Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (11)

През деня не се случи нищо особено.

Ала през нощта…

Събудих се и погледнах към часовника с образа на Мики Маус, питайки се какво ме е извлякло от съня, стиснах очи и напрягах уши, ослушах се.

Пушечна стрелба. Дум, тряс, и пак дум, тряс, дум, тряс, откъм брега, на кея.

О, господи, помислих, та нали кеят е пуст, стрелбището — затворено, кой може да е там сега в среднощ, кой дърпа спусъка и разиграва мишените?

Тряс, тряс и звук от задвижена камбанка. Дум, тряс. И пак, и пак. Дванайсет изстрела последователно, после пак дванайсет, и още дванайсет, сякаш някой бе заредил три, после шест, после девет пушки и прескачаше от празната към пълната, без дъх да си поеме, целеше се и стреляше, стреляше, стреляше безспир.

Луд.

Сигурно. Който и да беше, сам на кея в мъглата, пипнал оръжията, прицелващ се в самата Гибел.

Дали не е Ани Оукли, жената от стрелбището?

Тряс. На̀ ти, кучи сине! Тряс. На̀ ти, мръсен лицемерен любовнико! Банг. Заслужи си го, скверен женкар такъв! Банг.

Фляс и отново фляяс, далеч оттук, понесено насам от вятъра.

Колко много куршуми, казах си, за да простреляш нещо, което е безсмъртно.

Престана чак след двайсет минути.

Когато свърши, вече не можах да заспя.

С трийсет рани в гърдите аз се примъкнах до пишещата си машина и примижал, записах всички пушечни откоси в мрака.

 

 

— Командире!

— Какво, какво?

— Командире, тук е Щурия астронавт!

— Ох, майко моя — въздъхна Кръмли. — Ти ли си! Командире, а?

— По̀ ти отива от Елмо Кръмли.

— Май че си прав. А Щурия астронавт е точно за теб, писателче. Как върви великият американски епос?

— Как върви сериалът „Конан Дойл“?

— Срамувам се да призная, ала откакто срещнах тебе, сине, пиша по четири страници на нощ. Като военна битка е: трябва да го свърша до Коледа. Щурите астронавти, както забелязвам, са много благотворни. Това е последният комплимент, който ти се отпуща от командира. Ти си на ред. Говори!

— Имам нови кандидати за твоя списък.

— Боже милостиви, мъчениче Христе! — въздъхва Кръмли.

— Странно е как не си забелязал, че…

— Призлява ми от смях. Продължавай.

— Шранк още води шествието. След него е Ани Оукли, или каквото е там истинското й име, жената от стрелбището. Нощеска някой стреляше по кея. Тя трябва да е била. Кой друг — искам да кажа, тя да не е луда да си отваря бараката в два сутринта за който и да е, нали така?

Кръмли ме прекъсна.

— Научи истинското й име. Нищо не мога да направя, без да знам истинското й име.

Усетих се, че ме пързаля, и замълчах.

— Езика си ли глътна? — попита Кръмли.

От моя страна нито гък.

— Ало, там ли си? — викна Кръмли.

Мрачно мълчание.

— Лазаре — изрече Кръмли, — по дяволите, излез най-сетне вън от този отвратителен гроб!^[1]

Разсмях се.

— Да си довърша ли списъка?

— Чакай да си взема бирата. Окей. Стреляй.

Изброих още шест имена, включвайки, без всъщност да го вярвам, и името на Шейпшейд.

— И може би — добавих неуверено накрая — Констанс Ратиган.

— Ратиган ли? — изрева Кръмли. — Абе ти какво знаеш за Ратиган? Тя гризка тигрови ташаци на печени филии и разпаря коремите на всеки две от три акули. И от Хирошима ще се измъкне невредима, с обици и с аркансил на клепките. А пък Ани Оукли, и за нея казвам не. Ще надупчи нечий задник преди оня — не, освен ако някоя нощ, по собствено желание, не вземе да изхвърли всичките си пушки през кея и да скочи подире им; това й се чете в очите. А колкото до Шейпшейд — не ме разсмивай. Та той не знае за съществуването на истинския свят отвън, нито за нас, чудаците — нормални хора. Ще го погребат в оня негов роял през 1999-а. Други блестящи идеи?

Сконфузено преглътнах и накрая реших да съобщя на Кръмли за мистериозното изчезване на бръснаря Кейл.

