Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (14)

Разбира се, в хладилника нямаше нищо.

Или по-скоро — имаше прекалено много. Желета, мармалади, какви ли не майонези, заливки за салати, туршии, люти чушлета, извара, кифли, бял хляб, масло, колбаси — полярен деликатесен магазин. Истинска панорама на Фанината плът, пътя, по който я бе замислила и изградила.

Гледах, оглеждах, опитвах се да видя онова, което Фани очакваше от мен да видя. О, боже, питах се, всъщност какво търся? Понечих да изхвърля всички мармалади и желета на пода. Едва си спрях юмрука.

Няма го вътре или ако е там, не мога да го видя.

Нададох смъртен стон и тръшнах вратата.

Грамофонът без плочата на „Тоска“ най-сетне спря.

Някой трябва да повика полицията, помислих. Някой ли?

Констанс пак бе изтичала на балкона.

 

 

Към три на разсъмване всичко свърши. Полицията дойде, разпита, записа имената, цялата сграда беше будна — сякаш се бе запалило приземието, а когато излязох на улицата, камионетката на моргата още стоеше край тротоара и санитарите се чудеха как да свалят Фани, за да я отнесат. Надявах се да не се сетят за оня сандък от пиано в страничната алея, за който тя често се шегуваше. Не се сетиха. Но тя остана в стаята си до разсъмване, да чака по-голяма кола и по-широка носилка.

Стори ми се ужасно да я оставя сам-сама горе, в нощта. Полицаите не ми дадоха да бдя край нея — в последна сметка това беше естествена смърт.

Докато се смъквах по етажите, вратите се затваряха, лампите гаснеха, също като в нощите към края на войната, когато и последните танцьори на конга се източваха каталясали към стаите си и към улицата, а мен ме чакаше самотното катерене нагоре по Бънкър, после надолу към станцията на подземната железница, откъдето се понасях с грохот към дома.

Открих Констанс Ратиган, свита на задната седалка на лимузината, притихнала, вгледана в празното пространство. Като ме чу да отварям задната врата, каза:

— Седни на кормилото.

Седнах отпред на кормилото.

— Заведи ме у дома — прошепна.

Изчаках, докато се осмеля да изрека:

— Не мога.

— Защо?

— Не знам да шофирам.

— Какво?

— Не съм се научил. А нямаше и защо. — Езикът ми тежеше оловно зад зъбите. — Че кой писател може да си купи кола?

— Боже мой! — Констанс се надигна и излезе навън, залиташе като пияна. Клатушкайки се бавно и неуверено, стигна до мен, махна с ръка. — Отмести се.

Успя да запали. Този път се движехме с десет мили в час, сякаш бе мъгливо и едва се виждаше.

Довлякохме се до хотел „Амбасадор“. Зави към него и спря отпред тъкмо когато някаква съботна компания излизаше навън с балони и маскарадни шапчици. „Кокосовата горичка“ над нас гасеше светлините. Забелязах музикантите да си тръгват с инструментите си.

Всички познаваха Констанс. За няколко минути ни регистрираха и ни дадоха едно от бунгалата на хотела. Хопът, който ни преведе през градината, гледаше Констанс захласнато, готов да я понесе на ръце. Като влязохме в стаята, Констанс го попита:

— Петдесет долара стигат ли да намерите ключа, да отворите вратата и да ни пуснете в басейна?

— Ще се потрудя доста, докато намеря ключа — отвърна момчето. — Но да плувате в този късен час?…

— Този е моят час — отвърна Констанс.

След пет минути прожекторите над басейна светнаха, а аз седях и я наблюдавах как се гмурка и го прекосява двайсет пъти, понякога плуваше под вода от край докрай, без да поеме въздух.

След десет минути, когато излезе, тя се задъхваше с пламнало лице, а пък аз я обвих с хавлията и я прегърнах.

— Кога ще се разплачеш?

