Фред Саберхаген
Октагон (9)

8.

Оставен да стои сам няколко минути на сухата кафява земя край високопланинската писта на Лос Аламос, докато пилотът, представил се като Скоти, регистрираше полета си, Хенри Брамагуптра откри, че има да мисли за много неща.

На първо място в мислите на Брамагуптра, както обикновено, беше Джен. Щом бе разбрала, че днес ще заминава за Атланта, тя му бе предложила да го закара до летището. Но той бе отклонил предложението — първо, защото не знаеше точно кога ще пристигне самолетът на Боб. Второ, като познаваше приятеля си, той очакваше, че по някакъв начин ще му бъде осигурен пълен превоз от врата до врата. Затова и когато Джен пак тръгна на работа след обяд, както обикновено, Брамагуптра просто й каза „довиждане“, както винаги.

Но не бе в състояние да потисне напълно блуждаещия в собствената му глава въпрос, дали някога щеше да я види отново.

А и Ханк. Беше тръгнал на училище, както обикновено. И с него не си бе взел специално сбогом.

Не се тревожеше особено за бъдещето на Джен и Ханк. Ако някой се опиташе да ги безпокои… е, Брамагуптра се бе погрижил за това. Веднага, щом стигнеше в Атланта, щеше да направи така, че Боб (а следователно и хората около Боб) да разбере ясно по какъв начин се бе погрижил.

Така че д-р Брамагуптра прекара ранния следобед сам у дома — първо приготви малкото неща, които му трябваха за пътуването, а после просто чакаше и размишляваше, докато не пристигна таксито на Скоти. Всъщност, напоследък Брамагуптра прекарваше много време сам у дома, просто в размисъл. Беше открил, че с напредването на възрастта мисли все повече за човечеството и неговото бъдеще и все по-малко, и без специфични термини — за науката или математиката. Макар че продължаваше да се води в лабораториите като консултант и им вършеше ценна работа в областта на магнитохидродинамиката и слънчевата енергия, той не се появяваше в кабинета или в лабораторията повече от един-два пъти на седмица. Все още заслужаваше заплатата си, като вършеше повечето работа у дома. Този следобед, след като известно време поспори сам със себе си, той им позвъни, за да ги извести, че ще отсъства от града може би два дни. Не им каза закъде заминава.

А сега, докато чакаше край самолетната писта, Брамагуптра си призна, че е малко уплашен, макар и да си мислеше, че е успял да скрие този факт от Джен. Онова ужасно убийство в Албъкърк… още не можеше да повярва, че симпатичното момче, което бе посетило дома му, наистина е виновно. Но някой трябваше да е виновен. Пък и Боб бе казал, че е свързано с трика им в програмирането отпреди двайсет години — а Боб трябваше да знае.

Някак си през тези години Брамагуптра почти бе успял да убеди сам себе си, че нито една от кодовите фрази не би могла никога да сработи наистина, че това е било само студентска шега, въпреки че когато работиха по въпроса, далеч да не бяха вече студенти… Но подсъзнателно през цялото време бе знаел, че всичко е истина. Не трябваше да опитва, използвайки момента по телефона, да съчинява онази несръчна лъжа, че неговата половина от кода е неефективна. Де да беше така наистина… Но Боб, разбира се, веднага бе открил измамата.

Вече щеше да знае, а не да се опитва да лъже Боб, когато се срещнеха очи в очи. Щеше да му каже истината и вярваше, че все още му е останала достатъчно човечност да го изслуша спокойно. После двамата щяха да стигнат до някакво разумно споразумение, което да сложи край на разрастващото се насилие. Или пък… или иззад завесата, която Брамагуптра си представяше, че виси зад стола на Боб, щяха да се покажат другите. Рейгънитите, коравосърдечните хора на Никсън, все още непроменени. Брамагуптра винаги си ги бе представял подсъзнателно като бели, гладко избръснати, пълни мъже от англо-тевтонски произход, с късо подстригана коса. Може би облечени в униформа или по-вероятно, свалили я току-що…

Брамагуптра бе обмислял и възможността да го отведат на среща открито. Най-после щяха да се изправят пред него лице в лице и отначало да се опитат да го подкупят, а после да го принудят да им каже своята част от кода. Ако се опитаха да използват срещу него физическа сила, е, сърцето му нямаше да издържи дълго и те нямаше да успеят. Ако им дойдеше наум да го изнудват, като заплашат Джен или Ханк — затова и трябваше незабавно да им даде да разберат как се е погрижил за подобна вероятност.