— Мистериозно, как не! — озъби се Кръмли. — Ти в облаците ли живееш? Лудият касапин е офейкал. Оня ден натоварил тенекиената си Лизи с боклуците от бръснарницата, измъкнал се от забраненото за паркиране място пред своята врата и поел на изток. Забележи — не на запад, да се дави в морето, ами на изток. Половината полиция го видяла да прави забранен обратен завой пред участъка, но не го арестували, защото им викнал: „Есента е най-хубава, момчета, най-хубава е есента в планината!“

Изпуснах дълбока трепетна въздишка, щастлив, че Кейл е оцелял. Не казах нищо за липсващата глава на Скот Джоплин, което вероятно беше пропъдило оттук Кейл. Ала Кръмли не млъкваше.

— Изчерпа ли свръхновия си списък на вероятни жертви?

— Да… — изрекох колебливо.

— Хвърли се в океана, а после се хвърли на машинката, съветва учителят Зен — това осигурява пълни страници и леко сърце. Вслушай се в детектива, поучаващ гения. Бирата е в хладилника, тъй че после цукалото ти ще прелее. Списъка си го остави вкъщи. Доскоро, Щури астронавте!

— Господин командир — отвърнах, — довиждане!

 

 

Многобройните нощни пушечни изстрели ме разстроиха. Екотът им не спираше да ме преследва.

Грохотът от разбиването, натрошаването и сриването на кея ме разстройваше тъй, както грохот на военна битка разтърсва някои хора.

Мислех за пушечните изстрели и за кея, докато се хвърлях първо в океана, а после върху пишещата машина — прилежен астронавт, какъвто ме искаше Командира, и се чудех мнозина ли, или само един е убила нощеска Ани Оукли?

Питах се още, докато подреждах шестте нови страници от невероятно прекрасния си роман в моята Говоряща кутия, какви гибелни нови книги, каква отровна плесен е посял А. Л. Шранк върху гробовните си библиотечни полици?

Казах си: не ходи да ги гледаш. Трябва, помислих. Само не се подсмихвай на новите заглавия. Шранк може да се разлудее и да те нападне.

Пушечните изстрели. Умиращият кей. А. Л. Шранк, всестранно надареното отроче на Зигмунд Фройд. А сега пък ей там, подкарал устремно велосипеда нататък но кея:

Звяра.

Или както понякога го назовавах, Ервин Ромел от Африканския корпус. А друг път просто:

Калигула. Убиецът.

Истинското му име беше Джон Уилкис Хопууд.

Спомням си разгромяващите критики за негово изпълнение в едно квартално театърче на Холивуд преди няколко години.

 

 

Джон Уилкис Хопууд, пладнешкият убиец, усмърти поредната роля. Не само надроби една човешка страст на хиляди парченца, ами на всичкото отгоре в неистова лудост я размаза с крака, разкъса я със зъби и я метна през рампата връз доверчивите членки на местния дамски клуб. Проклетите глупачки я излапаха като топъл хляб!

 

 

Често го виждах да се носи върху яркооранжев велосипед „Рали“ с осем скорости по крайбрежната алея от Венеция към Океанския парк и Санта Моника. Облечен беше в елегантен, безупречно изгладен английски костюм на ситни карета, на снежнобелите му къдри бе нахлупено тъмнокафяво ирландско каскетче, което засенчваше генерал-Ервин-Ромеловското, или ако щете, ястребовото изражение на Кондрад-Вайд-задушаващ-в-прегръдките си Джоан-Крофорд-или-Гриър-Гарсън. Лицето му бе като идеално излъскано индийско орехче, и все се питах дали загарът не спира до линията на яката, защото ни веднъж не го бях виждал по гащета на плажа. Непрестанно и волно кръстосваше между крайбрежните градове, в очакване да бъде призован от германския генерален щаб или от членките на женските клубове при Холивудската благотворителна лига — който пръв се обади. Започнеше ли снимане на цикъл от военни филми, работеше без отдих, защото, разправяха, имал пълен гардероб с униформи на африканския танков корпус и един погребален плащ за някой и друг филм на ужасите.

Според мен притежаваше едни-единствени дрехи, този костюм. И чифт червеникавокафяви, скъпи, добре лъснати английски обувки. Велосипедните щипки, искрящи върху маншетите на панталона, бяха, изглежда, от чисто сребро — каквито се продават в изисканите магазини на Бевърли Хилс. Зъбите му лъщяха ослепително, приличаха на изкуствени. Беше изряден като висш германски офицер, готов начаса да се хвърли във военна операция по личното нареждане на Хитлер.