— Глупчо — отвърна. — Досега какво правих? Ако не можеш да си поревеш в океана, скачаш в басейна. Нямаш ли басейн, пускаш душа. Крещи, викай, хлипай колкото щеш, на никого не пречиш и никой не те чува. Не си се сещал за това, нали?

— Не съм — отвърнах удивен.

В четири на разсъмване Констанс ме откри в банята на бунгалото, загледан в душа.

— Влизай — мило ме посъветва тя. — Хайде. Опитай.

Вмъкнах се под душа и го пуснах до края.

 

 

В единайсет на другата сутрин прекосихме Венеция, видяхме каналите, покрити с тънка зеленикава слуз, минахме край полуразрушения кей, погледахме как чайките се вдигат към мъглата, от слънцето нямаше и следа, а прибоят бе кротък като заглъхнал черен барабан.

— Отвратителен град — ядоса се Констанс. — Давай да хвърляме пара̀. При ези тръгваме на север, към Санта Барбара. Ако е тура, поемаме на юг, към Тихуана.

— Нямам пукната пара — казах.

— Мили боже! — Констанс бръкна в портмонето, измъкна двайсет и пет цента и ги метна нагоре. — Тура!

По пладне бяхме вече в Лагуна, но не и благодарение на пътната полиция, която просто не успя да ни спипа.

Седнахме на открито върху скалата над плажа при хотел „Виктор Юго“ и си поръчахме по един двоен коктейл „Маргарита“.

— Гледал ли си „Накъде, пътешественико?“

— Десет пъти.

— Точно на това място в първата част Бети Дейвис и Пол Хенрийд обядваха влюбено. Тук снимаха в началото на четирийсетте. Седиш на същия стол, на който Хенрийд си беше оставил кифлите.

В три бяхме в Сан Диего, а пред арената в Тихуана се озовахме точно в четири.

— Дали ще издържиш на такава гледка? — попита Констанс.

— Ще опитам.

Гледахме до третия бик, после излязохме в ранния следобед, пихме по още една „Маргарита“, след това рано-рано се навечеряхме с вкусни мексикански ястия, отпътувахме до острова и седнахме да наблюдаваме залеза в хотел „Коронадо“. Не разговаряхме, просто гледахме как слънцето залязва и оцветява старите викториански кули и прясно боядисаната фасада на хотела в яркорозово.

На път за вкъщи поплувахме в прибоя на Дел Мар, безмълвно, понякога ръка за ръка.

В полунощ се озовахме пред джунглата на Кръмли.

— Ожени се за мен — каза Констанс.

— Когато се преродя — отвърнах.

— Аха. Добре, и това е нещо. Лека нощ.

Когато си отиде, поех по затревената пътечка.

 

 

— Абе ти къде беше? — кресна Кръмли от вратата.

— Ако кажеш, може и да не влизам — дръпнах се аз.

— Ще ти кажа, че можеш да влезеш — отговори Кръмли.

Студеното нещо в ръката ми беше бира.

— Ох, изглеждаш ужасно. Ела насам!

И ме прегърна. Не вярвах човек като Кръмли изобщо да беше прегръщал някого, дори и жена.

— Внимавай — предупредих го, — стъклото е чупливо!

— Научих тази сутрин, един приятел от Централното ми каза. Моите съболезнования, синко. Знам, че бяхте много близки. Оня списък у тебе ли е?

Бяхме вън в джунглата, чувахме само щурците, а Сеговия, някъде вътре в къщата, свиреше на китарата жалба за един отдавна отминал ден, когато слънцето озарявало Севиля цели четирийсет и осем часа. Намерих идиотския си списък смачкан в джоба и му го подадох.

— Как се реши да го прочетеш?

— Така, изведнъж, и аз не знам. Ти ми разпали любопитството.

Седна и зачете:

Старецът в лъвовата клетка. Убит. Оръжие неизвестно.

Жената с канарчетата. Изплашена до смърт.

Пиетро Масинело. В затвора.

Джими. Удавен във вана.

Сам. Умиращ от алкохол, даден му от някого.

Фани.

