин час — чакаше ме, после побягна като ужилен. Наистина му бях изкарала ума. Заплувах на юг и се измъкнах пред старото ми схлупено бунгало, до Плая дел Рей. Седнах си на тераската и с наслада изгълтах едни сандвич с шунка и чаша шампанско. Оттогава се крия там. Извинявай, че те разтревожих, синко. Ти как си? Дай една целувка. Но без гимнастически упражнения.

Целуна ме и отключи, влязохме, отидохме да отворим вратата към брега и да пуснем ветреца да подплаши завесите и да посипе пясък по керамичните плочки.

— Божичко, кой ли е живял тук? — зачуди се тя. — Аз съм собственият си призрак, дошъл на посещение. Това вече не е мое. Случвало ти се е, нали — връщаш се от ваканция и усещаш как всички мебели, книгите, радиото приличат на изоставени котки, сякаш са настръхнали. Отписват те. Чувствуваш ли? Същинска гробница.

Обиколихме стаите. Мебелите, побелели от прахоляка и вятъра, се раздвижиха неспокойно, смутени в съня си.

Констанс се подаде през входната врата и викна:

— Ах, ти, кучи сине! Спипах ли те!

Извърна се към мен.

— Намери още шампанско. Заключи. От това място тръпки ме полазват. Вън!

Само пустият бряг и празната къща ни видяха, като потеглихме.

 

 

— Сега да кажеш нещо? — провикна се Констанс Ратиган срещу вятъра. Свалила беше гюрука на форда и ние се носехме в топло-студен порой от нощен въздух, който развяваше косите ни.

После спряхме при висока пясъчна дига до малко бунгало край полусрутен пристан. Констанс се измъкна от колата и бързо взе да се съблича, докато остана само по гащички и сутиен. Главните на малък огън светлееха в пясъка на предния двор. Тя го разпали със съчки и хартия, а щом се разгоря, сложи отгоре кренвирши, набодени на шиш, седна до мен, взе да ме удря по коленете като невръстно маймунче, отпиваше от шампанското и рошеше косата ми.

— Виждаш ли онази камара от плавеи? Нищо друго не е останало от „Диамантеният танцувален кей“ от 1928-а. Чарли Чаплин обичаше да сяда на една от масите. На друга сядаше В. В. Грифит. В дъното — Дезмънд Тейлър и аз. А Уолас Бири… Не, безполезно е да ти ги изреждам. Опари си устата. Яж!

Изведнъж млъкна и огледа дюните на север.

— Не е възможно да са ни проследили, нали? Оня или те, или ония, или които и да са там. Не ни видяха, нали? Завинаги сме в безопасност, така ли е?

— Завинаги.

Соленият ветрец разжари огъня. Искри подхвръкнаха и блеснаха в зелените очи на Констанс Ратиган.

Отместих поглед.

— Остава ми да свърша едно последно нещо.

— Какво?

— Утре към пет да отида и да изпразня хладилника на Фани.

Констанс спря да пие и се намръщи.

— Защо ти е притрябвало?

Налагаше се да съчиня нещо, за да не разваля хубавия вкус на нощното шампанско.

— Един мой приятел, художникът Стритър Блеър, всяка есен печелеше Синята лента на селския панаир със своя домашен хляб. Като умря, откриха шест самуна в замразителя. Жена му ми подари един. Цяла седмица на закуска и на вечеря изяждах по една филия с домашно масло. Страшно беше вкусно. Прекрасен начин да се сбогуваш с един чудесен човек. Когато си намазах последната филия, почувствувах, че завинаги си е отишъл. Сигурно затова искам да прибера желетата и мармеладите на Фани. Разбираш ли?

Констанс се бе разтревожила.

— Да — каза накрая.

Отворих нова бутилка.

— За какво да пием?

— За моя нос — предложих. — Най-сетне гадната ми хрема мина. Подир шест пакета книжни кърпи. Наздраве за носа ми!

— За твоя хубав голям нос — изрече тя и пи.

 

 

През нощта спахме на пясъка, усещайки се в безопасност на две мили южно от онези погребални цветя, които се полюшваха на брега край бившата арабска шатра на покойната Констанс Ратиган и на три мили южно от едно апартаментче, в което усмивката на Кейловото пиано и една очукана „Ъндъруд“ ме очакваха да се прибера и на едната страница да спася Земята от Марсианците, а на другата — Марсианците от Земляните.

Събудих се среднощ. Мястото до мен беше празно, но още топло там, където Констанс бе лежала, прегърнала бедното писателче. Станах и я чух да пляска и да се радва с тюленско мучене на вълните. Когато се върна, довършихме шампанското и спахме до пладне.