Най-често го забелязвах да седи неподвижно на велосипеда в неделни следобеди, когато плажът на културистите се изпълваше с трептящи делтовидни мускули и мъжки смях. Хопууд заставаше на кея на Санта Моника като пълководец в последните дни на отстъплението от Ел Аламейн^[2], потиснат от неизбродимите пясъци, възхитен от тази изобилна плът.

Изглеждаше недосегаем върху колелото, обсебен от англо-байроновско-германски блянове…

Не бях си представял, че ще го видя да подпира велосипеда пред таро-картено-прилепо-гъмжащата денонощно отворена барака на А. Л. Шранк.

Той обаче го остави до вратата и се поколеба.

Не влизай! — викнах му безгласно. — Никой не ходи при А. Л. Шранк, освен ако не е за пръстен с отрова или смъртоносни гъби.

На Ервин Ромел му бе все едно.

Тъй също на Звяра и на Калигула.

Шранк помаха гостоприемно.

И тримата се отзоваха.

Докато притичам дотам, вратата се затвори. На нея за пръв път, макар че сигурно е пожълтявал там отдавна, забелязах списък на всички ония, които бяха пристъпили прага, за да си възвърнат душевното здраве.

Х, Б. УОРНЪР, УОРНЪР ОЛАНД, УОРНЪР БАКСТЪР, КОНРАД НАГЕЛ, ВИЛМА БАНКИ, РОД ЛА РОК, БЕСИ ЛАВ, ДЖЕЙМС ГЛИЙСЪН…

Приличаше на Актьорски телефонен указател от 1929 г.

Но я имаше и Констанс Ратиган.

Не повярвах.

И Джон Уилкис Хопууд.

Това трябваше да го повярвам.

Защото, като надникнах през мръсния прозорец, чиято полуспусната щора отпъждаше любопитните погледи, набелязах на изтърбушената кушетка да лежи човек. Бе оня с кафявия туидов костюм — затворил очи, той сякаш рецитираше не друго, а редактиран и подобрен монолог от последното действие на „Хамлет“.

Боже милостиви, мъчениче Христе! — както би възкликнал Кръмли. — Исусе на кръста!

В същия миг, както се бе вглъбил, за да разкрие потайните си вълнения, с актьорска интуиция Хопууд отвори очи.

Завъртя ги, рязко извърна глава. Втренчи се в прозореца и ме видя.

Видя ме и А. Л. Шранк, седнал гърбом, с бележник и молив в ръка.

Отдръпнах се, изругах тихичко и бързо се отдалечих.

Дълбоко засрамен, изминах пътя до края на разрушения кей и си купих шест кроканови вафли, два шоколада и две пакетчета бисквити. Когато съм много радостен, много тъжен или много засрамен, аз се тъпча със сладкиши и сея обвивките по вятъра.

Там, на края на кея, в златната светлина на късния следобед ме настигна Калигула Ромел.

Чух велосипеда му да бръмчи и да се хлъзга зад гърба ми. Отначало не отрони дума. Появи се пешком, лъскавите сребърни щипки обвиваха стройните му глезени, здраво придържаше велосипеда, сякаш бе своенравна жена. Застана на кея там, където го бях забелязвал и друг път — статуя на Рихард Вагнер, наблюдаващ Втората симфония да приижда на талази към брега.

Долу младежи играеха волейбол. Ударите на топката и пушечните откоси на смеха им убиваха деня. Оттатък двамина щангисти вдигаха своите светове към небето с надежда да убедят близката групичка от млади жени, че орис, наглед по-страшна от смъртта, всъщност не е нещо толкова лошо и би могла да ги споходи горе, в стаичките до плажа.

Джон Уилкис Хопууд огледа сцената — все едно, че ме нямаше там. Караше ме да се потя и да чакам, предизвикваше ме да се махна. Защото преди половин час бях прекосил невидимия перваз на живота му, Сега трябваше да плащам.

— Следите ли ме? — запитах накрая и се почувствах като глупак.

Той отприщи своя прочут налудничав смях.

— Мило момче, прекалено си млад. Ти си от рибките, които хвърлям обратно в морето.

Ами сега — какво да отговоря?

Хопууд изпъна глава назад и насочи орловия си поглед към кея на Санта Моника, на миля северно оттук, успоредно на брега.

— Но ако ти решиш да ме последваш — заяви с усмивка, — да знаеш, че живея ей там. Над карусела, над конете.