С една добавка, вписана преди няколко часа.

Задушена.

Други следващи и вероятни жертви:

Слепецът Хенри.

Ани Оукли, жената от стрелбището.

А. Л. Шранк, шарлатанин психиатър.

Джон Уилкис Хопууд.

Констанс Ратиган.

Шейпшейд. С допълнението: Зачеркни го.

Аз.

Кръмли обърна списъка наопаки, пак го изправи, огледа го, после го препрочете.

— Това е същинска менажерия, приятелче. А мен защо ме няма в някоя от клетките?

— У всеки един от тия тук нещо вътре е счупено, А ти? Ти имаш способността да се самозареждаш.

— Едва откакто срещнах тебе, синко. — Кръмли млъкна и се изчерви. — Господи, много съм се размекнал. А защо си наредил и себе си в списъка?

— Изплашен съм до смърт.

— Ясно, обаче ти също притежаваш самозареждащ се механизъм и той работи безпогрешно. Според твоята логика би трябвало да те пази. А тия добавените? Те тъй са го ударили на бяг оттук, че и над пропасти ще прехвърчат.

Кръмли пак разгледа списъка и като избягваше погледа ми, зачете имената на глас.

Спрях го.

— Е?

— Какво „е“?

— Време е — заявих. — Хипнотизирай ме. Кръм, Елмо, в името божие, моля те да ме приспиш!

— Исусе! — изохка Кръмли.

— Трябва да го направиш още сега, тази вечер. Дължиш ми го.

— Боже мой! Добре, добре. Седни. Легни. Да изгася ли лампата? Господи, дай ми нещо да пия!

Изтичах и донесох столове, сложих ги един зад друг.

— Това е големият трамвай, нощ е — обясних. — Аз седя тук. Ти седиш отзад.

Изтичах до кухнята и му донесох чаша уиски.

— Трябва да миришеш като него.

— Хиляди благодарности за тази подкрепа. — Кръмли отпи глътка и затвори очи. — По-идиотски тъпо нещо не съм правил през целия си живот.

— Млъквай и пий.

Той отпи повторно. Аз седнах. Изведнъж скочих, отидох и пуснах африканската плоча с бурята. Заваля поройно из цялата къща, заплющя над големия червен трамвай. Загасих светлините.

— Готово. Идеално.

— Затваряй си човката и затвори очи — нареди Кръмли. — Господи, ами като не знам как да го направя?

— Шт. По-кротко — обадих се аз.

— Добре тогава — шт! Спокойно. Хайде, синко. Заспивай.

Заслушах се внимателно и съсредоточено.

— Отпусни се — напевно провлече Кръмли зад мен в трамвая, в нощта и бурята. — Ведро. Тихо. Бавно. Кротко. Леко на завоите. Тихо през дъжда.

Хващаше ритъма и както го усещах, вживяваше се в играта.

— Кротко. Бавно. Тихо. Късно е, след полунощ. Ръми, кротко ръми — прошепна Кръмли. — Къде си, синко?

— Спя — отговорих провлечено.

— Спиш и пътуваш. Пътуваш и спиш — шушнеше той. — В трамвая ли си, синко?

— Трамвай — промълвих. — Трамвай. Дъжд. Нощ.

— Така. Стой там! Возиш се. По отсечката през Кълвър Сити, край филмовите студии, нощ, в трамвая си сам с… още някой.

— Някой — промълвих.

— Някой, който е пиян.

— Пиян — изпъшках аз.

— Залита, залита, говори, говори, мърмори, шепти. Чуваш ли го, синко?

— Чувам, говори, мърмори, фъфли, говори — отекнах тихо.

Трамваят се понесе в нощта през черната буря, аз бях в него, човек почтен, удобно превозван и заспал, но чувах, чаках, полюшвах се, с очи затворени, с клюмнала глава, с ръце изтръпнали на коленете…

— Гласът му чуваш ли го, синко?

— Чувам.

— Надушваш ли му дъха?

— Надушвам.

— Заваля по-силно.

