Фред Саберхаген
Октагон (7)

6.

Отново се стъмваше, когато Алекс отби към Атланта. Трябва да е вторник вечер, помисли си той. Отново бе полуослепял от изтощение, но се бе заклел пред себе си да не спира, докато не мине през онези високи железни порти. Бе се объркал на няколко по-малки завоя из елегантно криволичещите улици в северните части на Атланта, но упорстваше и накрая намери верния път. Високите железни порти бяха затворени, когато спря отпред, а земите зад тях изглеждаха тъмни и пустинни, но портите се отвориха незабавно при гласа му.

Докато караше отначало, улицата бе осветена само от собствените му фарове. Но преди да измине и половината от извиващия се, застлан с чакъл път, водещ към къщата, той бе заслепен от скритите отляво и отдясно ярко светнали лампи.

— Алекс! Постой там за малко — чу се рязко усилен гласът на чичо му. Трудно можеше да не се подчини. Вече бе натиснал спирачките, защото и без това не виждаше къде кара.

В мига, в който спря, на пътя пред него светнаха още лампи, този път слава Богу по-слаби, и започнаха да се приближават към колата му. Бяха прекалено малки, за да са автомобилни фарове. Миг по-късно, присвил заслепените си очи, Алекс успя да види, че по една от тези по-малки лампи е монтирана на върха на двете приближаващи пирамиди. А чифт подобни лампи се появи и в огледалото му за обратно виждане.

Една от приближаващите отпред пирамиди застана до колата откъм неговата страна. Алекс бе карал със свален прозорец и нищо не можеше да попречи на робота да вкара тънкото си метално-пластмасово пипало и да го протегне в колата. Спомнил си за металните ръце, Алекс се сви назад. Пипалото държеше нещо, в което Алекс разпозна малка телевизионна камера и тя се насочи право към лицето му, а после, методично, и към всички ъгълчета на купето.

Когато тази проверка завърши, всички светлини наоколо изведнъж отслабнаха. Точно зад спрялата пред колата му пирамида, Алекс видя превозно средство, което му заприлича на бронирана кола за голф, изтеглена почти на ръба на пътя. Отстрани на колата за голф се отваряше една врата и от нея излизаше човешка фигура с каска, подобна на полицейска. Надявам се, че ще ме оставят да поспя малко, преди да ме върнат в Ню Мексико, помисли си Алекс. Всичко останало няма значение, само трябва да ме оставят да поспя.

Приближаващата се към колата фигура се оказа на чичо му, който всъщност не бе облечен в полицейска униформа, а просто носеше някои защитни принадлежности. Алекс не можеше да каже дали бе въоръжен, или не.

Усмихвайки му се, чичо Боб отвори шофьорската врата. Алекс все още не можеше да се съвземе, за да направи това сам. Той излезе и като се движеше бавно, залитна и се спъна.

— Успя — каза весело чичо му, подхвана го под ръка и го погледна отблизо в лицето. Той носеше полицейска каска и на Алекс му се стори, че е облечен като за игра. Алби Пиърсън, инженерът, докаран в същия костюм, бе излязъл от колата за голф и стоеше неуверено до тях.

— Да — рече Алекс.

— Дай ми ключовете от колата си — нареди чичо Боб. — Ще я вкарам в гаража, докато не решим какво да правим с нея. Имаше ли други проблеми по пътя?

— Не. — Алекс подаде ключовете, а после загледа вцепенено как чичо му ги връчи на Пиърсън, който след кратка дискусия с работодателя си, влезе в наетата кола и я откара нанякъде. Пирамидите стояха край Алекс, сякаш също наблюдаваха. Не можеше да не си помисли, че ако просто заспеше тук прав, пирамидите щяха да го вдигнат и да го отнесат. Тази мисъл му помогна да държи очите си отворени.

Докато Алби Пиърсън бавно откарваше колата в гаража, предните й фарове осветиха от не много далеч още една пирамида. И ако Алекс не започваше да халюцинира, тя държеше каишките на две кучета. Немски овчарки. Подпирайки се на ръката на чичо Боб, Алекс се запрепъва по пътя към къщата. Някои от пирамидите ги придружаваха като ескорт.

Алекс вече беше в къщата и седеше на удобен стол в удобна, добре осветена стая. Чувстваше се по-добре, особено след като за момента наоколо нямаше роботи. Там беше и някаква висока, елегантна блондинка, облечена в красив пеньоар, като че ли току-що бе станала от леглото. Изглеждаше на възрастта на Джен Брамагуптра и подаваше на Алекс нещо в чаша — да, спомни си той, току-що бе помолил за нещо за пиене. На масата до лакътя му имаше чиния със сандвич.

Той отпи от чашата и я остави. Някак си не бе разбрал името на жената и какво правеше тя тук. Но можеше да научи по-късно.

Чичо Боб, вече без каска, влезе в стаята. Придърпа едно столче и се настани пред Алекс, като ученик в краката на учителя си. Започна да му задава въпроси. Алекс разказа набързо историята за ужасното представление в хотела и за това какво бе правил оттогава.

Чичо му го попита:

— Сигурен ли си, че момичето беше мъртво?

— Разбира се. За Бога, нямаше никакво съмнение.

— Имаше ли много кръв? Ти каза, че е имало кръв.

— Съвсем малко. Само от ръката ми, струва ми се. От мястото, където тя ме одраска. Казах ти за това. — Той нави ръкава си и му показа. Нищо повече от драскотина и ризата всъщност не бе залепнала за нея.