Извърнах се. Далеч нататък, на оня все още животрептящ кей, се намираше каруселът, който се въртеше и огласяше околността с хрипливата си латерна, откакто се помнех. Над голямата конна гонка се вдигаха панорамните каруселови апартаменти, луксозно убежище на бивши германски генерали, пропаднали актьори и отнесени романтици. Чувал бях, че там живеят поети с тънички и малобройни книжки, белетристи с голямо прозрение и ни една похвална рецензия, откачени художници с неокачени картини, куртизанки на филмови светила, сега любовници на незначителни търговци, и възрастни англичанки, хвърляли навремето уловки в Брайтън, ала останали без улов — те също живуркали там, сред дантелени покривчици и препарирани пекинези.

А сега се разбра, че Бисмарк, Томас Ман, Конрад Вайд, адмирал Дьониц, Ервин Ромел и Лудия Ото Баварски^[3] — и те живеели там!

Вгледах се в царствения орлов профил. Хопууд се вкамени от гордост. Присви очи към златните пясъци н тихо изрече:

— Сигурно ме смятате за луд, задето се подлагам на благоволението на някой си А. Л. Шранк, нали?

— Ами…

— Той е много проницателен човек, застъпник на холизма^[4], необикновен. Както знаете, ние, актьорите, сме неспокойни хора. Бъдещето ни все е несигурно, телефонът трябва да звънне, а изобщо не звъни. Чудим се какво да си правим времето. И ето — хвърляме се ту към номерология, ту към източно медитиране под голямото дърво в Оджей с Кришна Мурти — знаете го, нали? Браво! А преподобната Вайълет Грийнър в храма й Агабег в Креншо? Футуристът Норвел? Ейми Семпъл Макфирсън — дарявала ли ви е спасение? На мене да. Първо тя вдигна ръце за благослов, после аз я свалих. А Набожните танцьори? О, екстаз! Или хорът на Хол Джонсън в Първа баптистка църква в неделя вечер? Черни ангели. Каква светост! Залисваме се с безкрайни игри на бридж и на бинго от обяд чак до вечерта с разни младолики бабишкери. Където не го сееш, там никне — такъв е актьорът. Ако науча за някой надарен авгур, и него ще посетя. Акционерно дружество „Цезарови прорицатели“! Куп пари бих могъл да натрупам — ще скалпирам гълъби и ще изтеглям вътрешности като белязани карти от търбусите, където вонящото бъдеще се свира по пладне! Какво ли не опитвам, само време да минава. Това е актьорът — запълвач на време. Деветдесет процента от живота ни изтича в чакане на роля. Междувременно лежим при А. Л. Шранк, а сетне стърчим край плажа на културистите.

Очите му не се отделяха от гъвкавите еластични гръцки богове, които лудуваха долу, облъхвани от равни части солен вятър и сласт.

— Навярно сте чували, че огледалото не отразява образа на вампира — обади се накрая, над горната му устна личеше тънка броеница от пот, ситни капчици обрамчваха косата под каскетчето. — А виждате ли тези прекрасни млади мъже долу? Тях огледалото ги отразява, но единствено тях и никого друг. Новоизлюпените идоли. Когато се оглеждат, да не мислите, че забелязват друго, например момиченцата, които яхат като морски лъвове? Не ми се вярва. Така че — върна се там, откъдето беше започнал — сега ви е ясно защо ходя при оная дребна черна къртица А. Л. Шранк.

— Самият аз цял ден слухтя за телефона — казах. — Не зная нищо по-мъчително!

— Значи ме разбирате. — Огненият му поглед изпепели дрехите върху тялото ми.

Кимнах.

— Наминете някой ден. — Посочи към каруселовите апартаменти, където латерната стенеше и се вайкаше над нещо, наподобяващо мелодията „Хубаво Охайо“. — Ще ви разкажа за Айрис Трий, дъщерята на сър Биърбом Трий, която живееше там, природената сестра на сър Каръл Рийд, филмовия режисьор. Понякога ме навестява Олдъс Хъксли, може да срещнете и него.

Забеляза как трепнах и разбра, че съм налапал въдицата.

— Искате ли да се запознаете с Хъксли? Ами ако слушате — каза гальовно, — и това може да стане.

Изпълнен бях с един неизразим и непоносим копнеж, който едва успявах да потискам. За мен Хъксли бе лудост, неутолим глад. Мечтаех да съм тъй умен, тъй остроумен, тъй шеметно неотразим. Да можех да се запозная с него!