— Вали.

— Тъмно ли е?

— Тъмно.

— Потопен си в трамвая, вали проливно и някой зад тебе залита, зад тебе, стене, говори, шепти.

— Дааа-аааа.

— Чуваш ли го какво казва?

— Почти.

— По-дълбоко, по-бавно, пътуваш, движиш се, полюшваш се. Гласът му, чуваш ли го?

— Да.

— Какво казва?

— Казва…

— Какво казва?

— Той…

— Отпусни се, заспи. Слушай.

Дъхът му облази шията ми, жарък от алкохол.

— Какво, какво?

— Казва…

Трамваят изпищя по железен завой в ума ми. Захвърчаха искри. Трясна гръм.

— Хуап! — повдигна ми се и се задавих. И отново — Хуап! — и пак — Хуап!

Загърчих се на стола в устрема си да избягам от този застрашителен дъх, от пламтящия алкохолен звяр. И от още нещо, което бях забравил. Но сега ми се върна и ме блъсна в лицето, в челото, в очите.

Воня на разровени гробища, на кланици, на сурово месо, престояло на слънце.

Стиснал силно очи, започнах да повръщам.

— Синко! За бога, събуди се, господи, синко, синко! — развика се Кръмли, разтърси ме, взе да ме пляска по лицето, да ми разтрива врата, подпрян на коляно, започна да ме блъска по главата, по бузите и по ръцете, чудеше се как да ме сграбчи, да ме разтърси. — Няма нищо, сине, няма нищо, ох, за бога, нищо няма!

— Хуап! — изхълцах и повърнах за последен път, скочих и политнах напред, огледах се зашеметен, прекатурих се в гроба с вонящото месо, трамваят връхлетя връз мене, дъждът се изливаше в гроба, Кръмли ми биеше шамари, а от устата ми изригваше силна струя от вкисната храна.

Измъкна ме навън, в градината, увери се, че дишам равномерно, почисти ме, сетне влезе вътре, изчисти и там и се върна при мен.

— Исусе — възкликна, — успяхме. Излезе по-добре, отколкото го искахме, нали?

— Да — отвърнах немощно. — Чух му гласа. И каза точно онова, което мислех, че ще каже. Заглавието, което ти дадох за книгата. Но гласа му го чух много ясно и вече почти го познавам. Сега като го срещна, където и да е, ще знам. Близо сме, Кръм, много близо. Вече няма да избяга. Защото ще го разпозная по нещо още по-сигурно.

— Какво?

— Вони на труп. Онази нощ не забелязах, а може и да съм, но бях толкова нервен, че съм забравил. Сега си спомних. Той е труп или полутруп. Убити на улицата кучета миришат като него. Ризата, панталоните, сакото му са плесенясали и стари. Плътта му — още повече. Тъй че…

Влязох в къщата и се озовах пред бюрото на Кръмли.

— Най-сетне си намерих заглавие и за моята книга.

Затраках на машината. Кръмли ме наблюдаваше. Думите се изписаха на хартията. Прочетохме ги.

„Зловещ повей от Смъртта“.

— Бива си го — каза Кръмли.

И отиде да изключи зловещия дъжд.

 

 

На другия ден следобед беше погребението на Фани Флориана. Кръмли взе един свободен час и ме отведе до хубавото старовремско гробище на хълма, от който се виждаха възвишенията на Санта Моника. Изненадах се от броя на паркираните отпред автомобили и още повече се удивих от върволицата приносители на цветя. Имаше поне двеста души и няколко хиляди стръка.

— О, небеса! — възкликна Кръмли. — Погледни тълпата. Виж кой е там. И малко по-нататък. Не е ли Киш? Видор?

— Да, той е. А оня е Салка Фиртел. Навремето е писал сценарии за Гарбо. До него е Фокс, адвокатът на Луис Б. Майер. Другият пък е Бен Гьотц, който оглавяваше екипа на Метро Голдуин Майер в Лондон. А…

— Защо не си ми споменавал, че твоята Фани е познавала толкова знаменитости?