— Д-р Брамагуптра? Вече сме готови, господине. — Беше Скоти, свършил с регистрацията. Пилотът несъмнено бе от англо-саксонски произход, малко пълен, ниско подстриган и гладко обръснат, по-малко или повече в униформа… Самообвинявайки се, че не е в състояние да престане да мисли с физически стереотипи, Брамагуптра се усмихна на учтивия пилот почти извинително и с отрицателно поклащане на глава му показа твърдо, че все още може да носи сам единствения си куфар.

После, с багажа в ръка, последва мъжа по рампата към мястото, където ги очакваше реактивният самолет — на яркото слънце, магнезиевата повърхност хвърляше сребристи отблясъци.

Беше изминало много време, откакто Брамагуптра бе пътувал с частен самолет, и сега перспективата за това неизбежно му навя спомени. Дали наистина бе пътувал заедно с Боб Грегъри при последния си подобен полет? Наистина ли и онзи път самолетът беше на Боб? Брамагуптра действително не можеше да си спомни. Имаше периоди, през които бяха прекарвали заедно много време. Бяха близки приятели. Наистина ли бе съвсем безнадеждно, дори и сега, да мечтае, че може би някой ден отново…?

Докато се качваше в самолета, мислите му блуждаеха другаде. Всички тези празни седалки наоколо, отбеляза той механично, би трябвало да пътува с половин дузина други пътници… Но, разбира се, ако мисията му успееше, нямаше да е напразен разход на енергия. Всъщност, щеше да бъде една от най-добрите инвестиции на енергия, които могат да се направят.

— Нямате ли ръчна чанта, господине?

— Не, само куфар. — Брамагуптра се запита дали Скоти някога е возил друг пътник, който да не играе ролята на свръхангажиран директор. Директор^[1] произхожда от латински думи, означаващи „изпълнявам“. Едно от английските значения на думата бе „да извърша нещо“. А директорът е човек, който нарежда на други хора да вършат разни неща — този факт отдавна озадачаваше Брамагуптра.

Въпросът е, помисли си той, кои или какви са всички онези мъже с ръчни чанти? Особено мъжете, които се возят точно в този самолет?

Брамагуптра се усмихна сам на себе си. Когато отново се върнеше у дома, щеше да сподели размислите си за ръчната чанта с Ханк. Ханк бе изключително умен, понякога това почти го плашеше, и може би не беше прекалено малък, за да оцени идеята… Хапчетата ми, спомни си той внезапно. Взех ли всичките си хапчета? Не можеше да си спомни точно дали ги бе сложил в куфара или не — мислите му бяха насочени към други неща… Докторът беше казал, че е лошо, като престане да пие таблетките за хипертония, това можело да предизвика опасен страничен ефект… Прозорецът от неговата страна имаше нужда от измиване… Внезапно се запита дали няма да му прилошее от самолета…

Я престани, каза си рязко той, точно когато самолетът започна да се придвижва към стартовата позиция. Започваш да се държиш старчески и да се паникьосваш. Може никога да не си бил авантюрист, но едно време в теб имаше поне малко смелост. Не се страхуваше, че ще те арестуват в стаята с повиквателните, та сега ли? Знаеш отлично, че Боб Грегъри не иска да ти причини лично нищо лошо. Това е Боб, помниш ли Боб? А поканата бе отправена лично от Боб. Който и да е с него, когато пристигнеш там, които и да се окажат настоящите му приятели, той ще се погрижи да се върнеш у дома невредим.

Тези притеснения са детински. С един хубав разговор всичко ще се оправи.

Проблемът бе, че беше изминало време, твърде много време, почти незабележимо, както сега изглеждаше на Брамагуптра. Разговорът, който щяха да проведат днес, трябваше да бъде проведен преди много години. Някаква инерция, някакъв страх (поне от негова страна), спокойният живот сред много хора бяха довели до това отлагане.