— Колко дълго си спал или си бил в безсъзнание след стълкновението, след това нападение?

— Не знам. Няколко часа. Когато се събудих и напуснах хотела, бе още нощ, но не погледнах часовника. Не бях точно заспал, нали ти казах, онова нещо се опитваше да ме удуши.

Чичо Боб погледна жената, която се бе извърнала.

— Е — каза той, — разбирам, че сега много ти се спи. Имаш нужда от малко почивка, преди да поговорим сериозно за това, което трябва да направим. — Стана от столчето си и протегна ръка, която Алекс с благодарност пое, за да се изправи на крака. — Алекс, съжалявам. Когато те изпратих там, не мислех, че…

Алекс го погледна през мъглата на умората си.

— Всички сме в същата игра — промърмори той.

— Какво?

— Ти и аз. И внукът на д-р Брамагуптра. И бившият съпруг на г-жа Тарталия.

— Довърши питието си, Алекс, ако искаш. После си лягай.

— Така ще направя. — Той изпи наведнъж питието и се запита какво е. — Ти ме изпрати да проуча „Старуеб“.

— Да?

— Не ми каза нищо за него.

Жената с пеньоара стоеше до тях със скръстени ръце.

— Боб, смятах, че искаш да ти бъда юридически съветник в тази работа.

— Разбира се, Джорджи.

— Но и на мен не си казал нищо. Ще трябва да бъдеш съвсем откровен за всичко, което става. За всичко, Боб или се отказвам. Наистина.

Робърт Грегъри я погледа известно време.

— Знам, че ще го направиш, Джорджина — каза накрая той. После се обърна към Алекс. — Ти също. Отлично. За това не трябва да знаят много хора.

— Всичко, Боб. Или се отказвам.

— Почти всичко, Джорджина. Ще разбереш какво имам предвид на сутринта.

 

 

Алекс се събуди от дълбокия си сън, когато слънцето вече светеше силно, в същата стая за гости, която бе заемал и при предишното си пребиваване тук. Той лежеше сред меките завивки и възглавници, в разкош и необезпокоявана от никого тишина. Очевидно все още не бе арестуван. Погледна малката раничка на ръката си. В мускулите на врата си все още усещаше болката от душенето.

Остана няколко минути, подпрян на лакът, и се опита да събере мислите си, а после погледна часовника до леглото. Беше почти десет.

Все още гледаше часовника, когато на вратата на спалнята дискретно се почука.

— Кой е? — Той придърпа малко по-нагоре завивката. По стар навик спеше гол.

Вратата се отвори и Алекс бързо се изправи с вледенено сърце. В стаята влезе някаква машина и се насочи към него. После я позна и почувствал слабост, се отпусна на възглавницата. Беше само един от механичните прислужници и този път му носеше закуската върху подобната на поднос предна част.

Механичното нещо се плъзна до леглото и търпеливо изчака, докато сърцето и белите дробове на Алекс възвърнат нормалния си ритъм. Най-накрая той се протегна към невинната машина и предпазливо взе таблата, от която изскочиха остроумни крачета. Вече можеше да остави таблата стабилно върху коленете си.

Веднага щом роботът се освободи от товара си, от вътрешността му се чу глас:

— Плеснете два пъти с ръце, когато свършите — произнесе той. Гласът бе слаб и женски, а и звучеше съвсем като човешки. После машината се отдалечи от леглото, излезе от стаята, протегна тънката си метална ръка, която сама по себе си предизвикваше зловещи спомени, хвана дръжката на вратата и сръчно затвори.

В покритите съдове на подноса Алекс откри апетитно горещи бъркани яйца, препечени филийки и шунка. Кафето беше в термос със завита отгоре чашка. Имаше дори и студен сок от грейпфрут… това бе добро убежище за един беглец.

Когато започна да се храни, Алекс разбра, че е много гладен. Той бързо завърши със закуската и стана. Някои от дрехите, които бе окачил в гардероба при първото си посещение, все още бяха там — старите му неща, които не бе взел със себе си в Албъкърк. Докато се обличаше, мислеше за всичко, което бе оставил в онзи мотел. За полицията нямаше да има никакво съмнение кого трябва да търси. Толкова много улики. Нямаше начин да се избави от всичките, дори и да се бе опитал.

А отгоре на всичко и беше избягал. Е, ако не го бе направил, сигурно вече щеше да е в затвора — зад решетките и далеч от всякаква подкрепа. Сега поне щеше да разполага с добър адвокат, когато се срещнеше с ченгетата.

Той се изкъпа и се облече колкото можеше по-добре, с оглед на наличните дрехи. Бе оставил самобръсначката си в Албъкърк, заедно с всичко останало и не можа да се обръсне. В огледалото изглеждаше, сякаш си пуска брада за прикритие… но не, нямаше начин, щеше да му се наложи да се срещне с ченгетата. Той си сложи колана с портмонето. После прегледа разхвърляните от миналата вечер по пода дрехи и премести вещите си по джобовете на това, с което бе облечен.

Беше напълно убеден, че ако плеснеше два пъти с ръце, механичният прислужник, където и да се намираше, щеше да го чуе и да се върне за таблата. Може би щеше да плесне, когато слезеше долу. Беше развил определена неприязън към роботите.

Преди да излезе от стаята, Алекс хвърли поглед през прозореца. Видя плувния басейн със загадъчната му странична маркировка — огледалната му повърхност не бе обезпокоена от никого.