— А тя защо не ми е казала?

Фани, миличка Фани, помислих, колко ти е присъщо — ни веднъж да не споменеш, да не се похвалиш, че мнозина от тези тук години наред са изтривали стъпалата към дома ти за сладки приказки, за мили спомени, за звучни песни. Боже мой, Фани, защо не сподели, колко щях да се радвам, ако знаех. Никому нямаше да го кажа.

Огледах хората край цветята. Кръмли стори същото.

— Смяташ ли, че и той е тук, синко? — запита кротко.

— Кой?

— Оня, който според теб е погубил Фани.

— Ще го позная, щом го видя. Не, ще го позная, като го чуя.

— И после? — запита Кръмли. — Ще го арестуваме, защото се качил пиян в трамвая преди няколко нощи, така ли?

По лицето ми трябва да се е изписала дълбока безпомощност.

— Просто се опитвам да ти разваля настроението — рече Кръмли.

— Приятели — чу се глас.

Мнозинството притихна.

По-хубави надгробни думи не бях чувал, ако мога да се изразя така. Никой не ми предложи да говоря, а и защо? Но десетина други изрекоха кратки слова — разказваха за Чикаго през 1920 година или за Кълвър сити в средата на двайсетте, когато наоколо имало само ливади и нивя, а измамната цивилизация на Метро Голдуин Майер се състояла от една-единствена сграда, и десетина нощи в годината големият червен трамвай спирал зад студиото, оттам излизали Луис Б. Майер, Бен Гьотц и всички останали, натоварвали се във вагона и започвали да играят покер, докато стигнат до Сан Бърнардино, влизали в тамошното кино, гледали най-новия филм на Джилбърт или на Гарбо, или пък на Наваро, и се прибирали с куп предпремиерни покани, на които пишело: „Отвратително“, „Великолепно!“, „Ужасно!“, „Прекрасно!“ После подреждали поканите заедно с царете, цариците, джокерите и пиките и се мъчели да отгадаят каква ръка им се е паднала. Спирали пак зад студиото в полунощ, все тъй увлечени в играта, и се изсипвали от трамвая, ухаещи на забранено уиски, щастливо ухилени или с мрачни решителни усмивки, за да изчакат Луис Б. Майер да долази до лимузината си и пръв да поеме към своя дом.

Всички те бяха там и до един говориха с голяма искреност и яснота. Нямаше лъжи. Неподправена скръб се излъчваше от всяка изречена дума.

По средата на горещия следобед някой ме докосна по лакътя. Извърнах се и се изненадах.

— Хенри! Ти как се озова тук?

— Във всеки случай не пешком.

— А как ме откри в тази навалица?

— Само ти се миеш с евтин сапун, всичко останало е „Шанел“ и „Олд Спайс“. В ден като този не съжалявам, че съм сляп. Да слушам мога, но не бих искал да видя гледката.

Надгробните слова продължаваха. Следващият бе Фокс, адвокатът на Луис Б. Майер, човек, който владееше юриспруденцията, ала едва ли бе видял някой филм. Той си припомни времето в Чикаго, където Фани…

Колибри се стрелна сред ярките цветове. Миг след това зажужа водно конче.

— Подмишници — тихо се обади Хенри.

Стреснат, замълчах и попитах:

— Подмишници ли?

— На улицата пред нашата къща — прошепна Хенри с крайчеца на устата, вгледан към едно небе, което не можеше да види. — Вътре, в коридорите. Пред моята стая. Пред вратата на Фани. Миризмата, неговата. На оня! — Помълча. Кимна. — На подмишници.

Носът ме засърбя. Очите ми заиграха. Раздвижих крака, нетърпелив да тръгна, да го търся, да го открия.

— Кога, Хенри? — пошушнах аз.

— Онази нощ. Нощта, когато Фани ни напусна.

— Шт! — чу се наблизо.

Хенри млъкна. В паузата между двама говорители отново прошепнах:

— Къде?