— Елате ми на гости. — Ръката на Хопууд бе пропълзяла към джоба на сакото. — И ще ви срещна с младежа, когото любя повече от всичко на света.

Насилих се да отместя поглед — така правех, когато Кръмли или Констанс Ратиган изтърсваха нещо неприлично.

— Хайде, хайде — прошепна Джон Уилкис Хопууд, а германската му уста се разгъна в усмивка, — младият човек се засрами. Не е това, което мислите! Гледайте! Не, взрете се!

Подаде ми омачкана лъскава снимка. Понечих да я взема, но той я стискаше здраво, а палецът му закриваше лицето на фотографирания.

Останалото, което се подаваше под палеца, бе най-красивото младо мъжко тяло, каквото бях виждал.

Напомни ми снимките на статуята на Антиной, любимеца на император Адриан, които бях видял в преддверието на Ватиканския музей. Напомни ми Микеланджеловия Давид. Напомни ми телата на хиляди младежи, които се боричкаха по плажа в детинството ми, мургави и безмозъчни, лудешки щастливи и някак безрадостни. Хиляди лета бяха сбрани в тази единствена снимка, която Джон Уилкис Хопууд държеше в ръка, а палецът закриваше лицето, за да не го разпозная.

— Най-невероятно прелестното тяло в световната история! — Това бе прокламация. — И то е мое, цялото мое. Мое — за да го имам и да го пазя. Не, не, не бойте се. Ето!

Дръпна си палеца от лицето на невероятно прелестния младеж.

Показа се ликът на стария ястреб, древния германски воин, генерала от африканския танков корпус.

— Боже мой! — възкликнах. — Та това сте вие!

— Да, аз! — отвърна Джон Уилкис Хопууд.

Отметна глава в онази безмилостна гримаса, от която искряха саби и бляскаше стомана. Засмя се безгласно, в чест на миналите времена, когато филмите не бяха проговорили.

— Това съм аз! — повтори.

Свалих си очилата, избърсах ги и погледнах отблизо.

— Не. Не е измама. Не е фотомонтаж.

Заприлича ми на фотографските вестникарски загадки от детството. Лица на президенти, нарязани на три и разместени. Брадичката на Линкълн, носът на Вашингтон, а най-отгоре — очите на Рузвелт. Смесени и разбъркани с лицата на още трийсетина президенти, които трябваше да пренарежеш и презалепиш, за да спечелиш десет долара.

Но тук тялото на млад мъж като гръцка статуя беше сраснато с шията, главата и лицето на този орел-сокол-лешояд, възнасящ се към злодеянието, лудостта, а може би и двете.

Докато надничаше иззад рамото ми, в очите на Джон Уилкис Хопууд се четеше тържеството на волята, сякаш за пръв път виждаше тази проклета красота.

— Смятате го за измама, нали?

— Не. — Но все пак погледнах крадешком към вълнения му костюм, свежата колосана риза, грижливо опнатата колежанска вратовръзка, жилетката, копчетата за ръкавели, лъскавата тока на колана, сребърните щипки, стегнали глезените.

Помислих си за бръснаря Кейл и за липсващата глава на Скот Джоплин.

Джон Уилкис Хопууд поглади жилетката и крачолите с поръждавели пръсти.

— Да — засмя се, — сега е покрито! И няма да повярвате, докато не ме посетите. Няма да повярвате, че старият полурухнал някогашен Ричард Трети е пазител на възлюбленото слънчево момче! Възможно ли е чудото на младостта да се съвкупи с един стар морски вълк? Защо Аполон ляга с…

— Калигула? — изтърсих и замръзнах.

Ала Хопууд не се обиди. Засмя се и кимна, докосвайки ме по лакътя.

— Калигула! Да. Сега волята има думата, докато Аполон се спотайва и чака! Сила на волята — ето я тайната. Сила на волята. Здравословни храни, да, те са същността на актьорския живот. Длъжни сме да поддържаме тялото, както и духа! Долу белият хляб, долу шоколадчетата…

Трепнах и усетих как последните ми шоколади се разтопяват в джоба.

— Долу сладкишите, долу бисквитите, долу концентратите, та дори отчасти и сексът. В леглото — най-късно в десет. Ставане рано, тичане по брега, два часа на ден в гимнастическия салон, приятелство — само с треньори, и два часа дневно на велосипеда. Всеки ден, трийсет години поред. Трийсет години! В края на всяка тренировка минаваш ходом край божията гилотина! Бог отсича щурата ти глава на остарял орел и я посажда върху едно опалено от слънцето, вечно мургаво, младежко тяло! Аз си знам какво ми е струвало, но си заслужава. Красотата е моя! Божествено кръвосмешение! Същински Нарцис. Друг никой не ми трябва.