Беше стигнал до средата на централното стълбище, когато инвалидната количка на Карълайн се приближи и спря долу, за да го поздрави. Сякаш го бе чакала някъде наблизо, за да го пресрещне веднага, щом се появеше.

Облечена днес в жълта рокля на волани, братовчедка му изглеждаше някак си по-красива, отколкото си я спомняше. Тя понечи да го попита нещо, после размисли и му зададе друг въпрос:

— Добре ли спа?

— Като заклан — почти успя да се усмихне Алекс. Усети леко задоволство, че вече може да се държи уверено. Запита се какво ли бе известно на Карълайн — не можеше да си спомни дали я бе видял миналата вечер.

Тя го погледна сериозно.

— Татко ми разказа всичко, което се е случило с теб на запад. Сигурна съм, че изобщо не е имал намерение да те замесва в подобни проблеми.

Алекс кимна.

— Но той знае повече от онова, което ми каза. Знаеше, че там има и нещо друго, освен компютърни игри. Защото, когато му се обадих от Амарило и му разказах невероятната си история, баща ти я прие веднага. А когато снощи му разказах още по-невероятните подробности, той не си помисли нито че съм луд, нито че го лъжа. Той… — Алекс прекъсна и отмести погледа си от големите сини очи на Карълайн. — Ето го и него.

— Алекс, ела насам, моля те. — Очевидно тази сутрин нямаше да губят време за изказване на съчувствия или съжаления. — Карълайн, ела и ти. Вече знаеш някои неща, с които Алекс не е запознат, но е време да научиш и още. Сега и двамата сте сериозно замесени, независимо дали ви харесва.

— Замесени в какво? — попита Алекс.

Чичо му не отговори веднага, а ги поведе към някакъв кабинет, който Алекс още не беше виждал. Русата жена от предишната вечер вече бе там и изглеждаше сериозна. Беше облечена в делови костюм с панталон, сякаш всеки момент щеше да тръгва за съда, а на бюрото пред нея имаше адвокатско тефтерче. Тя е нещо като юридически съветник, спомни си Алекс.

Жената се изправи и му протегна ръка за поздрав.

— Алекс, аз съм Джорджина Хойл. Адвокат съм на чичо ви, а също и негова приятелка. Струва ми се, че снощи не успяхме да се запознаем както трябва. Бяхте съвсем изтощен.

— Наистина. Приятно ми е да се запозная с вас.

Всички седнаха около бюрото, а чичо Боб — естествено, — на централния стол зад него. Но той с облекчение остави Джорджина да продължи.

Тя попита Алекс:

— Как ви се струват нещата тази сутрин? Имам предвид, дали сънят през нощта не е променил цялата ви… представа за преживяването в Албъкърк?

— Дали е променил моята… х-м, момичето си беше съвсем мъртво, ако това имате предвид. — Той погледна лицата и на тримата — бяха неутрални и изпълнени с очакване. — Да, всичко се случи точно така, както ви го разказах снощи. Докато бях в банята, някаква проклета машина, седнала в нещо подобно на инвалидна количка, влезе в хотелската стая и започна да души момичето. Като се опитах да я хвана, тя едва не уби и мен. Когато се свестих, то беше мъртво. — Гласът му премина в шепот и при последните думи почти заглъхна. Да, все още звучеше невероятно, дори и за самия него. Ако не се намираше в къща, пълна с роботи, би звучало още по-лошо.

— Джорджина, казах снощи на Алекс, че вярвам в тази история. Нямах намерение просто да го успокоя или да се подиграя с него. Наистина му вярвам, поне докато не получа убедителни доказателства за противното. А щом чуете това, което ще ви разкажа тази сутрин, склонен съм да мисля, че и вие ще му повярвате. — Той се отпусна на стола си зад бюрото и постави длани на плоския си корем — беше облечен с друга спортна риза в ярки цветове.

Джорджина погледна двамата мъже, сви леко рамене към Карълайн и се отпусна в собствения си стол.

— Добре, Боб. Разкажи ни историята си. И дано да е достатъчно добра.

— О, достатъчно добра е, уверявам те — каза тихо чичо Боб. Той се замисли за няколко мига, като очевидно обмисляше с какво е най-добре да започне. Зад него, обленият в слънце прозорец гледаше към цветните лехи.

Когато започна да говори, гласът му звучеше провлечено.

— Алекс, Карълайн. Нито един от вас двамата не е бил роден през 1946-а. Джорджина, теб няма да те питам кога си родена. Но чували ли сте някога, Алекс и Джорджина, за ЕНИАК? Зная, че дъщеря ми един, два пъти ме е чувала да споменавам това име.

Джорджина леко поклати глава. Тя гледаше Боб внимателно и очакваше да чуе за какво всъщност става дума.

— Звучи като някой от първите компютри — отвърна Алекс.

— Правилно. Дядото на всички компютри. Направен с вакуумни тръби, разбира се. Беше много голям, много тромав и изобщо не можеше да се разчита на него от гледна точка на днешните стандарти. Но още през 1946 г. доказа, че е възможно широкомащабно производство на електронни компютри. Точно през тази година се запознах с Хенри Брамагуптра. И двамата бяхме млади момчета, назначени да разработваме ЕНИАК.

Знаете ли, като се връщам сега назад, ми се струва, че беше прекрасно време. Предполагам, отчасти, просто защото тогава бях млад. Но има и други причини. Хитлер вече го нямаше и почти всички хора на земята бяха щастливи от това. Ядрената енергия под формата на ядрени оръжия току-що беше създадена и всеки, който изобщо бе в състояние да мисли, изпитваше страх от нея. Най-доброто занимание за един млад и способен човек бе да запретне ръкави и да гради прекрасния нов свят, който всички твърдяха, че сме щели да построим след войната. По онова време с Хенри споделяхме същите идеи.