Вече бяха двама старци и ако единият от тях умреше, което лесно можеше да се случи във всеки момент, създаденият от тях проблем щеше да се стовари върху плещите на другия. Брамагуптра, разбира се, се бе погрижил неговата половина от кода да бъде предадена, заедно с пояснително писмо, ако му се случеше нещо внезапно, и трябваше да предполага, че Боб е направил същото. Но от тези мисли последваха едновременно две силни тревоги: първо, кого бе избрал Боб за свой наследник? И второ, дали самият той, Хенри, имаше наистина някакво право да стоварва такова бреме върху Джен? Беше ли тя и можеше ли да бъде подготвена? Как някой би могъл да бъде подготвен за това, преди то да му е било предадено?

Той от години правеше мъгляви намеци пред Джен и тя знаеше, че след смъртта му ще наследи някаква изключителна отговорност. Но…

Но ако не Джен, тогава кой?

Може би, помисли си Брамагуптра, докато самолетът се насочваше към стартовата позиция, би трябвало в края на краищата просто да оставя тайната да умре заедно с мен. Но по този начин някой ден други щяха да се сблъскат с ужасна бъркотия. Ако наистина смяташе, че бе по-добре тайната за кода да умре с него, трябваше да се самоубие преди време и да не оставя на Джен никакви писма. В живота му имаше един-два дни, през които тази мисъл го бе занимавала сериозно.

Дали в самото начало тайната бе идея на Боб или негова собствена? От онова време бяха изминали толкова много години, мисли и работа, че сега Брамагуптра не можеше да си спомни. Със сигурност отначало двамата бяха работили заедно по въпроса — бяха много близки и работеха добре.

Самолетът вече бе в единия край на пистата и направи обратен завой, като бавно вървяща по земята птица. В кабината ревът на реактивните двигатели бе заглушен напълно от добрата акустична изолация. При завоя, пред погледа на Брамагуптра премина новата контролна кула. Кацането и излитането от Лос Аламос сигурно вече не беше като едно време, в онези дни на добро и зло, в дните на войната и на самолетите DC-3, които военните отказваха да наричат по друг начин освен „птици-убийци“.

Младият Хенри Брамагуптра бе пътувал до Вашингтон, Уайт Сендс, Оук Ридж и къде ли не с Телър, Опенхаймер и много други, чиито имена бяха започнали да се превръщат в легенда.

Да, генерале, знаем, че ще е нужно повече време, отколкото си мислехме някога, но все пак сме постигнали прогрес. А после, богът на войната, роден тук преди четирийсет години, бе направил две оставили отпечатъка си стъпки с огромните си ноктести лапи, като ликвидира завинаги японските милитаристи и сякаш случайно заличи само за миг хиляди невинни човешки животи. Онези, които бяха вдигнали ножа, от нож щяха да погинат, а с тях и много други, които никога не бяха държали друго, освен палешник. И още повече щяха да загинат, ако се бе наложило да нападнем Япония. Много повече… За известно време Брамагуптра успя да намери някакво успокоение, някакво оправдание в аргумента на Труман.

А докато самолетът се изравняваше с пистата, пред изцапания му прозорец се показа нещо, което Ханк обичаше да нарича железолистно енергоцвете. Многостъблено мангрово дърво от метал, със стотици огледала, които се опитваха чисто, електронно и сигурно да уловят слънцето. Понякога можем да градим сигурно и разумно, помисли си с гордост Брамагуптра, можем да строим без да мислим за изгода и разрушения. Винаги трябва да се правят опити за създаване на прекрасен нов свят, за благото на децата. И винаги трябва да бъдем готови да се борим, с храброст, ако не с ядрени заплахи.

Земното слънце грееше изключително ярко.

Самолетът бе спрял да завива и застана неподвижно. Беше се изравнил с пистата, готов за старт. Скоти, чието теме се виждаше през стъклената плоскост отпред, сигурно разменяше някакви последни думи преди полета с контролната кула.

Реактивният самолет се стрелна напред, като бързо набираше скорост.

Силна, ослепителна светлина изпълни кабината откъм лявата страна. Брамагуптра се дръпна от прозореца със заслепени очи и почувства фаталното отклонение на колелата, които още не се бяха вдигнали във въздуха, но почти се откъсваха от пистата. В един миг си помисли, че ще чуе звука на страхотния ядрен взрив. Съветите са хвърлили бомбата, войната започва. Самолетът се наклони, обърна се и се сгромоляса, избухвайки в пламъци.