Бе един от онези прекрасни дни, когато човек се слива с природата, иска му се само да лежи и да остави телесните сокове да се леят и преливат. Все пак по някое време трябваше да й кажа:

— Не ми се щеше да развалям снощното настроение. Господи, как ми олекна, като те видях жива. Ала истината е, че единият отпадна, но другият остана. Оня Плътски Дявол на брега побягна, защото е решил, че е причина за смъртта ти. Искало му се е само да се покъпете голи и да се позабавлявате както през 1928-а. А е сметнал, че те е удавил. И тъй, него го няма, но тоя, дето го е изпратил, остава.

— Исусе! — прошепна Констанс. Клепките й трепнаха като два паяка над затворените очи. Накрая въздъхна изтощена:

— Значи всъщност още не е свършило?

Стиснах полепналата й с пясък ръка.

Дълго време мълча умислено, накрая се обади все още със затворени очи:

— И какво за хладилника на Фани? Оная нощ, преди около петстотин години, така и не успях да се върна и да погледна. Но ти погледна и нищо не намери.

— Затова трябва отново да надникна. Лошото е, че полицията е запечатала стаята.

— Искаш значи да ида и да разбия катинара!

— Глупости.

— Ще отида, ще прочистя коридорите, ще пропъдя привиденията, а ти ще ги цапардосаш с палка, сетне двамата ще разбием катинара, ще изпразним бурканите с майонеза и на дъното на третия буркан ще открием отговора, разрешението, ако все още си е там, ако не е повредено, отмъкнато или…

Бръмна муха, докосна ме по рамото. Сетих се за нещо отдавнашно.

— Напомня ми за един разказ в някакво старо списание. Момиче пада и замръзва в един глетчер. След двеста години ледът се стопява и ето ти я нея, хубава, млада, както в деня, в който е замръзнала.

— В ледника на Фани няма хубаво момиче.

— Не, там има нещо ужасяващо.

— А след туй — ако успееш да намериш и измъкнеш онова, което е там — смяташ ли да го убиеш?

— Най-малко девет пъти. Да. Девет му стига.

— А как беше — обади се Констанс, с лице, прибледняло под слънчевия загар, — как започваше тая проклета първа ария от „Тоска“?

 

 

Слязох от колата пред жилищната сграда по здрач. Мракът изглеждаше още по-черен вътре в преддверието. Дълго го гледах. Ръката ми трепереше на вратата на автомобила.

— Искаш ли стара майка да дойде с теб? — попита Констанс.

— Стига, Констанс!

— Извинявай, детенце. — Потупа ме по бузата, целуна ме тъй, че клепките ми излетяха като транспаранти, и ми даде някакво листче. — Това е телефонът ми в бунгалото, записан е на името на Трикси Фригенза, Безразсъдната девица, помниш я, нали? Не? Нещастник. Ако някой те срита по стълбите, викай! Ако откриеш оня мръсник, накарай всички да се наловят на конга и го метни през верандата от втория етаж. Да те чакам ли тук?

— Моля ти се, Констанс — изохках аз.

Надолу по хълма тя откри един светофар и успя да мине на червено.

 

 

Стълбите ме изведоха във вечно тъмния коридор. Крушките бяха откраднати преди много години. Чух някой да тича. Стъпките бяха леки, като на дете. Заковах се и се ослушах.

Бягащият позабави ход и слезе по стълбите към задната част на къщата.

Течението повя в коридора, с него нахлу и миризмата. Бе оная смрад, за която Хенри ми беше разправил — на дрехи, висели в таванско помещение поне сто години, на ризи, носени поне сто дни поред. Сякаш бях в тъмна алея, където сюрия запъхтени кучета са минали да вдигнат крак.

Миризмата ме накара да хукна. Понесох се към Фанината врата и спрях с разтуптяно сърце. Повдигна ми се от противната воня. Изпуснал бях оня само за секунди. Трябваше да се втурна подире му, но вратата ме възпря. Бутнах я.

Тя изскърца бавно навътре.

Някой бе разбил бравата.

Някой бе искал да вземе нещо.

Някой беше търсил.

Сега беше мой ред.

Пристъпих в тъмното възпоменание за храни.

Ухаеше на магазин за деликатеси, на топло гнездо, където един грамаден, добър, необикновен слон беше хрупал и пял, и ял в продължение на двайсет години.

След колко ли време това ухание на копър, на колбаси и на майонеза ще се разнесе и ще изчезне надолу по шахтата на стълбището? Но засега…

Стаята беше в хаос.

Оня беше влязъл и бе изтърбушил долапите, бюрото, полиците. Всичко бе струпано долу на линолеума. Оперните партитури лежаха разпръснати между натрошени грамофонни плочи, разбити в стената или стъпкани по време на търсенето.

— О, Фани — прошепнах, — добре, че не си тук да видиш.

Всичко, което е могло да бъде претърсено и счупено, бе счупено. Дори столът трон, на който Фани бе царувала в продължение на една генерация и повече, бе съборен по гръб, сякаш тя самата беше съборена завинаги.