Сякаш разсеян от нещо, чичо Боб неспокойно стана, седна на бюрото с гръб към другите и започна да гледа през прозореца цветната си градина. Гледката не беше толкова величествена, колкото тази от кабинета на Хенри Брамагуптра, но все пак бе красиво.

— Надявам се, Боб — каза Джорджина, — че цялото това предисловие бе необходимо.

Все още загледан навън, той леко поклати глава. Може би въпросът го раздразни, а може би се опитваше да види какво се бе получило от прекрасния нов свят, който той и останалите бяха започнали да градят.

— Ще пропусна повечето подробности. Но през 50-те години между мен и Хенри започнаха да се появяват проблеми. Някои от тях бяха лични разногласия, други — философски. Аз продължавах да работя за правителството, най-вече за Отбраната. Когато създадох своя собствена компания, голяма част от дейността й бе свързана с Отбраната. Хенри… е, той застана на противоположната страна в политическо отношение. По едно време, в края на 60-те години, го арестуваха — за разливане на кръв върху някакви повиквателни, струва ми се, или друга подобна глупост.

— Ти ми каза обаче, че все още му вярваш — вмъкна Алекс.

Чичо Боб се обърна.

— О, вярвах му. Вярвам му и сега, що се отнася до добрите му намерения. Хенри е пацифист, лично не би убил и муха. Но подобни хора понякога могат да предизвикат поразии.

— Той все още живее в Лос Аламос, точно както ми каза ти — рече Алекс. — Снощи ти казах, че отидох да го видя. И той все още работи за правителството, в лабораториите — мисля, че спомена някаква консултантска работа. Не съм го разпитвал за подробности.

Чичо Боб клатеше фаталистично глава.

— Защо, всъщност, си ходил да го видиш? Казах ти, струва ми се, че не е добра идея.

— Мисля, че снощи се опитах да ти обясня. А може и да не съм. Отидох да го посетя главно, защото се оказа, че е в същата игра на „Старуеб“, в която си и ти. А се предполагаше, че трябва да проуча нещата около „Старуеб“.

Чичото на Алекс стана от бюрото и седна отново на стола си. В погледа му нямаше разбиране.

— Повтори го пак.

— Мислех си, че твоят стар приятел е в същата игра, в която си и ти. Всъщност, това се оказа внукът му, но когато видях името, си помислих, че става дума за стареца. А след като се предполагаше, че трябва да проучвам всичко около „Старуеб“ и компанията „Берсерки“, реших, че той може да е в състояние да ми каже нещо.

— „Старуеб“. — Чичо Боб гледаше толкова озадачено, колкото и Брамагуптра при първото споменаване на играта. — Снощи бълнуваше нещо за „Старуеб“, Алекс, но реших, че се дължи на изтощението ти. Сега казваш, че внукът на Хенри… да, имаше някакво дете. Не вярвам Хенри да ти е казал, но единственият му син бе убит във Виетнам.

— Не. Не ми каза нищо за това.

— Но сега твърдиш, че внукът на Хенри участва в същата игра, в която участвам и аз… Наистина звучи така, сякаш означава нещо. Но проклет да съм, ако знам какво.

На Алекс му се стори, че бледото лице на Карълайн се опитва да му предложи безгласната си подкрепа.

— Момчето участва в нея. То е ОКТАГОН — каза той. — А сега и самият аз участвам. Аз съм АГРАВАН.

— ОКТАГОН? Но то едва ли е на повече от десет години.

— Може би на дванайсет.

— Пък и аз имам името и адреса на АГРАВАН. Той е някакъв мъж, който живее в Албъкърк.

— Тарталия. Но вече е мъртъв. Убит, вероятно, няколко дена, преди да пристигна там. Включих се като негов заместник.

— Боб — чу се овладяният глас на Джорджина. — Цяла сутрин ли ще си играем игри? Още не съм чула нищо, което да има значение за непосредствения ни проблем. А той е юридическото положение на този младеж. От гледна точка на това, което ни съобщи като много сериозно престъпление.

Алекс се обърна към нея.

— А как другояче можете да го наречете?

Адвокатката го гледаше внимателно.

— Алекс, преди колко време напуснахте хотелската стая и предполагаемия труп на онова момиче?

— Предполагаемия… — Алекс се овладя и замълча, за да се опита да пресметне. — Тръгнах рано в понеделник сутринта, преди зазоряване. Внимавах и не нарушавах ограниченията на скоростта. Понеделник вечер… в понеделник вечерта трябваше да спра и да си почина. В Литъл Рок. Като пристигах тук във вторник, вече се стъмваше. Сега е сряда сутрин…

Джорджина му кимаше и спокойно го насърчаваше.

— Значи досега трупът й трябва да е бил открит. Някоя камериерка вече със сигурност е влязла.

— Предполагам, че е така. Може би по някое време вчера, ако не и онзи ден.

— Значи досега онази млада жена трябва да е била открита убита в стаята, която сте наел под собственото си име и с личните ви вещи вътре. Вас ви няма, както и колата, наета от вас. Очевидно може да се очаква, че от тази сутрин полицията в цялата страна ви издирва.

— Е, да. Очевидно.

— Обаче тя не го прави.

Алекс отвори уста. Но не можа да каже и дума.

Внимателно наблюдаващите го очи на Джорджина бяха озадачени.