— Като пресичах улицата — каза Хенри, — малко по-рано същата вечер. Силна, много силна миризма. А сетне, по-късно, имах чувството, че Подмишниците влезе зад мен в коридора. Разбираш ли, такава миризма, че ми продуха синусите. Все едно гризли да ти духа в лицето. Подушвал ли си такова нещо? Заковах се насред улицата, сякаш ме цапнаха с бейзболна бухалка. Казах си — човек с такава миризма мрази бога, кучетата, човечеството, света. По-добре котка да настъпиш, отколкото да си край него. Жесток човек. Подмишници, както казах. Вони на подмишници. Това подсказва ли ти нещо?

Целият се бях вледенил. Едва успях да кимна. Хенри продължи:

— Тая миризма се носи из коридорите от няколко вечери насам, но напоследък се засили, сигурно защото кучият му син се навърта по-наблизо. Тоя вонльо ме препъна, сега вече знам. Разбрах го.

— Шт! — обади се някой.

Изредиха се един актьор, един свещеник и един равин, после, хористите на Хол Джонсън от Първа баптистка църква на Сентръл авеню се промъкнаха между надгробните камъни и се скупчиха да изпеят „Денят се познава от сутринта“, „Нежно сбогуване“ и „Господи, бъди с мен, когато си отида“. Бях чувал гласовете им да озвучават преминаването на Роналд Колман през снежните върхове чак до Шангри-Ла, долината на вечната младост, и пак, когато бе застанал върху пухкавите облаци на небесните селения в „Зелени пасбища“. В края на последната лъчезарна песен се чувствувах щастлив и радостен, Смъртта се бе заметнала с плащ от слънчеви лъчи и вечност, колибрито се върна за нектар, а водното конче се стрелна надолу, изпърха по лицето ми и отлетя.

— Ето, да можеше така да ме отпеят от този свят! — въздъхна Кръмли. Излизахме от гробищата, Хенри вървеше помежду ни. — Защо не съм като този дяволски хубав хор! За какво са ти пари, ако можеш да пееш така?

Но аз гледах към Хенри. Той усети.

— Работата е там — обади се Хенри, — че продължава да ни посещава. Подмишниците. Човек би рекъл, че се е заситил. Обаче не, лаком е за злодейства, не може да се спре. Да плаши хората му е лакомството. „Лошотия“ му е прякор. От страданието се препитава. Намислил си е да докопа стария Хенри, както докопа другите. Но аз повече не падам, не!

Кръмли го слушаше внимателно.

— Ако Подмишниците пак се появи…

— Ще те повикам immediatamente. Навърта се край стаите. Пипнах го да бърника заключената врата на Фани. Стаята е затворена с катинар, запечатана от закона. Но той бърникаше и аз го прогоних с крясък. Страхливец е, това е ясно. Няма оръжие — просто се промъква, подлага крак и слепецът се мята от площадката с един скок. Викнах му: Ей, Подмишници! Офейка!

— Обади ни — повтори Кръмли. — Да те отведем ли?

— Благодаря, едни грозотии от нашата къща ме доведоха и ще ме върнат.

— Хенри — казах. Протегнах му ръка. Той веднага я хвана. Сякаш я видя. — Как мириша аз, Хенри?

Подуши и се засмя:

— Едновремешните герои вече ги няма. Но и ти ще свършиш работа.

Като се връщахме с Кръмли покрай брега, една голяма лимузина ни подмина със седемдесет мили в час, бързо-бързо остави гробищата зад себе си. Помахах и викнах.

Констанс Ратиган не се извърна. Значи и тя е била, скрита някъде край гроба, а сега летеше към дома си, сърдита на Фани, че ни е изоставила, сърдита вероятно и на мен, че някак си съм довел Смъртта да си прибере дължимото.

Лимузината се изгуби в бял димен облак.

— Харпиите и Фуриите току-що пропищяха край нас — обади се Кръмли.

— Не — възпротивих се, — една отчаяна жена избяга да се скрие.