Имаше само едно място, последното, в което оня не беше надникнал — надникнах там. Препъвайки се в разрухата по пода, сграбчих дръжката на хладилника и го отворих.

Студеният въздух проплака по лицето ми. Втренчих се, както преди няколко вечери, мъчех се да забележа онова, което беше някъде тук, пред очите ми. Какво бе, което витаещият в коридора, странникът в нощния трамвай беше дошъл да дири, но накрая бе оставил за мен?

Всичко си бе както преди. Мармелади, желета, сосове за салата, увехнали салати, едно богато ледено светилище от цветове и ухания, в което Фани бе свещенодействувала.

Изведнъж затаих дъх.

Присегнах се в избутах назад бурканите, бутилките, кутийките със сирена. Те стояха през цялото това време върху тънък сгънат неголям вестник, който до този миг приемах като подложка за поливане на покапалото.

Изтеглих го и прочетох на светлината от хладилника: ЯНУС^[1]: СЕДМИЧНИК НА ЗЕЛЕНАТА ЗАВИСТ.

Оставих вратата да зее и залитнах да вдигна стария Фанин стол, за да се строполя в него и да изчакам сърцето ми да се успокои.

Разгърнах зелените вестникарски страници. На последната бяха некролозите и личните обявления. Прекарах поглед отгоре додолу, не открих нищо, прегледах я отново и тогава го видях:

Малко обявление, оградено с червено мастило.

Това бе, което оня беше търсил, за да го отнесе завинаги.

Как да се сетя? Ето и съдържанието:

КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ?

СЪРЦЕТО МИ ТЕ ЗОВЕ — А ТВОЕТО? ЗАЩО НЕ МИ

ПИШЕШ, ЗАЩО НЕ ПОЗВЪНИШ?

ЩАСТЛИВ ЩЕ СЪМ, АКО ПОНЕ МЕ ПОМНИШ

ТЪЙ, КАКТО ТЕ ПОМНЯ АЗ. ИМАХМЕ ТОЛКОВА МНОГО.

ЗАГУБИХМЕ ВСИЧКО. СЕГА, ПРЕДИ ДА СМЕ ЗАБРАВИЛИ

И СПОМЕНА, ОПИТАЙ ДА СЕ ВЪРНЕШ ПРИ МЕН.

ОБАДИ СЕ!

Беше подписано:

ТОЗИ, КОЙТО ТЕ ОБИЧАШЕ ПРЕДИ ГОДИНИ

Отстрани в полето някой беше изписал думите:

ТОЗИ, КОИТО ТЕ ОБИЧАШЕ ОТ ВСЕ СЪРЦЕ ПРЕДИ ГОДИНИ

Исусе Христе, пресвета Дево!

Прочетох го шест пъти, не вярвайки на очите си.

Пуснах вестника, стъпих отгоре му, застанах пред хладилника да се съвзема. После се върнах да препрочета проклетото обявление за седми път.

Какъв шедьовър беше, каква прелест, какъв призив, каква уловка! Какъв психоаналитичен тест, каква хиромантска хитрост, какво табло виджи, което всеки може да докопа и да си отнесе. Мъже, жени, стари, млади, тъмнокожи, светлокожи, стройни, слаби. Чуйте, погледнете! Това е адресирано до ВАС.

Отнасяше се до всекиго, който е любил и загубил любимия, до всяка самотна душа в целия проклет град, в държавата и в цялата вселена.

Кой, след като го е прочел, ще устои на изкушението да вдигне телефона, да избере, да почака и накрая да прошепне в късната нощ:

— Ето ме, тук съм. Моля те — ела ме намери!

Стоях насред покритата с линолеум стая на Фани и се опитвах да си я представя тук, палубата на кораба проскърцва под тежестта й, когато пристъпва от крак на крак, „Тоска“ проплаква от грамофона, от зейналата врата на хладилника надничат светите подправки, очите й играят, сърцето й тупти като на колибри, хванато в просторен мрежест птичарник.

Господи! Петият ездач от Апокалипсиса наистина ще излезе редакторът на това вестниче!

Прегледах останалите обявления. Телефонният номер във всичките беше един и същ. Значи трябва да се обадиш на един номер, за да получиш сведения за всички обявления. И този телефон беше на издателите — да се продънят вдън земя дано — на Янус, седмичник на зелената завист.

Фани никога не беше купувала вестник от тоя род. Някой трябва да й го е дал, или — спрях и погледнах към вратата.

Не!

Някой й го е пуснал, за да го намери, с очертаното в червено обявление, което да й се набие в очи.

ТОЗИ, КОЙТО ТЕ ОБИЧАШЕ

ОТ ВСЕ СЪРЦЕ, ПРЕДИ ГОДИНИ.

— Фани! — извиках удивен. — Ах ти, проклета, проклета глупачке!

Тръгнах си през парчетиите от „Бохеми“ и „Бътерфлай“, после се сетих и се запрепъвах обратно, да затръшна вратата на хладилника.