— Алекс, поне щатската полиция на Джорджия не издирва нито вас, нито колата ви. Никога не са чували за вас, нито пък за някакво скорошно тайнствено убийство в Ню Мексико. Имам връзки, които ми позволяват да научавам такива неща, без да конкретизирам точно какво търся. Тази сутрин използвах връзките си.

— Аз… — Като местеше поглед от едно лице на друго в търсене на подкрепа, Алекс можа единствено да направи безпомощен жест.

Джорджина го притисна.

— Алекс, ако някой ви разкажеше подобна история, нямаше ли да се усъмните? Нямаше ли да си помислите, че звучи…

— Видях я мъртва, казвам ви. Знам какво…

— Алекс — сряза го чичо му. Един уморен съдия, в ярка спортна риза, изискващ и въвеждащ ред в съдебната зала. — Алекс, всичко е наред. Не мисля, че си сънувал. Джорджина, ти си умна, но си въобразяваш някакви лъжи, сънища и халюцинации. Иска ми се да беше права. Иска ми се да вярвах, че това е просто един чудесен, обикновен, старомоден, изфабрикуван заговор или нещо подобно. Чудесно, лесно и безопасно обяснение. По един или друг начин бихме могли да се справим с такъв проблем.

Всички го гледаха мълчаливо.

Той въздъхна.

— Алекс, това се е случило с теб веднага, след като си разговарял с Хенри. Не мисля, че може да е съвпадение. Сигурен съм, че той не е замесен пряко, но се опасявам, че сега ще трябва да установи някакъв контакт с хората, които са извършили това.

— Кои са те? Какво са извършили?

— Предполагам, че са някои от политическите съмишленици на Хенри. А това, което са извършили, е, че са пратили в стаята ти онази машина.

Алекс откри, че се е изправил на крака. Наложи си да седне отново.

— Звучи, като че ли знаеш повече от мен за онова, което ми се случи — каза той.

— В известен смисъл — отвърна чичо му, — може би е така. — Той седна зад бюрото и прокара ръце през къдравата си коса. — Понякога ми се иска да пушех — вметна изведнъж. — Както и да е, сега стигаме до началото на 60-те години — за Бога, колко отдавна ми се струва, че беше. С Хенри се бяхме помирили за известно време и отново работехме заедно — строяхме стените на Камелот^[1]. Хората са склонни да забравят, че Камелот зависеше от силата на меча. Нашият народ бе готов да понесе всяко бреме, да плати всяка цена, за да защити свободата в света, помните ли? Наистина бяхме готови. Бяхме дяволски готови, но предполагам, че Кенеди е вярвал истински. В един блестящ миг. Господи, онзи куршум сякаш прониза мозъците на всички ни, пръсна черепите на всички ни. Не мога да твърдя, че го харесвах като личност, но действително беше смел.

По онова време обаче, с Хенри отново работехме заедно за федералното правителство. След ЕНИАК, компютрите бяха изминали дълъг път. Вече започваха да поемат голяма част от държавната работа и ако тогава човек погледнеше напред, можеше да види как щяха да се развиват технологически нещата след десет-двайсет години. Налагаше се съставянето на главен план за цялата обработка на данни, извършвана от държавата. Идеята беше, че ако можеше да се създаде някакъв централен контрол върху програмирането, задачата навярно щеше да остане управляема, а разходите — контролирани. Проектът бе пазен в пълна тайна, поради различни обществени и икономически причини. Когато дори само бе намекнато за него, се вдигна страхотен шум за човешките права и така нататък, и може би с право. Постепенно първоначалният проект отпадна — толкова тайно, колкото бе и започнат. Но за краткото време, през което планирахме и правехме тестове, малцина от нас държаха всички юзди в ръцете си.

— Не съм сигурна, че разбирам — намеси се Джорджина. — Юздите на какво?

— Слушай и се учи, Джорджи. С Хенри се сработвахме отлично. И винаги беше така, стига да се касаеше само за свършване на някаква работа, а не за решаване на принципни въпроси. Но колкото повече навлизахме в проблемите; толкова по-често и двамата се замисляхме, всеки по своя собствен начин, за настъпващите в света промени. Най-вече за цялата мощ на компютрите, а следователно и за мощта на познанието и контрола, която с работата си щяхме да предоставим в ръцете на някое неизвестно бъдещо правителство. В онези дни започвах да се страхувам, че към 1980 г. може да сме под някакъв марионетен режим, контролиран от Москва. А Хенри… е, ако Хенри изобщо си представяше Никсън или Рейгън като президенти, сигурен съм, че е било само в кошмарите си.

Тук чичо Боб млъкна за малко. После продължи да подбира думите си с извънредна предпазливост.

— Тъй че… двамата направихме нещо — тайно и на своя глава. Нещо, за което до днес никога не съм казвал на друг човек. По проекта работеха още стотици хора, разбира се, но те не знаят нищо за това. С Хенри създадохме… наречете го тайна пътека. Врата. Вход. Говоря за програмирането, естествено.

Той спокойно погледна поред към всеки един от присъстващите.

— Един програмен вход. Врата, която води право в центъра на контрола, поне на частичния контрол върху абсолютно всяка голяма компютърна система в страната. През 60-те години системите започваха да се свързват помежду си и днес са преплетени като филизи на лоза. Говоря конкретно за две кодови фрази, и двете от които са навярно съвсем прости.

— О, татко — почти прошепна Карълайн. Сякаш току-що бе поразена от някакво смайващо откритие.

Баща й я погледна и кимна с нежност.