— Вярвам — отговорих.

— Тази почтеност ще ви погуби.

Сложи снимката като цвете в джоба.

— Още не ми вярвате.

— Покажете я пак.

Подаде ми я.

Вгледах се. И както се вглеждах, нощният прибой се втурна по тъмния плаж.

От него изникна един гол мъж.

Трепнах и примигнах.

Това ли тяло, този ли мъж се бе измъкнал от морето, за да ми изкара ума зад гърба на Констанс Ратиган?

Трябваше да разбера. Но събрах смелост само да запитам:

— Познавате ли Констанс Ратиган?

Той настръхна.

— Защо питате?

— Видях я в списъка на Шранк. Реших, че сте два кораба, разминали се в нощта.

А дали не две тела? Той може би се е измъквал от вълните в някоя предишна нощ, когато тя се е хвърляла в тях?

Тевтонските му устни се свиха надменно.

— Нашият филм „Кръстосани саби“ покори Америка през 1926-а. Любовта ни беше вестникарската сензация на онова лято. Аз съм мъжът на нейния живот.

— А вие ли… — подхванах. Може би вие, а не оня режисьор, дето се е удавил, продължих мислено, сте срязали сухожилията й със сабята си, та да осакатее за цяла година?

Но през изминалата нощ не ми се удаде да я огледам за белези. Пъргавата й стъпка доказваше, че всичко е било лъжа, съчинена в далечното минало.

— Непременно идете при А. Л. Шранк, проповедник на холизма, познавач на зен, съвършен мъдрец — подхвърли, докато възсядаше велосипеда. — О, щях да забравя. Той ме помоли да ви предам ей това.

Измъкна от другия джоб купчинка обвивки от моите любими шоколади и вафли — дванайсет на брой, внимателно надиплени и прихванати с кламер. Хартийки, небрежно захвърляни от мен по брега, които някой беше събрал.

— Той знае всичко за вас — заяви Лудия Ото Баварски и се изкиска беззвучно.

Засрамено поех шоколадовите книжки и като стисках тези флагчета на поражението, усетих излишните пет килограма да се издуват около кръста ми.

— Посетете ме — настоя. — Елате и се повозете на карусела. Елате да проверите дали невинното момче Давид наистина се е съвкупило с Калигула!

Пое с велосипеда, туидов костюм под туидово каскетче, усмихнат и вперил поглед напред.

Запътих се обратно към тягостния музей на А. Л. Шранк и надникнах през прашния прозорец.

На малката масичка до издънената кушетка се мъдреше голяма купчинка портокалови, лимонови и шоколаденокафяви вафлени опаковки.

Не, не е възможно всичкото това да съм го изял аз!

Възможно е, признах си. Дебел съм. Но той пък е луд!

 

 

Тръгнах за сладолед.

— Кръмли?

— Нали ме беше кръстил Командира?

— Мисля, че пипнах самия убиец!

Настана дълго океанско мълчание — полицаят пусна слушалката, оскуба си косите и после пак я вдигна.

— Джон Уилкис Хопууд — казах.

— Забравяш — заяви полицейският лейтенант, — че убийства все още няма. Имаме само подозрения и вероятности. Съществува едно нещо, наречено съдебна зала, и едно друго, наречено доказателства. Няма ли доказателства, няма съдебно дело и в такъв случай тъй бързо те изритват по задника, че после един месец ходиш като смазан.

— А да си виждал Джон Уилкис Хопууд гол, без дрехи?

Това беше капакът.

Командирът затръшна телефона.

Когато излязох от телефонната кабина, вън валеше.

В същия миг телефонът иззвъня, сякаш знаеше, че съм там. Сграбчих го и обнадеждено викнах:

— Пег?

Чух само дъждовния ромон и нечие дихание на мили оттук.

— Ах, кучи сине! — изкрещях. — Хайде ела де, ела ме хвани, копеле такова!

Затворих!

Божичко, ами ако ме е чул и дойде да ме навести?

Какъв съм идиот.

Телефонът пак иззвъня.

Длъжен бях да го вдигна, а може би и да се извиня на далечното дишане, да помоля прошка за грубостта си.

Вдигнах слушалката.

И чух една тъжна жена, девет мили нататък, някъде в Лос Анжелос.

Фани.

Тя плачеше.