— Понякога съм ти говорил за една тайна, с която вероятно ще трябва да се справиш някой ден. Но никога досега не съм ти казвал каква е тя.

Само Хенри знаеше едната от кодовите фрази. Аз бях единственият човек, който знаеше другата. Решихме, че ако някога настъпи момент, в който и двамата да сме съгласни да ги използваме, няма да има никакво съмнение за необходимостта от това.

— Използвани за какво? — попита Джорджина.

— Използвани за защитата на Съединените Американски Щати. Използвани в подкрепа на човешката свобода. Вероятно срещу правителство, което наистина ще трябва да бъде съборено.

Адвокатката му ставаше все по-неспокойна.

— Боб, ако някой друг ми разказваше това…

— Но не е някой друг, ами аз.

— Кодове, отваряне на врати, казваш? Към контрола върху всички компютри в страната?

— Върху повечето от големите, свързани помежду си компютърни системи. Което е напълно достатъчно. Като използва кода, човек би могъл да преодолее което и да било обикновено програмиране. Може да извлече информация от файлове, за които се предполага, че са тайни и защитени. Може да прави други неща, за които дори не сме и мечтали, когато преди двайсет години сътворихме малкия си фокус. С Хенри грешахме, когато правехме предположения колко голяма ще стане след двайсет години мегасистемата от свързаните помежду си системи, колко далеч извън и вътре в самото правителство ще се разпрострат нещата. Ние подценихме мащаба на всичко това. Слава Богу, че няма достъп до всички големи военни системи — поне се моля, все още да е така. Тъй че човек не може да използва кода, за да заповяда да бъде изстреляна ракета, например. Но всеки, който притежава и двете половини от него, спокойно би могъл да свърже всичко във възли — промишлеността, железопътните и въздушните линии, банките и каквото искате още. — Той погледна към Алекс. — Ти, например, би могъл да развалиш системата, която свързва различните полицейски участъци из страната с ФБР и помежду им. Системата, по която обикновено минават съобщенията, че те издирват в Ню Мексико.

Алекс не можеше да приеме всичко това. Дори не и от чичо Боб. Все още не.

— Но за двайсет години целият хардуер се е изменил, изменил се е дяволски много. Сега не би могъл да намериш човек с компютър като някогашните.

— Не, разбира се — каза търпеливо чичо му. — Но главното програмиране бе създадено така, че при смяна на хардуера то да се продължава само в системата.

Той погледна слушателите си като учител, преценяващ, че не са усвоили урока достатъчно.

— Вижте сега. Хората не осъзнават, че в типичната голяма компютърна система никой от онези, които работят върху нея, вече не знае какво, по дяволите, става. Разбирате ли това?

Джорджина поклати глава.

— Аз… не зная — каза неуверено Алекс.

Чичо Боб се обърна към него.

— По принцип, създаването на такава система продължава с години. Когато бъде изградена изцяло, поне някои от първоначалните програмисти вече са се преместили, умрели или пенсионирали. През цялото време, неизвестен брой неизвестни хора прибавят или изваждат но нещо при програмирането. И докато системата работи или в повечето случаи работи, или поне изглежда, че работи, никой няма да отдели много време и усилия, за да я разбере изцяло.

— Да, приемам, че сигурно е така.

— Затова спокойно можеш да се обзаложиш, че никой не е премахнал тайната ни пътека. Но имам и още по-сигурни доказателства, че тя все още съществува. — Той замълча за малко. — Някой я използва.

— Струва ми се, ти каза, че са необходими и двете половини от тайния код — възрази Джорджина.

— Ако искаш да постигнеш пълен ефект в нещо, като например свалянето на правителството, предполагам, че все още са необходими. Но вече не мога да бъда съвсем сигурен, не и без да съм опитал. Нещата много са се променили. Сигурен съм, че е възможно да се влезе само с половината код и да се направят всевъзможни поразии. Защото някой вече използва кода на Хенри, за да направи това.

— Откъде знаеш?

Боб махна с ръка.

— Кодът е бил използван — няма друго обяснение за странните неща, които започнаха да се случват. Не е моята половина, защото никога не съм я разкривал на никого, а определено не съм я употребявал самият аз. Следователно някой действа именно с половината на Хенри, за да направи поразиите. Предполагам, че е доверил своята част от тайната на някой, който не се е оказал достоен за доверието. Или пък някой от левите му приятели е успял да го накара да я издаде, за да подпомогне борбата им срещу фашизма. Но не мога да повярвам, че Хенри би го направил съзнателно.

— И тези хора — попита скептично Джорджина, — които наричаш „левите приятели на Хенри“, са използвали силата си, за да преустановят или забавят полицейското издирване на Алекс? След като са се потрудили да инсценират извършено от него убийство, изпращайки по някакъв начин машина в хотелската му стая?

— Да. — Пръстите на чичо Боб барабаняха по бюрото. Когато поискаше, определено можеше да бъде авторитетен и убедителен. — Знам, че звучи непоследователно. Но е най-доброто обяснение, до което успях да стигна при наличните факти.

Адвокатката му плуваше вече в свои води.

— Имаш ли някаква представа — настояваше тя, — защо биха извършвали тези непоследователни действия?

— И аз стигнах до същия въпрос — вметна Алекс. — Какво толкова важно за някого съм правил в Ню Мексико, че да иска да ме убие? Дали по някакъв начин не съм стигнал почти до откритието за съществуването на този таен код? Проучвах компанията „Берсерки“, това е всичко. И пак опираме до „Старуеб“. Защо искаше да проучвам „Старуеб“? Има и нещо друго, освен онова, което ми каза.

— Добре, така е. Първо, всичко започна оттам, че бях искрено заинтригуван от играта като възможност за бизнес, точно както казах и преди. Второ, онази компания е малка, навярно си го забелязал. Действа само в северно Ню Мексико. Надявах се, че ще откриеш някаква връзка между Хенри и компанията, или че ако аз вляза в нея като собственик или съдружник, това ще ми позволи да поставя там служителите, които да държат под око хората около Хенри. Служители, които по един или друг начин са в компютърната област… Може би планът ми не беше добър. Както и да е, той вече отпадна.

— По някакъв начин са узнали кой съм.

— И че работиш за мен. Може и да не са разбрали точно с какво се занимаваш, но си им дал възможност да се доберат до мен. И важното е, Алекс, че според мен те всъщност не са искали да те убият. Ако беше така, сега щеше да си мъртъв. Машината-нападател, която са пратили, е започнала да те души и ти си загубил съзнание. После трябва да е спряла да те души, макар че е убила момичето.

Джорджина все още не бе убедена. Очевидно не беше в състояние да възприеме сериозно цялата идея. Но бе принудена да се опита.

— Предполагам, че една от вашите машини тук, например, би могла да бъде програмирана да извърши същото нещо?

— Да, така е. Макар че е доста по-лесно, да го извърши човек, като я насочва с дистанционно управление. Тя би могла да открие конкретна стая в конкретна сграда. Би могла да идентифицира определени обекти в стаята като човешки същества и в известни граници да ги различи един от друг. Да убие един, да обезвреди друг. Разбира се…

— Какво?

— Ако аз трябваше да убивам някого, не мисля, че бих пратил машина да свърши тази работа. Може би след десет години… но хората все още имат голямо преимущество по отношение на гъвкавостта. И будят много по-малко подозрение по хотелските коридори.

В стаята настъпи тежко мълчание. После Джорджина помита:

— Кои точно са тези врагове, с които твърдиш, че се сблъскваш, Боб? Какво точно се опитват да направят?

— Може наистина да са членове на комунистическата партия. Навярно хора с радикални леви убеждения. Приятели на Хенри или приятели на приятелите, които са успели да се доберат до кода му. Що се отнася до това, какво точно искат от мен… засега никой не е искал нищо. Просто нещата вървят зле тук-там. Всички контролирани от компютър неща. Банковите ми сметки, бизнесът ми, дори сметките ми за вода и електричество — точно толкова, колкото да разбера, че се занимават с мен. Не ми казвай, че звучи параноично, Джорджи, знам, че е така, но мога да го докажа.

Той погледна към племенника си.

— А сега, Алекс, планът очевидно е да те вкарат в затвора по обвинение за убийство. Или пък… или пък да си тук, където и си. Може би е точно така. Да ме замесят в укриване на беглец или каквото е там точното обвинение, за което продължава да ме предупреждава Джорджина.

Адвокатката пое дълбоко дъх.

— Бих те предупреждавала много по-сериозно, Боб, ако бях напълно сигурна, че в мотелската стая на Алекс изобщо е станало убийство. Не мога да твърдя, че съм абсолютно убедена в това.

Алекс понечи да протестира, после замълча. Вгледа се безпомощно в очите на Карълайн, която все още наблюдаваше с мълчаливо съчувствие. Както и да се опитваше да си обясни онова, което се бе случило в онзи Албъкъркски мотел, то все си изглеждаше нереално. Може би е бил упоен и това е предизвикало халюцинацията за убийството. Може би, като в сънищата, малките парченца от впечатлилата го реалност, например, роботите на чичо Боб, се бяха съединили в едно видение и никога не е имало нещо, седящо в инвалидна количка.

Но Айрис Кардано несъмнено беше действителна личност — и може би все още си бе такава. Тя можеше да е била с Алекс в онази стая и сигурно дори в онова легло. И може би в този миг беше пак на работа, в офиса на „Берсерки“…

— Бихме могли да се обадим по телефона на хората от „Старуеб“ — предложи той. — И да питаме за Айрис Кардано.

— Нека първо помислим — каза чичо Боб. После издиша така, че щеше да прозвучи като въздишка, ако не беше толкова силно. — Изглежда ме предизвикват да извадя всичко наяве. Принуждават ме да разкажа на правителството историята за кода. Може би трябва да направя точно това.

— Може би трябва — съгласи се Джорджина. — Ако можеш да докажеш, че тази история не е толкова невероятна, колкото звучи.

— Така е — рече много тихо чичо Боб, впил поглед в нея. После удари с длан по бюрото, което накара останалите трима да скочат. — Така е! Те искат да предизвикат вкарването на моята половина от кода в системата. Щом веднъж започна да разказвам на хората за кода, това е неизбежно. Някой ще опита да го направи, за да потвърди моята история. Трябва да са използвали половината от кода на Хенри, за да скалъпят някаква тъпа клопка в системата, тъй че, щом бъде вкарана и моята половина, нещата да изгърмят.

— Да изгърмят ли?

— О, нямам предвид бомба, Джорджина — обърна се нетърпеливо към нея той. — Но цялата мегасистема или голяма част от нея може да бъде унищожена. Имам предвид срив в програмирането, което ще стане неефикасно. Можеш ли да си представиш каква неочаквана бомба в обработването на данните в цялата страна би било това?

— Ти ми кажи.

— Все едно да се разрушат жилищата на всички — къщи и апартаменти. Днес цялата ни икономика е напълно зависима от свързаните помежду си компютри. Унищожи мегасистемата и изобщо няма да е необходимо да ни нападаш с ракети. Макар че, ако в същото време срещу нас бъде извършено и някое агресивно военно действие… Казвам ви, хора, страх ме е.

— Мен ме е страх от няколко дни — обади се Алекс.

Чичо му се обърна към него.

— Алекс, колко от приятелите и сътрудниците на Хенри видя, когато го посети?

— Не много. Един човек — Еди Маклорин — разговарях с него около пет минути. Каза ми, че работи в охраната на лабораториите, а и ходи с Джен, снахата на Брамагуптра.

Чичо му кимна.

— Еди Маклорин — повтори замислено той. — Това име не ми говори нищо.

— Освен това — продължи Алекс, — Еди е един от програмистите на „Старуеб“ при Айк Джейкъби. Там работи почасово. А Айрис ми каза, че Джейкъби държи програмата на „Старуеб“ в тайна. Тя спомена, че много хора се опитвали да я открият.

Чичо Боб го гледаше озадачено.

Джорджина хвърли поглед към часовника си.

— Налага се да вземем някои решения — съобщи тя. — Ако наистина вярваме в онова убийство в Албъкърк, ще трябва да влезем във връзка с властите по този въпрос. Фактът, че просто в комуникациите на полицията е имало някакво объркване, не променя нашите задължения. Струва ми се, всички можем да се закълнем пред съда, че Алекс е пристигнал тук снощи объркан и изтощен, и че е трябвало да си почине, преди да може да разговаря разумно. Но сега си е починал и отново ни е преразказал същата история спокойно. Ако смятаме, че в историята му изобщо има някаква истина, наш дълг е да съобщим за нея — та той говори за убийство.

Чичо Боб се усмихна.

— Ще го задържат ли, как мислиш?

— Смятам, че ако убийството, което той описва, се потвърди, шансовете да не го задържат са много малки. Особено, след като вече е избягал веднъж, за да не бъде арестуван. Съжалявам, Алекс.

— Бях замаян, когато избягах, нали така казахте и самата вие? Бях в шок.

— Отлично, сигурна съм, че съдът ще вземе това под внимание, особено, след като се предадете доброволно. Но все пак сте избягал.

Чичо Боб все още се усмихваше.

— Това не ми харесва, Джорджина. Изобщо не ми харесва. Имам усещането, че ако сега предадем Алекс, ще постъпим точно така, както им се иска на тях. На практика, щом веднъж влезе в затвора, той ще се превърне в заложник.

— Приписваш на тези тайнствени „тях“ много голяма власт.

— Наистина. Залагам живота си за това.

Джорджина махна с ръка. Алекс за първи път я видя да изглежда безпомощна.

— Да не би да предлагаш да се опитаме да му помогнем да избяга? — попита тя. — Трябва да разбереш, че това е абсолютно невъзможно.

— Знам, че не можеш да търпиш такива неща, Джорджи. Не бих и те молил. Струва ми се, че за момента ни даде всички необходими юридически съвети. А сега, ако ти и Карълайн ни оставите за малко, бих искал да поговоря насаме с племенника си.

Без да каже нищо повече, адвокатката дръпна назад стола си, взе си тефтерчето и излезе, като спря на прага, за да отправи дълъг предупредителен поглед към двамата мъже. С притеснен вид, Карълайн подкара количката си след нея. Джорджина протегна назад ръка, за да затвори вратата.

Настъпи тишина, докато чичо и племенник се гледаха един друг.

— Алекс — заговори накрая чичо Боб, — ако това бе някакво обикновено престъпление, щяхме да се справим с него. Или дори да беше обикновена инсценировка, бих те посъветвал да отидеш и да посрещнеш обвинението. Не е нужно да ти казвам колко силно ще те подкрепяме. Най-добрата юридическа помощ. Частни детективи…

— Знам — каза Алекс, почувствал се внезапно леко замаян. Не можеше да повярва, че щеше да чуе това, което му предстоеше да чуе.

— Но — продължи неумолимо чичо му, — тази работа съвсем не е обикновена. Сигурен съм, че разбираш това, но Джорджина изглежда не може да приеме фактите. Ще се занимая с нея, но това ще отнеме време и дори може да се наложи да си намеря нов адвокат. Това съвсем не е нещо обикновено, а е толкова жизнено важно за тази страна, че ние, като отделни индивиди, трябва да използваме всички възможности и да правим саможертви. Проклятие, дори да нарушим закона и да поемем риска да влезем в затвора, ако се наложи. С мен ли си, Алекс?

— Струва ми се, че съм дори малко по-напред от теб. — Алекс се изправи на крака. — Ти май ми казваш, че трябва да се изпаря оттук и да се скрия някъде, да изчезна.

— А ще го направиш ли? Джорджина е права в едно: ако те хванат, укриването ще утежни положението ти.

— Знам. Но… — Алекс усещаше, че е по-добре да направи нещо, каквото и да е, действено и положително, отколкото кротко да се остави да го отведат в затвора, с колкото и добри адвокати да разполага. — Ще изчезна. Ако има някаква надежда така да се оправи цялата тази каша.

С въздишка, която издаваше силно облекчение, чичо му стана и го хвана за ръката.

— Добро момче. Ще ти помогна. Сега и двамата адски бързо трябва да се уговорим за някои работи. И да свършим светкавично. Днес в къщата и около нея работят дванайсетина души и колкото по-малко те видят тук, толкова по-добре.